Как нечестивият поробител се превръща в Месия: трансформацията на фраза от 4Q246 в евангелието от Лука

 

Скалите на Хирбет Кумран с техните пещери, 

където са открити знаменитите свитъци от Мъртво море.

Хирбет Кумран е археологически обект, разположен на пустинно мергелово[1] плато на западния бряг на Мъртво море, на около 10 км. южно от Йерихон. Мястото е обитавано непрекъснато от втората половина на II в. пр. н.е. до ок. 68 г. от н.е., когато е разрушено от римляните по време на Първата юдейска война (66-74 г. от н.е.). Обитателите са принадлежали към известната секта на есеите[2], които имат специфично тълкуване на еврейските свещени книги и са обособени като опозиция на другите основни течения в юдаизма от отнова време: садукеи и фарисеи.

От 50-те години на миналия век там се провеждат интензивни археологически разкопки. Изследователите откриват множество пригодени за обитаване пещери, водохранилища, гробове, басейни за ритуални умивания (миквот), сгради за извършване на колективно хранене и други култови действия, множество останки от висококачествена керамика и монети.

Най-невероятното и ценно откритие обаче са съхраняваните в пещерите различни преписи и фрагменти от над 900 разнообразни текста, т. нар. "свитъци от Мъртво море", касаещи различни аспекти от доктрината и практиките на сектата. По поразителен начин те разкриват множество невероятни терминологични и концептуални съответствия с езика и идеологията на ранното християнство. Например в един от фрагментираните екземпляри (4Q246) открит в пещера номер 4 през 1958 г. се говори и за някого, който „ ще се нарече велик…Той ще се нарече син божи и те ще го нарекат син на всевишния“[3]. Този откъс предизвиква не малко шум и сътресения в академичните среди, тъй като за всеки непредубеден изследовател се набива на очи пълното му текстуално сходство с няколко стиха от евангелието на Лука, отнасящи се до Исус: „Той ще бъде велик и ще се нарече син на всевишния; и господ бог ще му даде престола на баща му Давид“[4]. Както ще видим по-долу обаче въпреки безспорната връзка между двата писмени източника, да се правят директни смислови паралели между тях е твърде прибързано.

Съвсем очевидно е, че авторът на Лука е бил запознат с текста от Кумран, но той изопачава по характерен начин оригиналното му значение. От останалата оцеляла част от фрагмента проличава, че описаният персонаж няма как да е еврейският Месия. Оказва се, че той ще носи името на баща си и ще царува съвсем кратко: „Също… неговият син… ще бъде наречен с неговото име… Като метеорите, които виждаш във видението си, така ще бъде и тяхното царство – те ще царуват само няколко години“[5]. Едва след това, след размирици и катаклизми ще дойде царството на праведниците: „народ тъпче народа и племе тъпче племе. Докато се въздигне божият народ; те всички ще отдъхнат от воюването. Тяхното царство ще е вечно царство и всичките им пътища ще са праведни. Те ще съдят земята справедливо и всички техни пътища ще са праведни. Войната по земята ще спре“[6].

 

Антиох IV Епифан (175-164 г. пр. н.е.):
един от забележителните, но и противоречиви владетели на Селевкидската империя.

Бюст от Берлинския музей.

При това става ясно, че този владетел  или по-скоро баща му е "цар на Асирия и Египет"[7]. Тези обстоятелства се съчетават отлично с царуването на двама монарси от държавата на Селевкидите: Антиох IV Епифан (175-края на 164 г. пр. н.е.) и Антиох V Евпатор (края на 164-161 г. пр. н.е.). И двамата носят имената на бащите си, в случая с Антиох IV като тронно име след възкачването на престола в чест на баща му Антиох III Велики (223-187 г. пр. н.е.). Антиох IV не само владее Асирия като част от Месопотамия. Той побеждава Египет на Птолемеите, превръщайки го във васално царство, а фараона Птолемей V Филометор (180-164 и 163-145 г. пр. н.е.) в своя марионетка. Само намесата на Рим, който вече се опитва да контролира всички политически процеси в Средиземноморието от позицията на силата спасява страната от съдбата да бъде окончателно превърната в провинция на Селевкидите[8].

Характерна черта на Антиох IV е неговото ексцентрично поведение, доминирано от манията за величие. Една от неговите политики е да унифицира култовете в страната си, като навсякъде редом с местните божества се почита върховният, „всевишен“ бог, наричан по елински маниер Зевс и владетелят (самият Антиох) като негово видимо земно проявление. Не случайно прозвището на този цар е Епифан[9] – от гр. епифания (ἐπιφάνεια): „видимо проявление, разкриване“, най-често на божество. Този тип политически култ е изключително древно изобретение, като дори е традиционен например за Египет. В Палестина обаче той се оказва крайно неудобен, тъй като при евреите вече се е утвърдил монотеизмът и основна догма в религията им е да не бъдат почитани други божества освен богът-покровител на народа, Яхве. Резултатът от тези практики, както и остър сблъсък за власт между назначени от чуждоземния владетел конюнктурни първосвещеници води до въстание (167-134 г. пр. н.е.). Начело застават провинциалният свещеник Мататия и неговите синове Йоханан, Юда, Симон, Елеазар и Йонатан[10].

Те са наречени Макавеи, букв. „чуковете“ заради съкрушителните поражения, които нанасят на неприятелските армии или Хасмонеи, по името на далечен родоначалник на фамилията им – Хасмон. След продължителен конфликт с променлив успех Юдея в крайна сметка постига своята независимост[11]. По време на тези кампании „божият народ“ (ръководените от Макавеите традиционалисти) претърпява съкрушително поражение в битката при Бет Зехария (м. май 162 г. пр. н.е.) от армията на малолетния (ок. 10-11 годишен) Антиох V начело с неговия военачалник и регент Лизий[12]. Убит е дори един от братята – Елеазар[13].

В империята на Селевкидите обаче избухват междуособици, друг генерал – Филип се опитва да завземе трона. Антиох V и Лизий са принудени да сключат мир с въстаниците и след като разрушават стените на Йерусалим се оттеглят. За изправените сякаш пред неизбежна загуба евреи този неочакван обрат изглежда сякаш наистина като божествена намеса[14]. Въпреки, че все пак успяват да потушат метежа, царят и неговият регент скоро губят властта. С римска помощ в страната е върнат братовчедът на Антиох, Деметрий I Сотер (ноември 162-150 г. пр. н.е.). Неговите привърженици извършват преврат, поставят го начело на държавата, а момчето-владетел и Лизий са бързо екзекутирани[15]. Наистина властта на „сина на всевишния“ продължава само около две години.

Битката при Бейт Зехария (162 г. пр. н.е.):
Евреите ще я запомнят с това, че се изправят срещу ужасяващите със своята страховита екзотика бойни слонове

и със смъртта на един от братята Макавеи: Елеазар Аваран.

Гравюра от френския художник Гюстав Доре (1866 г.).

Така криптираният разказ от кумранския текст описва краткия възход на империята на Селевкидите при Антиох IV и нейния окончателен упадък при сина му, заедно с трудно извоюваните успехи на освободителното еврейско движение,  водено от Макавеите и завършило със създаването на независима еврейска държава. Според него „божият народ“ (радикалните привърженици на юдейската вяра) побеждават самообявилия се за „син божи“ елински нашественик и основаната от тях държава ще пребъде. Нещо повече – постепенно тя с помощта на Яхве ще завладее и абсорбира всички племена и народи на света: „и всички племена ще им се покорят. Великият бог ще бъде тяхна помощ; сам той ще се сражава за тях, като поставя народите под тяхна власт, покорявайки всички пред тях. Владичеството на бога ще бъде владичество вечно..“[16].

Постепенно обаче времето замъглява значението на изпълнения в типичен сектантски стил с недомлъвки и алегории разказ. Държавата на Макавеите вместо да се превърнев ядро на „божието царство на земята“ на свой ред преживява закономерен упадък и е покорена от Рим (63 г. пр. н.е.), а накрая последният от тях – Антигон II Мататия (40-37 г. пр. н.е.) е детрониран от идумееца Ирод (37-4 г. пр. н.е.), който става цар на евреите[17]. Копие от непонятния текст достига по някакъв начин до автора на евангелието от Лука и той подведен от  блестящото описание на „сина божи“, решава, че то се отнася за легендарния Месия, а не за надменния и самонадеян поробител на евреите отпреди почти два века. След това той копира въздействащите епитети в своето произведение, отнасяйки ги тенденциозно към основателя на своята религия – Исус от Назарет. Така по силата на историческата ирония преписваяните от незнаен сектант в Хирбет Кумран строфи не само оцеляват, но и достигат със силата на религиозната пропаганда до всяко кътче на планетата. Автентичното им значение обаче е изцяло изопачено и те губят напълно своя първоначален смисъл, обусловен от породилия ги политико-исторически контекст. Представената идеологически като метафизичен сблъсък борба за независимост и отстояване на собствените традиции вече се интерпретира като победен поход на християнската църква, а образът на арогантния противник по странен и нелеп начин се преосмисля в нещо коренно противоположно: като тържествуващия християнски Месия, Христос.

 

---

[1] Мергел: утаечна скала, състояща се основно от глина и варовик.

[2] Йосиф Флавий, Юдейската война (Iosephus, Bellum Iudaicum) II,119; Плиний Стари, Естествена история (Plinius Maior, Historia Naturalis) V,17 или 29, в други издания V,15,73; Филон Александрийски, Книга за това, че всеки праведник е свободен (Philo Alexandrinus, Quod Omnis Probus Liber) XII,75–87.

[3] 4Q246, col. I, 9-II, 1.

[4] Лука 1:32.

[5] 4Q246, col. I, 9-II, 1-2.

[6] 4Q246, col. II, 3-6.

[7] 4Q246, col. I, 5-6.

[8] Полибий, Истории (Polybius, Historiae) XXIX, 27,1-12.

[9] Апиан, Римска история (Appianus Historia Romana) VIII, 45 [Сирийски войни].

[10] 1 Макавеи гл. 1-2; Диодор Сицилийски, Историческа библиотека (Diodorus Bibliotheca Historica) XXXIV,1,4.

[11] 1 Макавеи гл. 4-16.

[12] Апиан, Римска история (Appianus Historia Romana) VIII, 46 [Сирийски войни]; 1 Макавеи 6:16-17.

[13] 1 Макавеи 6:33-46.

[14] 1 Макавеи 6:55-63.

[15] Апиан, Римска история (Appianus Historia Romana) VIII, 47 [Сирийски войни]

[16] 4Q246, col. II, 7-9.

[17] Йосиф Флавий, Юдейската война (Iosephus, Bellum Iudaicum) I,6,5-7,7; 18,2-4; 20, 1-4.

Карта на  еврейското царство на Макавеите/Хасмонеите (140-37 г. пр. н.е.)

през различните етапи от нейното историческо развитие.