Легендарният, но все пак исторически съществувал основател на царството Юдея - Давид е бил по същество преуспял планински разбойник (т. нар. "хабиру", оттам и по-късното етническо название на евреите - "иврим"). Както за много негови аналози от различни имена и места по света, като Робин Худ, Джеси Джеймс, Панчо Виля и др. в т.ч. и различните наши хайдути, за него и неговата вярна дружина се разказват множество приказки и легенди: къде със зрънца историческа истина, къде преувеличени и украсени, къде напълно измислени. Както Робин Худ е заобиколен от другарите си - Малкия Джон, монаха Тък, лейди Мариан и т. н. докато се бори със злия нотингамски шериф, така и Давид има своите другари, които са изброявани поименно от еврейските разказвачи и за тях, както и за него, също се разказват героични легенди.
Съкратено резюме на тези иначе очевидно добре познати на слушателите тогава народни приказки за някога добре известни герои намираме в библейската книга 2 Самуил (гр. и слав. 2 Царе) от гл. 20:23, 21 и 23 глава. По един изключително нескопосан начин в някакъв момент то е грубо разделено на две от патетична реч на Давид, представляваща всъщност копие на един от псалмите ("техилим" - цялата глава 22).
Уводната част на този списък с подвизи разказва за войните с най-големите тогавашни врагове на евреите, изключително опасните и кръвожадни филистимци (12 Сам/2 Цар 21:15), както и защо Авишай бен Саруия става най-приближеният боен другар на Давид и негов пръв военачалник - той спасява живота му в една от тези схватки (2 Сам/2 Цар 21:16-17).И именно тук научаваме за един изключително интересен и поучителен епизод: "И пак имаше битка с филистимците в Гов. Тогава Елханан, синът на витлеемеца Яаре-Орегим уби Голиат от Гат, а дръжката на копието му беше като кросно на тъкач" (2 Сам/2 Цар 21:19). И да, този Елханан син на Яаре-Орегим няма нищо общо с главния герой Давид, син на Йесей (Ишай). Тази и други подобни народни приказки се разказват от уста на уста из селата по хълмовете около Йерусалим през далечната Ранножелязна епоха (XI-X в. пр. н.е.), когато вълните от войнствени пришълци са заличили цветущите градове от Късната Бронзова епоха (XV-XIII в. пр. н.е.) и умението да се чете и пише отново е станало изключителна рядкост.
Най-вероятно това е и първоначалната версия на легендата, тъй като в тази част от библейския разказ определени събития се споменават по прост и естествен, логически убедителен и непринуден начин. Така например за първия еврейски цар Саул и сина му Йонатан се твърди просто, че "филистимците убиха Саул в Гилбоа" (2 Сам/2 Цар 21:12). От друга страна Давид се възползва от настъпилата криза в управлението брутално и безкомпромисно: той реално ликвидира всички останали живи мъжки потомци на Саул - двама сина от една от съпруга/наложница и петима внуци чрез жителите на Гибеон (2 Сам/2 Цар 21:1-11). Единственият пощаден тук е Мефибошет, син на Йонатан (2 Сам/2 Цар 21:7), като не можем да преценим дали и това споменаване не е по-късна ставка в наратива.
Така изглежда една от древните епически традиции за великия цар-бандит Давид и юнаците от неговата хайдушка чета. Векове по-късно обаче, когато потомците на този преуспял разбойник се утвърждават трайно на престола в Йерусалим, столицата на вече напълно оформеното царство Юдея, безименен, но находчив придворен разказвач решава да спечели благоволението на някой от тях, като напълно преработи и развие познатия сюжет. За разлика от простонародните разказвачи той притежава не само литературен талант, но и книжовно образование и резултатът е повествование изпълнено с патос, размах, вкус към впечатляващия детайл и действието, сравним единствено със стила на Илиадата и описваните там величави двубои. Тук вече убиец на великана от Гат е не никому неизвестният вече Елханан, сина витлеемеца Яаре-Орегим, а самият цар Давид. При това случката е пренесена в самото начало на неговата кариера и преди да събере своята чета - докато той е още голобрад юноша. Целта е напълно прозрачна: да се възвеличи максимално подвигът на бъдещия цар и да се покаже, че той е любимец на националното божество Яхве още от ранните си младежки години (1 Сам/1 Цар 17:1-52). Това, че този сюжет е само изопачено разгръщане на първоначалната версия където Давид не играе никаква роля можем да съобразим от абсолютно идентичното описание на Голиат: " Голиат от Гат ...дръжката на копието му беше като кросно на тъкач" (1 Сам/1 Цар 17:4; 7).
Освен това в тази сюжетна линия доминира ясната тенденция Давид като божи избраник да бъде оневинен, а предшественикът му Саул да бъде представен като отклонил се от божествените повеления злодей. Той не само преследва поради завист невинния Давид (1 Сам/1 Цар 19:1-20:42; 23:14-24:22; 26:1-27:1). В последната си битка, където претърпява съкрушително поражение от филистимците Саул не просто е убит от тях, както се споменава в първоначалното епическо повествователно ядро. Този път той приключва живота си с нов тежък грях, като извършва трагическо самоубийство (1 Сам/1 Цар 31:1-6). Финалният детайл, който убедително представя този разказ като късно художествено произведение, нямащо много общо с автентичната народна епическа традиция свързана с образа на Давид е съдбата на главата на страховития филистимец. Съгласно "придворния" наратив след като ликвидира Голиат с прашката си, голобрадият млад герой най-напред отрязва главата му със собствения му меч: "Тогава Давид изтича и застана над филистимеца, хвана меча му и го изтегли от ножницата му, и го уби, и отсече главата му с него. А когато филистимците видяха, че единоборецът им беше мъртъв, побягнаха" (1 Сам/1 Цар 17:51). След това отнася отрязаната глава на гиганта в Йерусалим: "А Давид взе главата на филистимеца и я занесе в Йерусалим, а оръжията му сложи в шатрата си"(1 Сам/1 Цар 17:54).
Този епизод обаче няма как да не е измислен. Нека дори да оставим настрана увлечението на автора да представя с размах стандартизирани за героическия епос съмнителни детайли - например откъде изведнъж у бедното овчарче се появява собствена шатра? Отнасянето на главата на Голиат в Йерусалим е очевиден анахронизъм в повествованието. Съгласно по-старата и по-близка до описвания период традиция градът по времето когато Давид е младеж още принадлежи на племето на йевусейците (יְבוּסִי-"йевуси") Той го превзема (2 Сам/2 Цар 5:6-8) едва след като навършил 30 години е провъзгласен за цар на евреите в Хеброн (2 Сам/2 Цар 5:3-5) и дори царува там повече от 7 години (2 Сам/2 Цар 5:5). Разбира се като компилация на различни източници писани от различни хора в различни времена, Библията си противоречи и относно превземането на Йерусалим от евреите. Според книгата на Исус Навин Йерусалим е превзет още при навлизането им в Обетованата земя, а йевусейците са "смазани" още тогава (Ис Нав 12:7-8; 10). Въпреки това от двете конкуриращи се версии изложената в цикъла легенди за цар Давид е най-близка до археологически и исторически реконструираната ситуация в западната хълмиста част на Палестина през XI-X в. пр. н.е.
Остава отворен и въпросът, че няма никакви археологически и исторически свидетелства древните евреи да са имали обичай да носят със себе си главите на убити от тях неприятели. Нещо повече, приписваното на Моисей законодателство определя хората докосвали труп или част от него за омърсени, нечисти и длъжни да извършват редица очистителни ритуали в продължение на цяла седмица, докато станат отново годни за контакт с останалите хора и за публични прояви. "Който се допре до мъртвото тяло на умрял човек, и не се очисти, той осмърсява скинията на Яхве; тоя човек ще се изтреби измежду Израел; той ще бъде нечист, понеже не е поръсен с очистителната вода; нечистотата му е още на него. Ето и законът: когато някой умре в шатър: всички, които влизат в шатъра и всички, които се намират в шатъра, да бъдат нечисти седем дена; и всеки непокрит съд, който е без привързана покривка, е нечист. И който се допре на полето до някой убит с нож, или до мъртво тяло, или до човешка кост, или до гроб, да бъде нечист седем дена." (Числа 19:13-16). "всеки от вас, който е убил човек, и който се е допрял до убит, очистете се на третия ден и на седмия ден; очистете и всичките дрехи, всичките кожени вещи, и всичко, което е направено от козина, и всичките дървени съдове." (Числа 31:19-20).
Все пак обаче в крайна сметка оригиналната история за подвига на Елханан оцелява във вид на кратко резюме, спотаено на друго място в сборника от предания за Давид и неговата храбра дружина. В онези далечни времена, когато малцина могат да пишат или да четат, при това с труд и на глас, това не прави впечатление на никого. Времената на хоризонталния сравнителен прочит на библейските текстове, когато даден пасаж се сравнява с други от различни библейски книги още не са настъпили.
Още няколко столетия по-късно обаче, много вероятно във времето на Вавилонския плен (587-539 г. пр. н.е.) или непосредствено след него, когато Юдея е персийската провинция Йехуд Медината (539-332 г. пр. н.е.) нов еврейски автор или група от автори решават да преразкажат наново старите хроники от времето на Юдейското царство, като при това по необходимост извършват мащабно редактиране на техните текстове. Така се ражда книгата на Летописите (евр. "Диврей hа Ямин" (דִּבְרֵי הַיָּמִים) - слова за дните; гр. и слав. Паралипоменон" - от гр. "пропуснато"). Това вече не са придворни трубадури, а силно специализирани книжовници-професионалисти с изтънчена текстуална експертиза, придобита чрез непрестанно упражняване в едно далеч по-развито и по-грамотно общество, което може да си позволи да поддържа подобна социална прослойка, тъй като има нужда от нея. В тази нова обстановка и погледът върху библейските текстове е много по-различен и по-ясен.
Така в даден момент някой от тези книжници ("соферим") с изненада открива забутаната сред страниците на свещените книги бележка за Елханан и Голиат и разбира се това разкритие предизвиква силно смущение и буря от съмнения. Та нали всеки знае, че Голиат е убит с камък и прашка от великия праотец на царете, самия основател на династията - Давид! Какъв е този Елханан и как може вдъхновените от светия дух на Яхве писатели да твърдят на друго място, че някакъв си Елханан е убил надменния филистимец? И тогава кой от двамата боговдъхновени писатели казва истината? Двете истории няма как да бъдат съгласувани - очевидно е, че според тях Голиат е убит от двама съвсем различни герои. Но пък се налага това неразрешимо противоречие някак да бъде замазано, тъй като хем няма как Библията да греши, хем не може току тъй да се подкопава вярата на народа в светите писания. Затова книжникът прибягва към най-лесния и икономичен метод. Набързо е измислен и вписан в текста никому неизвестен, невиждан и нечуван дотогава брат на филистимеца Голиат, който е същият като него по всичко, освен по име: "И отново настана бой с филистимците. Тогава Елханан, син на Яир, уби Лахми, брат на гетеца Голиат; а дръжката на копието му беше като кросно на тъкач" (1 Лет/1 Пар 20:5). С тази малка фалшификация смисълът на текста макар и напълно изопачен става обаче напълно приемлив. Бунтуващият се разум е успокоен, съмненията са потиснати, историята се връща в добре познатите уютни рамки и всички са доволни. Благоговението към наследените от предците свещени книги обаче е твърде голямо и издайническият оригинален вариант все пак си остава непокътнат на своето място в Библията.
Вече в наши дни обаче можем да наблюдаваме една прекрасна илюстрация на факта, че Библията се преиначава, редактира и изопачава дори в модерните времена на всеобщо разпространено образование, печатници и сравнително-текстологичен анализ. Нещо повече, тези фактори сякаш дори се явяват необходимост за фалшифициране на неудобните текстове, тъй като поради тях все повече хора четат Библията и виждайки очевидни противоречия си задават неудобни въпроси. Така в сериозните и поне в известна степен научно издържани библейски преводи на български език като православния (т. нар. "синодален", 1925 г.) и особено този на издателство Верен (2002 г.) текстът в 2 Сам/2 Цар 21:19 е оставен непокътнат. В далеч повече тиражираната и упорито разпространявана масова протестантска ширпотреба, която води началото си от т. нар Цариградски превод (1871 г.), неговото ревизирано издание (1923 и 1940 г.) и впоследствие съвременния на Библейско общество (2000 г.) братът смело и безотговорно прескача от книгата на Летописите в тази на Самуил: "И пак избухна война с филистимците в Гов. Тогава Елханин, син на витлеемеца Яреорегим, уби брата на гетеца Голиат, на чието копие дръжката беше като кросно на тъкач". Да, умовете на вярващите на всяка цена не тряба да бъдат смущавани, дори когато цената на това спокойствие е грубата фалшификация. В оригиналния текст от книгата на Самуил братът ("ах" - אֲחִ) продължава да липсва, както е липсвал винаги:
.אֶלְחָנָן בֶּן-יַעְרֵי אֹרְגִים בֵּית הַלַּחְמִי, אֵת גָּלְיָת הַגִּתִּי
Друг опит за привидно разрешаване на очевидното противоречие е "хипотезата за писарската грешка", разпространявана в кръговете на по-склонните към интелектуалистки обяснения фундаменталисти. По същество тя представлява вариант на посочената по-горе груба съвременна интерполация и опит за нейна текстуална обосновка. Според това предположение в даден момент някой писар обърква израза אֲחִי גָּלְיָת (ахи Голиат: "братът на Голиат") с אֶת גָּלְיָת (ет Голиат: "Голиат" = име+ маркер на прякото допълнение/direct object marker). Привържениците на тази интерпретация обаче забравят простия факт, че никога не е задължително едно правдоподобно обяснение да е правилното обяснение. Най-малкото понеже поне в началния период на своето съставяне и разпространение Книгата на Самуил (ספר שמואל: Сефер Шмуел: 1-2 Сам/ гр. и слав. 1-2 Цар) като редакторски обработен компендиум на хроники и легенди от времето на независимото царство Юдея са написани с по същество една разновидност на финикийската азбука (Paleo Hebrew, евр. "ктав иври кадом": כתב עברי קדום или "даац": דַעַץ). Докато при запис със стандартния днес еврейски шрифт, т. нар квадратен арамейски (Square Imperial Aramaic, евр. "ктав ашури" - כְּתָב אַשּׁוּרִי или "ктав меруба": כתב מרובע) подобна грешка теоретично би била възможна поради донякъде сходните очертания на буквите, то при запис с използвано палео-еврейски шрифт подобно объркване е напълно невъзможно, тъй като буквите изглеждат съвсем различно: "ахи"- 𐤀𐤇𐤉 и "ет" - 𐤀𐤕. Евреите усвояват квадратния арамейски шрифт едва след Вавилонския плен (588/587-539 г. пр. н.е.), по време на персийското владичество (532-320 г. пр. н.е.). При това процесът е сложен и продължителен и двата шрифта се използват паралелно чак до елинистическата епоха (320-64/63 г. пр. н.е.), когато евреите привърженици на юдаизма от времето на Втория храм преминават окончателно към квадратен шрифт (Saénz-Badillos, Angel (1993). A History of the Hebrew Language, Cambridge University Press, р. 113). Други части от еврейския етнос като самаряните обаче, които не признават авторитета на жреците в Йерусалим запазват палео-еврейския шрифт и продължават да използват него за своите свещени книги. Всъщност най-старите запазени еврейски надписи на квадратен шрифт датират от началните години на управлението на Хасмонеите (ок. 167-161 г. пр.н.е.), следователно хипотезата по-горе няма нито историческа, нито епиграфска обосновка. Впрочем по тези и други причини от текстуално-историографско естество днес дори консервативни издания са принудени да признаят, че " повечето учени пропускат паралела в 1 Летописи 20:5 като една очевидна хармонизация (obviois harmonization)" (Arnold, Bill T. (2003): 1 and 2 Samuel in: The NIV Appication Commentary Bundle 2: Historical Books)
Освен на недвусмисленото свидетелство, реконструкцията на двата отделни и различаващи се източника в компилацията Книга на Самуил (סֵפֶר שְׁמוּאֵל- "Сефер Шмуел" = 1-2 Сам./1-2 Цар.) почиват и на двата съвсем различни по стил и съдържание цялостни наратива: единият принадлежи на простонароден автор с ограничен речник, който разкрива Давид като безкомпромисен узурпатор, който използва гибелта на Саул за да изтреби наследниците му и да завладее трона. Другият разказвач е изтънчен, образован, с вкус към епическата поезия в близкоизточен стил. Той всячески оправдава Давид и престъплението му, представяйки го като скромен герой-праведник, несправедливо преследван от Саул и получил властта по божествена повеля.
Нещо повече - в исторически план книгата на Самуил е част от компендиума Deutheronomistic history, датиращ основно от 8-7 в. пр. н.е.: царуването на Езекия/Хизкияhу (חזקיהו: прибл. 716/715-687 г. пр. н.е.) и внука му Йосия/Йошияhу (יאשיהו: прибл. 641/640-609 г. пр. н.е.). от епохата на независимото царство Юдея Алтернативният прочит на Диврей hа Ямин (1-2 Лет./1-2 Пар.) с версията за "брата" от която впоследствие се развива интерпретацията за "писарската грешка" със сигурност е записана след края на Вавилонския плен: втората половина на 6 в. пр. н.е, като по-вероятната датировка е дори 4 в. пр. н.е. Така подкрепата на реконструкция та на различните източници не почива само на един, а на цели три факта: - Самият текст като съдържание и смисъл; - Литературно-стилистическият контекст; - Историческата датировка на източниците;
При двете версии кой е убил Голиат нямаме незначителни разлики единствено в два пасажа. Тези пасажи са интегрални части от два противоречащи си разказа, които се различават и по език, и по стил, и по цял набор твърдения, които в единия случай са пряма простонародна епика за гибелта на Саул и как Давид се възползва цинично от нея, а в другия са системно разработена придворна апология, която има множество паралели в различни други близкоизточни разкази за успешни узурпатори. Това е цял отделен литературен жанр, наречен "царска апология" (royal apology), широко разпространен в този регион: от Египет до Месопотамия и с хилядолетна традиция. И различните версии на пасажа се вписват хармонично в тези съвсем различни контексти. Липсата на "писарската грешка" в случая би направила пасажа как Елханан убива Голиат неконсистентен с цялостния първоначален разказ в народно-епически стил, с всичките му отличаващи се от тези в по-късната царска апология твърдения.
Това накратко е историята за това, как Давид не е убивал Голиат. История за благородния разбойник и славните му другари; история за предавани от уста на уста народни приказки за герои-избавители; за разкази на дворцови бардове; за патриоти-книжници, посветили живота си на това да съхранят миналото на своя народ макар и изопачено според собствените им разбирания; за печатни преси и загрижени за душите на събратята си проповедници. История за това как се появява, развива, изопачава и фалшифицира една легенда. В крайна сметка дори ако наистина някой е убивал филистимски триметров гигант ("шест лакътя и една педя" - 1 Сам/1 Цар 17:4) на име Голиат, то най-вероятно той се е наричал Елханан, а не Давид. Въпреки това епизодът за победата на Давид над Голиат си остава една красива и вдъхновяваща приказка. Като всяка силна литературна творба, тя поднася на своите читатели въздействащо художествено послание. В този случай надеждата, че макар и понякога, малките и слабите могат да побеждават големите и силните не само в приказките.
