Смъртта на Йосия (ок. 1660 г.)
от италианския художник Антонио Дзанки (1631-1722)
Йосия (ивр. Йошияху - יאשיהו- "Яхве [го] излекува") е цар на Юдея между ок. 640-609 г. пр. н.е. Той е един от най-активните и амбициозни монарси, влязъл в историята с опита си да превърне страната в локална сила чрез серия от политически действия и религиозни реформи във властовия вакуум настъпил след оттеглянето на Асирия от Леванта. Става цар още на осем години след убийството на баща му Амон (643-642/641-640 г. пр. н.е.) от заговорници. Важна роля за възцаряването му играе жреческата партия към храма на Яхве в Йерусалим, на която той остава вярно протеже през целия период на царуването си. На осмата или осемнадесетата година от управлението му са проведени безкомпромисни религиозни реформи, които изключват култа към всички божества освен националния бог Яхве, при това само в неговия храм в Йерусалим (2 Летоп. 34:3-13). Предтекст за тях или тяхна кулминация (според различните източници) е т. нар. "откриване на забравената Книга на завета" при строително-ремонтни дейности в Йерусалимския храм (2 Цар.=4 Цар. 22:8-11; 2 Летоп. 34:14-33). Според учените тя е ранна версия на книгата Второзаконие. Според Библията тя е намерена от върховния жрец Хелкия и царския писар Шафан (2 Цар.=4 Цар. 22:8-9; 2 Летоп. 34:20). По същество представлява продукт на жреческа пропаганда, предназначен да легитимира централизацията на култа и на царската власт като негов инструмент, както и експанзията на царството към опразнените от асирийско присъствие богати територии на север - бившето царство Израел със столица Самария, населено със сроден етнос. Показателно е разрушаването на тамошния култов център в Бет-Ел, за да бъде асимилирано населението им в религиозен план (1 Цар.= 3 Цар. 13:1-3; 2 Цар.=4 Цар. 23:15-19).
С Йосия са свързани големите надежди на подкрепящия го пропагандистки кръг за обединение на всички територии между западния бряг на р. Йордан и крайбрежието в единна могъща монархия, в която господстваща идеология е безкомпромисният яхвизъм. Тогавашната историко-политическа ситуация позволява подобни мечти, тъй като някога непобедимата Асирия е в неудържим упадък, а опитващият се да възвърне някогашните си владения Египет все още не е набрал достатъчно сили. В така създалия се вакуум във вътрешните райони на Леванта набралото сили еврейско царство изглежда има сили да извърши своята малка експанзия. А като всяка експанзия, тя се нуждае от проста, ясна и въодушевяваща идеология. В обществата от онова време и регион такава идеология е религиозната.За нейното конструиране обединяват усилия различни формални и неформални обществени групи. Жреците от храма на Яхве в Йерусалим измислят легендата за някогашното единство на населяващите Юдея племена и техните роднини от север. Това единство е представено като единство на култа към националното божество, изключващо всички останали. В този наратив загубата на независимостта и поробването на северните евреи от асирийците се интерпретира като божие наказание за въображаемо "отстъпление" от първоначалната чистота на религията и почит към други богове (1 Цар.= 3 Цар. 16:31). С тяхна помощ и под техен контрол придворните писари създават единен корпус от предназначени да обслужват нуждите на тази пропагада култово-исторически произведения, които всъщност оформят скелета на онова, което ще достигне до нас като Библия. Той включва освен книгата Второзаконие и т. нар. Deutheronomistic History: единния разказ обхващащ книгите Исус Навин, Съдии, 1-2 Самуил (= гр. и слав. 1-2 Царе) и по-голямата част от 1-2 Царе (гр. и слав. 3-4 Царе). Неформалните харизматични религиозни проповедници, т. нар. пророци разпространяват из народа благата вест за появата на божия "помазаник" (месия) и цар на Юдея, който ще управлява щастливо и славно обединените "наново" еврейски племена.
Част от този победен и във всякакъв смисъл революционен за времето си сюжет е и едно обещание от името на Яхве на ползващата се с авторитет в двореца йерусалимска пророчица Хулда (Олдама). В него тя уверява Йосия, че въпреки "греховете и отстъпленията" на неговите баща и дядо: Менаше (Манасия,ок. 698-642 г. пр. н.е.) и Амон, заради своите благочестие и привързаност към "истинската" религия той самият ще бъде пощаден и ще почине в мир: "Но на царя на Юдея, който ви прати да се допитате до Яхве, да кажете това: Така казва Яхве, богът на Израел: Относно думите, които ти си чул, понеже сърцето ти е омекнало, и ти си се смирил пред бога, когато си чул неговите думи против това място и против жителите му, и ти си се смирил пред мене, раздрал си дрехите си, и си плакал пред мене, затова и аз те послушах, казва Яхве. Ето,аз ще те прибера при бащите ти, и ще се прибереш в гроба си с мир." (2 Цар.=4 Цар. 22:18-20; 2 Летоп. 34:26-28). Това обещание на божеството обаче типично за библейските обещания и пророчества в крайна сметка не се сбъдва.
През лятото на 609 г. пр. н.е. амбициозният египетски фараон Нехо II (др. ег. Некау, 610-595 г. пр. н.е.) от XXVI династия на Саис (715-525 г. пр. н.е.) потегля на поход към Сирия, едновременно за да окаже помощ на съюзника си Ашурубалит II (612-609 г. пр. н.е.) и да затвърди египетската власт в завоюваните за пореден път територии на Леванта. Дали от излишна самоувереност или по неизбежност, Йосия решава да не се покори на новия господар на ситуацията и тръгва да го пресрещне в битка. Можем само да предполагаме за причините царят на Юдея да се изправи срещу армията на фараона, а и те вероятно са поне няколко. Усещането за нарастнала мощ на държавата, уверенията на приближените царедворци и пророците на националното божество му вдъхват излишен оптимизъм. Фактът, че египтяните са тръгнали на помощ на асирийците също не е за пренебрегване. Асирия е угнетител оставил горчиви спомени с опустошителния си поход в страната (701 г. пр. н.е.), който едва не я унищожава като политически субект и я товари с унизителен откуп като цена за оцеляването ѝ (2 Цар.=4 Цар. 18:13-19:36; вж. и 2 Летоп. 32:1-22; Анали на Синахериб: Призми Тейлър и Чикаго II.73-81; III.27b-49; Призма Йерусалим II.70-76; III.16-42). Може би Йосия е окуражен от продължилата според Херодот (История, II.157) цели 29 години, до 635 г. пр. н.е., обсада на филистимския град Ашдод, която изглежда показва безсилие и неефективност на египетските експедиционни корпуси при завоюване на добре укрепени пунктове. Вероятно не минава и без намеса на вавилонската дипломация.
Смъртта на Йосия край Мегидо.
от шотландския художник Уилям Брейси Хоул (1846-1917)
Решителната битка се състои в долината край стратегически важния град Мегидо - "хар Мегидо" (хълмът на Мегидо). Там юдейската армия е смазана от превъзхождащия я както в количествено, така и в качествено отношение египетски окупационен корпус, а Йосия е или по-скоро убит още в самата битка, или по-малко вероятно смъртоносно ранен и впоследствие почива от раните си. След това египтяните не си губят времето да опустошават страната, а продължават в бърз марш към основната си цел - Кадеш на р. Оронт в Сирия (Херодот, История II.159). Четири години по-късно, през 605 г. пр. н.е. те са разгромени на свой ред последователно при Кархемъш на р. Ефрат и при Хамат на р. Оронт от войските на младия вавилонски престолонаследник Навуходоносор II (605-562 г. пр. н.е.). С това се слага край на възроденото египетско влияние в Азия.
Съкрушителният за понеслата се наивно на крилете на мечтите Юдея епизод е описан в Библията с всички съответни художествени подробности по следния начин:
„египетският цар фараонът Нехо излезе за среща с асирийския цар при реката Ефрат. Затова цар Иосия отиде против него; а той, като го видя, уби го в Мегидо. И слугите му го закараха мъртъв в колесницата от Мегидо и докараха го в Йерусалим, където го погребаха в собствената му гробница“ (2 Цар. =4 Цар. 23:29-30)
"А след всичко това, когато Иосия беше подготвил храма, египетският цар Нехо възлезе за да воюва против Кархемъш при река Евфрат; и Йосия излезе против него.
А той прати посланици до него да кажат: Какво има между мене и тебе, царю на Юдея? Не идвам днес против тебе, но против дома, с който имам война, и бог ми е заповядал да побързам; отдръпни се от бога, който е с мене, за да не те изтреби. Обаче Иосия не отвърна лицето си от него, но се приготви да воюва против него, и не послуша думите на Нехо, които бяха от устата на бог, и дойде да се бие в долината Мегидо. И стрелците уцелиха цар Иосия; и царят рече на слугите си: Извадете ме от тук, защото съм тежко ранен. И тъй, слугите му го извадиха от колесницата, та го качиха на втората му колесница, и го докараха в Йерусалим; и умря, и бе погребан в гробницата на бащите си. И цяла Юдея и Йерусалим жалееха за Йосия. Също и Йеремия плака за Йосия; и всички певци и певици до днес напомнят за Йосия в жалейните си песни, като те направиха това обичай в Израел; и ето, те са написани в Плача" (2 Летоп. 35:20-25).
Така в при неминуемата жестока среща на мечтите със суровата реалност повярвалите в богоизбраността на еврейския цар и неговата държава са изправени пред трагичен по своята сила когнитивен дисонанс. Пророчеството на Хулда не се сбъдва. Йосия не се разделя с живота си "в мир", както му е обещано. Напротив: убит е в сражение по време на война, при това ако вярваме на Библията, смъртта му не е бърза, а съпроводена с достатъчно продължителни страдания. При това той не е грешник според разбиранията на библейските автори. Съвсем не. За разлика от царувалия много по-дълго от него негов дядо Манасия, който е заклеймен като идолослужител, но умира на трона си спокойно и в преклонна възраст, Йосия е представен като богоизбран образец на богобоязненост: "„Той върши това, което беше право пред Яхве, и ходи във всичките пътища на баща си Давид, без да се отклони надясно или наляво“ (2 Цар. =4 Цар. 22:2, вж. и 2 Летоп. 34:2).
Излиза, че единственият път, когато религиозният му инстинкт го подвежда е, че не взема насериозно думите на египетския фараон, които уж се оказват внушени му от същия Яхве, на когото Йосия толкова гледа да угоди. Но как би могъл да повярва благочестивият еврейски цар, че собственият му бог е избрал да му говори чрез устата на фараона-езичник? Не е ли било честно и справедливо от страна на божеството да изпрати предупреждението си по приемлив за владетеля начин - например чрез същата тази пророчица Хулда или чрез някой друг от многобройните юдейски пророци, които се надпреварват да го ласкаят и наставляват в правата вяра? Но и те като своя цар са в пълно неведение за тайния план на Яхве, съобразен по любопитен начин с простата разлика във военния капацитет на двете противостоящи армии. Не може бог, способен да извърти толкова коварен номер на любимеца си, да бъде нещо различно от капризен и непостоянен тиранин, способен да си играе с лоялността на най-верните си последователи. За щастие на Яхве той има извинение - не съществува. А интерпретацията за боговдъхновения фараон е просто опит за удовлетворително обяснение на събитията post factum от гледна точка на обърканите и излъгани в очакванията си яхвисти. Така че Йосия не „се прибира в гроба си с мир“, но някак си това никак не се отразява на авторитета на Яхве в очите на юдеите. Когато пророците бъркат, виновни се оказват винаги не те или божеството им, а естествено тези, които те са подвели.
В еврейската народна памет обаче остава травмата от колективния спомен за жестоко потъпкания порив към величие. Постепенно тя е преосмислена по начин годен да се вмести в религиозно обусловената матрица на обществените представи, които доминират сред евреите от онова време. Действителното поражение намира своята емоционална свръхкомпенсация във въображаемо бъдещо тържество. Образът на помазаника-цар Йосия заляга в основата на цикъла от митове за бъдещия Месия от рода на Давид, когото евреите чакат повече от 2600 години. Те вярват, че той ще постигне всичко това, за което нищожните сили на владетеля на малко планинско царство в западната част на Леванта очевидно се оказват недостатъчни. Той ще съкруши всичките си врагове, ще царува победоносно в Йерусалим и ще им подчини всички народи на земята. По време на екзалтацията съпровождаща войните за независимост на Хасмонеите(Макавеи, 167-141 г. пр. н.е.) и независимата им династия (141-37 г. пр. н.е.) тези мотиви оживяват отново. Не по-малко важни са те и за съдбоносните въстания против римската власт през 66-73 г., 115-117 г., 132-135 г., 351-352 г., 612-614 г.
През 30те години на размирния I в. от н.е. римляните екзекутират поредния в дългата редица еврейски претенденти за месии: Йешуа от Назарет в Галилея. Неговите последователи обаче умело преосмислят готовия вече от времето след Йосия модел и отново успяват да си представят поражението си за победа, оставайки при любимите си заблуждения в очакване на второто победоносно пришествие на своя лидер. Поради ред исторически обстоятелства тяхната тактика се оказва печеливша и те в крайна сметка убеждават значителна част от света в своите вярвания. Тази част под формата на различни християнски църкви продължава да чака второто пришествие на Исус вече също повече от две хилядолетия. Няма начин тези очаквания да се сбъднат, тъй като реалността в крайна сметка е безкомпромисна и безцеремонна. Превърналите се обаче в декларативен навик очаквания определят културата и политиката дори на съвременния свят в значителна степен. Освен това обаче в крайна сметка речникът и на вярващи и невярващи се обогатява с една многозначителна и често използвана дума. Хълма на Мегидо - "хар Мегидо" днес споменаваме като Армагедон.
Забележка: Първата битка при Мегидо всъщност е още през Късната Бронзова епоха: 21 април 1457 г. пр. н.е. В нея египетската армия под командването на Тутмос III (1479-1425 г. пр. н.е.) разгромява коалиция на градове-държави от Ханаан и Сирия, които се опълчват на египетската експанзия. Тази битка обаче няма отношение към историята на евреите, тъй като тогава такъв обособен етнос още не съществува. Процесът на обособяване на евреите от останалите народи населяващи Ханаан се осъществява през XIII-XI в. пр. н.е., като основна роля в него играе "вътрешната миграция" на стремящо се към независимост население от териториите на намиращите се в стремителен упадък стари градски центрове, преживяващи колапса на Бронзовата епоха.
Смъртта на Йосия в битката край Мегидо.
гравюра върху дърво, т. нар. "английска школа" (1886 г.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар