понеделник, 2 октомври 2023 г.

СЛУЧАЯТ АНТЪНИ ФЛЮ – ПРОЗРЕНИЕ ИЛИ БЛУЖДАЕНЕ В АБСТРАКЦИИ?

 


Антъни Флю в своя дом в Рединг, Англия.
Фотография от 2004 - годината в която философът обявява промяна в своите убеждения.


Напоследък сред българските религиозни активисти с обичайното за интелектуална провинция на света закъснение стана модерно да се заиграват с „невероятното обръщане на философа-атеист Антъни Флю към вярата в бог“. Ясно защо има обичайно закъснение – публичният сапунен сериал се разиграва между края на 2004 и 2010 г., а вече отдавна навлязохме в третото десетилетие на века. Нищо. Нека макар и със закъснение да повдигнем дебат и да разкажем истинската история на този човек. А разказът няма как да е безпристрастен. Безпристрастието и показната обективност в такива случаи са неуместни, даже вредни. И с основание. Понеже фактите на публична манипулация, интелектуално безхаберие и най-вече злоупотреба с един безпомощен старец няма как да настройват към безпристрастие. Затова и аз няма да съм обективен, не съм и длъжен. Единственото ми задължение е да представя фактите такива каквито са. И да разкажа доколкото мога истинската история, в която да не се вземе страна е просто въпрос на глупост. А действителните измерения на този случай са накратко тези:

 

Антъни Флю (1923-2010) е британски философ и известен с атеистичните си убеждения автор на монографии като: God and Philosophy (1966); Body, Mind and Death (1973); God, Freedom and Immortality: A Critical Analysis (1984);  The Logic of Mortality (1987); God, A Critical Inquiry (1988); Atheistic Humanism (1993); Merely Mortal? (2000) и популярните дебати с теисти Did Jesus Rise From the Dead? The Resurrection Debate (1987); Does God Exist?: A Believer and an Atheist Debate (1991); Does God Exist: The Craig-Flew Debate (2003) и др.

В края на 2004 г. той споделя публично по различни поводи радикална промяна в своите възгледи, в резултат на която от атеист става теист. Най известно от тези изявление става My Pilgrimage from Atheism to Theism (in: Philosophia Christi, vol. 6, iss. 2, 09.12.2004) - интервю с евангелисткия християнин и философ-апологет Гари Хабермас: My Pilgrimage from Atheism to Theism: ADiscussion between Antony Flew and Gary Habermas.

Около изявленията на Флю очаквано се вдига сериозен шум, в който преобладава тържествуващата врява на християнстващите кръгове в хуманитарните дисциплини. Дали обаче поводът съответства на ефекта? Доколко промяната във възгледите на Флю е обоснована, надеждна и категорична? Наистина ли може да се разглежда като свидетелство за достоверността на християнската или друга традиционна вяра в бог/богове?



Корицата на "Бог и философия" (1966)
Най-популярната и качествена книга на Флю.

1. В какво със сигурност не вярва Флю след своето „обръщане“?

При анализ на приведения по-горе текст на знаменитото интервю от декември 2004 преди всичко установяваме по безспорен начин един несъмнен факт: Флю със сигурност не вярва нито в бога на християните, нито в бога на мюсюлманите, нито в какъвто и да е бог на която и да е религия, който взаимодейства с хората и се намесва по чудодеен или природосъобразен начин в хода на историята. Неговият бог също така не извършва морални оценки и не изисква поведение подчинено на нравствени правила. Той твърдо застава зад всички изтъкнати от него през атеистичния му период аргументи, като продължава да отрича възкресението на Исус, откровенията на различните пророци и суеверния мит за безсмъртна душа.

- I don’t believe in the God of any revelatory system;

- HABERMAS: You also recently told me that you do not find the moral argument to be very persuasive. Is that right?

FLEW: That’s correct. It seems to me that for a strong moral argument, you’ve got to have God as the justification of morality. To do this makes doing the morally good a purely prudential matter rather than, as the moral philosophers of my youth used to call it, a good in itself;

- My own initial lack of enthusiasm for the ontological argument developed into strong repulsion when I realized from reading the Theodicy15 of Leibniz that it was the identification of the concept of Being with the concept of Goodness… to conclude that an universe in which most human beings are predestined to an eternity of torture is the “best of all possible worlds.”

- I’m sympathetic to Spinoza because … He does not say that God has any preferences either about or any intentions concerning human behaviour or about the eternal destinies of human beings;

- Well, absent revelation, why should we perceive anything as objectively evil? The problem of evil is a problem only for Christians… as a schoolboy of fifteen years, it first appeared to me that the thesis that the universe was created and is sustained by a Being of infinite power and goodness is flatly incompatible with the occurrence of massive undeniable and undenied evils in that universe, was the first step towards my future career as a philosopher!

- HABERMAS: In your view, then, God hasn’t done anything about evil.

FLEW: No, not at all, other than producing a lot of it;

- I think those who want to speak about an afterlife have got to meet the difficulty of formulating a concept of an incorporeal person… it is simply impossible to create a concept of an incorporeal spirit…. I still hope and believe there’s no possibility of an afterlife.

- In the Summa Theologiae we may read: „As men are ordained to eternal life throughout the providence of God, it likewise is part of that providence to permit some to fall away from that end; this is called reprobation . . . . Reprobation implies not only foreknowledge but also is something more. . . Every operation, therefore, of anything is traced back to Him as its cause.“ The Angelic Doctor, however, is always the devotedly complacent apparatchik. He sees no problem about the justice of either the inflicting of infinite and everlasting penalties for finite and temporal offences, or of their affliction upon creatures for offences which their Creator makes them freely choose to commit.

- The Bible is a work which someone who had not the slightest concern about the question of the truth or falsity of the Christian religion could read as people read the novels of the best novelists;
- HABERMAS: You and I have had three dialogues on the resurrection of Jesus. Are you any closer to thinking that the resurrection could have been a historical fact?

FLEW: No, I don’t think so. The evidence for the resurrection is better than for claimed miracles in any other religion. It’s outstandingly different in quality and quantity, I think, from the evidence offered for the occurrence of most other supposedly miraculous events. But you must remember that I approached it after considerable reading of reports of psychical research and its criticisms. This showed me how quickly evidence of remarkable and supposedly miraculous events can be discredited.

- HABERMAS: C. S. Lewis explained in his autobiography that he moved first from atheism to theism and only later from theism to Christianity. Given your great respect for Christianity, do you think that there is any chance that you might in the end move from theism to Christianity?

FLEW: I think it’s very unlikely, due to the problem of evil. But, if it did happen, I think it would be in some eccentric fit and doubtfully orthodox form: regular religious practice perhaps but without belief. If I wanted any sort of future life I should become a Jehovah’s Witness.

- Well, the First Cause, if there was a First Cause, has very clearly produced everything that is going on. I suppose that does imply creation “in the beginning.”; (My Pilgrimage from Atheism to Theism)

Според друг материал от същата година, Richard N. Ostling - Famous atheist now believes in God (Associated Press, December 09.12 2004)

Флю отново подчертава изрично:

- I'm thinking of a God very different from the God of the Christian and far and away from the God of Islam, because both are depicted as omnipotent Oriental despots, cosmic Saddam Husseins;

И така, можем с пълно право да обобщим, че „теизмът“ на Антъни Флю всъщност в основните си характеристики на практика не се отличава с нищо съществено от неговия първоначален атеизъм. Всеки един атеист би потвърдил охотно и с разбиране всички изброени по-горе разсъждения. В какъв бог обаче в такъв случай вярва Флю и защо иска да се определя като „теист“?



Томас Джеферсън (1743-1826) - един от бащите-основатели на САЩ и президент през 1801-1809.
Той е и един от известните привърженици на философския деизъм през XVIII-XIX век.

2. Богът на Флю – дезинтересованата механична първопричина на деизма.

Всъщност както става ясно, Флю ни най-малко не е теист. Теизмът, независимо от това дали става въпрос за историческа религия с детайлно разработено вероучение или за философски конструкт без подробно кредо по подразбиране включва като минимум свръхестествена личност, която влиза във взаимодействие с хората и се намесва в историческия процес. Богът на Флю както виждаме няма нищо общо с това. Неговата вяра по същество се опитва да реанимира една спекулативно-философска концепция – тази на деизма. Обобщено деизмът е идеология на философите-интелектуалци, които не могат да примирят мирогледа си с примитивната и архаична митология на организираните религии. Въпреки това поради социални или лични причини им липсва експертно познание в историята и природните науки, за да си отговорят на много от въпросите, които си задава търсещият ум.

Така се ражда идеята, за бог, единствената роля на когото е да създаде света и да го остави да се развива по свои собствени закони, без да се меси оттогава нататък в съдбата на своето творение по никакъв начин. Той не създава морални норми и не изисква определено поведение от хората. Не нарушава природните закони и не се забавлява с евтиното фокусничество на „чудесата“. Тази идея е наречена деизъм и по същество представлява един деликатен, прикрит, изкуствен и противоречив компромис между теизма и атеизма, който не причинява емоционален дискомфорт в едно все още доминирано от религията общество, на когото не се налага нито да отговаря на неудобни въпроси, нито да се защитава от обвинения в „безбожие“. Всички неясноти и загадки се отстраняват фриволно с въвеждането на „Крайната Първопричина“. Това е богът на античните философи с техните метафизични спекулации, на дейците от Просвещението, на американските бащи-основатели и в крайна сметка на Антъни Флю. Но този бог при цялата си елегантна визия и изкусно построена аргументация издава в облика си всички признаци на едно исторически и социално обусловено „човешко, твърде човешко“ и категорично спекулативно умотворение. А него въпреки всичко Флю определя като интелигентна личност:

- It could be a person in the sense of a being that has intelligence and a purpose, I suppose. (Ostling - Famous atheist now believes in God):

- But it seems to me that the case for an Aristotelian God who has the characteristics of power and also intelligence, is now much stronger than it ever was before;

- It seems to me, that from the existence of Aristotle’s God, you can’t infer anything about human behaviour;

- HABERMAS: Once you mentioned to me that your view might be called Deism. Do you think that would be a fair designation?

FLEW: Yes, absolutely right. What Deists, such as the Mr. Jefferson who drafted the American Declaration of Independence, believed was that, while reason, mainly in the form of arguments to design, assures us that there is a God, there is no room either for any supernatural revelation of that God or for any transactions between that God and individual human beings (My Pilgrimage from Atheism to Theism)



Джералд Шрьодер (р. 1938) е физик, работил първоначално в САЩ и след това в Израел.
Привърженик на ортодоксалния юдаизъм, той превръща в своя кауза 
идеята да представи библейската митология от 1 глава на книга Битие в Библията като "научно достоверна".

3. Какви са основанията на Флю да повярва, че има бог?

Колкото и сериозен автор да е в областта на философията, основанията на Флю да повярва в бог като че ли съвсем закономерно се оказват далеч от неговото поле на експертиза – в областта на природните науки. Тоест там, където той макар и мислител, е всичко друго, но не и авторитет. Според него аргументите, който го убеждават да промени възгледите си са сложността на света, предполагаща според него интелигентен дизайнер и особено сложността на ДНК - молекулата носител на наследствеността, чрез която се размножават живите организми.

- I am very much impressed with physicist Gerald Schroeder’s comments on Genesis 1.10 That this biblical account might be scientifically accurate raises the possibility that it is revelation; (Джералд Шрьодер е американски физик от еврейски произход и религиозен активист, изповядващ ортодоксален юдаизъм, преподавател в колежа (йешива) Айш ха-Тора в Йерусалим. Основна цел на неговата литературна и учебна дейност е да представи изложените в Библията митологични космология и космогония като съвместими със съвременната наука. В това отношение подходът му практически се припокрива с този на далеч по-известния евангелистко-фундаменталистки креационизъм).

- I think that the most impressive arguments for God’s existence are those that are supported by recent scientific discoveries … I think the argument to Intelligent Design is enormously stronger than it was when I first met it;

- It now seems to me that the findings of more than fifty years of DNA research have provided materials for a new and enormously powerful argument to design;

(My Pilgrimage from Atheism to Theism)

 

4. Новата вяра на Флю – прозрение или банална самозаблуда?

4.1. Философска несъстоятелност на деизма:

- Въпреки привидния си интелектуализъм, заетата в крайна сметка от Антъни Флю позиция на деист е твърде половинчата и най-малкото изглежда изкуствена дори за неизкушения в схоластически упражнения ум. Нека размислим дори само над факта колко странно, противоречиво и лишено от всякакъв смисъл е поведението на постулираното от деизма предполагаемо свръхмощно и разумно същество. То от една страна създава крайно комплексен и сложен свят, а от друга се оттегля по неведом начин, оставя го да се развива и съществува само на основа на природните закони с цялата им несправедливост, разруха и страдание. То отказва да прави какъвто и да било опит да се намеси за да коригира трагичните недомислици в неговото функциониране или да разкрие себе си на обитаващите го разумни същества. Всяка, колкото и да е нескопосана теодицея и дори най-недодяланата и примитивна теистична концепция за божество превъзхождат подобна конструкция поне в едно отношение. Те предполагат, че божествената интелигентна личност има присъщо за интелигентна личност поведение. А именно не просто да създаде един свидетелстващ за нейните способности свят, но и вместо да се оттегли настрана да продължи да го ръководи, развива и усъвършенства по интелигентен начин, демонстрирайки разумна грижа на добър стопанин. Най-малкото такова би било поведението на интелигентните личности сред хората, поне доколкото те създават боговете си по свой собствен образ и подобие.

- Флю претендира да е променил позицията си поради неспособност на атеизма да даде задоволителни отговори на определени въпроси. Но възприетият от него нов деистичен мироглед само поражда нови и безкрайно уместни въпроси, които очевидно не просто нямат, но и няма как да имат удовлетворителни отговори в рамките на една деистка парадигма:

Ако богът-първопричина е незаинтересован от ставащото в света и не се намесва в него (deus otiosus), защо в такъв случай въобще е създал света? Какво би могло да го мотивира? Каква цел и предназначение има светът ако е създаден от такъв създател?

Ако след като го е създал последователно го оставя на самотек, защо впоследствие отново се намесва, за да създаде първия саморепликиращ се жив организъм (както изтъква самият Флю, тази репродуцираща се първа протоклетка го е убедила да се откаже от атеизма си)? По какво бихме могли да съдим за наличието на такъв бог, освен по сложността на света и по незнанието на всички детайли около неговата поява и тази на живота? И ако този бог е бог на пропуските в познанието, „бог на белите петна“ (които непрестанно се свиват и изчезват през последните два века), то колко убедително стои подобен помощен метафизически конструкт като отговор на всичките наши „не знам“? С какво подобна въображаема интерпретация е по-добра от всички останали възможни, които са също толкова спекулативни?



Разпределение на невронните мрежи формиращи човешката интелигентност 
в префронталната кора на главния мозък.


4.2. Проблемът с интелекта и личността.

Всъщност може би един от големите проблеми пред новия мироглед на Флю е този за личността и нейния интелект. Основна отправна точка за него е, че деисткият му бог е интелигентен и е самоосъзнаваща се личност, която е в състояние да си поставя цели (вж. формулировката му по-горе). Това от една страна фокусира в значителна степен един дебат върху нея и спомага да се избегнат мъглявите и двусмислени обобщения. От друга, тя го диференцира от привържениците на различни други форми на вяра в божествени същности. Например тези на иманентния, стихиен и всъщност безличен, неперсонализиран бог на пантеизма, който следва да бъде схващан по-скоро нато безлика енергия, "мана" или "нещо" -като сила оживотворяваща света. Макар както в повечето си коментари по темата престарелият философ е крайно непоследователен и тук. Понякога в своите определения той противоречейки си, сякаш прелива от апофатически (наблягащ на непознаваемостта) ентусиазъм. Дори дотам, че да определи интелигентния си, съзнателен и целенасочен бог като  uncaring, uninvolved, unconscious (коментари на 25-тата годишна конференция на светските хуманисти през октомври 2005 г., вж. Richard Carrier - Antony Flew Considers God…Sort Of). Въпреки това, интелектът и личността могат да се считат основни атрибути на неговия деистки Творец.

Проблемът обаче идва оттам, че всички наши знания и данни относно интелекта и ефекта на самоосъзнаване, характерен за личността сочат еднозначно, че те в никакъв случай не са абстрактни философски понятия. А всъщност имат съвсем конкретна и напълно материална основа. Човешката интелигентност е свойство присъщо на и обусловено от съвкупност на електрохимични процеси в главния мозък на един съвсем не и уникален вид бозайници. Тези процеси протичат в рамките на невронни мрежи, формиращи определени мозъчни структури - принадлежащи към различните дялове на префронталната кора в челния лоб. Така ние вече знаем, че разнообразните ни мисловни способности не са проявления на някаква тайнствена "душа", а са функции на различни дялове от тази мозъчна зона. Например орбитофронталната кора контролира първичните агресивни инстинкти и други примитивни импулси; дорзолатералната кора се активизира при формирането на идеи и решаването на проблеми (обработва информацията); вентромедиалният кортекс възприема и изразява емоциите, контролира мотивацията и творческите способности. Цялата тази съвкупност се дирижира по сложен начин от разнообразни хормонални невромедиатори, чиято концентрация в различни мозъчни зони всъщност определя както нашите интелектуални способности, така и самия процес на осмисляне и обмисляне (Roberto Colom et al. - Human intelligence and brain networks) . 

Без този материален източник на мисълта всякакво мислене или самоосъзнаване е невъзможно. Това е експериментално доказано от множество изследвания, обслужващи както невропсихологията, така и правото и други дисциплини. Резултатът от тях е еднозначен: значими уврежданния в префронталната кора засягат съществено интелектуалния капацитет на личността и снижават или елиминират възможностите ѝ да взема социално адекватни и юридически валидни решения. Нещо повече - те водят до промени в самата личност (Gareth S. Owen et al. - Clinical assessment of decision-making capacity in acquired brain injury with personality change). 

Поради това с пълно право можем да смятаме, че интелектът е просто свойство на мозъчната кора при висшите гръбначни (бозайници и птици, може би при някои измрели видове динозаври). И което е особено важно - без невронните мрежи в тази кора и циркулиращите в тях хормони никаква интелигентност не е възможна.
Дори широко рекламираният напоследък изкуствени интелект доколкото все още на този етап той би могъл да бъде наречен такъв извън рекламната шумотевица около различните повече или по-малко успешни негови прототипи също не може да бъде отделен от своята материална основа. В този случай разбира се това са силициевите чипове осигуряващи изчислителния капацитет и устройствата през които постъпва намиращата се в интернет информация.
Оттук възниква закономерният въпрос: ако според Антъни Флю неговата "интелигентна първопричина" е създала материалния свят (Вселената) в нейната съвкупност, но е нещо отделно от самата нея, кой е материалният носител на интелекта и личностното самоосъзнаване при тази "интелигентна първопричина"? Ако тя няма такъв, може ли въобще да говорим за интелект и самоосъзнаване? За един начетен философ това е непростим пропуск в интелектуалната последователност. Още повече, че именно той е написал серия книги обосноваващи позицията, че живот след смъртта е невъзможен (напр. Merely Mortal: Can You Survive Your Own Death, 2001). В тях се застъпва именно тезата, че безсмъртна душа след разпада на физическото тяло е пълна безсмислица. Можем само да гадаем защо Флю не е приложил последователно този ясен и убедителен критерий към собствената си "интелигентна първопричина" - най-малкото аналогията е просто очевидна. Докато за старогръцките философи спекулациите за нематериален носител на живота, интелигентността и безсмъртието са простими, у съвременен философ те спадат към една и съща категория с Невидимия Розов Еднорог, Чайника на Ръсел, Летящото Спагетено Чудовище и други подобни забавни рожби на човешкото въображение.



4.3. Разбира ли Флю науката за която се произнася?

Като причина за промяната в своите възгледи британският философ изтъква не някакво мистично прозрение, а „постиженията на съвременната наука“, която според него разкрива сложната комплексност на света и живота по такъв начин, че не оставя място за материалистично обяснение и прави концепцията за „интелигентен дизайн“ по-силна от всякога.

Преди всичко обаче си струва да се замислим най-вече доколко той познава и разбира научната материя, която коментира. Флю не е космолог-теоретик, физик, еволюционен биолог или специалист по органична химия. Той е философ, тоест хуманитарист без каквато и да било експертиза в областите, чието развитие според него провокира радикален поврат в собствения му мироглед. Представите му за актуалното състояние в тези области на познанието са придобити от обща култура и в най-добрия случай са повръхностни и откъслечни. Поради това са податливи на изопачаване и няма как да се считат за авторитетни.

Наистина, един интелектуалец с изострен ум и способности за логическо  мислене (а поне се предполага, че философите би трябвало да са такива) наистина силно желае да разкрие една важна за него загадка, той би могъл да положи усилия и да се самообразова в съответната област на познанието. Имаме достатъчно примери за това как отдадени на една идея хора с упоритост и постоянство са успявали да придобият компетентност в дадена сфера, твърде различна от основните им занимания. Но дали случаят с Флю е такъв?

По любопитен начин светлина по темата хвърля кореспонденцията в края на съшата 2004 г. между Флю и Ричард Кериър, известен американски религиовед и критик на свръхестественото (Richard Carrier - Antony Flew Considers God…Sort Of). Тя започва с добре познатите и изложени по-горе твърдения на философа, които той изтъква като основания за своята трансформация:

Вярата в абстрактен, нетрадиционен, трансцедентен деистки бог, който не се меси в човешките дела, не ги направлява и особено няма никакво отношение към етиката:

- I do not think I will ever make that assertion, precisely because any assertion which I am prepared to make about God would not be about a God in that sense … I think we need here a fundamental distinction between the God of Aristotle or Spinoza and the Gods of the Christian and the Islamic Revelations. (писмо от 19.10.2004)

- „there was no sufficient evidencing reason to believe in the existence of the Gods of either Christianity or Islam,” (продължение на същата кореспонденция 29.12.2004)

Личната му неспособност да си представи като възможна появата на репродуциращи се живи организми (по-специално ДНК базирани) от неживата материя:

- My one and only piece of relevant evidence [for an Aristotelian God] is the apparent impossibility of providing a naturalistic theory of the origin from DNA of the first reproducing species … [In fact] the only reason which I have for beginning to think of believing in a First Cause god is the impossibility of providing a naturalistic account of the origin of the first reproducing organisms.“ (писмо от 19.10.2004))

Интересното в тази кореспонденция обаче е, че всъщност подходът на Флю към проблема с появата на живота не покрива дори минимума на лаик за едно добросъвестно изследване. Той не се опитва да си набави каквато и да е научна литература по въпроса. Камо ли да я прочете внимателно и да направи опит да я осмисли. Той не се допитва до мнението на експерти, които биха могли да му представят по прост и достъпен за него начин актуалното състояние на научните изследвания в тази сфера.

Единственото което прави е да се довери излишно на „философската си интуиция“ довела го до усешането за наличие на „интелигентна първопричина“ и априорно да прегърне презумпцията, че опонентите му нямат и не могат да имат задоволителни аргументи за своите възражения. Както обаче е очевидно, Флю просто няма необходимата компетентност да формира критерии. И относно вероятността за спонтанно възникване на живота, и за стойността на една или друга от хипотезите за това в областта на палеомикробиологията и биохимията.



Структурен модел на рибонуклеинова киселина (РНК).
РНК играе важна роля в синтеза и транспорта на белтъците, както и като носител на наследствена информация.
Преобладаващата в момента теория за произхода на живота се базира на това, 
че "РНК-светът" е преходен етап от историята на живите организми преди появата на ДНК.


Към момента има поне няколко конкуриращи се теоретични модела за възникването на живота на Земята, като изключим този за пристигането му от Космоса в завършен и годен за репродукция вид с метеорити и комети. Той освен, че е в известна степен спекулативен, по същество не дава отговор на въпроса, а само го измества в недостъпни за изследване място и време. Но разбира се, това не касае възможността за обогатяване на земната среда с елементи и дори органични съединения, спонтанно синтезирани в космоса.

- Най-разпространен и правдоподобен е този за „РНК-света“, в който историята на живота започва със самосинтеза на РНК и създаването на нейни копия на основата на вече образувани по неорганичен път органични вещества в околната среда на древната Земя. Тази хипотеза е изключително удобна не само поради простотата на РНК в сравнение с двойната спирала на ДНК. Допълнителна стойност ѝ придават фактите, ч РНК освен ролята на носител на наследствеността (възпроизвеждащата се информация при репликиране) изпълнява функциите и на ензим. Не по-малко важно е, че тя все още присъства като активен елемент в клетките на живите организми (Marc Neveu et al. - The ‘‘Strong’’ RNA World Hypothesis: Fifty Years Old)

- Негова алтернатива, макар и далеч по-малко популярна е идеята, че първоначалната репликация би могла да се осъществява с помощта на кристали глина, като този модел на възпроизвеждане впоследствие е отпаднал за сметка на по-ефективни. (A. G. Cairns-Smith - GeneticTakeover - And the Mineral Origins of Life)

- Трета версия предлагат привържениците на „първоначалния метаболизъм“, който се различава от концепцията за „първоначалната репликация“ по това, че според тях в началото на възпроизводството вместо различни носители на наследствеността стои метаболизмът. А именно малки и прости молекули, които взаимодействат чрез самоподдържащи се биохимически реакции, извличащи енергия от околната среда. (Marc Tessera - Is pre-Darwinian evolution plausible? )

- В крайна сметка след последните проучвания по въпроса, се оказва дори, че в считаната за безвъзвратно остаряла хипотеза на Опарин-Холдейн (1924/1929 г.) има все пак полезни в теоретичен план аспекти. Концепцията за коацерватите е опровергана с развитието на генетиката и установяването, че първичната земна атмосфера е имала по-скоро киселинен, отколкото алкален характер. Въпреки това нейните базови положения като поетапното натрупване на органични молекули, концентрацията им в коацервати където протичат химични взаимодействия и условието ранните протоклетки и техните наследници да „се хранят“ директно от богатата на органични вещества околна среда в която плуват все пак си остават валидни и плодотворни за развитието на познанието в тази толкова важна област. (Stanley L. Miller et al. - Oparin’s ‘‘Origin of Life’’: Sixty Years Later)


Като възможни катализатори за ранния неорганичен синтез на биохимични продукти и за появата на първите организми също се сочат различни природни фактори:

- Светкавици в една богата на изходните за органичните съединения елементи и вещества среда. (Neel V. Patel - How lightning strikes could explain the origin of life—onEarth and elsewhere)

- Хидротермални комини на дъното на океана, където появата на живота е благоприятствана от една изобилна на енергия и разтворени минерали алкална среда. (María Colín-García - Hydrothermal vents and prebiotic chemistry: a review)

- Периодично заледявани и впоследствие размразяващи се водни басейни, където замръзването на водата за определен период благоприятства съхраняването и концентрацията на органичните съединения. (Matthew Levy & Stanley L. Miller - Prebiotic Synthesis of Adenine and Amino Acids Under Europa-like Conditions)

При това всички представяни от научната общност и обосновани по един или друг начин с доказателства сценарии съвсем не се изчерпват с изброените.

Въпреки това оказва се, Флю ни най-малко не е запознат с тях. Презумпцията си, че учените не са в състояние да дадат правдоподобен отговор за въпроса относно появата на живота той гради единствено на това, че известният генетик и атеист Ричард Докинз не осветлявал последователно тази тема в своите произведения -  “has never been reported as referring to any promising work on the production of a theory of the development of living matter”. (писмо от 29.12.2004 в Richard Carrier - Antony Flew Considers God…Sort Of)

Дори и това ни най-малко да не е вярно – Докинз отделя внимание на тази тема в поне една своя статия –  Laurence D. Hurst & Richard Dawkins – Life in a test tube). Но проблемът на Флю в ситуацията на неговото „покръстване“ не е само в това. Странно е не какво не е прочел и какво не е проучил, а какво е прочел и от какво се е повлиял. А то не е труд на известен учен или становище на академична институция. Оказва се, че известният философ е потънал в размисли и е променил гледната си точка под влиянието на банална фундаменталистко-креационистка пропаганда. В случая това е Gerald Schroeder -  The Hidden Face ofGod: How Science Reveals the Ultimate Truth.

Авторът оказва се е обикновен физик, който едва ли може да се счита за някакъв авторитет в областта на биохимията. При това личното му мирогледно основание да защитава тази гледна точка е, че изповядва ортодоксален юдаизъм. В крайна сметка цялата му далеч не оригинална риторика се свежда до баналното „Вярвайте в разказа за сътворението, описан в 1 глава на Битие от Библията!“. Подобна повръхностна и детинско митологична кауза както видяхме е далеч от възгледите и на самия Флю, който в едно свое интервю за ВВС 4 ясно подчертава, че не смята за убедително дори и далеч по-изтънченотото становище на Айнщайн за „фините настройки“ (т. нар. fine-tuning) в структурната основа на мирозданието:

- „No. No I, I’ve never thought the, the fine tuning argument was any sort of proof” и дори като че ли излишно самонадеяното, но в случая коректно твърдение:

- „Einstein didn’t have any authority at all“

(радио ВВС 4: Professor Antony Flew 22nd March 2005)

 

А точно вярата в това е отправната точка, върху която се гради цялата теза на Джерълд Шрьодер. Любопитно е на какво основание, освен определено ненадеждния като довод вътрешен субективен инсайт британският философ отхвърля едно мнение на физика-юдаист (в което все пак той може би има някаква експертиза), а приема безрезервно друго (където той няма никаква и е пределен лаик). Оставяме настрана факта, че цялата произволно-наукообразна смес от митология и изопачено природознание у Шрьодер е детайлно опровергана в  Mark Perakh - Not a Very Big Bang aboutGenesis. С този анализ Флю очевидно не е запознат.

Втори автор, който очевидно повлиява върху него е Рой Варгезе: ексцентричен бизнесмен от индийски произход, член на яковитската църква на Маланкара и апологет на фундаменталисткия християнски креационизъм . За една от неговите книги Флю пише отзив. Фаталната за реномето на философа връзка с този християнски активист ще разгледаме по-нататък.

 



Ричард Кериър (р. 1969) е американски историк, философ и религиовед.
Кореспонденцията му с Антъни Флю води до това, че Флю практически признава
несъстоятелността на доводите си, без обаче да промени новото си мнение относно това дали има бог.


4.3 Блуждаене на Флю между самокритиката и упорството.

Естествено, че подобен несериозен и лековат подход към толкова фундаментална тематика от страна на британски академичен кадър не остава без заслужена критика от страна на редица свободомислещи специалисти. Сред тях са изтъкнатият физик Виктор Стенджър, религиоведът Ричард Кериър и философът Реймънд Брадли:

- Victor J. Stenger - Flew's Flawed Science 

- Richard Carrier - Are the Odds Against the Origin of Life Too Great toAccept?

- Raymond D. Bradley - An Open Letter to Professor Antony Flew 

Интересно е, как дори самият Антъни Флю в крайна сметка признава, че изтъкваните от него причини за промяна в мирогледа му са прибързани, несъстоятелни и необосновани. В кореспонденцията си с Кериър, представена в публични източници с негово разрешение той пише:

- I now realize that I have made a fool of myself by believing that there were no presentable theories of the development of inanimate matter up to the first living creature capable of reproduction.

Относно стойността на съжденията у Джералд Шрьодер той донякъде гузно признава, че се е подвел от собствената си некомпетентност и е проявил излишен респект към оказва се все пак въображаемата експертиза на религиозния автор.

- „“I have been mistaught by Gerald Schroeder…. it was precisely because he appeared to be so well qualified as a physicist (which I am not) that I was never inclined to question what he said about physics.“ (писмо от 29.12.2004 в Richard Carrier - Antony Flew Considers God…Sort Of)

Коментарът на Флю за книга на Виктор Стенджър в една от редките статии където коментира промяната в мирогледа си е показателен за объркването и двусмислието в неговите съждения, настъпили като следствие от това:

- “I can here say only that I myself, having read” Victor Stenger’s book Has Science Found God? “cannot but agree with his negative conclusions” (Anthony Flew - My ‘conversion’)

С други думи новоизпеченият деист е напълно съгласен с доводите на американския физик, че науката не е открила никакви доказателства за съществуването на бог и няма какво му възрази. Независимо от дитирамбите си за „интелигентния дизайн“, уж разкриван според него от същата тази наука.

В последните си писма до Кериър (Mark Oppenheimer - The Turning of an Atheist, NYTМ 04.11.2007) на 19.02.2005 Флю се зарича никога повече да не отстоява публично своя деизъм: „“I am since yesterday resolved to make no more statements about religion for publication.”. На 22.06.2005 той отчаяно признава, че е направил груби интелектуални грешки и всички те са просто симптом на наближаващо угасване на разсъдъка, причинено от настъпваща деменция: “The statement which I most regret making during the last few months was the one about Habermas’s book on the alleged resurrection of Jesus bar Joseph. I completely forgot Hume’s to my mind decisive argument against all evidence for the miraculous. A sign of physical decline.”

Така крайният резултат от „интелектуалното пътешествие“ на философа претендиращ да „следва доказателствата където и да го отведат те“ се оказва не откриване на аргументи, а блуждаене след фикции, които ни най-малко не са такива.

В крайна сметка обаче Флю проявява типично британско инстинктивно (и в никакъв случай разумно) твърдоглавие и продължава да се вкопчва в новото си амплоа, независимо от това, че е признал несъстоятелността на всички първоначални аргументи заради които преосмисля мирогледа си. Така в интервю за християнския активист и журналист Ли Стробел, той продължава да се заиграва с темата за „интелигентния дизайн“, макар да продължава да стои на деистки позиции (с известни увъртания и реверанси към убежденията на набожния интервюиращ):

- "Einstein felt that there must be intelligence behind the integrated complexity of the physical world," he said. "If that is a sound argument, the integrated complexity of the organic world is just inordinately greater – all the creatures are complicated pieces of design. So an argument that is important about the physical world is immeasurably stronger when applied to the biological world." (Lee Strobel - Why Top Atheist NowBelieves in a Creator)

 

Рой Абрахам Варгезе (p. 1957) е американски компютърен предприемач от индийски произход.
Той е един от ревностните активисти за представяне на науката и философията като водещи до идеята за бог.
Упоритите му опити да повлияе на Антъни Флю и това, че се възползва от неговата старост
и напредваща деменция за да го представи като съавтор на книга отразяваща по-скоро неговите
собствени възгледи води до основателни обвинения в експлоатация.


5. Аферата Флю – философът като жертва.

Сагата с променените убеждения на Флю обаче не приключва с всичко това. През 2007 г. на книжния пазар излиза томче с гръмко заглавие: Anthony Flew & Roy Abraham Varghese - There is a God: How the World's Most Notorious Atheist Changed His Mind. Ако тя просто разказваше за описаната вече трансформация във възгледите на философа, ефектът от нея в никакъв случай не би бил този, който настъпва след публикуването на въпросното издание. Всъщност следва истински скандал. И причините са основателни. Книгата претендира да е написана от самия Флю, с някакъв неясно дефиниран принос на християнския апологет Рой Варгезе. Но всъщност дори бегло запознаване с нейното съдържание натрапва точно обратния извод. В нея британският философ все още да се определя, като поклонник на „бога на Аристотел“ : „The God whose existence is defended by Conway and myself is the God of Aristotle“, но пък към това твърдение е направена странната уговорка, че „the God of the monotheistic religions has the same attributes as the God of Aristotle“ (р. 93). Съдържат се пламенни декларации за новото верую: „I have followed the argument where it has led me. And it has led me to accept the existence of a self-existent, immutable, immaterial, omnipotent, and omniscient Being“ (р. 155).

В книгата често изскачат напълно християнски формулировки без каквато и да било философска състоятелност, каквито Флю по никакъв начин не би могъл да напише, най-малкото ако е с ясен разсъдък. Особено като се знае доколко дори след промяната си той недолюбва най-вече монотеистичните авраамически религии, особено исляма: „"What is complex about the idea of an omnipotent and omniscient Spirit, an idea so simple it is understood by all the adherents of the three great monotheistic religions - Judaism, Chris tianity, and Islam?“ (р. 111).

Както вече бе цитирано по-горе, истинският Антъни Флю дори след преосмислянето на мирогледа си не приема идеята за „фини настройки“ (fine tuning) във Вселената като аргумент за наличие на божество. В книгата обаче на идеята за „our finely tuned Universe“ е посветен цял раздел в шеста глава, при това изцяло възторжен (рр. 114-118).

Въпреки, че деисткият бог на Флю не взаимодейства с творението си (освен в миг на тотална непоследователност когато създава репродуциращите се живи организми), последната глава на книгата е многозначително озаглавена „Opened for omnipotence”и завършва в брутално-набожен стил със сладникава сантименталност, безкрайно далечна за нагласата на един философ: „Someday I might hear a Voice that says, “Can you hear me now?” (р. 158).

За десерт изложението е гарнирано с две провокативно-откровени допълнения, макар вече подписани от своите християнски автори: филипика против „новия атеизъм“ на Докинз и Денет от самия Рой Варгезе (рр. 161-183) и пропагандистко есе, защитаващо възкресението на Исус от англиканския епископ Никълъс Томас Райт (рр. 185-213).

Цялата тази бъркотия от откъслечни мнения на Флю през годините, размесени с християнски клишета става някак си малко по ясна за читателите, чийто роден език е английският. Тренираното око на британците безпогрешно долавя дори на претендиращите да са написани от ръката на философа страници издайническото присъствие на думи, типични за задокеанския „американ инглиш“. Сред тях са такива емблематични изрази като „beverages“ (р. 113), „vacation“ (рр.113-114), „candy“ (р. 113), които уважаващ себе си културен британец дори не би се сетил да използва.

Това кара журналиста от Ню Йорк Таймс Мегъзин Антъни Готлиб да отбележи иронично: „Oddly, Flew seems to have turned into an American as well as a believer. His intellectual autobiography is written in the language of an Englishman of his generation and class; yet when he starts to lay out his case for God, he uses Americanisms“ (Anthony Gottlieb - I’m a Believer, NYT, 23.12.2007)

Макс Опенхаймер от същото списание (The Turning of an Atheist) също не остава сляп за факта как първоначално сякаш разубеденият английски професор изведнъж отново попада под натрапчивата опека на своите християнски приятели и постепенно достига до съавторството на странната книга. Особено подозрително му се струва изобилното цитиране в нея на множество автори, които Флю никога преди не е споменавал. Сякаш неговото „покръстване“ отключва непозната изследователска енергия и той неуморно започва да цитира хора, с работата на които преди не е бил ни най-малко запознат: „John Leslie, John Foster, Thomas Tracy, Brian Leftow — rarely if ever mentioned in his letters, articles or books. It’s as if he’s a new man.“. В свое интервю с Опенхаймер в собствения си дом в Рединг философът например обаче отрича да е запознат с публикациите на Брайън Лефтов, когото цитира в книгата с такава готовност, а за също така обширно използваните в томчето трудове на Джон Лесли не е в състояние да си спомни каквото и да било. Като че ли най-тъжна е неспособността на стареца да дефинира съдържанието на толкова важния за книгата и за цялото му преминаване в лагера на теистите дума абиогенезис.

Недоумението обаче мигом се разсейва с признанието на Флю, че той всъщност няма нищо общо с книгата, освен, че е предоставил името си като съавтор и е разрешил на Рой Варгезе да твори от негово име и очевидно за негова сметка:“This is really Roy’s doing. He showed it to me, and I said O.K. I’m too old for this kind of work!“.Опенхаймер е достатъчно упорит и последователен в разплитането на чорапа и изтръгва признание и от Варгезе. Последният с достатъчно неохота и увъртания потвърждава: „There was stuff he had written before, and some of that was adapted to this … There is stuff he’d written to me in correspondence, and I organized a lot of it. And I had interviews with him. So those three elements went into it. Oh, and I exposed him to certain authors and got his views on them. We pulled it together. And then to make it more reader-friendly, HarperCollins had a more popular author go through it.“ Най-сетне, в книгата има принос още един човек, който не е споменат като съавтор или сътрудник, но е обработил интензивно определени части от нея – особено касаещите детството и младежките години на Флю. Това е Боб Хостетлър и той се оказва евангелистки проповедник. Не случайно отговорният за организацията по написването, издаването и разпространението на книгата упълномощен представител (literary agent) Стив Лаубе е именно агентът, който обслужва Боб Хостетлър (вж. собствената му рецензия за книгата в представящата я страница в каталогана Amazon).



Боб Хостетлър (1933-1922) е американски проповедник-евангелист, известен в т. нар. "Библейски пояс".
Оказва се, че той е авторът на голяма част от приписвания на Флю текст в последната му скандална книга.


Така в крайна сметка претенциозният опит за хвърляне на бомба в атеистичния лагер се оказва ни повече, ни по-малко кьорфишек. Двама християнски активисти се възползват от напредващата деменция на един немощен старец за да представят по манипулативен начин неговите лутания като изстрадан път към религиозност. Както Опенхаймер без всякаква омраза великодушно коментира, практически през последните години от живота си Флю е бил обграден от създаден и поддържан от Варгезе плътен санитарен кордон от загрижена набожност. Така той е успял, макар и от дистанция и с чести прелитания през Атлантика да неутрализира инцидентните опити на бивши приятели и съмишленици на философа да дебатират с него и да му представят доводи против новото му кредо. Нещастният старец е бил експлоатиран и името му е било обект на злоупотреба, докато той се е радвал като дете с угасващия си мозък на последните прояви на внимание към него. Антъни Флю умира през 2010 г. на 87 годишна възраст, като по признанието на собствената му съпруга през последните години от живота си е страдал от тежка деменция.

И така, какви са изводите и поуката от случая с Антъни Флю? Безспорно той е бил голям философ и честен човек, който се е стараел да живее според принципите си и да търси доказателства за своите убеждения. Проявил е смелост да ги преосмисли, когато е сметнал за уместно. Но от това новите му убеждения ни най-малко не стават верни по презумпция. Истинността на един мироглед не се оценява нито по това доколко е убеден някой негов привърженик, нито по неговата отдаденост. А по простите и безпристрастни факти и доказателства дали основата на мирогледа е вярна или не.

Грешките на Флю върху които израства упоритата самозаблуда на неговата старост са съвсем разбираеми и напълно човешки. Но това не ги прави по-малко грешки.

Никой от нас не е специалист по всичко. И е нормално при липса на компетентност в дадени области да се водим от мненията на специалисти при формирането на позицията си в тези сфери на познанието. Но за един завършил Оксфорд академичен кадър да не може да различи научна монография от пропагандистка тирада е в най-добрия случай просто много груба издънка.

Да, всеки може да бъде разколебан във възгледите си по един толкова фундаментален въпрос като появата на живота. Но адекватният начин за един неспециалист да си изясни тази тема е да започне да се самообразова, да вложи време и усилия в това. Ако е достатъчно известна публична личност той разполага с възможността не само да чете последната научна литература, но дори да влезе в директен контакт с известни авторитети, които да му разяснят положението на нещата по достъпен за него начин. Флю не прави нищо от това преди да извърши решителната за живота си стъпка. Осланя се единствено на собствената си интуиция, която за жалост е тренирана в съвсем друга област и поради това го подвежда фатално.

Най-накрая, всеки от нас като човешко същество изпитва непреодолима нужда от внимание, признание, уважение и топли приятелски чувства. В крайна сметка ние не сме бездушни логически машини, а разсъждаващи бозайници с обичайните за такъв животински вид социални потребности. Те обаче могат в определени случаи да ни накарат да заемем дадена позиция не защото тя е вярна или аргументите в нейна защита са убедителни. А просто понеже я поддържат хора, които смятаме за близки и важни за нас. И това е една от най-разпространените причини за вземане освен на правилни, понякога и на крайно погрешни решения.

Особено що се отнася до хора, които са обект на натрапчива обработка от религиозни активисти, чиято стратегия flirt & fishing  е успешно усъвършенствана в продължение на хилядолетия. Жертва на тази тактика става и старецът Антъни Флю, който откровено експлоатиран независимо дали с добри намерения. Под ударите на напредващата деменция той се старае да остане верен на принципите, които е следвал цял живот, макар и да го прави по съвсем не най-добрия начин. И дори убежденията му да са искрени, те ни най-малко не са обосновани. Аргументите които изтъква в тяхна защита са неоснователни, както самият той признава в редки моменти на просветление.

Ако някой иска да следва неговия пример като образец в търсене на истината, това е похвално. Но единствено при условие, че този образец е основната движеща сила на философа: следване на доказателствата където и да ни отведат те. Но никога не трябва да се забравя, че по този път има повече от достатъчно препятствия, които са напълно в състояние да ни отклонят в крайно погрешна посока и да ни подведат към фатални самозаблуди. И красноречив пример за това е именно Антъни Флю.



Последната книга, в която присъства името на Антъни Флю  - There is a God (2007).
Тъй като авторството му за голяма част от приписвания на него текст там е повече от съмнително,
нейното публично разпространение е съпроводено с основателни обвинения, че философът е просто експлоатиран.
Въпреки това самият той до последно отрича това.


 


Няма коментари:

Публикуване на коментар