събота, 26 август 2023 г.

АПОЛОГИЯ НА ЧОВЕШКАТА НЕПРИГОДНОСТ (ИЛИ ЗА НЕИНТЕЛИГЕНТНИЯ ДИЗАЙН)

 


"Невъзвратима загуба": книжна илюстрация от Жан-Лу Шарме (1840 г.).
Картината изобразява смърт на родилка.

Различните, а в последно време все по-многобройни и излишно самоуверени религиозни мисионери често и с удоволствие се опитват да ни убеждават как редица особености в устройството и функционирането на живите същества са толкова възхитително сложни (а един от признаците на интелигентно планиране всъщност е точно обратното – простотата) и съгласувано-хармонично работещи, че няма как да не са резултат от интелигентен творчески замисъл, тоест от работата на бог.

Всъщност нищо не е толкова далеч от истината, колкото подобно твърдение. Днес знаем за еволюционното формиране на човешката анатомия и физиология повече от когато и да било. И безпристрастните факти говорят само едно – те са формирани през дълъг и труден процес. И прекалено често са резултат от отчайващи компромиси между устройство и функции, от които би се срамувал дори начинаещ дизайнер. При оформянето на органите и системите в нашето тяло дребните, но решаващи предимства са отсявани прилежно от естествения отбор. Но винаги и за всичко видът ни е плащал съответната цена, която често пъти е на границата на приемливото в баланса на ползите и вредите. Не, ние не сме идеално приспособени за начина на живот, който водим. Нещо повече: ние сме само криво-ляво приспособени, да не кажем доста зле.

При това дори не е нужно да сочим грешките и издънките в дизайна, касаещи например генетичните заболявания или ужасите на вирусните и бактериални зарази. Да, даже само те са основателно доказателство за липсата на бог (който ако съществуваше щеше да е противен садист).

Най-силните доказателства за това, че основата на всеки елемент в нашето устройство стои хаотичната мутация, безжалостно селектирана от естествения отбор обаче са тези негови особености, които се отнасят за всички нас – обикновените, здрави, нормално развити хора. А те показват доколко наистина лошо сме устроени и как това устройство ни излага на ред опасности и създава неудобства и проблеми в най-баналното ни ежедневие. При това оказва се, тези недостатъци имат съвсем удачни решения в устройството на други живи същества. Та ако и те, и ние бяхме проектирани от някакъв интелигентен дизайнер, усложненията на нашата противоречива природа би могло лесно да бъдат избегнати или преодолени с просто прилагане на същите или подобни конструктивни решения. Някои от тях дори са налични при нашите еволюционни предшественици, но са безвъзвратно загубени по пътя на еволюционното ни развитие. И така, кои са тези присъщи на всички ни недостатъци?


I. Нелепо "планиране" и изпълнение в нашата анатомия.



Сравнение между размерите на главата при плода, формата на таза и големината на тазовия отвор
при шимпанзе, афарски австралопитек и съвременен човек.


1. Драмата на родовия канал: Големият мозък срещу таза, приспособен към изправен вървеж.

Безспорно най-големият проблем на нашето устройство е съчетанието на плод с голяма глава и прекалено тесни родови пътища при хората. Той е и най-несправедлив, тъй като засяга по дефиниция само жените. При животните този проблем реално не съществува, освен в много редки случаи. За тях раждането е спонтанно, естествено, практически безболезнено и при това новородените са далеч по-развити и пригодени за среща с живота още от първите си дни.

При нас обаче далеч не е така. Тенденцията в развитието на нашия вид е към приспособяване чрез усложнена оръдийна деятелност – ние сме едни от малкото животни, които вместо да променят единствено самите себе си, в много по-голяма степен променят средата, като я приспособяват към собствените си нужди. Единствените ни два естествени инструмента за това са сръчните ръце и големият мозък. Ала неговото нарастване влиза в неразрешимо противоречие с конструкцията на таза. Той трябва да е приспособен към изправен вървеж, за да бъдат ръцете свободни за оръдийната дейност.

Този разнопосочен и несъгласуван еволюционен натиск на естествения отбор - така наречената "акушерска дилема", води до фатални диспропорции. Имаме готов за раждане плод с огромна дори спрямо тези на другите примати глава: двойно по-голям съотнесено към размерите на майката и неестествено тесен родов канал. За да може да се роди, човешкото дете променя своето предлежание в утробата на майката, за да може да премине през тазовия отвор. Това е т. нар. неонатална ротация (неонатално извъртане). То не се среща при никой друг вид примати и всъщност е изключително опасен и болезнен за майката процес. Крайният резултат е изключително тежко и болезнено раждане, съпровождано с фатални усложнения.

Сред тях най-често срещаните са: Седалищно разполагане на новороденото, вместо с главата напред, което може да доведе до задушаване. Разкъсване на матката по време на движенията на плода, ако той не успее да застане в правилна за преминаване през родовия канал позиция. Засядане на бебето в таза с последващата му деформация. Всичко дотук дори да се размине без смърт на детето и майката води до масивен следродов кръвоизлив, който също може да се окаже смъртоносен. И тук няма никакви болестни отклонения: всички здрави, нормални жени са обречени да поемат този предопределен риск ако искат да станат майки. Анатомията е съдба, а съдбата на човека съвсем не е лека. Още със самото му раждане.

В прединдустриалните общества 25% от женската смъртност се дължи на усложнения при раждането, а средната продължителност на живота при жените е 5 години по-малко от тази на мъжете по същата причина. Смъртността сред новородените тогава, например в Древния Рим достига ужасяващи показатели: от 50 до над 200 на 1000. Дори сега, при цялата модерна медицинска наука, постиженията в профилактиката и превенцията на този проблем по данни на СЗО само за 2017 г. от усложнения са починали ок. 300 000 родилки в световен мащаб. Все още е трагично  положението със смъртността сред новородените: по данни на УНИЦЕФ тя е 18 на всеки 1000 през 2021 срещу 35 на всеки 1000 през 1990. Или само за 2021 г. умират 2,3 млн. новородени. Е, всичко това се дължи не на някаква човешка вина или греховност. А чисто и просто на устройството на нашата физическа структура. На жестокия компромис между риска и необходимите условия да бъдем хора.

 Полезна литература:

Todman, Donald - Childbirth in ancient Rome: From traditional folklore to obstetrics [in: The Australian and New Zealand Journal of Obstetrics and Gynaecology, 47(2), pp. 82–85] 

- Trevathan, Wenda - Primate pelvic anatomy and implications for birth [in: Philosophical Transactions of the Royal Society B: Biological Sciences, Vol. 370 (1663), 2015, P 20140065, PMC4305166]

Wells, Jonathan C.K.; DeSilva, Jeremy M.;  Stockm Jay T. - The obstetric dilemma: An ancient game of Russian roulette, or a variable dilemma sensitive to ecology? [in: American Journal of Physical Anthropology, 149(S55), 2012, pp. 40–71]



Схема на механизма на задавяне при хората
чрез попадане на чужди тела (най-често храна) в трахеята през специфичния за нас речеви тракт над ларинкса.

2. Смъртоносният риск на речта или задавянето като съдба.

 Вторият фатален подарък на еволюцията и убедително доказателство за „неинтелигентния дизайн“ в устройството на човека е резултат от развитието на речта. Способността да изразяваме мислите си чрез слово е едно от необходимите условия за коопериране и съгласувани действие още в ранните човешки стадни колективи, както и безалтернативен способ за предаване на познание между отделните индивиди. Развитието на речта започва още с първите представители на рода Homo като Homo habilis и Homo erectus. Едно от палеонтологичните доказателства за това е асиметричното увеличение на зоната на Брока (един от двата мозъчни центъра на речта заедно със зоната на Вернике), установена при проучване на ендокранни отливки от черепи на втория вид. Напълно развита зона на Брока имаме при неандерталците, като разчитането на техния геном ни даде още едно доказателство, този път генетично за развитата им речева комуникация - генът FOXP2, известен като "ген на речта" при тях има същите две мутации, които са характерни и за нас. 

Тази възхитителна еволюционна придобивка, превърнала ни в господари на планетата обаче също има своята цена. При животните езикът е разположен хоризонтално в устата. При хранене и пиене разположеният в основата му ларинкс се повдига и образува херметичен проход между ноздрите и белите дробове, докато храната и течностите безопасно преминават през гърлото към дванадесетопръстника и стомаха. Същата особеност имаме и при малките деца и тя снижава вероятността те да се задавят докато суча или се хранят/пият. През първите 8-10 години от човешкия живот обаче анатомията ни се променя по забележителен начин. Устната кухина се скъсява в относителна степен, езикът постепенно се оказва изтеглен назад и надолу към глътката (фаринкс), a шията се удължава и закръгля в задната си част. Всички тези характерни само за нас промени очевидно са свързани с развитието на речта и особено с произнасянето на универсалните гласни "а", "и" и "у". Те обаче водят до това, че езикът се оказва практически с две половини: едната разположена хоризонтално в устата и другата, в основата на която продължава да се намира ларинксът - разположена вертикално в глътката, под почти прав ъгъл с първата. Формирал се е надларинксов речеви тракт (supra-laryngeal vocal tract, SVT) или речевият тракт на възрастния индивид. Крайно нежелателно следствие от това обаче е разхерметизирането на дихателните пътища, които вече се срещат с хранопровода в глътката, вече без ларинксът да може да ги изолира надеждно от проникването на чужди тела както при животните. 

Така рискът от задавяне, особено заради чистата човещинка да си говорим и да се смеем на трапезата се превръща в наш ежедневен спътник. И това ни най-малко не е безобидно неудобство. Задавянето преустановява достъпа на въздух до белите дробове и ако чуждото тяло не бъде изкашляно със собствени усилия или чужда помощ (кой не помни приятелските потупвания по гърба в такива моменти), може да доведе до задушаване и смърт. Такива случаи съвсем не са рядкост. Само в САЩ техният брой ежегодно е ок. 5000 и с това те заемат четвърто място в статистиката за смърт поради нещастен случай. В световен мащаб за 2013 г. броят на статистически отразените смъртни случаи от задушаване вследствие случайно попадане на чужди тела в трахеята е 160 000 (2,5 на 100 000). Така най-мощното оръдие на нашия колективен интелект се превръща по силата на еволюционната ирония във водеща причина за нелепата гибел на много от нас.

 Полезна литература:

Global, regional, and national age–sex specific all-cause and cause-specific mortality for 240 causes of death, 1990–2013: a systematic analysis for the Global Burden of Disease Study 2013 [The Lancet, 385(9963), 2015, рр. 117–171]

- Lieberman, Philip  - The Evolution of Human Speech: Its Anatomical and Neural Bases [in: Current Anthropology, 48(1), 2007, pp. 39–66]

- Luef, Eva Maria - Tracing the human brain's classical language areas in extant and extinct hominids [in: The talking species: Perspectives on the evolutionary, neuronal and cultural foundations of language, Uni-Press Graz, 2018, pp. 29-56]

- Swaminathan, Nikhil - Cave Speak: Did Neandertals Talk? Discovery of the human variant of the FOXP2 gene in Neandertals suggests they may have had language skills [in: Scientific American, October 19, 2007]



Сравнение на устройството на окото при главоногите и при гръбначните (в т.ч. хората).
При октопода моделът е напълно рационален- нервните влакна са разположени зад фоторецепторните клетки.
При всички нас обаче ретината е обърната наопъки - нервните влакна са разположени пред фоторецепторите и се налага да преминават през самата ретина, създавайки сляпото петно, за да се съберат зад нея в оптичния нерв.


3. Окото: най-нелепият дизайн за най-важния сетивен орган.

Няма спор, че за повечето живи организми зрението е най-важното сетиво в ежедневната им борба за оцеляване. Тази способност се развива постепенно от елементарните светлочувствителни клетки до очите като комплексен орган, способен да снабдява притежателя си с най-подробна и достоверна информация за околната среда. Зрението възниква независимо поне няколко пъти при различните групи живи организми - за това свидетелства различната морфология на фоторецепторите при тях. 

Би следвало да се очаква, че ако човекът е създаден като обект на особен интерес от някакъв интелигентен дизайнер, той да има най-ефективния и усъвършенстван модел на зрителния орган. За съжаление на всички нас и са срам на креационистите-псевдоучени, моделът на нашето око, както впрочем и на очите на всички гръбначни е истински пример за нелепа и безсмислена конструкция. Очите на главоногите, например октопода, са с конструкция, отговаряща на разумното проектиране. При тях нервните влакна, събиращи информацията от съставящите ретината фоторецепторни клетки са разположени зад тях и се събират в оптичния ганглий в основата на окото.

При гръбначните, в това число и при хората обаче ретината е буквално обърната. Нервните влакна са разположени пред фоторецепторите, като препречват пътя на светлината между тях и лещата. При това те се събират и проникват през ретината, образувайки в нея т. нар. "сляпо петно", където окото наистина не вижда нищо, за да се съберат отзад в очния нерв. Такова устройство е със сигурност абсурдно от гледна точка на разумното проектиране. С пълно право можем да кажем, че очите ни виждат не благодарение, а въпреки тази нелепа конструкция само защото нервните влакна са достатъчно тънки и прозрачни, за да достигне поне някаква част от фотоните до фоторецепторите и да генерира някакъв макар и не толкова отчетлив образ. Не случайно великият немски физик и по съвместителство лекар-физиолог Херман фон Хелмхолц (1821-1894) изказва известното мнение, че ако някой проектант му представи такъв инженерен проект, той би му го върнал начаса като абсолютно некадърно изпълнен. Така господстващият над планетата в момента животински вид се оказва с далеч по-негодни зрителни органи от безгръбначните октоподи. И какво съвършенство има в това?

 Полезна литература:

- Glaeser, Georg; Paulus, Hannes F. - The Evolution of the Eye, Springer International Publishing, 2015

Land, Michael F.; Nilsson, Dan-Eric - Animal Eyes, Oxford University Press, 2012 [Oxford Animal Biology Series]

Nilsson, Dan-Eric; Pelger, Susanne - A Pessimistic Estimate of the Time Required for an Eye to Evolve [in: Proceedings of the Royal Society B: Biological Sciences, 256 (1345), 1994, pp. 53–58]

- Novella, Steven - Suboptimal Optics: Vision Problems as Scars of Evolutionary History [in: Evolution: Education and Outreach, 1, 2007, pp. 493-497]



Устройство на сводовете на ходилото при човека.
Амортизацията при ходене се осъществява от същите мускули, които за нашите дървесни предшественици са имали хватателни функции при долните крайници. В новата си роля на амортисьори обаче те са твърде неефективни.

4. Ходилото: мускулите като неефективен амортисьор.

Изправената стойка и двуногият вървеж са това, което ни отличава от всички останали видове примати и най-вече освобождава ръцете ни за оръдийната дейност, превърнала ни постепенно от банален вид африканска маймуна в господари на планетата. Не случайно именно изправеният вървеж е първата от решаващите еволюционни промени в нашата анатомия и е главна причина за всички останали.

И тук обаче, както във всички останали случаи, еволюционното развитие представлява тежък компромис между новите нужди и наличния анатомичен материал. Компромис, който всъщност показва колко слабо всъщност сме приспособени към изискванията за двуного придвижване в открити пространства. Първоначално долните крайници при приматите са функционално и анатомично твърде подобни на горните. Имат същия строеж и предназначението по същия начин да се залавят за клоните и да осигурават сцепление при пълзене по дърветата. Впоследствие заедно с преминаването към живот в саванен ландшафт и към изправена стойка постепенно върху тях се прехвърля цялата тежест на тялото при придвижване. Пръстите се скъсяват, ограничават се възможностите за противопоставяне на палеца спрямо останалите от тях, макар и все пак да не изчезва напълно. Оформя се ходилото с надлъжен и напречен свод. Новите условия поставят нови изисквания: нужно е да се поддържат по някакъв начин сводовете на ходилото, както и да се амортизира натискът, породен от тежестта на тялото единствено върху долните крайници.

В природата обаче не наблюдаваме интелект и еволюиращите организми освен да разчитат на случайни мутации, разполагат единствено с наличния материал на своите тела. Различни други животински видове са развили перфектни за тези нужди решения дълго преди хората и за някакъв интелигентен творец не би трябвало да бъде проблем да приложи тези инженерни решения и към нас. Подобен разумен дизайнер обаче не съществува. Нашите предшественици разполагат единствено с мускулите на стъпалата си и са принудени да се задоволят криво-ляво с тях. Резултатът от този компромис обаче е известен на всички, които след тежък многочасов преход по неравен (за предпочитане и каменист) терен мърморят недоволно как "си стъпват по очите".

Нашите мускули на ходилото дават всичко от себе си, за да поддържат стъпалата ни и да амортизират тежестта на тялото ни. Но нито можем да елиминираме присъщата на мускулната тъкан чувствителност, нито да подобрим нейните амортизиращи свойства за да съответстват на далеч по-големите от капацитета ѝ натоварвания. След дълги преходи нашите ходила са буквално смазани. И ние усещаме това по един изключително неприятен начин. Не случайно известният съвременен руски палеоантрополог и еволюционен биолог Станислав Дробишевски (р. 1978) се изказва рязко, че "амортизирането на телесната тежест чрез мускули е съвършено нелепа работа". Функцията по поддържане свода на стъпалото би могла да се изпълнява далеч по-надеждно и ергономично от свързващи сухожилия. Например такива, които нарастват по-бавно от самото ходило през детството и така формират естествено натегната "пружина". Такова решение например имаме при шията на жирафа, който полага минимални усилия да я поддържа изправена именно с такова приспособление. Тогава и умората при ходене би била много по-малка. Амортизацията на теглото се постига много по ефективно  от съединителна или мастна тъкан, каквото решение имаме при огромните динозаври с техните чудовищни размери - например при завроподите и стегозаврите. Сред съвременните бозайници отличен пример са слоновете. За съжаление "интелигентният създател" явно е "забравил" за тези технологични спецификации или пък нарочно не ги е използвал от "чиста злонамереност" - за да ни накара да се мъчим повече.

 Полезна литература:

Drake, Richard L.; Vogl, A. Wayne; Mitchell, Adam W. M.  (eds.) - Gray's Anatomy for Students,  Elsevier Inc., 2020 

Дробышевский, Станислав  - Достающее звено. Книга 1. Обезьяны и все-все-все, АСТ-Corpus, 2017



Простатата е жлеза с важно значение за мъжката репродуктивна система.
Нейното място и форма обаче са изключително неподходящо разположени и с възрастта тя причинява много проблеми.

5. Простатата е жлеза, принадлежаща към мъжките полови органи. Нейното значение за репродуктивната система на мъжете е изключително голямо. Произвежданият от нея секрет поддържа спермата течна и защитава ДНК на сперматозоидите. Горчива ирония на природата обаче е разполагането ѝ като маншетно пръстеновидно уплътнение около пикочния канал, който отвежда урината от пикочния мехур. Всяко едно различно разположение или друга форма биха били напълно безвредни за здравето на приблизително половината човечество. В този си вид обаче тя крие коварен риск, който доскоро не е бил особено актуален, тъй като мъжете рядко са достигали възраст надвишаваща репродуктивната. С постепенното преустановяване на активната репродуктивна функционалност при стареене в много случаи простатата започва да се уголемява неконтролируемо и да притиска пресичащия я вертикално пикочен канал. В резултат на това се затруднява и често почти напълно преустановява протичането на урината. Единственият начин да се излекува това болестно състояние е да се отстрани простатата оперативно: или инвазивно по хирургически път, или в последно време като бъде разрушена с лазер (неинвазивно). Разпространението на простатното нарастване (хиперплазия) засяга в различна степен една трета от мъжете над 50 години и половината над 60 години. Освен това болезнено уголемяване други източници на проблеми с този орган са хроничното възпаление (простатитът) и ракът на простатата. Въпреки това там, където ако имаше планиращо интелигентно божество, то щеше да е виновно за този нелеп дизайн, човешката изобретателност и медицинската наука предлагат наистина разумни и спасителни решения за да ни избавят от едно крайно мъчително неудобство.

 Полезна литература:

- ‪Zargooshi‬, Javaad - Open prostatectomy for benign prostate hyperplasia: short-term outcome in 3000 consecutive patients [in: Prostate Cancer and Prostatic Diseases 10, 2007, pp. 374–377]


II. Ненужните рудименти и атавизми - доказателства за еволюцията.


Рудименти или рудиментарни органи у човека се наричат тези органи, които при нашите предци са изпълнявали определени функции, но постепенно са функциите са отпаднали изцяло или частично в течение на еволюционния процес. Днес у нас те са изгубили напълно или в голяма степен своето предназначение и съответно са атрофирали, без обаче все още да са изчезнали напълно. Такова състояние на определени елементи в нашето устройство напълно кореспондира с очакванията към еволюцията и респективно е напълно несъвместимо с представите за някакъв интелигентен дизайнер. При това за да бъде един орган рудиментарен ни най-малко не е задължително той да е напълно нефункционален. Достатъчно е функциите да са редуцирани в значителна степен и органът да не е от решаващо значение за живота и здравето на индивида - тоест отстраняването му да не се отразява на неговата жизнеспособност. А в нашите тела има немалък брой такива рудименти:



Изображение на апендикса и мястото му в човешката чревна система.
Въпреки установените в последните години полезни функции на този орган, те се компенсират многократно в негативен план от недотам редките му възпаления, които са скоротечни и в миналото са били 100% необратими и смъртоносни.

1. Апендикс: Апендиксът е добре познат на всички израстък на сляпото черво. В далечното минало той е помагал на приматите от които сме произлезли да преработват по-груби растителни храни  като листа, които например и днес представляват над 21% от диетата на нашите най-близки роднини в животинския свят - шимпанзетата. С преминаването към различен хранителен режим, изключващ трудносмилаемите растения за сметка на източници от животински произход и най-вече термично обработени храни смисълът на този орган за нас постепенно започва да отпада. Наистина, в последните години научният възглед относно актуалното значение на апендикса претърпя известна корекция: днес се счита, че той все пак играе някаква роля за съхранение на чревна микробиота, като например след прекарано остро заболяване на храносмилателния тракт (например дизентерия) би спомогнал за запазването на полезни за нас бактерии и за последвашата репопулация на останалите отдели на червата с тях. Предполага се и възможна връзка между отстраняването на апендикса и увеличаването на риска от развитие на рак на дебелото черво. Съществува и мнението, че доколкото апендиксът има значително съдържание на лимфна тъкан, той би могъл да играе роля и в локалния имунитет.

Въпреки това като правило отстраняването на апендикса не се отразява директно върху здравето на лишения от него индивид. При това този орган носи риск от опасно възпаление, което се развива изключително бързо, води до перфорация ("спукване") на апендикса, развитие на перитонит и в крайна сметка преди модерните хирургични интервенции до 100% смъртност. Така че в конкретния случай оценката на съотношението ползи-вреди и значимостта на риска далеч не следва да е еднозначна. През  2019 г. в световен мащаб е имало 17,7 млн. регистрирани случая на остър смъртоносен апендицит, в 33 400 от тях изходът е бил фатален.

 Полезна литература:

Kooij, I. A.; Sahami, S.; Meijer, S.L. et al. - The immunology of the vermiform appendix: a review of the literature [in: Clinical & Experimental Immunology, 186(1), 2016, pp. 1–9]

- Shi, Feiyu; Liu, Gaixia; Lin Yufeng et al. - Altered gut microbiome composition by appendectomy contributes to colorectal cancer [in: Oncogene volume 42, 2023, pp. 530–540]

- Wickramasinghe, Dakshitha P.; Xavier, Chrisjit; Samarasekera, Dharmabandhu N. - The Worldwide Epidemiology of Acute Appendicitis: An Analysis of the Global Health Data Exchange Dataset [in: World Journal of Surgery, 45(7), 2021, pp. 1999–2008]

2. Мъдреци: Както всички знаем, тези зъби, наричани още молари поникват последни, когато навършим ок. 18-25 год. За нашите животински предци те са имали важна роля в храненето, оказвайки необходима помощ при сдъвкването на груба храна. В днешно време обаче, след почти сто хиляди години кулинарен опит (който по същество представлява изнесен извън тялото ни храносмилателен процес) мъдреците се оказват абсолютно ненужни - и поради това класически рудимент. Не случайно това е един от анатомичните ни белези по който можем да наблюдаваме процес на микроеволюция в реално време: при немалка част от хората мъдреците изобщо не поникват, а в последно време се раждат все повече бебета, при които изобщо няма мъдреци, които един ден да пробият костта. При това е известно на всички колко проблеми ни създават тези зъби в зряла възраст и колко често се налага да бъдат изваждани.

Полезна литература:

- Cockburn, Harry - ‘Rapid evolution’ means humans now being born without wisdom teeth [in: Independent, Saturday 10 October 2020]



Илюстрация на структурата на кожата при човека
Миниатюрните мускулчета arrector pili се намират в основата на всеки косъм и при определени обстоятелства предизвикват неговото изправяне.

3. Arrector pili: Друго великолепно, но често недооценявано нагледно доказателство за нашата еволюция, а не специално "сътворение" са множеството миниатюрни мускулчета (лат. arrector pili), с които е осеяна нашата кожа. По едно от тях стои в основата на всеки косъм и в дадени ситуации предизвиква неговото изправяне като се съкращава. Това е познатият на всички нас рефлекс на "гъшата кожа", наричан още пиломоторен рефлекс. 
При нашите обрасли с гъста козина прародители тази функция е била важна и нужна. При силно охлаждане на околната среда изправените косми са задържали повече въздух, служещ като добър изолатор срещу студа. В случай на среща с хищник или конкурент подобна чрез подобна защитна реакция животното е изглеждало по-масивно и следователно е създавало впечатление, че е по-трудна плячка.
В процеса на еволюцията обаче повечето от космите на нашата "козина" се редуцират изключително силно по размер, превръщайки се в малки, практически невидими власинки - с изключение на мъжкото окосмяване. Така пиломоторният рефлекс губи изцяло своето значение и се превръща в рудимент, който обаче периодично ни напомня за нашия древен произход.
При това следва да се опровергае често срещаната заблуда, че ние сме загубили своята космена покривка. Това ни най-малко не е вярно - средната гъстота на окосмяване при човека не се различава особено от тази при останалите примати. Просто по силата на еволюционен натиск повечето от окосмяването ни става изключително ефирно и трудно забележимо. Той е свързан с охлаждането при продължително преследване на плячка в източноафриканските савани, а възможно и на свързан с естетически предпочитания полов отбор.

Полезна литература:

- Pascalau, Raluca; Kuruvilla, Rejji - A Hairy End to a Chilling Event [in: Cell, Volume 182, Issue 3, 6 August 2020, pp. 539-541]



Разположение на Якобсоновия орган в човешката обонятелна система и пътят на неговото въздействие върху мозъка.
Якобсоновият  орган играе важна роля при повечето гръбначни, при приматите е закърнял рудимент.

4. Органът на Якобсон (или вомероназален орган) е изключително важен при земноводните, влечугите и бозайниците. Намира се в долната част на носната преграда, зад ралника (една от костите в нея). Има вид на тръбичка между носната и устната кухини.
Състои се от няколко части: Рецепторната част с клетки подобни на обонятелните, но притежаващи вместо подвижни реснички неподвижни микровласинки (пили) улавя прецизно разнесените във въздуха незначителни количества феромони. Вомероназалният нерв преминава през решетъчната кост на носната преграда и достига до допълнителна обонятелна луковица, разположена в долната вътрешна част на основната. Сигналите от нея се предават на хипоталамуса и амигдалата в мозъка.
Органът има решаващо значение за ориентирането на животните в заобикалящия ги свят. С помощта на това "шесто чувство" те разпознават и определят местоположението на потенциалните плячка, опастност или партньор. Така той определя до голяма степен тяхното полово поведение, както и поведението при лов или бягство.
У птиците той отсъства, макар да се наблюдава в зародишния етап на развитието. Докато някои групи бозайници разчитат в голяма степен на него и той е добре развит (гризачи и насекомоядни, широконоси американски маймуни), при други той е атрофирал и рудиментарен (китове, някои прилепи, примати в Африка и Азия).
У човека този орган е разположен в т. нар. вомероназална ямка в носната кухина и е загубил тръбовидната си форма. Той се развива у зародиша, но впоследствие силно закърнява, а каналът между носната и устна кухина се запълва с меки тъкани. Към момента в научните среди все още се води дебат доколко е възможно вомероназалът да функционира в някаква степен у някои хора или е напълно неактивен. При всички положения обаче статутът му на загубил значението си рудимент е вън от всякакво съмнение. При това дори той да е запазил някакви остатъчни функции при някои или дори у повечето хора, неговата обвързаност директно с архаични  мозъчни структури, които не са особено съвместими с разумната обосновка и трудно се поддават на рационален контрол прави смисъла от него повече от съмнителен. Не случайно е посочвана възможна връзка на този феромонен детектор с ирационални и отречени от съвременното общество явления като расизъм, шовинизъм и ксенофобия.

Полезна литература:

- Bhatnagar, Kunwar P.; Meisami Esmail - Vomeronasal Organ in Bats and Primates: Extremes of Structural Variability and Its Phylogenetic Implications [in: Microscopy Research and Technique, 43(6), 1998, pp. 465–475]

Jahnke, Volker; Merker, Hans-Joachim - Electron Microscopic and Functional Aspects of the Human Vomeronasal Organ [in: American Journal of Rhinology, 14(1), 2000, pp. 63–67]

Rоper-Hall H. T. - Jacobson's Organ  [in: Proceedings of the Royal Society of Medicine, vol. 38, October 1944, pp. 41-50]

- Stoyanov, George S.; Matev, Boyko K.;  Valchanov, Petar - The Human Vomeronasal (Jacobson’s) Organ: A Short Review of Current Conceptions [in: Cureus, vol. 10(5), 2018 May: e2643]

Young, John Riddington ; Stoyanov, George S. - The strange and eventful history of Jacobsen's organ [in: Hist. Otorhinolaryngol.,  2018; 1: pp. 223-238] 

-  Богомильский, М. Р.; Чистякова В. Р. - Детская оториноларингология: Учебник для студентов вузов, Москва, ГЭОТАР-МЕД, 2002



Седем седмичен човешки ембрион.
Ясно се вижда добре оформената опашка, която впоследствие закърнява.

5. Опашки? Опашна кост и каудоидни израстъци: Нашите далечни животински прадеди са имали опашки, които са имали множество функции: запазване на равновесие, изразяване на емоции, впоследствие у някои видове маймуни се е развила дори хватателна. Преди ок. 20 млн. г. обаче в резултат на случайна генна мутация група маймуни губи опашките си. Впоследствие те стават предци на цялото семейство човекоподобни (Hominidae), както и на гибоните (Hylobatidae). Смисълът на еволюционния натиск, довел до трайното утвърждаване на тази промяна не е съвсем ясен. Факт е обаче, че днес липсата на опашка е важен признак, който ни обединява с нашите най-близки роднини - шимпанзета, горили, орангутани.
Въпреки това обаче между 5 и 8 седмица от развитието си човешкият ембрион има ясно изразена опашка, която впоследствие изчезва в резултат на процес на програмирана клетъчна смърт, т. нар апоптоза. Любопитно е, че отговорен за този процес е същият ген Wnt-3a, който отговаря за формирането на опашката при другите животински видове.
Разбира се, "биогенетичният закон на Хекел-Мюлер" според който "онтогенезата повтаря филогенезата" е отдавна опроверган от еволюционната наука и е станал нарицателен пример за случай в който една красива хипотеза е убита от натрупването на множество факти, които ѝ противоречат. Но сравнението при ембрионалното развитие на човешкия зародиш не толкова с възрастните екземпляри, колкото с ембрионите на другите животински видове си остава изключително полезно за разкриване на общите принципи и особености и потвърждаване на общия ни еволюционен произход.
Единственият запазен остатък от опашката при човешкия ембрион е опашната кост. Тя се състои от 4-5 недоразвити и срастнали помежду си прешлена и не е съвсем лишена от функции. За нея са захванати различни мускули, сухожилия и съединителни тъкани, което допринася за укрепването на опорно-двигателния апарат. Въпреки това опашната кост може с пълно право да бъде причислена към рудиментарните органи: от една страна захванатите за нея анатомични образувания са захванати за различни други костни структури на различни места, благодарение на което евентуално нейно отстраняване не се отразява по никакъв начин на правилното функциониране на опорно-двигателния апарат. Единственият потенциален страничен ефект от оперативно премахване на опашната кост е развитие на перинеална херния, но той се наблюдава крайно рядко. От друга страна не толкова рядко опашната кост развива различни видове тумори, най-често срещан от които е сакрококцигеалната тератома.
Любопитен факт е, че понякога бебета се раждат с опашки. В преобладаващия брой случаи става въпрос за псевдоопашка - кожни, мастни (липома), костни израстъци, туморни образувания и др. Обаче макар и крайно редки, на науката са известни и т. нар. "истински опашки". В тяхната структура е включен целият набор от мускули, съединителни и мастни тъкани, кръвоносни съдове, сухожилия и нерви.

Полезна литература:

Adams, Jill U.; Shaw, Kenna M. - Atavism: Embryology, Development and Evolution [in: Nature Education 1(1), 2008:131]

- Ahmad, Asrar; Hasnain, Bangash Masooma; Saleem, Irum  - Human tail- a rare anatomical mystery: A case report [in: Journal of Pediatric and Adolescent Surgery, Tue, 06 Oct 2020]

- Forte, Humberto; Lopes Soares, Carlos Eduardo; Holanda Góes Bezerra, Márcia Maria de - A true human tail in neonate [in: Journal of Pediatric Surgery Case Reports, Vol. 66, March 2021, 101801]

Xia, Bo; Zhang, Weimin; Wudzinska, Aleksandra et al. - The genetic basis of tail-loss evolution in humans and apes [in: BioRxiv - the preprint server for biology, operated by Cold Spring Harbor Laboratory, September 16, 2021]



Разположение на вътрешните и външни аурикуларни мускули.
Тяхната многобройност и специфично разположение са доказателство за важните им функции в миналото.
Днес обаче те са напълно атрофирали и нямат никакво значение за работата на ушите.

6. Аурикуларни мускули: За нашите далечни животински прадеди е било важно да могат да мърдат ушите си - както за прецизно възприемане на звуците идващи от различни източници, така и като част от невербалната комуникация между индивидите, изразяваща техните настроения и състояния. За тази цел ушите ни са снабдени с множество - цели три външни (заобикалящи ушната мида) и шест вътрешни (разположени на ушната мида) мускули. При нас обаче всички тези функции са отпаднали като ненужни и тези мускули са закърнели и нефункциониращи. Единствено само едно забавно малцинство измежду хората е в състояние да мърда волево ушите си, развеселявайки околните с това любопитно атавистично умение.

Полезна литература:

-  Avelar, Juarez M. -  Ear Reconstruction, Springer International Publishing AG, 2017 [2-nd edition]



Дългият палмарен мускул (palmaris longus) придава сила на обхвата на безименния пръст и кутрето.
Липсата му обаче не оказва влияние на захвата на ръката.

7. Дългият палмарен мускул (palmaris longus) придава сила на обхвата на четвъртия и петия пръст при бозайниците (за нас, хората - безименен и кутре). Той е бил от решаващо значение за животинските ни прадеди при тяхното катерене по дърветата. Въпреки това след като те преминават към двуного ходене и изоставят дървесния начин на живот, този мускул престава да играе роля в естествения отбор - още повече, че няма никакво значение за силата на захвата при манипулация с оръдия на труда. Днес той отсъства при прибл. 14% от хората, по-често при жените отколкото при мъжете. Този дял варира в различните расови и етнически групи, но въпреки това е ясно изразена тенденция. 

Полезна литература:

- Cetin, A.; Genc, M.; Sevil, S. et al. - Prevalence of the palmaris longus muscle and its relationship with grip and pinch strength: a study in a Turkish pediatric population [in: Hand (N.Y.), 8(2), 2013 Jun, pp. 215–220]

- Sebastin, S.J.; Puhaindran, M.E.; Lim, A.Y.T. et al. - The Prevalence of Absence of the Palmaris Longus – A Study in a Chinese Population and a Review of the Literature [in: Journal of Hand Surgery, 30(5), 2005, pp. 525–527]


И така, обективното изследване на всички изброени елементи и признаци в човешката анатомия и физиология показва само едно: ние не сме създадени по предварителен план от интелигентен създател. Развили сме се от животински прадеди с различна телесна структура, приспособена към коренно различен начин на живот чрез продължителен, бавен и мъчителен процес. Много от нашите физически особености са изключително зле приспособени за дейностите, които изпълняват - до степен да е наистина чудно не как успешно изпълняват своите задачи, а как въобще се справят с тях въпреки нелепите си от ергонимична и функционална гледна точка характеристики. Именно тази липса на замисъл в човешкото (и на останалите живи организми) устройство е едно от най-сериозните и неопровержими доказателства едновременно за еволюцията и за липсата на бог, който според представите на различни религии и философски системи е създал и контролира биосферата на нашата планета и собствената ни съдба. Която в крайна сметка се оказва, че е единствено в нашите ръце...



Витрувианският човек
Скица на Леонардо да Винчи от 1490 г.




Няма коментари:

Публикуване на коментар