Увод: Как да създадем сензация с излишна шумотевица.
Напоследък емблематичният за категорията на псевдоителектуалците лъжеучен и пишман богослов Валентин Велчев се пъне за поредната офанзива срещу „безбожниците“. И пак с добре познатата и вечно една и съща цел – да ги убеди колко уязвима била еволюционната теория, колко противоречия се били натрупали около нея и колко крехък бил научният консенсус около дарвинизма. Поредното му „оръжие“ за тази кауза е публикувана наскоро на сайта на Либерален преглед журналистическа дописка със сензационистки привкус:
Стивън Бурани - Имаме ли нужда от нова еволюционна теория? (14.02.2023)
Въпросната публикация се заиграва достатъчно произволно с разширения еволюционен синтез (extended evolutionary synthesis, EES): едно колкото модерно, толкова маргинално и оспорвано течение в осмислянето на съвременната еволюционна теория. По-точно, заигравката е просто преекспониране на важната за тази концепция епигенетическа фенотипна пластичност на организмите.
Както си му е редът, читателят трябва първоначално да бъде обработен със серия от внушения как модерният еволюционен синтез (modern evolutionary synthesis, MES), постигнат през 50-те и 60-те години на миналия век със задружните усилия на огромен международен екип от учени всъщност вече е морално остарял, изживял времето си и следва да отстъпи на нови авангардни течения: „Това е основната история на еволюцията, разказана в безброй учебници и популярно-научни бестселъри. Проблемът според все повече учени е, че тя е абсурдно груба и подвеждаща.“; „Зад настоящата битка за еволюцията се крие една разбита мечта.“, „естественият подбор не е онази всемогъща сила, за каквато мнозина са го смятали“, изследванията на мутациите се оказват „зловещи“ за дарвинистите и още ред подобни априорни и неаргументирани лозунги. MES пък се оказва дело не на огромен брой световно признати учени от различни страни, както е в действителност, а на „любопитна група от статистици и животновъди“.
Основната атака е срещу самата сърцевина на дарвинизма – естествения подбор и случайната генетична мутация, като формулировката на нападките е доста примитивна и изтъркана от употреба: „„Първото око, първото крило, първата плацента. Как се появяват те? Обяснението им е основополагащият мотив на еволюционната биология“, казва Армин Мочек, биолог от Университета в Индиана. „И все пак все още нямаме добър отговор. Тази класическа идея за постепенната промяна, някаква щастлива случайност по едно и също време, засега се проваля.“
Разбира се, добрите отговори на тези въпроси не само са вече известни, но и достатъчно популярни между специалистите. И ако някой, дори и еволюционен биолог се опитва наново да повдига този въпрос, то той или иска да го употреби за да придаде значение на конкретна своя концепция, или търси евтина сензация, или и двете. Като при всички случаи разчита на невежеството на широката аудитория.
Така появата и еволюцията на зрението са отлично изложени в
Georg Glaeser, Hannes F. Paulus - The Evolution of the Eye, Springer International Publishing, 2015
- Появата на клетки със светлочувствителни молекули (опсини) още при едноклетъчните (генът Pax 6) и генезисът на зрителни органи на основата на модифицирани нервни или епидермални клетки при многоклетъчните (рр. 13; 18; 62; 104-105; 147-148)
- Многократно възникване и усъвършенстване на различни типове зрение (рр. 2; 18; 209)
От друга страна е достатъчно добре изяснен и моделът на възникване на новите органи: те възникват чрез трансформация на вече налични елементи, които поемат нови, различни функции. В този смисъл при цялото безкрайно разнообразие на живите същества с право може да се каже, че природата не създава нищо абсолютно ново.
Това е наистина добре обяснено например в
Станислав Дробышевский - Достающее звено. Книга 1. Обезьяны и все-все-все, АСТ-Corpus, 2017
- „Эволюция лепит новые элементы из старых, уже существующих.“ (стр. 129)
- Белите дробове се оказват трансформиран плавателен мехур, позволил да доскорошните водни обитатели да се снабдяват с кислород на сушата“ (стр. 135-136; 138; рис. 9)
- „своим жеванию, слуху, мимике, речи и даже здоровью мы обязаны крепежу дыхательной системы древних рыб. Мы жуем жабрами, улыбаемся и хмуримся жабрами, говорим жабрами, вертим головой жабрами, слышим благодаря жабрам, сморкаемся и то их выделениями.“ (стр. 129)
- Описание как от хрилните дъги на рибите при сухоземните животни възникват горната и долна челюсти, слуховите костици чукче, наковалня и стреме, подезичната кост, хрущялите на гръкляна и трахеята на стр. 130-132; рис. 8
- Отличителна черта на този процес, която нагледно доказва, че в устройството на живите същества липсва какъвто и да е план е фактът, че за едни и същи функции те развиват различни типове приспособления, от които някои са ефективни, а други твърде недодялани. Така например за поддържане на главата изправена живафите имат специално сухожилие, което расте по-бавно от костите и мускулите и така подобно на натегната пружина поддържа шията на животното в изправено положение при минимални усилия от негова страна. Такова приспособление би било изключително полезно за краката на хората при изправен вървеж: както да поддържа надлъжния и напречния сводове на ходилото, така и за да амортизира теглото на индивида, падащо изцяло върху стъпалата. Но човекът не притежава подобно устройство. При него тази функция е поета от мускулите, които при останалите примати съответстват на тези на дланите на долните крайници. При нас те изпълняват новите си задачи твърде неефективно и енергоемко, като са твърде уязвими за травми и генетични дефекти.
- „мышцы переквалифицировались: во-первых, они поддерживают продольный и поперечный своды стопы, а во-вторых, выполняют роль амортизатора при ходьбе. Обе функции для мышц довольно бестолковы. Своды гораздо эффективнее было бы поддерживать связками …У человека же этим занимаются сплошь хватательные мышцы, которыми мы должны бы цепляться за сучья.“ (стр. 203)
- „Если бы человеческая стопа была снабжена снизу связками, растущими медленнее стопы, мы тратили бы гораздо меньше энергии при ходьбе и стоянии, а плоскостопие если и не исчезло бы из медицинских справочников, сделалось бы редкостью и гораздо реже мучило людей … Амортизация веса тела мышцами – совсем нелепая затея ... для смягчения походки гораздо лучше задействовать жировую или соединительную ткань, как это было реализовано у динозавров зауропод и стегозавров и ныне – у слонов. Мы стопоходящи, имеем несовершенные суставы ноги и недоделанный позвоночник, то и дело дающий сбои. Мы очень медленно бегаем – даже мышь и кошка нас обгоняют!“ (стр. 203-204)
Апелът към неосведомеността на читателите обаче не е единственото „достойнство“ на този чисто журналистически продукт. Към него авторът добавя напрежение, достойно за истински съспенс. И подобно на такъв, основано основно на художествено изложение. Консервативни академични реакционери бойкотират важна конференция, организирана с много усилия и при ожесточена съпротива, уплашени опоненти на светлите образи на новаторите се страхуват да влязат в директен спор с тях, но за сметка на това ги заливат дистанционно с нападки и клевети… В употреба влиза целият арсенал от пропагандни похвати за създаване на еднозначни митологизирани образи. Ексцентричните маргинали, отказващи да приемат MES са обрисувани (разбираемо за журналист) с политически жаргон като героични дисиденти: „всеки, който работи извън новата еволюционна „партийна линия“ – т.е. всеки, който не приема модерния синтез – бива изолиран.“. Критиците на EES са съзнателно наречени „първосвещеници“, а доводите им са подминати дискретно и представени като несвързани и плахи възражения. Битката на EES с MES е проектирана като културна война между светлината и мрака, доброто и злото, а на един от основните му защитници Масимо Пилиучи косвено е приписан лозунгът „това е културна война и ние ще я спечелим“, разбира се на фона на възторжени възгласи и ръкопляскания.
Заключението на материала е набързо нахвърляна серия от примери, които според Бурани са необясними за еволюционния академичен консенсус, а Велчев като негов папагал ги цитира щедро и самонадеяно:
„Една от най-завладяващите области на изследване напоследък е т.нар. пластичност, която показа, че някои организми имат потенциала да се адаптират по-бързо и по-радикално, отколкото се е смятало досега. Описанията на пластичността са стряскащи и напомнят за дивите трансформации, които може да се очакват в комиксите и научнофантастичните филми.
Емили Стендън е изследователка от Университета в Отава, която изучава Polypterus senegalus, известен още като сенегалски бичир – риба, която има не само хриле, но и примитивни бели дробове. Обикновените полиптеруси могат да дишат въздух на повърхността, но те са „много по-доволни“ от живота под водата, казва тя. Но когато Стендън взема полиптеруси, които са прекарали първите няколко седмици от живота си във водата, и впоследствие ги отглежда на сушата, телата им започват да се променят незабавно. Костите в перките им се удължават и стават по-остри, като могат да ги изтеглят по сушата с помощта на по-широки ставни гнезда и по-големи мускули. Вратът им омеква. Първичните им бели дробове се разширяват, а другите им органи се променят, за да се приспособят към тях. Променя се целият им външен вид. „Те приличат на преходните видове, които виждаме във фосилните записи, на границата между морето и сушата“, каза ми Стендън. Според традиционната теория за еволюцията подобна промяна отнема милиони години. Но, казва Армин Мочек, привърженик на разширения синтез, сенегалският бичир „се адаптира към сушата в хода на само едно поколение“. Той звучи така, сякаш се гордее с рибата. ...
Самият Мочек се занимава с торните бръмбари – друг забележително пластичен вид. С оглед на бъдещите климатични промени той и колегите му тестват реакцията на бръмбарите към различни температури. По-студеното време затруднява излитането на бръмбарите. Но изследователите откриват, че те реагират на тези условия, като увеличават крилата си. Същественото при подобни наблюдения, които оспорват традиционното разбиране за еволюцията, е, че всички тези внезапни развития произлизат от едни и същи основни гени. Гените на вида не се усъвършенстват бавно, поколение след поколение. По-скоро по време на ранното си развитие той има потенциал да расте по различни начини, което му позволява да оцелява в различни ситуации.
„Смятаме, че това е повсеместно разпространено при всички видове“, казва Дейвид Пфениг от Университета на Северна Каролина в Чапъл Хил. Той се занимава с трипръстни жаби – земноводни с размерите на автомобилче от мачбокс. Обикновено жабите са всеядни, но при отглеждането на поповите лъжички на жабите, които се хранят само с месо, те израстват с по-големи зъби, по-мощни челюсти и по-издръжливи, по-сложни черва. Изведнъж те заприличват на мощни хищници, които се хранят с твърди ракообразни и дори с други попови лъжички.
Пластичността не отменя идеята за постепенна промяна чрез подбор на малки промени, но предлага друга еволюционна система със собствена логика, която работи в синхрон с основната. За някои изследователи тя дори може да съдържа отговорите на сложния въпрос за биологичните новости: първото око, първото крило. „Пластичността може би е това, което поражда рудиментарната форма на нова черта“, казва Пфениг.
Пластичността е добре приета в биологията на развитието, а в началото на 2000-те години новаторски настроената теоретичка Мери Джейн Уест-Еберхард започва да изтъква, че тя е основна еволюционна сила. И все пак за биолозите в много други области тя е почти непозната. Малко вероятно е студентите, които започват обучението си, да чуят нещо за нея, а тя все още не е навлязла много в научнопопулярната литература.“
Преди обаче да преминем към коментар по същество, следва да си отговорим какъв е смисълът да отделяме време и внимание на цялата тази рекламна шумотевица. Ами струва си, защото тя е използвана широко от недобросъвестни религиозни фундаменталисти, за да реанимират с нейна помощ в общественото съзнание собствените си митологии като се опитат да дискредитират науката и нейните достижения. Един от тях например е познатият ни персонаж Велчев. Защо обаче той лъсва за пореден път като шарлатанин и мошеник? Ами защото отново използва упорито един и същ евтин метод за лов на маймуни с трици, разчитайки на невежеството на аудиторията и наукообразна терминология. Пробутва манипулативно подвеждащи презумпции там, където между твърденията на които се позовава и неговите собствени липсва каквато и да е логическа връзка. А какви са основанията за тази констатация? Накратко следните:
1. За разваления телефон или как споровете около еволюцията се представят като оспорване на еволюцията.
За Велчев EES е основание да отрича въобще и изцяло еволюционната теория. Според него едва ли не EES я оборва. Оставяме настрана това, че благодарение на натрупаните безброй доказателства еволюцията от поне столетие вече не е просто теоретичен модел, а безспорно установен факт. Трагикомичното в този случай е, че на създателите на EES и на ум не е идвало да отрича еволюцията или да смята, че проучванията му хвърлят съмнения върху нея. Конрад Уодингтън, Масимо Пилиучи, Герд Мюлер провеждат своите изследвания и формират хипотезите си в рамките на еволюционната теория и единствено претендират те да дават едно по-дълбоко и комплексно осмисляне на еволюционния процес. Не случайно самият Бурани изрично отбелязва: „Лаланд, водещ автор на много от статиите на движението, настоява, че те просто искат да разширят настоящата дефиниция на еволюцията. Те са реформатори, а не революционери.“
Нито един от изследователите-привърженици на EES, на които Велчев се позовава не е станал библейски фундаменталист и не е загубил убедеността си в правотата на еволюционната теория. Затова опитът му да цитира тях и тяхната работа в подкрепа на религиозната си вяра и нейната митология е неправомерен, нелогичен и меко казано изсмукан от пръстите.
Затова умозаключението на Велчев „Учените спорят и не могат да се разберат за нещо, следователно еволюцията е оборена“ е банална глупост и манипулативна въдица за балъци. Всяка научна теория, в т.ч. еволюционната се формулира в спорове и конкуренция на хипотези и това е едно нормално състояние за науката. Именно то я отличава от ненауката. И да се твърди, че подобни спорове подкопават еволюционната теория е все едно да се счита, че споровете между Айнщайн и Бор са обезсмислили теоретичната физика и космологията.
2. Как се търси под вола теле или концепцията за разширен синтез в услуга на религиозния фундаментализъм.
Втората и основна голяма глупост е фалшивата и абсурдна презумпция, че щом в еволюционната теория има спорни моменти, следователно библейският креационизъм е потвърден: „Това е в пълно противоречие с Дарвиновата теория (дори и в най-новите ѝ форми, познати като "съвременен синтез"), но е в абсолютно съгласие с Библията.“
Честно казано по-голяма простотия не би могла и да ми дойде наум. Дори EES да беше доказан по несъмнен начин и да беше приет единодушно от академичната общност като поредна важна стъпка в разбирането ни за еволюцията, това няма и не може да има отношение към древна книга с противни и изпълнени с жествокост детски приказки. Обоснован или не, EES е научна концепция защитавана с научна методология. И няма как да е аргумент за съществуването на въображаем свят на плоска земя, твърдо небе поставено върху стълбове, еднократен панпланетарен катаклизъм, многоглави дракони, говорещи магарета, божество което се разхожда вечер по хлад из градината си понеже през деня му е жега, орди от невидими злонамерени демони, които ни заобикалят отвсякъде за да ни навредят и други подобни свръхестествени откровения. Тази ретроградна митология няма нищо общо с EES и няма как той да служи като довод за нейната правота. Мисля да се поддам на изкушението и да се самоцитирам отново:
- Какво представлява библейският космологичен модел:
- Какви са представите на църковните автори в областта на природознанието:
- Откъде води началото си митът за „всемирния потоп“:
- Защо Библията е пълна с разкази за митологични чудовища:
EES бил доказателство, че цялата тази фантасмагория била истина? Ама верно? Няма как да си представя подобна логика. Дори оставям настрана резонния въпрос Ама защо точно Библията? Не може ли EES да е доказателство за правотата на други книжки с приказки? Например Корана, или Ведите, или Бхагават-гита, или Авестата? На какво основание Библията се приема за легитимна алтернатива на еволюционната теория, а останалите „свещени книги“ не? Валентин Велчев бори еволюцията пънейки се да убеждава света как „истината била в православието“, а всички останали вери били заблуда. Но същите тези чужди за него религии също имат своите велчевци, които се нахвърлят на еволюцията с подобни манипулативни похвати и измислици, но в защита на собствените си митове. Достатъчно е да споменем само Харун Яхия (Аднан Октар) с неговия ислям или кришнаитите Майкъл Кремо и Ричард Л. Томпсън. Често креационистите от разни култове заимстват „аргументи“ едни от други, но хич не могат да постигнат съгласие в кой бог и как да вярват.
3. Фенотипната пластичност като универсален пенкилер. Дали?
Накратко по същество за приведените дори без да цитират оригиналните източници от Бурани и неговия папагал Велчев примери за фенотипна пластичност (която е само един от аспектите на EES), какво всъщност показват те и защо преекспонирането на техния ефект е неправомерно и необосновано.
Емили Стентън от университета в Отава, Трина Дю и Ханс Ларсън от университета МакГил в Квебек показват как млади екземпляри на рибата сенегалска многоперка (Polypterus senegalus) се адаптират към живот на сушата благодарение на примитивния си бял дроб развит от плавателния мехур и как перките им се изменят за да могат да се придвижват в новата среда.
.jpg)
Чудесен пример за ролята на еволюционните адаптации и приспособяването към средата. Но в това няма нищо сензационно и неочаквано. Сенегалската многоперка се е развивала милиони години в специфичен и благоприятстващ отбора на мутации в тази насока хабитат: реки с широки заливни тераси, където след оттеглянето на водите се образуват изолирани езерца и блата. Сценарият на проведения експеримент всъщност повтаря същите условия, с които този вид риба се е сблъсквал периодично безброй пъти през този огромен период от време, за да развие по класическия за еволюцията начин нужните приспособления за оцеляване в тях. Нужните адаптации са вече налице, а твърдението как той „се адаптира към сушата в хода на само едно поколение“ е абсолютно невярно – познатата промяна в средата просто ги активира и засилва.
Същия казус имаме и с проучванията на Дейвид Пфениг от университета на Северна Каролина в Чапъл Хил, известен с проучванията си на фенотипната пластичност при мексиканската лопатонога жаба (Scaphiopus multiplicatus), погрешно наричана в цитирания от Велчев материал „трипръста“.
Тези жаби в природата са всеядни, като обитават екологична ниша, която се характеризира с периодично, но нерегулярно изобилие на скариди. Scaphiopus multiplicatus в природата е всеядна, но има нужните приспособления за да практикува хищничество и понякога дори канибализъм, в т.ч. и зъби и специфика на храносмилателната система. Изобилието от потенциална плячка само активира и усилва вече съществуващи адаптационни черти на този вид, а не ги създава „от нищото“.
Изводът от проведените наблюдения е еднозначен: Бързият, кратковременен натиск на средата предизвиква адаптация чрез активацията или хипертрофията на вече налични в генофонда на видовете и затвърдени от естествения отбор признаци. Те са придобити по обичайния начин – чрез мутации. Пребивават в латентно състояние когато условията на средата не благоприятстват проявата им, или се изявяват в умерена форма. Но така или иначе съществуват.
Сенегалската многоперка така или иначе е развила бял дроб от своя плавателен мехур, а перките ѝ са с подходяща за кратко придвижване по суша в заблатена среда форма. Никаква внезапна кратковременна промяна в средата не е успяла да предизвика поява на бял дроб у риба която няма такъв. Лопатоногата жаба има зъби, а всеядността е достатъчна предпоставка за преминаване към хищничество. И това се е случвало безкраен брой пъти в еволюционната история на този вид. От друга страна никакво изобилие на скариди не може да генерира от самосебе си някакви зъби у вид жаби, които не са притежавали такива или са ги изгубили в еволюционния си път.
Фенотипната пластичност изглежда поразителна на пръв поглед, но тя има своите ограничения и реално се проявява в твърде тесни граници. А тези граници се определят от наличния генофонд. За да се появи нова черта са нужни нови мутации, а те не могат да бъдат драстични по презумпция, тъй като рязко ще нарушат конкурентоспособността на индивида носител. За появата на истински иновации е нужно постепенно акумулиране на мутации през продължителен период от време. При това в различни участъци на ДНК и съответно в различни, но взаимодействащи си тъкани, органи и системи.
Обсесията на Велчев от фенотипната пластичност показва най-вече едно абсолютно неразбиране на нейния характер и възможности – въпреки претенциите му за биологично образование. Фенотипната пластичност е следствие, а не причина, тя не касае наличния генофонд, а неговата експресия. Тя не създава нови признаци, а само активира или усилва вече съществуващи. Не е причина за поява на нови особености и в този ред на мисли няма как да е основна движеща сила на еволюцията. Още по-малко въображаем довод в безплодни опити за нейното „оборване“. Не може да се представя като обяснение за всички еволюционни феномени и да се приравнява на самия еволюционен процес. Значението ѝ за цялостната еволюционна теория е твърде ограничено.
Уместно е по повод излишното преекспониране на EES и фенотипната пластичност да приведем мнението на Йън Татърсъл, известен палеоантрополог от Американския музей по естествена история в Ню Йорк, когото Велчев обича да цитира превратно:
Journal of Anthropological Sciences, Vol. 100 (2022), pp. 19-43:
„The recent development of the “Extended Evolutionary Synthesis” has only exacerbated the resulting caricature of phylogenetic structure... by offering developmental/phenotypic plasticity as an excuse for associating wildly differing morphologies within the same taxon…. Nobody disputes that the same genotype will often produce different phenotypic expressions in different places; but although under most circumstances such differences will be modest, some paleoanthropologists have seen fit to take the notion of phenotypic plasticity to a crazy extreme. They have done this by using the phenomenon as an excuse to include wildly diverse fossil morphologies within the same species rubric, blaming huge morphological differences on the development of similar genotypes under distinctive local conditions… they are clearly happy to take refuge in the notion of phenotypic plasticity“.
4. "Всичко ново е добре забравеното старо"
В крайна сметка дали всъщност EES наистина е някакво авангардно постижение на модерните еволюционни изследвания и въобще неоспорими ли са интерпретациите, които представя? Или той е просто маргинално и спорно движение в периферията на академичния консенсус относно еволюцията? Колкото и да не им се иска на протагонистите на EES, вярно е второто. Всъщност EES е просто един модернизиран, поизпран и фризиран вариант на две стари и доста известни течения в еволюционната мисъл. Макар и да имат своето историческо място в нея и техните автори да са получили нужното признание за усилията си, като цяло те не са издържали проверката на фактите и са отхвърлени от научната общност. В този смисъл претенциите на Стивън Бурани, че „Всеки един от авторите е от най-съвременните научни подобласти“ и „призовават за ново разбиране на еволюцията, което да даде възможност за … открития“, „призовават за нов начин на мислене“ са просто голословен литературен похват и евтин PR.
Напротив, както умело формулира критичното си обобщение за тези широко рекламирани привидни сензации известният професор по еволюционна екология от Чикагския университет Джери Койн, те :
- „are either not new, fit comfortably within the modern view of evolution, are limited in scope, or, even if fairly frequent, wouldn’t cause a paradigm shift.
Does evolution need a revolution? (24.11.2014)
Хронологически по-близка до нас и дори спомената от Бурани е концепцията от 1971/1972 на Стивън Джей Гулд (1941-2002) и Найлс Елдридж (р. 1943) за т. нар. „прекъснато“ или „точково равновесие“ (punctuated equilibrium). EES споделя с нея идеята за внезапните, резки и бързи морфологични промени, които се осъществяват за изключително кратко време при бурен селективен натиск на средата, докато през по-голямата част от съществуването си видовете пребивават в състояние на неизменна стабилност (stasis). Като всяка погрешна хипотеза на експерти, punctuated equilibrium се фокусира върху определен безспорен, но изолиран аспект, превръща го в свръхценна идея отвъд границите на действителното му значение и накрая го предлага като универсално обяснение - дори там където е абсолютно неприложим. А това важи с пълна сила и за EES днес. Да, факт е, че екологичните условия в които пребивават видовете остават стабилни през дълги геологични епохи. Следователно естественият отбор елиминира новите признаци, тъй като те водят до влошаване на приспособеността. Но дори и изглеждащите ни като „кратки“ периоди на радикални промени са такива единствено нанесени върху геологическата скала и всъщност продължават най-малко 50-100 000 г.. А това всъщност е много време макар най-често в еволюционен план и то да не е достатъчно. Напредъкът в палеонтологията и непрекъснатият поток от нови находки от друга страна непрекъснато редуцира и заличава празнините между отделните, някога привидно изолирани образци с определени характеристики.
Колкото и да е силен натискът на средата, няма как той да предизвика цялостен комплекс от едновременни мутации, които да засегнат съгласувано свързаните органи и системи. В природата не съществуват и никога не са съществували „обнадеждаващи чудовища“ (hopeful monsters) в смисъла предложен от Ричард Голдшмид (1878-1958). Търсачите на бързи и радикални промени в устройството на живите организми някак си забравят проверената във времето максима Natura non facit saltus (Природата не прави подскоци). Затова и колкото и да защитават своите идеи редките привърженици на салтационизма в биологията, те няма как да не са погрешни по презумпция. И ако Бурани смята, че „Мутационистите учтиво не се съгласяват с това.“, то това не се дължи нито на мутациите, нито на мутационистите, а на пълното невежество по отношение на мутационните процеси, на каквото е способен единствено един журналист, решен да пише по тема от която си няма никакво понятие. Цялата тази „пламенна поезия“ от мутации първо се основава на вече формирани през дълъг период на развитие генетични набори, и второ болшинството от екзотичните мутанти са в такава степен непълноценни, че при естествени условия лесно се елиминират от естествения отбор.
На коя друга концепция обаче прилича EES в няко свои аспекти? Вадим рибите от водата, перките им се удължават, белите дробове (с които те все пак вече разполагат) нарастват… Всеядните жаби вадят остри хищни зъби ако бъдат поставени сред изобилие от скариди? Ами да, разбира се. Жан Батист Ламарк (1744-1829) е един от големите естествоизпитатели на своето време, автор на една от първите, макар и недодялани еволюционни концепции. Непознаването на генетиката обаче го води до основна грешка, която всички внимавали в часовете по биология помнят от детските си години. Идеята за унаследяване на придобитите признаци може да изглежда примамлива, но търпи съкрушително поражение при всеки сблъсък с реалността. Жирафата, която упорито протяга шия за да достига свежи клонки нито ще удължи забележимо шията си с това, нито ще предаде резултата от упражненията на потомството си. Нито пък опитите на Трофим Лисенко (1898-1976) с излагане на семена от зърнени култури на ниски температури водят до поява на студоустойчиви сортове. Еволюцията работи по съвсем друг начин: неин двигател са случайните промени в генетичния материал и именно те водят до трайните и унаследими фенотипни различия. Както отбелязва обаче Стивън Бурани, дори в академичната общност днес все още се намират „луди глави“, „неоламаркисти“ като генетичката Ева Яблонка (впрочем съвсем основателно разкритикувана от Франческа Мерлин от университета на Монреал, вж. по-долу).
Затова нека повторим още веднъж: постиженията на сенегалската многоперка и мексиканската лопатонога жаба не са „генерирани“ от средата, те вече са отдавна формирани в еволюционния процес на тези видове и са трайно фиксирани в техния генофонд. Условията при които ги поставят определени учени днес са същите, с които техните прадеди са се срещали безброй пъти при безброй поколения. Поразителните признаци, които те демонстрират са просто експресия на способности в отговор на екологични промени за които те предварително са перфектно подготвени. Посочените експерименти не демонстрират самите еволюционни промени, а техния резултат. Въпреки това именно EES е това направление в съвременната еволюционна биология, което Франческа Мерлин от университета на Монреал нарича „general intention of including Lamarckian processes in Darwinian evolution.“ (Philosophy and Theory and Practice in Biology 2 (2017-06-09): 22)
5. Отношението към EES: недоверие и скептицизъм с основание.
Затова и скептицизмът на академичната общност към EES съвсем не е случаен или тенденциозен. Идеите на Ламарк и Лисенко са отдавна оборени, „перспективните чудовища“ на Голдшмит са прибрани в архива, концепцията за „накъсаното равновесие“ също търпи поражение на всички фронтове. Напълно възможно е това да се случи и с EES. След като от нея се отсеят някои конструктивни моменти (напр. нехиперболизираната фенотипна пластичност или наследяването на поведенчески модели по негенетичен път чрез културна трансмисия) и измине някое и друго десетилетие, тя може би ще бъде квалифицирана единствено като кратковременна екстравагантна мода в определени маргинални кръгове – подобно на много други мимолетни увлечения на малки групи изследователи. Дори и Бурани в коментираната статия е принуден да признае маргиналния статус на това направление: „Някои от тези идеи станаха за кратко модни, но си остават оспорвани. Други седят на едно място от десетилетия, предлагайки своите прозрения на малка аудитория от специалисти и на никой друг“.
И ако велчевците тъгуват защо светът не обръща достатъчно внимание на Мери Джейн Уест-Еберхард, за това по-скоро си има съвсем основателни причини. И мнозина сериозни учени не биха се учудили, ако тя вече има запазено място в изложбената зала за странни приумици. Редом например с не по-малко популярната през 70-те години Елейн Морган (1920-2013) с нейното теоретизиране за това как сме били произлезли от „водни маймуни“.
Предмет на основателна критика са основни положения на EES, например:
5.1. Безогледното хиперболизиране на епигенетичните фактори (например метилизацията на ДНК базите) и омаловажаването на генетичната основа на наследствеността и приспособимостта към средата:
Томас Дикинс и Кази Рахман от Лондон посочват несъстоятелната тенденциозност на подобни спекулации в
Proceedings of Royal Society B (2012) 279, pp. 2913–2921:
- “epigenetic inheritance … refers to a kind of proximate mechanism, with the ultimate function of calibrating behaviour in the face of environmental uncertainty. This poses no challenge to the explanatory and conceptual resources of the MS, which are sufficient.”
- “we can straightforwardly interpret epigenetic processes as proximate mechanisms designed to calibrate organisms to stochastic environments. The related empirical point is that epigenetic variation is itself under genetic control.”
- “The inclusive inheritance claim is that evolution is something that operates on phenotypes, and that phenotypes can be inherited by genetic and non-genetic means, such as epigenetic processes. As a consequence, advocates say that we must consider moving beyond the MS. This is neither a formal nor an empirical argument. At best it is an argument stating that phenotypic change as a consequence of epigenetic processes appears to conform to the general theory of evolution. If this is so, it is of no consequence to the MS, which already has that quality as a special theory of evolution, and focuses on a different level of biological organization”
- „ Indeed, no one from the EES position denies hard inheritance, but they wish to distinguish between hard and soft contributions because they claim that they differently affect the evolutionary dynamic. But should this be established, there is no logical reason to see this as a refutation or an extension of the MS, let alone a problem for it…. epigenetic processes rely on mechanisms that are genetically inherited.“
Силната нестабилност на промените в признаците, предизвикани по епигенетичен път е подчертана и от Дейвид Хейг от Харвард.
Biology & Philosophy vol. 22 (2007), pр. 415–428:
- „ On planet Earth … there are reasons to believe that long-term evolutionary information has accumulated largely, if not entirely, through changes in the DNA sequence, rather than in its epigenetic modifications. The first of these is the low-fidelity of epigenetic inheritance… small selective advantages are unable to be maintained in the presence of low-fidelity replication. Therefore, significant adaptations are expected to be encoded genetically rather than epigenetically“
В същия смисъл се изказва и Джери Койн:
- „such cases of environmental changes in DNA are always temporary, for they’re not coded in the DNA and thus cannot persist forever. And if they’re temporary, they cannot cause long-term adaptive evolution. In fact, there is not a single known case of any new organismal trait based on environmentally-induced change of DNA that has persisted for more than a few generations. And we know of no adaptive change based on such a process. In contrast, there are lots of cases of evolutionary changes and adaptations based on heritable, non-environmentally-induced changes in DNA—that is, “conventional” changes caused by mutations. In view of this paucity of evidence for environmentally-caused epigenetic change as an evolutionary factor, why are the authors calling for us to overturn SET?“
5.2. Придобиването на адаптивни признаци по неслучаен начин – не като резултат от хаотични мутации в генома, а като наследяване на насочени адаптационни физикохимични и структурни реакции към различни промени в средата.
Франческа Мерлин от университета на Монреал критикува подобно ретроградно завръщане към ламаркизма и идеите за „щастливи чудовища“ в
Philosophy and Theory and Practice in Biology 2 (2017-06-09): 22
https://quod.lib.umich.edu/cgi/t/text/text-idx?cc=ptb;c=ptb;c=ptpbio;idno=6959004.0002.003;view=text;rgn=main;xc=1;g=ptpbiog
- „a return to Lamarck’s ideas … is an unnecessary conceptual and empirical requirement for explaining mutations … all genetic mutations, including those due to mutator mechanisms, can be accounted for by the Modern Synthesis’ consensus view since they are not specifically caused in an (exclusively) adaptive way by a physico-chemical process in response to environmental conditions“
- „a small genetic alteration has a greater chance of being beneficial than a larger one, which is more likely to be deleterious or even lethal“
- „paradigm, which is based on the simplified and idealized representation of the mutation process in genetic population models“
- „what … describe, controversially, as the “inheritance of acquired characters” is not at all in contradiction with the Modern Synthesis’ view, which actually accounts for the origin and the character of these genetic mutations.“
- „All mutations are “evolutionary chance” mutations since they are not genetic changes specifically produced in an (exclusively) advantageous manner in response to a given environmental challenge.“
- „ According to “the instruction theory,” however, the environment directly produces the good variation, and adaptedness is improved by a specific and adaptive causal connection between organisms and the environment. Since, insofar as genetic variations are concerned, there is no empirical evidence to support the possibility of instructively acquired characters … selection, rather than instruction, explains the possible adaptedness of both mutator mechanisms and their mutations.“
- „all genetic mutations – including mutations specifically occurring in response to changes in environmental conditions (i.e., due to induced and local mutator mechanisms) – can be considered as chance mutations“.
- „the discovery of the genetic regulation of mutation rates in relation to the selective forces at play does not represent any challenge to the Modern Synthesis’ idea of “evolutionary chance mutation.“
- „recent findings on genetic mutations are not so revolutionary as they seem and, above all, that these findings are not in conflict with the Modern Synthesis consensus view“.
От своя страна Джери Койн също призовава към предпазливост при патетичните възгласи относно силата на фенотипната пластичност:
- „This is nothing new, for that plasticity is often adaptive and has evolved by natural selection … But the “revolution” advocates also propose another form of plasticity: an adaptive change in an organism is caused by phenotypes alone, with the genetic change lagging well behind“.
Такива случаи обаче в природата не съществуват.
Това е и причината той да подчертава многократно решаващата роля на гените, които доминират над фенотипната пластичност:
- „animals have genetic variation to change into almost anything you want“
- „But the important thing to recognize is that behavioral change and its sequelae (like all the other adaptations for living on land) cannot evolve unless those changes have a genetic basis.“
- „those traits that prove adaptive in a new environment, though perhaps a result of a malleable appearance, still have genes underlying them, and it is the accumulation of those genes that cause evolution.“
- „behavioral change and its sequelae (like all the other adaptations for living on land) cannot evolve unless those changes have a genetic basis. What we see here is simply phenotypic (trait) variation that has some underlying genetic basis, and proves to be adaptive. The genetic changes accumulate, and eventually we get a big change in form, lifestyle, and so on. That’s simply conventional natural selection, not a revolution in SET. Further, we don’t know how often major changes in lifestyle happen this way. But whatever the case, this is not a paradigm shift.“
5.3. Произволното приравняване на микроеволюционни явления и промени към далеч по-мащабните макроеволюционни процеси и размиване границите между тях.
Още през далечната 1981 г. Ледярд Стъбинс и Франсиско Аяла от Калифорнийския университет подчертават доколко е неправомерен такъв подход:
Science 213 (4511) - 1981: рр. 967–971:
- „Macroevolutionary processes are underlain by microevolutionary phenomena and are compatible with the synthetic theory of evolution. But microevolutionary principles are compatible with both gradualism and punctualism; therefore, logically they entail neither. Thus, macroevolution and microevolution are decoupled in the important sense that macroevolutionary patterns annot be deduced from microevolutionary principles.“. - „the occurrence of systemic mutations, yielding hopeful monsters, can be excluded in view of current genetic knowledge“
- „Microevolutionists and macroevolutionists use different time scales. The "geological instants" during which speciation and morphological shifts occur may involve intervals of the order of 50,000 years. There is little doubt that the gradual accumulation of small-effect mutations may yield sizable morphological changes during periods of that length.“
- „Models to explain divergent rates of morphological evolution must incorporate factors other than microevolutionary principles, including rates of speciation and the environmental and biotic conditions that may account for successions of morphological change“
- „macroevolution is an autonomous field of evolutionary study and, in this epistemologically very important sense, macroevolution is decoupled from microevolution.“
И така, има повече от достатъчно сериозни доводи да не се подхожда безкритично към EES като към обещаващ авангарден кандидат за ново преформулиране на еволюционната биология и академичната общност като цяло проявява основателен скептицизъм към него. Дори и в него да има приемливи елементи, които биха могли да стимулират плодотворни изследвания за обогатяване разбирането ни за еволюцията, те следва да бъдат изучавани като конкретни казуси, без преувеличаване на тяхното значение и търсене на въображаемо влияние там, където те са по презумпция неприложими. Още по-малко би могло дори да се мисли, че те по някакъв начин „оборват“ традиционния MES модел или го дискредитират дори в някои отделни негови аспекти.
6. "Кажи ми кой те финансира, за да ти кажа какво ще откриеш"
Кой финансира EES и популяризира превратни интерпретации за неговто значение? На последно място, но не и по значение си заслужава да проверим кой и защо е заинтересуван от преекспонирането и пропагандата на EES като въображаем гробокопач на дарвинизма. Да, никой не обвинява създателите на този модел в преднамерена измама на научната общност с цел търсене на материална изгода. Тези хора наистина са убедени в теорията, която предлагат за обществено обсъждане. Въпреки това не може да подминем с лека ръка факта кой осигурява финансирането на техните изследвания и с каква цел. Науката е най-прецизният и надежден инструмент на човешкото познание за света, но в едно пазарно ориентирано общество се оказва важно кой и защо подпомага отделни учени или екипи и с каква цел. „Кажи ми кой финансира твоята работа и аз мога да предскажа какви резултати ще представиш накрая“ е една сентенция за съжаление вярна в голям брой случаи. Затова и прозрачното и неангажирано субсидиране на научните институции и проекти има толкова голямо значение.
Оказва се, може би не толкова неочаквано, че едни от най-крупните инвестиции в научни проекти свързани с EES е небезизвестната Фондация Темпълтън, създадена през втората половина на 80-те години от крупния финансов спекулант Джон Темпълтън (1912-2008). Основна цел на тази НПО е да насърчава религиозното мислене сред учените и да подпомага научни изследвания, които могат да бъдат представяни като „доводи“ за съществуването на бог. Повече от ясно е, че подобни проекти не са мотивирани от безкористен стремеж към знание, а от желанието да бъдат употребявани с пропагандни цели. Няма как резултатите от тях да бъдат възприемани на доверие като априорно обективни и съобразени с научните критерии за обоснованост. Върховно правило на истинската наука е да се следват доказателствата, където и да ни отведат те. В случаите когато е ангажиран Фондът Темпълтън се оказва, че крайният резултат от тях е предварително набелязан и целият изследователски процес е подчинен на една крайна цел – да доказва наличие на „бог и интелигентен замисъл“ в природата, който има за източник разумна свръхестествена личност. Това по дефиниция вече не е наука. Това е пропаганда.
Така през периода 2016-2019 г. е реализиран мащабен научно-изследователски проект за аргументиране и популяризиране идеите за EES. Начело стоят споменатият от Бурани Кевин Лалънд от университета Сейнт Андрюс (Шотландия) и Тобиас Улер от университета в Лунд (Швеция), ангажирани са редица учени от UK, Швеция и САЩ. Към институционално отпуснатите £ 2 млн. е прибавена наистина колосалната за едно по същество теоретично проучване сума от £ 5,7 млн като целево дарение от Фонда Темпълтън. В крайна сметка за да оправдаят усвоените суми екипите произвеждат над 200 статии, предварителен и окончателен отчет и един сборник с есета за „еволюционната каузалност“. Както можем да очакваме, тези материали с триумфалистки самоуверен тон претендират да доказват верността на EES и неговото значение за науката. Но може ли да бъде иначе, когато почти 75% (3/4) от отпуснатите средства имат точно тази задача и условие? Доколко можем да вярваме на проучвания с предизвестен резултат? Може ли да посмееш да не оправдаеш очакванията на основния си спонсор, дори с цената на научната истина, коректния проучвателен процес, обективната методология и логиката при интерпретиране? За съжаление баналното търсене на сметка с претенции за лоялност от типа „а ти га яде кифтетата не ти ли беше добре?“ често освен грубо-безцеремонни приема и далеч по-изтънчени и трудно доловими форми. И за него научната общност ни най-малко не е чужда територия.
Относно публичното отразяване на проекта и неговото финансиране вж:
World’s largest project to expand our understanding of evolution
Kevin Laland - Launching the Extended Evolutionary Synthesis project (21 December 2016)
Почти две столетия след Дарвин фундаменталистките и креационистки кръгове все така не могат да му простят фаталния удар, нанесен върху тяхната идеология. Въпреки, че неговата теория отдавна вече е доказана по неоспорим начин. Въпреки нейното признание от редица религиозни лидери, дори и от римския папа. След като евтините и ретроградни креационистки измишльотини вече стават прекалено неудобни за що годе грамотните умове, разбираемо е да се търсят нови, по-интелектуално изглеждащи „оръжия“ за борба с нея. Едно от тях на този етап сякаш е EES. Макар и съвсем неправомерно, доколкото всички автори, допринесли за формулирането на EES са еволюционисти и не отричат еволюционната теория, а само претендират да я преосмислят по радикално нов начин. Най-вероятно основната идея е цялостно дискредитиране на научната методология чрез внушаване, че тя води до противоречащи си резултати. По този начин пропагандирането на „свръхестествени и вътрешни източници на познание“ като религиозната вяра се очаква да бъде по-ефективно, поне според религиозните активисти.
Заключение: Как да разпознаваме шарлатаните
И така, защо Валентин Велчев за пореден път показва себе си като измамник, шарлатанин и манипулант, който няма как да бъде и не може да претендира да е учен и обективен изследовател? Много просто и ясно:
- Използва маргинално и спорно направление в еволюционната биология като въображаем аргумент в полза на древна религиозна книга с митове и детски приказки с която то няма нищо общо.
- Представя по изопачен начин привърженици на еволюцията като нейни гробокопачи, въпреки, че те ни най-малко не смятат, че изследванията им биха могли да водят до такива изводи.
- Внушава без каквото и да било основание, че фенотипната пластичност е единствената форма на приспособимост на живите организми и противно на всякаква логика – илюзорно основание за отхвърляне на макроеволюционните процеси. Въпреки безбройните и неоспорими доказателства за тях.
- Убеждава ни, че дадена съвременна школа в еволюционните изследвания представлява последната дума на науката в тази област и най-авангардна новост. Докато всъщност тя се явява продължител и наследник на доста стари и отдавна отречени идеи.
- Иска да повярваме, че интерпретациите на маргинална група модни радикали в научните среди са неоспоримо доказани и се прикриват поради страх от последствията, които биха предизвикали. Докато всъщност споровете около тях са публични, достъпни за всекиго и академичната общност в своята цялост има към тях съвсем основателни, подробни и отлично аргументирани възражения.
- Прикрива (или по-малко вероятно, не знае) факта, че основен спонсор на изследвания в тази насока е религиозна НПО с основна задача да пропагандира и затвърждава религиозното мислене в обществото.
Е, колко струва този богослов-агитатор като учен и колко струват аргументите му, щом всеки път се оказват такива? На какво разчитат той и подобните му, освен на невежеството на аудиторията си? Най-важната поука от тази поредна инсинуация е, че е полезно за всекиго да се научи да прави разлика между истинска наука и фалшива наукообразност. А в днешната обстановка, която създава повече от благоприятна среда за най-различни митове и спекулации подобно умение е повече от необходимо.
