Еврейският Псалом 22 (гр. и слав. 21) е един от най-често
цитираните от вярващите християни текстове, които те смятат за „пророчества“
относно Исус като месия. За тях в него столетия преди новозаветните събития са
описани страданията и смъртта на Исус, като дори считат, че там присъстват
поразителни детайли относно неговото разпъване на кръст, включително
пробиването на ръцете и краката му с гвоздеи. На пръв поглед, поне в широко
разпространените съвременни преводи изглежда сякаш те имат достатъчни основания
за това. Но така ли е наистина? Всъщност при по-внимателно вглеждане в
контекста на наратива и неговия оригинален еврейски текст проличава как подобно
тълкуване страда от фатални недостатъци както по отношение на самия текст, така
и на неговия смисъл.
1. Непредубеденото
запознаване с поетичния разказ ни демонстрира праведник, подложен на страдания
и гонения от своите неприятели, които вземат надмощие над него. За това той не
намира обяснение в рамките на нормалната логика на теодицеята, тъй като смята, че
не е съгрешавал пред своето божество и не вижда причина да бъде наказван от
него по този начин. Праведникът не е назован по име, но включенатав титула
обяснителна бележка определя тези стихове като „Давидов псалм“ (Псалми 22:1,
гр. и слав. 21:1). Затова както за еврейските коментатори, така и в исторически
смисъл за християнските, това е елегия изразяваща страданията на царя на
евреите Давид (X в. пр. н.е.) по време на многобройните му
перипетии, когато неведнъж е бил преследван от враговете си и животът му е бил
в смъртна опасност. Няма основания да се смята, че описанието се отнася за
негов далечен потомък.
2. Точно това обаче е
тезата на поне двама от новозаветните писатели. Евангелията на Марк (15:34) и
Матей (27:46), произхождат от юдеохристиянската среда на първоначалните
еврейски последователи на Исус и възможно са съхранили по-голяма част от
автентичните (достоверни или не) разкази за неговите живот и смърт. Те и се
отличават с най-голям афинитет към търсенето и цитирането на старозаветни
паралели за тях, независимо от това, че достатъчно често логиката на тези
аналогии е твърде спекулативна и изкуствено прокарана. Така според посочените
пасажи последните думи на Исус на кръста преди да умре са именно от този Псалом
22:1 (евр., гр. и слав. 2): “Боже мой, Боже мой защо си ме изоставил“ или в
оригинал „Елои, Елои, лама езавтани (אֵלִי אֵלִי, לָמָה עֲזַבְתָּנִי)“. В този
случай обаче не трябва да се забравя, че това със сигурност не е единствената
достигнала до нас версия. Противоречат ѝ недвусмислено останалите две
евангелия. Според това на Лука (23:46), принадлежащо на елинистичната,
нееврейска традиция и много възможно произведено в опозиционните спрямо еврейския
модел паулинистки кръгове последните думи са абсолютно различни: „Отче, в
твоите ръца предавам духа си!“. На съвсем различно мнение пък е авторът на
евангелието на Йоан (19:30), който освен, че пише най-късно, вероятно
принадлежи към някоя от широко разпространените през I-III в. секти на гностиците дуалисти, считащи материалния свят за творение на
дявола, а Исус за еманация на висша сила от „горните светове“. Според него
последната реплика на месията е просто „Свърши се!“.
3. Всички евангелия:
Матей 27:35, Марк 15:24; Лука 23:34 и Йоан 19:23-24 включват в различни
редакции и друга препратка към текста на Псалм 22:18 (евр., гр. и слав. 19) –
„делят помежду си дрехите ми и за одеждата ми хвърлят жребий“: популярния
епизод за хвърлянето на жребий за облеклото на страдащия и изнемогващ праведник
от неговите врагове, които предвиждат близката му кончина и затова искат да си
присвоят и поделят помежду си последното останало му имущество – дрехите на
гърба му. В християнската интерпретация това става непосредствено преди смъртта
на Исус. Като оставим настрана общовалидното по отношение на евангелията
правило – че не животът на Исус протича като изпълнение на пророчества от
еврейската свещена книга, а наобратно – различни епизоди от биографията му се нагласят
или дори специално измислят, за да напаснат на различни извадени от контекста
пасажи на Танах (еврейската Библия), приведената по-горе аналогия има един
наистина непоправим порок. В Псалом 22 никъде и по никакъв повод не се
споменава, че в крайна сметка страдащият праведник (евентуално преследваният от
враговете си еврейски цар Давид) умира и/или възкръсва. Напротив – той е
пределно жив и активен, бори се за живота си и се моли на божеството да го
спаси от смъртната опасност и неволята: „Избави от меч душата ми, живота ми от
силата на кучето! Избави ме от устата на лъва и от рогата на дивите бикове!“ (Псалм 22:20-21;
евр., гр. и слав. 22:21-22). Той е уверен, че няма да умре, а ще получи помощ и
ще се хвали публично със своето спасение: „сред събранието ще те хваля“ (Псалм
22:22, евр., гр. и слав 22:23, вж, и 22:25, евр. гр. и слав. 22:26). При това
във втория цитиран пасаж той обещава след избавлението си и да извърши
предписаните от еврейските обичаи ритуални действия: „ще изпълня оброците си
пред ония, които се боят от него“ – нещо което съгласно евангелията Исус не
прави. Употребеният термин тук е „недер“ (נֶדֶר) от глагола „надар“ (נָדַר)-
„обричам“ и означава именно формален религиозен обет, оброк, като по никакъв
начин не може смислово да бъде приравнен на „обещание“ в най-широк смисъл. За
последното в иврит се използват обикновено думи означаващи просто „слово“,
„дума“, в смисъл „давам думата си“ – напр. „дабар“ (דָּבָר) и „омер“ или
„емер“( אֵמֶר).
Нещо повече, различни
пасажи в произведението, интегрална част от неговия наратив, не могат по
никакъв начин да бъдат нагодени към новозаветния разказ за смъртта на Исус.
Така например лирическият герой на псалма преди и по време на изпитанието си сякаш
се подлага освен всичко друго и на продължителни глад и жажда – независимо дали
поради тъга от тежкото си положение или понеже е подгонен от неприятелите си из
пущинаците: „Силата ми изсъхна като
чиреп и езикът ми прилепна за небцето ми …мога да преброя всичките си
кости“ (Псалм 22:15; 17, евр., гр. и слав. 16; 18)- т.е. той е станал съгласно
приетата в нашия език идиома „буквално кожа и кости“ от изтощение. Достатъчно е
да сравним този образ с известната празнична и обилна „тайна вечеря“ на
християнството (Матей 26, Марк 14, Лука 22, Йоан 13), за да стане напълно ясно,
че възможностите за аналогии между двата разказа в тяхната цялост са силно
преувеличени.
4. Като че ли
единственият на пръв поглед поразителен паралел между картината в тази
старозаветна елегия и евангелските повествования е стихът от Псалм 22:16 (евр.,
гр. и слав. 22:17): „защото кучета ме обкръжиха, сбирщина злосторници ме наобиколи,
прободоха ръцете и краката ми“. Този израз е изтъкван в продължение на много
векове от християните като недвусмислено отнасящ се до пробиването на ръцете и
краката на Исус при окачването му на кръста и поради това едно от
най-авторитетните „пророчества“, доказващи неговия месиански статус.
Въпреки това отново именно той при запознаване с първоизточниците и
текстуалната история на пасажа показва до каква степен християнската
интерпретация на текстовете се гради на предубеденост, тенденциозност и
манипулация. Всъщност еврейският текст тук е съвсем различен: „защото кучета ме
обкръжиха, сбирщина злосторници ме наобиколи, като лъв (ка‘ари: כָּאֲרִי)
ръцете и краката ми“. Изразът כָּאֲרִי се
състои от предлога „ка“ (כָּ) – „като, както“ и „ари“ или „арийе“ (אֲרִי) –
„лъв“.
Той е добре
засвидетелстван многократно в Библията
(Числа 24:9, Исая 28:13, Езекил 22:25) и може да се счита за устойчив
литературен похват. Тази версия се потвърждава и контекстуално, доколкото във
въпросния Псалм 22: 13, 20-21 (евр., гр. и слав. 22:14, 21-22) образът на лъва
е използван няколко пъти, при това в стабилна двойка с кучетата, както и в
коментирания пасаж: „разтвориха против мен уста като лъв, който е гладен за
плячка и реве“; „избави от меч живота ми, от кучетата едничката ми душа; спаси
ме от устата на лъва и рогата на дивите бикове“. Така както глутницата псета
наобикаля преследвания, така и лъвът се готви да се нахвърли върху неговите
крайници и ги сковава в страх. Поради това оригиналната и присъстваща в еврейския
текст на Библията версия с основание може да бъде определена като смислово
интегрална част от цялостния разказ в елегията, докато при християнските
преводи тази смислова интегралност е нарушена.
Доколкото както знаем,
ранните библейски текстове се разпространяват в ръкописни копия, които се
правят от различни писари с различни почерци, понякога следващият по веригата е
разчитал в подадения му препис удължения „йод“ (י) –„и“ като „вав“ (ו) – „в“. Пример
за такъв удължен йод, лесен за объркване с вав имаме например в свитъка на Исая
от Кумран (1 QIsaª), I в. пр. н.е.-I в. от н.е. Така изписаната там буква е твърде сходна с често привежданата
като пример за изписване с вав откъс от Псалм 22:17 от пещерата Нахал Хевер (HHev/Se 4[Ps]), II в. от н.е.
След това независимо дали
от небрежност или от излишно благоговение пред свещения текст, този писар е
вписвал в правеното от него копие погрешно и нищо незначещо буквено съчетание: כָּאֲרִו - „ка‘ару“ . В еврейския език произношението му обаче има
словесен омоним: глаголната форма „кару“ (כָּר֣וּ) в 3 л. мн. ч. от глагола
„кара“( כָּרָה), означаващ „копая,
дълбая, ровя“. Тази форма също е засвидетелствана в библейските текстове (Битие
26:25; 50:5; Изход 21:33; Числа 21:18; 2 Хроники (гр. и слав. 2 Паралипоменон)
16:14; Йов 6:27; 41:6; Псалми 7:15; 57:6; 94:13; 119:85 (гр. и слав. 7:16;
56:6; 93:13; 118:85); Притчи 16:27; 26:27; Еремия 18:20; 18:22) и навсякъде
обозначава едно и също действие – копаене на яма, гроб или кладенец. Този
глагол обаче ни най-малко не означава „пробивам“ или „пробождам, пронизвам“,
като еврейската думи за това са съвсем различни: напр. „накав“ (נִקֵּב) във 2
Царе (гр. и слав. 4 Царе) 18:21; Исая 36:6; „махац“ (מָחַץ) в Числа 24:8
(впрочем глаголът по-скоро означава наранявам, тъй като се превежда
контекстуално като „ранявам“ – Второзаконие 32:39 и като“смазвам“- Числа 24:17).
Еднаквото звучене в случая обаче ни най-малко не предполага тъждественост, тъй
като в еврейския корен „кар“ (כָּר) гласната „а“ макар и да се произнася, не
се изписва, така че няма как да бъде объркан с רכָּאֲ. В резултат на това
изводът може да бъде само един: כָּר֣וּ е действително съществуваща в
древноеврейския език дума, докато כָּאֲרִו всъщност не означава абсолютно нищо.
През III-II в. пр. н.е., обаче в столицата на елинистическия
Египет и неговите владетели Птолемеите - Александрия, за нуждите на
многобройната еврейска община се превежда еврейската Библия (Танах) на гръцки
език. Този превод по-късно ще бъде известен под името Септуагинта или „Превод
на седемдесетте“ (легендарна датировка III в.
пр. н.е., при управлението на Птолемей II
Филаделф: 284-246 г. пр. н.е.), като името е свързано с особено достоверна
легенда относно неговото съставяне. Един от преводачите, участвали в
написването на този труд попада на препис, в който във въпросния стих фигурира ו
вместо י , без много да му мисли решава, че пред него стои формата כָּר֣וּ и
смело я превежда за поколенията като ὤρυξαν - букв. „изкопаха“ (в този вариант
на библията псалмът е под номер 21). Така фиксираното недоразумение се пренася
и в латинските преводи Vetus
Latina и Vulgata на Йероним (IV-V в.), където аналогично фигурира foderunt със същото значение.
Междувременно библейските текстове се тълкуват от поколения християнски
богослови, обладани от натрапчивата обсесия да интерпретират всеки възможен
пасаж като символично изображение или „пророчество“ за живота и смъртта на
основателя на тяхната религия. Така след като веднъж в полезрението им попада
въпросният стих, те решават без никакво приемливо основание, че „изкопаха“ може
да бъде приравнено на „прободоха, пробиха“, и че тук е налице поредно
„пророчество“ са обстоятелствата за смъртта на Исус. В следствие на това
последвалите по-нови преводи от Средновековието нататък направо заменят
оригиналната дума с удобния, но напълно неоснователен превод и така превръщат
изопачението в съществен и постоянно изтъкван довод в защита на своята вяра.
Няма коментари:
Публикуване на коментар