1. Какво представлява библейският канон?
Съгласно християнската традиция списъкът от книги, включени в състава на Библията се нарича канон (от ст. гр. κανών: „правило, образец, мерило“, букв. от първичното значение „пръчка за мерене“). За пръв път терминът „канонически книги“ е използван от александрийския епископ Атанасий (ок. 296/298-393 г.) в неговото пасхално послание за 367 г., където той изброява свещените писания на собствената му религиозна община. Според доктрината обща за всички християнски църкви, книгите включени в този списък са боговдъхновени, непогрешимо отразяват истините на вярата и са признати от всички вярващи от всички времена и на всички места. Факт е, че има много повече произведения от включените в днешните библии, които са претендирали да съдържат учения или дела на пророци, на Исус или учениците му.
Според християнския мейнстрийм те са лесно различими от автентичните, понеже са нови и се появяват тук и там, докато каноничните книги имат всеобщо разпространение и признание, произходът им може ясно да се проследи до първите християнски общини и/или до използваните от евреите от епохата на Втория храм писания. Тези книги, които претендират за божествено откровение, но са квалифицирани от религиозния консенсус като неверни фалшификати се наричат освен неканонически и далеч по-често апокрифи (ἀπόκρυφα: букв. „скрити неща, книги“ от глагола ἀποκρύπτω: „укривам, скривам от някого“). Традиционните християнски вероизповедания като католицизъм, византийско християнство (претенциозно наричащо се православие), ориенталски монофизитски и ориенталски несториански църкви признават още една, междинна категория, включвана в техните издания на Библията. Това са т. нар. „второканонични“ или „девтероканонични“ книги, пак от ст. гр. δευτεροκανονικά – буквално „попадащи във втория списък“. Названието се използва основно в католицизма, а във византийското православие се среща и терминът „неканонични“, както и „препоръчани за четене“ (ἀναγιγνωσκόμενα). Традиционно те не се считат за боговдъхновени или безпогрешни, макар набожните християни да смятат, че описаните в тях събития са се случили наистина и, че са съгласувани с религиозната доктрина. Затова те са определяни като полезни за четене и доверие, макар да нямат авторитета на първите.
.jpg)
2. Кои книги са включени в канона на Библията?
В най-популярната версия на канона Старият завет се състои от 39 книги, идентични с определените като Библия и в юдаизма. В самия юдаизъм подборът на включените в Библията книги става малко по-рано отколкото в християнските среди. Това става най-вероятно през последните две десетилетия на I в. от н.е. и традиционно това се свързва с дейността на еврейската равинска школа на танаите („танаим“) в крайбрежния палестински град Ямния (евр. Явне Ям). В последно време обаче тази концепция е подложена на сериозна критика.
Допълнително към този основен старозаветен набор в католическата Библия има 7, а във византийско-православната 11 (в руската версия) или 12 (в гръцката) книги от категорията на „препоръчителните“. Любопитно е, че най-старият превод на Библията от еврейски на гръцки език, т. нар. Септуагинта (LXX, III-I в. пр. н.е.) също съдържа цели 13 книги, които не откриваме в използваното днес от евреите издание. За преобладаващото мнозинство християни Новият завет се състои от 27 книги. Ако наистина Библията беше боговдъхновена книга, а християнската църква беше ръководена свише от божество, в исторически план би трябвало да наблюдаваме един канон, приеман винаги, навсякъде и от всички вярващи в прецизно, надеждно и авторитетно еднообразие.
За голямо неудоволствие на религиозните апологети обаче историческите факти и актуалното положение в тази област са абсолютно различни. В периода от I в. пр. н.е. и I в. от н.е. сред евреите отколо относително обособеното ядро на Тората (Петокнижието приписвано на Моисей) и някои исторически, „пророчески“ и нравоучителни книги циркулират огромен брой произведения с религиозен характер, които се използват от различни секти за обосноваване на техните идеологии и претенции. Няма единно правило, определящо кои от тях да се приемат и кои да се отхвърлят, липсва и институция, която да го наложи. Първите християни, които са реално привърженици на юдаизма, избират, четат и цитират от тези книги по свое собствено усмотрение. По идентичен начин докато тяхната секта се еманципира и развива в обособена религия са произведени голям брой разнообразни съчинения, които циркулират между отделните общини по места и някъде се утвърждават и се приемат за авторитетни, а другаде биват отхвърлени като фалшиви апокрифи. Налице е и друга тенденция: книги, които първоначално са смятани за приемливи, впоследствие биват изтегляни, понеже стават неподходящи за наложили се впоследстви аспекти във вярата.
Най-сетне наблюдаваме и един крайно интересен ефект. В традиционните християнски църкви, към които не принадлежат протестантството и неговите разклонения, като източник на тази вяра освен Библията (Писанието) се счита и т. нар. Предание. Това са различни вярвания, представи за исторически и квазиисторически събития, епизоди от живота на християнски проповедници и мъченици, процедури за извършване на ритуали, структурата на църковната йерархия, различни правила, касаещи дисциплината и поведението и т. н. , които не са намерили своето място в Библията. Макар да не са включени в нея, оказва се, че те имат равен на нея статут като източник на верски убеждения. Накрая излиза, че огромно количество от съдържанието на книги, определени в даден момент като апокрифи се просмуква в Преданието след като преди това е филтрирано, редактирано, цензурирано и внимателно изчистено от неудобните моменти в първоначалния оригинал. След това вече в този си вид то отново става неотделима част от вярванията на християнската общност.
Съхранява се в библиотеката на Мичиганския университет в Ан Арбър, САЩ.
3. Апокрифите в юдаизма като източник на Новия Завет.
Колкото и усърдно да четат Библията, а може би и понеже четат само нея, набожните християни трудно осъзнават, че всъщност поне един от авторите на книги влезли в Новия завет дълбоко вярва в истинността на някои юдейски апокрифи, цитира ги и ги приема за безспорен авторитет. Впоследствие тези съчинения са охвърлени, впрочем не без основание, както от ортодоксалния равински юдаизъм, така и от църквата. Отделни пасажи от тях обаче продължават да заемат своето почетно място като включвания в каноничната литература. Този уникален новозаветен паметник е Посланието на Юда, чийто автор претендира да е „слуга на Исус Христос, брат на Яков“ (1:1).
Там например (1:14-15) откриваме екзалтиран коментар: „За тях пророкува и Енох, седмият от Адам, като рече: Ето Господ иде с десетки хиляди Свои светии, за да извърши съд над всички, и да обяви за виновни всички нечестивци за всичките нечестиви дела, които в нечестие са сторили, и за всичките жестоки неща, които нечестивите грешници са говорили против него“. Колкото и да търсим, няма да открием такова „пророчество“ в тези издания на Библията, които ни се намират под ръка. Ще го намерим обаче почти същия вид в първата апокрифна книга на Енох, популярен образец на широко разпространената сред евреите през II в. пр. н.е. апокалиптична литература (1 Енох 1:9). Книгата на Енох е имала особено почетен статус сред членовете на Кумранската община на есеите, които са влиятелно течение в юдаизма през (II в. пр. н.е- I в. от н.е) и от средите на които произлизат Исус и учениците му. В техните ръкописи посоченият пасаж е открит като свитък 4Q204=4QEnochc ar, col I 16–18. Книгата на Енох не намираме нито в съвременните библии, нито в канона на Септуагинтата, макар нейният престиж някога да е бил изключително висок.
Нещо повече – посланието на Юда не се ограничава с цитирането само на един апокрифен паметник. Тя описва и един интересен епизод, в който архангел Михаил води словесен спор със Сатаната за тялото на Моисей: „Архангел Михаил, когато в борба с дявола се препираше за Моисеевото тяло, не посмя да произнесе богохулна присъда, но рече: Господ да те смъмри“ (1:9). Такъв момент няма да намерим нито в Тората, нито в други книги на еврейската Библия. Той обаче е препратка към повествованието, изложено в книгата Възнесение на Моисей (наричана и Заветът на Моисей) от I в. пр. н.е. За съжаление единственият екземпляр от произведението: манускрипт C. 73 inf, открит през средата на XIX в. от изследователя Антонио Чериани в Bibliotheca Ambrosiana в Милано и публикуван от него през 1861 е с липсваща последна част, поради което не можем да сравним текста в първоизточника с цитата от посланиято на Юда.
Въпреки това именно този апокриф е сочен като извор за новозаветния пасаж от раннохристиянски автори: произведението на Ориген За началата (III, 2, 1); Църковната история на Геласий от Кизик (II, 21, 17). И двата апокрифа са от категорията псевдоепиграфи (ст. гр. ψευδοεπίγραφα) букв. „фалшиви писания“: произведения, авторът на които не е този, за който се представя, а използва престижа на популярна личност или персонаж за да придаде по този начин авторитет на собствените си произведения. Голяма част от книгите в християнския Нов завет са псевдоепиграфи, в това число повечето от посланията (без тези на Павел, но със сигурност приписваното му до евреите), гарантирано също евангелието и апокалипсисът на Йоан.
Също така Павел (Шаул ха-Тарси), който именно превръща християнството в световна религия споменава в едно от посланията си за свое въображаемо (или патологично) пътешествие до третото небе: „Познавам един човек в Христа, който, преди четиридесет години, (в тялото ли, не зная, вън от тялото ли, не зная, Бог знае), бе занесен до третото небе“ (2 Коринтяни 12:2). В Стария завет обаче никъде няма да открием някаква йерархия на небесата. За сметка на това тя е пространно формулирана в еврейската апокрифна литература около началото на нашата ера. В нея „третото небе“ се споменава в Апокалипсиса на Моисей 37:5 и 40:1, 2 Енох 8:1; 3 Барух 7:2 и др.
В друго свое писмо (Колосяни 4:16) Павел споменава и едно послание до Лаодикийците, което също днес не присъства в Новия завет: „И като прочетете това послание помежду си, наредете да се прочете и в лаодикийската църква; и онова, което е от Лаодикия, да го прочетете и вие“. Макар и засвидетелствано по такъв начин писмото до Лаодикийците не просто не присъства в днешните издания, но и относително рано е обявено за „еретическо“ и „неправоверно“ (вж. Мураториевия фрагмент по-долу).
Крайно любопитно е и едно от по-скоро автентичните изказвания на самия Исус. То дава основания да смятаме, че самият основател на християнството също е бил запознат с някои невлезли впоследствие в старозаветния канон книги, смятал ги е за боговдъхновен източник на религиозно познание и ги е цитирал с удоволствие като неоспорим авторитет. Става въпрос за мнението на Исус, че „при Възкресението нито се женят, нито се омъжват, но пребъдват като божии ангели на небесата“ (Матей 22:30). Такава идея е изключително странна за класическия юдаизъм, тъй като обезсмисля изцяло едно възсъздаване на автентичното човешко тяло с цялостната му пикочно-полова система. Нещо повече: самата Библия недвусмислено смята, че небесните ангели определено имат полови потребности и създават поколение - поне ако вярваме на книга Битие: „Божите синове, като гледаха, че човешките дъщери бяха красиви, вземаха си за жени от всички, които избираха… а при това, след като Божиите синове влизаха при човешките дъщери, и те им раждаха синове, тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже.“ (Битие 6:2,4).
Този конфликт на Исус с Библията обаче има своята предистория и контекст, като най-малкото обяснява обичаите и йерархията в маргиналната секта на есеите-кумранити, придобила световна известност заради откритите в средата на миналия век ръкописи от Мъртво море, които принадлежат към нейната писмена традиция. Една от характерните отлики на тази секта е отказът от сексуален живот сред нейния елит, като обаче тази забрана не се разпростира сред масата редови членове. Безспорно доказано е силното влияние на тази секта върху възгледите на самия Исус и учениците му: както по отношение на идеологията, така и по отношение на терминологията и предписанията касаещи начина на живот. Можем дори с пълно право да твърдим, че учението на Исус, както и това на неговия първоначален ментор Йоан Кръстител е просто видоизменена форма на есейската доктрина от Кумран, почиваща на индивидуална интерпретация. Този модел на „отлюспване“ и „роене“ е особено характерен за маргиналните сектантски общности, където основа на тълкуванията е личният авторитет на даден харизматичен лидер.
Откъде обаче идва идеята за трансформацията на хората в ангели след Възкресението? Със сигурност няма да я открием сред познатите ни старозаветни книги. На помощ обаче идва поредният апокриф – 2 книга на Барух (Варух), наречена още Апокалипсис на Барух. Тя е един от най-забележителните примери за апокалиптична литература, циркулираща в еврейските среди на границата между I в. пр. н.е. и I в. от н.е. Част от нея са глави, безспорно написани след разрушаването на Йерусалимския храм през 70 г. от н.е., но съдържа и по-ранен материал, отразяващ възгледите на определени еврейски кръгове в разнообразието от доктрини през епохата на Втория храм. Един от пасажите в нея напълно се покрива с изказването на Исус и по всяка вероятност идеята в него е формирала мнението му в конкретния случай: „ в блясъка на ангели… те ще живеят във висините… и те ще са като ангали и равни на звездите… И съвършенството на праведниците ще е по-голямо от това на ангелите“ (2 Барух 51:3-10).
Изводът от тези примери е неоспорим: както Исус, така и първите християнски писатели са закърмени с еврейската апокрифна литература на своето време. Те я възприемат като авторитетен източник на божествено откровение и така елементи от нея се вплитат в текста на Новия завет. В този смисъл от самото начало на своето развитие, още преди отделянето си от юдаизма за да стане нова религия, християнството е маргинална секта в рамките на юдаизма, с идеология базирана на апокрифни идеи и интерпретации.
4. Различни възгледи за канона през първите векове на християнството. Битки за признание на отделни книги.
За голямо съжаление, но по разбираеми исторически причини до нас не са достигнали цялостни библейски манускрипти от периода I-III в. А това е безкрайно интересна епоха, в която вижданията за библейския, особено новозаветния канон се характеризират с флуидност, разнобой и множество конкуриращи се „свещени книги“ с най-различен характер: евангелия, исторически книги (деяния), апокалипсиси и други, приписвани на почти всички новозаветни персонажи. Много от признанията на писмени паметници за автентични имат изцяло локален характер и нямат валидност извън конкретните общности.
Тогава поне някои от възможно оригиналните раннохристиянски творби са обявени за „еретически“ понеже не съответстват на наложилата се версия на верската идеология, а други недотам автентични пък впоследствие намират място в канона понеже са сметнати за полезни въпреки сериозните доводи на техните противници. За това как различните християнски групи са си представяли Новия завет по онова време свидетелстват съхранените списъци с произведения включвани в него и които са откривани на различни места или са запазени в произведения на християнски историци и в актовете на църковните събори.
- На първо място си струва да припомним, че първият автор на хармонията на 4те евангелия (и реално първият, който е посочил, че те са толкова и са тези) е сириецът Тациан от Адиабена. Оказва се обаче, че освен благочестив християнин за своите съвременници, той е основател на „еретическото“ и безспорно одиозно направление на енкратитите („въздържателите“), които смятат, че кръстените вярващи не трябва да водят полов живот и следва да са вегетарианци. Счита се и за последовател на гностическия лидер Валентиниан, макар възгледите му да се доближават силно до тези на споменатите от Филон Александрийски през I в. от н.е. „терапевти“ от Александрия, считани от редица учени за разклонение на есеите-кумранити.
- Първият исторически засвидетелстван списък с новозаветни произведения е Мураториевият фрагмент (или Мураториев канон). Той е част от манускрипт от VII в., открит в Bibliotheca Ambrosiana в Милано през XVIII в. от Джовани Муратори. Счита се, че е препис на оригинал, датиращ от ок. 170 г. и отразява вижданията на Римската църква за канона. В него изрично е споменат като авторитетно писание неканоничният (второканоничният) текст Премъдрост Соломонова, но за сметка на това в Новия завет категорично не са включени посланието до Евреите, приписвано на Павел, както и тези на Яков и 1 и 2 Петър. Последното е особено показателно, тъй като Римската църква има по традиция особен пиетет към този новозаветен персонаж, счита го за пръв папа, а и включва в канона друго, отсъстващо днес и приписвано на него произведение: Апокалипсиса на Петър, макар и с уговорката, че „някои не искат да се чете в църква“. Като препоръчителна творба, макар и с предупреждение, че не е точно „писание“, понеже „е написана наскоро“ се споменава и Пастирът на Ерм. Той е приписван на Ерм, брат на ранния римски папа Пий I (ok. 140-154 г.) и е бил изключително авторитетен през първите векове на християнството. Впоследствие обаче постепенно преминава в категорията на апокрифите поради твърде екзалтирания си апокалиптичен стил и прекалено ригористичните си морални наставления. Последните явно са се показали като неподходящи за последващия период, когато християнството става държавна религия и болшинството от населението вече е принадлежало към нея, поне номинално.
- В края на II век християнският автор Ириней, епископ на Лугдунум (дн. Лион във Франция; ок. 130-202 г. ) написва полемическо съчинение против гностиците – разнороден сбор от многообразни еклектични религиозни течения, съчетаващи елементи от юдаизма, християнството и античната философия. То е наречено Ἔλεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως (Разобличаване и опровержение на лъжеименното знание), познато повече под съкратеното си название Против ересите (Adversus Haereses). В него той се позовава на 21 от новозаветните книги, но не споменава посланията Евреи, Филимон, Яков, 2 Петър, 3 Йоан и Юда.
- Споровете около състава на новозаветния канон са още живи през IV в. , когато християнският хронист Евсевий Кесарийски в своята Църковна история (III, 25, 3-5) изковава термина „антилегомена“ (αντιλεγόμενα: букв. „оспорвани“) за да обозначи текстовете, които редица негови съвременници са отхвърляли и не са искали да приемат в състава на Новия завет. Сред тях „са посланията приписвани едно на Яков, друго на Юда, второто на Петър и второто и третото на Йоан“. За фалшиви Евсевий счита Деянията на Павел, признатите от Мураториевия фрагмент Пастир на Ерм и Апокалипсис на Петър и неочаквано Апокалипсиса на Йоан „когото някои отхвърлят, а други отнасят към признатите книги“. Към тази категория той причислява и Евангелието на евреите – юдеохристиянски паметник, който придава изключителна важност на Яков и счита, че той пръв е имал видение, че Исус е възкръснал (фрагм. 7).
Така благодарение на ранните християнски списъци можем да видим, че по отношение приемането на ред новозаветни книги в ранната църква съвсем не цари единодушие. Има групи, които ги приемат и други, които ги отхвърлят. При това всяка партия има своите аргументи.
Открит е в манастира "Света Екатерина" на Синай през 1844 г.
Понастоящем се съхранява в Британския музей, университетската библиотека в Лайпциг, синайския манастир "Света Екатерина" и Руската национална библиотека.
5. Най-ранните библейски манускрипти като свидетелство за измененията в канона.
Следващи доказателства доколко са били размити през античността границите на библейския канон са най-ранните достигнали до нас кодекси с копия на Библията. Те датират от IV-V в. и отразяват разбиранията за канона по времето когато християнството вече е държавна религия, баталиите около състава на Новия завет са като цяло приключили и той е придобил вече почти завършения си вид. Въпреки това в тях също отсъстват старозаветни и новозаветни книги, които днес се считат за автентични, но по онова време и за автора на преписа или не са били познати, или са били възприемани за апокрифи. От друга страна там присъстват книги, които впоследствие са отхвърлени от християнската църква.
- Най-стар писмен паметник от този род е Codex Sinaiticus, гръкоезичен манускрипт върху пергамент от IV в. В неговия Стар завет са включени неканоничните книги Юдит, Товит, две от книгите на Макавеите (1 и 4), книгата с Плача на Йеремия, Премъдростта на Соломон, Премъдростта на Йешуа бен Сира (Исус син на Сирах). За сметка на това липсва въобще каноничната пророческа книга на Осия. Новият завет като състав е практически в днешния си вид, обаче в него са включени две иззети впоследствие от обръщение книги: Писмото на Варнава - груба антиюдейска полемика с множество спекулации и фактологически грешки и Пастирът на Ерм. В текстовете на четирите евангелия обаче липсват поне 15 стихове и дори цели пасажи и 10 отделни фрази.
- Следващ по ред е Codex Vaticanus (също от IV в.). Той отразява западната традиция по същия начин както Синайският кодекс отразява александрийската. В състава на неговия Стар завет също заемат своето почетно място книги приемани днес като неканонични: Премъдростите на Соломон и Сирах, Юдит, Товит, Плачът и Писмото на Йеремия. От Новия завет обаче изцяло липсват 1 и 2 Тимотей, Тит, Филимон и Апокалипсисът на Йоан. Отново имаме 15 стиха и цели пасажи, които отсъстват, но са налице в днешните версии на евангелията. Това съвпадения е съвсем прилично основание да ги смятаме за интерполации, включени в текстовете им след IV столетие.
- Codex Alexandrinus (V в.) освен стандартните наканонични/второканонични книги в Стария завет е включен друг популярен апокриф: Песните на Соломон, които имат твърде много общо с езика и стила на свитъците от Кумран (II в. пр. н.е. - I в. от н.е.). В Новия завет присъстват 1 и 2 послания на Климент Римски (християнски автор от последната четвърт на I в.: ок. 35-99 г. и римски папа).
- Codex Ephraemi Rescriptus (V в.) e последният от четирите най-стари и важни достигнали до нас кодекси на християнската Библия. Съхранява се във Френската национална библиотека в Париж. Специфична негова отлика е, че представлява палимпсест. Пергаментовите страници са изстъргани от първоначалния им текст, за да може върху скъпоценния материал да се напише нова книга. В случая с този манускрипт - проповеди на църковния писател Ефрем Сириец (ок. 306-373 г.). В него също липсват две от книгите на Новия завет: 2 Солунци и 3 Йоан.
- Ранните новозаветни папируси са голяма група писмени паметници от периода II-Vв., които са от сериозно значение за новозаветната текстуална критика и интерпретация. Поради повечето пъти фрагментарния им характер възможностите за ползването им като източник за формирането на новозаветния канон са силно ограничени. При все това те са любопитни свидетелства за развитието и еволюцията на християнската доктрина през столетията преди Никейския събор от 325 г. Така например интересен в това отношение е един от най-ранните известни папируси: 𝔓45 или P. Chester Beatty I (ок. 250 г.). Той представлява папирусен кодекс, съдържащ редица книги на Новия завет като за него е показателно разночетенето в титулуването на Исус. В редица пасажи в които познатите ни текстове съдържат определението θεός (бог), в този папирус е вписана титлата κύριος (господар) – Деяния 10:33; 13:48; 15:40; 16:32. Така текстът на този папирус демонстрира процеса по превръщане на основателя на християнството от наставник и мистичен изкупител в пълноценно божество.
То е отхвърлено от новозаветния канон, но съдържа множество елементи инкорпорирани в
Сред тях са историята за спасението на разпънатия с Исус "праведен (повярвал) разбойник Дисма",
Един от любопитните феномени на християнската доктрина при традиционните църковни общности е, че множество благодарение на идеята за религиозната доктрина като синтез между Писание и Предание огромен брой отхвърлени в даден момент от църквата апокрифи се завръщат, макар и изчистени от неудобните моменти и пасажи отново по триумфален начин през задната вратичка на вероучението под формата на Предание.
Така добре познатите на вярващите стотник Лонгин (пронизал Исус с копието си) и разпънатите заедно с Исус разбойници Козмас и Гестас (Дисмас) са персонажи от Евангелието на Никодим. Всичко, което се приема за даденост от християнските историци за живота, дейността в Рим и за смъртта там на апостолите Петър и Павел се основава на отречените апокрифи Деяния на Павел, Деяния на Павел и Текла, Деяния на Петър, Деяния на Петър и Павел и т.н. Житията на всички останали апостоли също се основават на подобни апокрифни деяния: на Андрей, на Тома, на Йоан, на Варнава, на Филип, на Тимотей и пр.
7. Каноничният разнобой в съвременните християнски общности.
Показателно е, че и днес различните християнски църкви имат различни възгледи за това кои книги трябва да влизат в състава дори на Новия завет.
- Католицизмът, византийското православие и протестантството като цяло приемат еднообразен набор от познатите 27 новозаветни книги, но първите две се отличават с това, че включват в Стария завет допълнителни книги, изброени по-горе в т. 3.
- Сирийският арамейски превод на Библията (Пешита) включва само 22 новозаветни книги и този набор е ползван от такива известни църковни писатели като Йоан Хризостом и Теодорит Кирски от Антиохийската школа. Този канон изключва 2 Петър, 2 и 3 Йоан, Юда и Апокалипсиса на Йоан. За сметка на това, както споменахме по-горе, той поне през ранното средновековие признава каноничен статус на апокрифа 2 Барух (Апокалипсис на Барух) и го включва сред старозавентните книги.
- Арменската църква не признава Апокалипсиса (Откровението) на Йоан поне до XII в., но за сметка на това ползва дълго време апокриф наречен 3 Коринтяни.
- Коптската църква в Египет, наследник на Александрийската патриаршия от нейните най-славни (и кървави) времена включва в канона си 1 и 2 послания на Климент Римски, което е засвидетелствано още през V в. от Codex Alexandrinus.
- Интересна във всяко отношение, но със своя старозаветен канон е Етиопската църква. В използваната от нея Библия освен познатите от Септуагинтата допълнителни книги са включени още книгата на Енох (съвсем рационално решение предвид това, че е цитирана от новозаветен автор), книгите Юбилеи, 4 Барух и дори създаденото през Х в. в Южна Италия резюме на историческите съчинения на Йосиф Флави - Сефер Йосипон. В Новия завет на тази християнска общност също са включени посланията на Климент, но освен тях и раннохристиянското произведение Учение на апостолите (Дидаскалия) съчинено през III в. и претендиращо да е съставено от апостолите в Йерусалим през 60те г. на I в.
8. Заключение.
Така в резултат на всички изложени по-горе доводи можем да заключим, че в християнската църква както в миналото, така и сега не е имало и няма единно становище кои книги влизат в състава на новозаветния канон, тоест могат да претендират за непогрешимост и „боговдъхновеност“. Всяка исторически развила се християнска общност има свои собствени възгледи кои книги да смята за „свещени“ и кои не. Около редица важни за повечето днешни християни книги се водят продължителни битки относно признаването или отричането на техния статус, като в повечето случаи доводите на победилата в крайна сметка страна са повече от произволни и спекулативни.
Нещо повече, имаме достатъчно неопровержими аргументи да смятаме, че както Исус, така и неговите непосредствени ученици и ранни последователи са били закърмени с апокрифна апокалиптична еврейска книжнина, изключена впоследствие от състава на Стария завет и обосновават с нея редица важни елементи в собствените си възгледи. Така при самата си поява, християнството е до голяма степен апокрифна и апокалиптична религия, която се отклонява в много елементи на своето вероучение от почиващите върху общопризнатия еврейски канон възгледи и поради това може да се смята за апокрифна религия, почиваща върху маргинална и сектантска идейна основа.
Няма коментари:
Публикуване на коментар