СЛУЧАЯТ АНТЪНИ ФЛЮ – ПРОЗРЕНИЕ ИЛИ БЛУЖДАЕНЕ В АБСТРАКЦИИ?

 

Антъни Флю в своя дом в Рединг, Англия.

Фотография от 2004 - годината в която философът обявява промяна в своите убеждения.

Напоследък сред българските религиозни активисти с обичайното за интелектуална провинция на света закъснение стана модерно да се заиграват с „невероятното обръщане на философа-атеист Антъни Флю към вярата в бог“. Ясно защо има обичайно закъснение – публичният сапунен сериал се разиграва между края на 2004 и 2010 г., а вече отдавна навлязохме в третото десетилетие на века. Нищо. Нека макар и със закъснение да повдигнем дебат и да разкажем истинската история на този човек. А разказът няма как да е безпристрастен. Безпристрастието и показната обективност в такива случаи са неуместни, даже вредни. И с основание. Понеже фактите на публична манипулация, интелектуално безхаберие и най-вече злоупотреба с един безпомощен старец няма как да настройват към безпристрастие. Затова и аз няма да съм обективен, не съм и длъжен. Единственото ми задължение е да представя фактите такива каквито са. И да разкажа доколкото мога истинската история, в която да не се вземе страна е просто въпрос на глупост. А действителните измерения на този случай са накратко тези:

 

Антъни Флю (1923-2010) е британски философ и известен с атеистичните си убеждения автор на монографии като: God and Philosophy (1966); Body, Mind and Death (1973); God, Freedom and Immortality: A Critical Analysis (1984);  The Logic of Mortality (1987); God, A Critical Inquiry (1988); Atheistic Humanism (1993); Merely Mortal? (2000) и популярните дебати с теисти Did Jesus Rise From the Dead? The Resurrection Debate (1987); Does God Exist?: A Believer and an Atheist Debate (1991); Does God Exist: The Craig-Flew Debate (2003) и др.

В края на 2004 г. той споделя публично по различни поводи радикална промяна в своите възгледи, в резултат на която от атеист става теист. Най известно от тези изявление става My Pilgrimage from Atheism to Theism (in: Philosophia Christi, vol. 6, iss. 2, 09.12.2004) - интервю с евангелисткия християнин и философ-апологет Гари Хабермас: My Pilgrimage from Atheism to Theism: ADiscussion between Antony Flew and Gary Habermas.

Около изявленията на Флю очаквано се вдига сериозен шум, в който преобладава тържествуващата врява на християнстващите кръгове в хуманитарните дисциплини. Дали обаче поводът съответства на ефекта? Доколко промяната във възгледите на Флю е обоснована, надеждна и категорична? Наистина ли може да се разглежда като свидетелство за достоверността на християнската или друга традиционна вяра в бог/богове?

Корицата на "Бог и философия" (1966)

Най-популярната и качествена книга на Флю.

1. В какво със сигурност не вярва Флю след своето „обръщане“?

При анализ на приведения по-горе текст на знаменитото интервю от декември 2004 преди всичко установяваме по безспорен начин един несъмнен факт: Флю със сигурност не вярва нито в бога на християните, нито в бога на мюсюлманите, нито в какъвто и да е бог на която и да е религия, който взаимодейства с хората и се намесва по чудодеен или природосъобразен начин в хода на историята. Неговият бог също така не извършва морални оценки и не изисква поведение подчинено на нравствени правила. Той твърдо застава зад всички изтъкнати от него през атеистичния му период аргументи, като продължава да отрича възкресението на Исус, откровенията на различните пророци и суеверния мит за безсмъртна душа.

- I don’t believe in the God of any revelatory system;

- HABERMAS: You also recently told me that you do not find the moral argument to be very persuasive. Is that right?

FLEW: That’s correct. It seems to me that for a strong moral argument, you’ve got to have God as the justification of morality. To do this makes doing the morally good a purely prudential matter rather than, as the moral philosophers of my youth used to call it, a good in itself;

- My own initial lack of enthusiasm for the ontological argument developed into strong repulsion when I realized from reading the Theodicy15 of Leibniz that it was the identification of the concept of Being with the concept of Goodness… to conclude that an universe in which most human beings are predestined to an eternity of torture is the “best of all possible worlds.”

- I’m sympathetic to Spinoza because … He does not say that God has any preferences either about or any intentions concerning human behaviour or about the eternal destinies of human beings;

- Well, absent revelation, why should we perceive anything as objectively evil? The problem of evil is a problem only for Christians… as a schoolboy of fifteen years, it first appeared to me that the thesis that the universe was created and is sustained by a Being of infinite power and goodness is flatly incompatible with the occurrence of massive undeniable and undenied evils in that universe, was the first step towards my future career as a philosopher!

- HABERMAS: In your view, then, God hasn’t done anything about evil.

FLEW: No, not at all, other than producing a lot of it;

- I think those who want to speak about an afterlife have got to meet the difficulty of formulating a concept of an incorporeal person… it is simply impossible to create a concept of an incorporeal spirit…. I still hope and believe there’s no possibility of an afterlife.

- In the Summa Theologiae we may read: „As men are ordained to eternal life throughout the providence of God, it likewise is part of that providence to permit some to fall away from that end; this is called reprobation . . . . Reprobation implies not only foreknowledge but also is something more. . . Every operation, therefore, of anything is traced back to Him as its cause.“ The Angelic Doctor, however, is always the devotedly complacent apparatchik. He sees no problem about the justice of either the inflicting of infinite and everlasting penalties for finite and temporal offences, or of their affliction upon creatures for offences which their Creator makes them freely choose to commit.

- The Bible is a work which someone who had not the slightest concern about the question of the truth or falsity of the Christian religion could read as people read the novels of the best novelists;
- HABERMAS: You and I have had three dialogues on the resurrection of Jesus. Are you any closer to thinking that the resurrection could have been a historical fact?

FLEW: No, I don’t think so. The evidence for the resurrection is better than for claimed miracles in any other religion. It’s outstandingly different in quality and quantity, I think, from the evidence offered for the occurrence of most other supposedly miraculous events. But you must remember that I approached it after considerable reading of reports of psychical research and its criticisms. This showed me how quickly evidence of remarkable and supposedly miraculous events can be discredited.

- HABERMAS: C. S. Lewis explained in his autobiography that he moved first from atheism to theism and only later from theism to Christianity. Given your great respect for Christianity, do you think that there is any chance that you might in the end move from theism to Christianity?

FLEW: I think it’s very unlikely, due to the problem of evil. But, if it did happen, I think it would be in some eccentric fit and doubtfully orthodox form: regular religious practice perhaps but without belief. If I wanted any sort of future life I should become a Jehovah’s Witness.

- Well, the First Cause, if there was a First Cause, has very clearly produced everything that is going on. I suppose that does imply creation “in the beginning.”; (My Pilgrimage from Atheism to Theism)

Според друг материал от същата година, Richard N. Ostling - Famous atheist now believes in God (Associated Press, December 09.12 2004)

Флю отново подчертава изрично:

- I'm thinking of a God very different from the God of the Christian and far and away from the God of Islam, because both are depicted as omnipotent Oriental despots, cosmic Saddam Husseins;

И така, можем с пълно право да обобщим, че „теизмът“ на Антъни Флю всъщност в основните си характеристики на практика не се отличава с нищо съществено от неговия първоначален атеизъм. Всеки един атеист би потвърдил охотно и с разбиране всички изброени по-горе разсъждения. В какъв бог обаче в такъв случай вярва Флю и защо иска да се определя като „теист“?

Томас Джеферсън (1743-1826) - един от бащите-основатели на САЩ и президент през 1801-1809.

Той е и един от известните привърженици на философския деизъм през XVIII-XIX век.

2. Богът на Флю – дезинтересованата механична първопричина на деизма.

Всъщност както става ясно, Флю ни най-малко не е теист. Теизмът, независимо от това дали става въпрос за историческа религия с детайлно разработено вероучение или за философски конструкт без подробно кредо по подразбиране включва като минимум свръхестествена личност, която влиза във взаимодействие с хората и се намесва в историческия процес. Богът на Флю както виждаме няма нищо общо с това. Неговата вяра по същество се опитва да реанимира една спекулативно-философска концепция – тази на деизма. Обобщено деизмът е идеология на философите-интелектуалци, които не могат да примирят мирогледа си с примитивната и архаична митология на организираните религии. Въпреки това поради социални или лични причини им липсва експертно познание в историята и природните науки, за да си отговорят на много от въпросите, които си задава търсещият ум.

Така се ражда идеята, за бог, единствената роля на когото е да създаде света и да го остави да се развива по свои собствени закони, без да се меси оттогава нататък в съдбата на своето творение по никакъв начин. Той не създава морални норми и не изисква определено поведение от хората. Не нарушава природните закони и не се забавлява с евтиното фокусничество на „чудесата“. Тази идея е наречена деизъм и по същество представлява един деликатен, прикрит, изкуствен и противоречив компромис между теизма и атеизма, който не причинява емоционален дискомфорт в едно все още доминирано от религията общество, на когото не се налага нито да отговаря на неудобни въпроси, нито да се защитава от обвинения в „безбожие“. Всички неясноти и загадки се отстраняват фриволно с въвеждането на „Крайната Първопричина“. Това е богът на античните философи с техните метафизични спекулации, на дейците от Просвещението, на американските бащи-основатели и в крайна сметка на Антъни Флю. Но този бог при цялата си елегантна визия и изкусно построена аргументация издава в облика си всички признаци на едно исторически и социално обусловено „човешко, твърде човешко“ и категорично спекулативно умотворение. А него въпреки всичко Флю определя като интелигентна личност:

- It could be a person in the sense of a being that has intelligence and a purpose, I suppose. (Ostling - Famous atheist now believes in God):

- But it seems to me that the case for an Aristotelian God who has the characteristics of power and also intelligence, is now much stronger than it ever was before;

- It seems to me, that from the existence of Aristotle’s God, you can’t infer anything about human behaviour;

- HABERMAS: Once you mentioned to me that your view might be called Deism. Do you think that would be a fair designation?

FLEW: Yes, absolutely right. What Deists, such as the Mr. Jefferson who drafted the American Declaration of Independence, believed was that, while reason, mainly in the form of arguments to design, assures us that there is a God, there is no room either for any supernatural revelation of that God or for any transactions between that God and individual human beings (My Pilgrimage from Atheism to Theism)

Джералд Шрьодер (р. 1938) е физик, работил първоначално в САЩ и след това в Израел.

Привърженик на ортодоксалния юдаизъм, той превръща в своя кауза 

идеята да представи библейската митология от 1 глава на книга Битие в Библията като "научно достоверна".

3. Какви са основанията на Флю да повярва, че има бог?

Колкото и сериозен автор да е в областта на философията, основанията на Флю да повярва в бог като че ли съвсем закономерно се оказват далеч от неговото поле на експертиза – в областта на природните науки. Тоест там, където той макар и мислител, е всичко друго, но не и авторитет. Според него аргументите, който го убеждават да промени възгледите си са сложността на света, предполагаща според него интелигентен дизайнер и особено сложността на ДНК - молекулата носител на наследствеността, чрез която се размножават живите организми.

- I am very much impressed with physicist Gerald Schroeder’s comments on Genesis 1.10 That this biblical account might be scientifically accurate raises the possibility that it is revelation; (Джералд Шрьодер е американски физик от еврейски произход и религиозен активист, изповядващ ортодоксален юдаизъм, преподавател в колежа (йешива) Айш ха-Тора в Йерусалим. Основна цел на неговата литературна и учебна дейност е да представи изложените в Библията митологични космология и космогония като съвместими със съвременната наука. В това отношение подходът му практически се припокрива с този на далеч по-известния евангелистко-фундаменталистки креационизъм).

- I think that the most impressive arguments for God’s existence are those that are supported by recent scientific discoveries … I think the argument to Intelligent Design is enormously stronger than it was when I first met it;

- It now seems to me that the findings of more than fifty years of DNA research have provided materials for a new and enormously powerful argument to design;

(My Pilgrimage from Atheism to Theism)

 

4. Новата вяра на Флю – прозрение или банална самозаблуда?

4.1. Философска несъстоятелност на деизма:

- Въпреки привидния си интелектуализъм, заетата в крайна сметка от Антъни Флю позиция на деист е твърде половинчата и най-малкото изглежда изкуствена дори за неизкушения в схоластически упражнения ум. Нека размислим дори само над факта колко странно, противоречиво и лишено от всякакъв смисъл е поведението на постулираното от деизма предполагаемо свръхмощно и разумно същество. То от една страна създава крайно комплексен и сложен свят, а от друга се оттегля по неведом начин, оставя го да се развива и съществува само на основа на природните закони с цялата им несправедливост, разруха и страдание. То отказва да прави какъвто и да било опит да се намеси за да коригира трагичните недомислици в неговото функциониране или да разкрие себе си на обитаващите го разумни същества. Всяка, колкото и да е нескопосана теодицея и дори най-недодяланата и примитивна теистична концепция за божество превъзхождат подобна конструкция поне в едно отношение. Те предполагат, че божествената интелигентна личност има присъщо за интелигентна личност поведение. А именно не просто да създаде един свидетелстващ за нейните способности свят, но и вместо да се оттегли настрана да продължи да го ръководи, развива и усъвършенства по интелигентен начин, демонстрирайки разумна грижа на добър стопанин. Най-малкото такова би било поведението на интелигентните личности сред хората, поне доколкото те създават боговете си по свой собствен образ и подобие.

- Флю претендира да е променил позицията си поради неспособност на атеизма да даде задоволителни отговори на определени въпроси. Но възприетият от него нов деистичен мироглед само поражда нови и безкрайно уместни въпроси, които очевидно не просто нямат, но и няма как да имат удовлетворителни отговори в рамките на една деистка парадигма:

Ако богът-първопричина е незаинтересован от ставащото в света и не се намесва в него (deus otiosus), защо в такъв случай въобще е създал света? Какво би могло да го мотивира? Каква цел и предназначение има светът ако е създаден от такъв създател?

Ако след като го е създал последователно го оставя на самотек, защо впоследствие отново се намесва, за да създаде първия саморепликиращ се жив организъм (както изтъква самият Флю, тази репродуцираща се първа протоклетка го е убедила да се откаже от атеизма си)? По какво бихме могли да съдим за наличието на такъв бог, освен по сложността на света и по незнанието на всички детайли около неговата поява и тази на живота? И ако този бог е бог на пропуските в познанието, „бог на белите петна“ (които непрестанно се свиват и изчезват през последните два века), то колко убедително стои подобен помощен метафизически конструкт като отговор на всичките наши „не знам“? С какво подобна въображаема интерпретация е по-добра от всички останали възможни, които са също толкова спекулативни?

Разпределение на невронните мрежи формиращи човешката интелигентност 

в префронталната кора на главния мозък.

4.2. Проблемът с интелекта и личността.

Всъщност може би един от големите проблеми пред новия мироглед на Флю е този за личността и нейния интелект. Основна отправна точка за него е, че деисткият му бог е интелигентен и е самоосъзнаваща се личност, която е в състояние да си поставя цели (вж. формулировката му по-горе). Това от една страна фокусира в значителна степен един дебат върху нея и спомага да се избегнат мъглявите и двусмислени обобщения. От друга, тя го диференцира от привържениците на различни други форми на вяра в божествени същности. Например тези на иманентния, стихиен и всъщност безличен, неперсонализиран бог на пантеизма, който следва да бъде схващан по-скоро нато безлика енергия, "мана" или "нещо" -като сила оживотворяваща света. Макар както в повечето си коментари по темата престарелият философ е крайно непоследователен и тук. Понякога в своите определения той противоречейки си, сякаш прелива от апофатически (наблягащ на непознаваемостта) ентусиазъм. Дори дотам, че да определи интелигентния си, съзнателен и целенасочен бог като  uncaring, uninvolved, unconscious (коментари на 25-тата годишна конференция на светските хуманисти през октомври 2005 г., вж. Richard Carrier - Antony Flew Considers God…Sort Of). Въпреки това, интелектът и личността могат да се считат основни атрибути на неговия деистки Творец.

Проблемът обаче идва оттам, че всички наши знания и данни относно интелекта и ефекта на самоосъзнаване, характерен за личността сочат еднозначно, че те в никакъв случай не са абстрактни философски понятия. А всъщност имат съвсем конкретна и напълно материална основа. Човешката интелигентност е свойство присъщо на и обусловено от съвкупност на електрохимични процеси в главния мозък на един съвсем не и уникален вид бозайници. Тези процеси протичат в рамките на невронни мрежи, формиращи определени мозъчни структури - принадлежащи към различните дялове на префронталната кора в челния лоб. Така ние вече знаем, че разнообразните ни мисловни способности не са проявления на някаква тайнствена "душа", а са функции на различни дялове от тази мозъчна зона. Например орбитофронталната кора контролира първичните агресивни инстинкти и други примитивни импулси; дорзолатералната кора се активизира при формирането на идеи и решаването на проблеми (обработва информацията); вентромедиалният кортекс възприема и изразява емоциите, контролира мотивацията и творческите способности. Цялата тази съвкупност се дирижира по сложен начин от разнообразни хормонални невромедиатори, чиято концентрация в различни мозъчни зони всъщност определя както нашите интелектуални способности, така и самия процес на осмисляне и обмисляне (Roberto Colom et al. - Human intelligence and brain networks) . 

Без този материален източник на мисълта всякакво мислене или самоосъзнаване е невъзможно. Това е експериментално доказано от множество изследвания, обслужващи както невропсихологията, така и правото и други дисциплини. Резултатът от тях е еднозначен: значими уврежданния в префронталната кора засягат съществено интелектуалния капацитет на личността и снижават или елиминират възможностите ѝ да взема социално адекватни и юридически валидни решения. Нещо повече - те водят до промени в самата личност (Gareth S. Owen et al. - Clinical assessment of decision-making capacity in acquired brain injury with personality change). 

Поради това с пълно право можем да смятаме, че интелектът е просто свойство на мозъчната кора при висшите гръбначни (бозайници и птици, може би при някои измрели видове динозаври). И което е особено важно - без невронните мрежи в тази кора и циркулиращите в тях хормони никаква интелигентност не е възможна.
Дори широко рекламираният напоследък изкуствени интелект доколкото все още на този етап той би могъл да бъде наречен такъв извън рекламната шумотевица около различните повече или по-малко успешни негови прототипи също не може да бъде отделен от своята материална основа. В този случай разбира се това са силициевите чипове осигуряващи изчислителния капацитет и устройствата през които постъпва намиращата се в интернет информация.
Оттук възниква закономерният въпрос: ако според Антъни Флю неговата "интелигентна първопричина" е създала материалния свят (Вселената) в нейната съвкупност, но е нещо отделно от самата нея, кой е материалният носител на интелекта и личностното самоосъзнаване при тази "интелигентна първопричина"? Ако тя няма такъв, може ли въобще да говорим за интелект и самоосъзнаване? За един начетен философ това е непростим пропуск в интелектуалната последователност. Още повече, че именно той е написал серия книги обосноваващи позицията, че живот след смъртта е невъзможен (напр. Merely Mortal: Can You Survive Your Own Death, 2001). В тях се застъпва именно тезата, че безсмъртна душа след разпада на физическото тяло е пълна безсмислица. Можем само да гадаем защо Флю не е приложил последователно този ясен и убедителен критерий към собствената си "интелигентна първопричина" - най-малкото аналогията е просто очевидна. Докато за старогръцките философи спекулациите за нематериален носител на живота, интелигентността и безсмъртието са простими, у съвременен философ те спадат към една и съща категория с Невидимия Розов Еднорог, Чайника на Ръсел, Летящото Спагетено Чудовище и други подобни забавни рожби на човешкото въображение.

4.3. Разбира ли Флю науката за която се произнася?

Като причина за промяната в своите възгледи британският философ изтъква не някакво мистично прозрение, а „постиженията на съвременната наука“, която според него разкрива сложната комплексност на света и живота по такъв начин, че не оставя място за материалистично обяснение и прави концепцията за „интелигентен дизайн“ по-силна от всякога.

Преди всичко обаче си струва да се замислим най-вече доколко той познава и разбира научната материя, която коментира. Флю не е космолог-теоретик, физик, еволюционен биолог или специалист по органична химия. Той е философ, тоест хуманитарист без каквато и да било експертиза в областите, чието развитие според него провокира радикален поврат в собствения му мироглед. Представите му за актуалното състояние в тези области на познанието са придобити от обща култура и в най-добрия случай са повръхностни и откъслечни. Поради това са податливи на изопачаване и няма как да се считат за авторитетни.

Наистина, един интелектуалец с изострен ум и способности за логическо  мислене (а поне се предполага, че философите би трябвало да са такива) наистина силно желае да разкрие една важна за него загадка, той би могъл да положи усилия и да се самообразова в съответната област на познанието. Имаме достатъчно примери за това как отдадени на една идея хора с упоритост и постоянство са успявали да придобият компетентност в дадена сфера, твърде различна от основните им занимания. Но дали случаят с Флю е такъв?

По любопитен начин светлина по темата хвърля кореспонденцията в края на съшата 2004 г. между Флю и Ричард Кериър, известен американски религиовед и критик на свръхестественото (Richard Carrier - Antony Flew Considers God…Sort Of). Тя започва с добре познатите и изложени по-горе твърдения на философа, които той изтъква като основания за своята трансформация:

Вярата в абстрактен, нетрадиционен, трансцедентен деистки бог, който не се меси в човешките дела, не ги направлява и особено няма никакво отношение към етиката:

- I do not think I will ever make that assertion, precisely because any assertion which I am prepared to make about God would not be about a God in that sense … I think we need here a fundamental distinction between the God of Aristotle or Spinoza and the Gods of the Christian and the Islamic Revelations. (писмо от 19.10.2004)

- „there was no sufficient evidencing reason to believe in the existence of the Gods of either Christianity or Islam,” (продължение на същата кореспонденция 29.12.2004)

Личната му неспособност да си представи като възможна появата на репродуциращи се живи организми (по-специално ДНК базирани) от неживата материя:

- My one and only piece of relevant evidence [for an Aristotelian God] is the apparent impossibility of providing a naturalistic theory of the origin from DNA of the first reproducing species … [In fact] the only reason which I have for beginning to think of believing in a First Cause god is the impossibility of providing a naturalistic account of the origin of the first reproducing organisms.“ (писмо от 19.10.2004))

Интересното в тази кореспонденция обаче е, че всъщност подходът на Флю към проблема с появата на живота не покрива дори минимума на лаик за едно добросъвестно изследване. Той не се опитва да си набави каквато и да е научна литература по въпроса. Камо ли да я прочете внимателно и да направи опит да я осмисли. Той не се допитва до мнението на експерти, които биха могли да му представят по прост и достъпен за него начин актуалното състояние на научните изследвания в тази сфера.

Единственото което прави е да се довери излишно на „философската си интуиция“ довела го до усешането за наличие на „интелигентна първопричина“ и априорно да прегърне презумпцията, че опонентите му нямат и не могат да имат задоволителни аргументи за своите възражения. Както обаче е очевидно, Флю просто няма необходимата компетентност да формира критерии. И относно вероятността за спонтанно възникване на живота, и за стойността на една или друга от хипотезите за това в областта на палеомикробиологията и биохимията.

Структурен модел на рибонуклеинова киселина (РНК).

РНК играе важна роля в синтеза и транспорта на белтъците, както и като носител на наследствена информация.

Преобладаващата в момента теория за произхода на живота се базира на това, 

че "РНК-светът" е преходен етап от историята на живите организми преди появата на ДНК.

Към момента има поне няколко конкуриращи се теоретични модела за възникването на живота на Земята, като изключим този за пристигането му от Космоса в завършен и годен за репродукция вид с метеорити и комети. Той освен, че е в известна степен спекулативен, по същество не дава отговор на въпроса, а само го измества в недостъпни за изследване място и време. Но разбира се, това не касае възможността за обогатяване на земната среда с елементи и дори органични съединения, спонтанно синтезирани в космоса.

- Най-разпространен и правдоподобен е този за „РНК-света“, в който историята на живота започва със самосинтеза на РНК и създаването на нейни копия на основата на вече образувани по неорганичен път органични вещества в околната среда на древната Земя. Тази хипотеза е изключително удобна не само поради простотата на РНК в сравнение с двойната спирала на ДНК. Допълнителна стойност ѝ придават фактите, ч РНК освен ролята на носител на наследствеността (възпроизвеждащата се информация при репликиране) изпълнява функциите и на ензим. Не по-малко важно е, че тя все още присъства като активен елемент в клетките на живите организми (Marc Neveu et al. - The ‘‘Strong’’ RNA World Hypothesis: Fifty Years Old)

- Негова алтернатива, макар и далеч по-малко популярна е идеята, че първоначалната репликация би могла да се осъществява с помощта на кристали глина, като този модел на възпроизвеждане впоследствие е отпаднал за сметка на по-ефективни. (A. G. Cairns-Smith - GeneticTakeover - And the Mineral Origins of Life)

- Трета версия предлагат привържениците на „първоначалния метаболизъм“, който се различава от концепцията за „първоначалната репликация“ по това, че според тях в началото на възпроизводството вместо различни носители на наследствеността стои метаболизмът. А именно малки и прости молекули, които взаимодействат чрез самоподдържащи се биохимически реакции, извличащи енергия от околната среда. (Marc Tessera - Is pre-Darwinian evolution plausible? )

- В крайна сметка след последните проучвания по въпроса, се оказва дори, че в считаната за безвъзвратно остаряла хипотеза на Опарин-Холдейн (1924/1929 г.) има все пак полезни в теоретичен план аспекти. Концепцията за коацерватите е опровергана с развитието на генетиката и установяването, че първичната земна атмосфера е имала по-скоро киселинен, отколкото алкален характер. Въпреки това нейните базови положения като поетапното натрупване на органични молекули, концентрацията им в коацервати където протичат химични взаимодействия и условието ранните протоклетки и техните наследници да „се хранят“ директно от богатата на органични вещества околна среда в която плуват все пак си остават валидни и плодотворни за развитието на познанието в тази толкова важна област. (Stanley L. Miller et al. - Oparin’s ‘‘Origin of Life’’: Sixty Years Later)

Като възможни катализатори за ранния неорганичен синтез на биохимични продукти и за появата на първите организми също се сочат различни природни фактори:

- Светкавици в една богата на изходните за органичните съединения елементи и вещества среда. (Neel V. Patel - How lightning strikes could explain the origin of life—onEarth and elsewhere)

- Хидротермални комини на дъното на океана, където появата на живота е благоприятствана от една изобилна на енергия и разтворени минерали алкална среда. (María Colín-García - Hydrothermal vents and prebiotic chemistry: a review)

- Периодично заледявани и впоследствие размразяващи се водни басейни, където замръзването на водата за определен период благоприятства съхраняването и концентрацията на органичните съединения. (Matthew Levy & Stanley L. Miller - Prebiotic Synthesis of Adenine and Amino Acids Under Europa-like Conditions)

При това всички представяни от научната общност и обосновани по един или друг начин с доказателства сценарии съвсем не се изчерпват с изброените.

Въпреки това оказва се, Флю ни най-малко не е запознат с тях. Презумпцията си, че учените не са в състояние да дадат правдоподобен отговор за въпроса относно появата на живота той гради единствено на това, че известният генетик и атеист Ричард Докинз не осветлявал последователно тази тема в своите произведения -  “has never been reported as referring to any promising work on the production of a theory of the development of living matter”. (писмо от 29.12.2004 в Richard Carrier - Antony Flew Considers God…Sort Of)

Дори и това ни най-малко да не е вярно – Докинз отделя внимание на тази тема в поне една своя статия –  Laurence D. Hurst & Richard Dawkins – Life in a test tube). Но проблемът на Флю в ситуацията на неговото „покръстване“ не е само в това. Странно е не какво не е прочел и какво не е проучил, а какво е прочел и от какво се е повлиял. А то не е труд на известен учен или становище на академична институция. Оказва се, че известният философ е потънал в размисли и е променил гледната си точка под влиянието на банална фундаменталистко-креационистка пропаганда. В случая това е Gerald Schroeder -  The Hidden Face ofGod: How Science Reveals the Ultimate Truth.

Авторът оказва се е обикновен физик, който едва ли може да се счита за някакъв авторитет в областта на биохимията. При това личното му мирогледно основание да защитава тази гледна точка е, че изповядва ортодоксален юдаизъм. В крайна сметка цялата му далеч не оригинална риторика се свежда до баналното „Вярвайте в разказа за сътворението, описан в 1 глава на Битие от Библията!“. Подобна повръхностна и детинско митологична кауза както видяхме е далеч от възгледите и на самия Флю, който в едно свое интервю за ВВС 4 ясно подчертава, че не смята за убедително дори и далеч по-изтънченотото становище на Айнщайн за „фините настройки“ (т. нар. fine-tuning) в структурната основа на мирозданието:

- „No. No I, I’ve never thought the, the fine tuning argument was any sort of proof” и дори като че ли излишно самонадеяното, но в случая коректно твърдение:

- „Einstein didn’t have any authority at all“

(радио ВВС 4: Professor Antony Flew 22nd March 2005)

 

А точно вярата в това е отправната точка, върху която се гради цялата теза на Джерълд Шрьодер. Любопитно е на какво основание, освен определено ненадеждния като довод вътрешен субективен инсайт британският философ отхвърля едно мнение на физика-юдаист (в което все пак той може би има някаква експертиза), а приема безрезервно друго (където той няма никаква и е пределен лаик). Оставяме настрана факта, че цялата произволно-наукообразна смес от митология и изопачено природознание у Шрьодер е детайлно опровергана в  Mark Perakh - Not a Very Big Bang aboutGenesis. С този анализ Флю очевидно не е запознат.

Втори автор, който очевидно повлиява върху него е Рой Варгезе: ексцентричен бизнесмен от индийски произход, член на яковитската църква на Маланкара и апологет на фундаменталисткия християнски креационизъм . За една от неговите книги Флю пише отзив. Фаталната за реномето на философа връзка с този християнски активист ще разгледаме по-нататък.

 

Ричард Кериър (р. 1969) е американски историк, философ и религиовед.

Кореспонденцията му с Антъни Флю води до това, че Флю практически признава

несъстоятелността на доводите си, без обаче да промени новото си мнение относно това дали има бог.

4.3 Блуждаене на Флю между самокритиката и упорството.

Естествено, че подобен несериозен и лековат подход към толкова фундаментална тематика от страна на британски академичен кадър не остава без заслужена критика от страна на редица свободомислещи специалисти. Сред тях са изтъкнатият физик Виктор Стенджър, религиоведът Ричард Кериър и философът Реймънд Брадли:

- Victor J. Stenger - Flew's Flawed Science 

- Richard Carrier - Are the Odds Against the Origin of Life Too Great toAccept?

- Raymond D. Bradley - An Open Letter to Professor Antony Flew 

Интересно е, как дори самият Антъни Флю в крайна сметка признава, че изтъкваните от него причини за промяна в мирогледа му са прибързани, несъстоятелни и необосновани. В кореспонденцията си с Кериър, представена в публични източници с негово разрешение той пише:

- I now realize that I have made a fool of myself by believing that there were no presentable theories of the development of inanimate matter up to the first living creature capable of reproduction.

Относно стойността на съжденията у Джералд Шрьодер той донякъде гузно признава, че се е подвел от собствената си некомпетентност и е проявил излишен респект към оказва се все пак въображаемата експертиза на религиозния автор.

- „“I have been mistaught by Gerald Schroeder…. it was precisely because he appeared to be so well qualified as a physicist (which I am not) that I was never inclined to question what he said about physics.“ (писмо от 29.12.2004 в Richard Carrier - Antony Flew Considers God…Sort Of)

Коментарът на Флю за книга на Виктор Стенджър в една от редките статии където коментира промяната в мирогледа си е показателен за объркването и двусмислието в неговите съждения, настъпили като следствие от това:

- “I can here say only that I myself, having read” Victor Stenger’s book Has Science Found God? “cannot but agree with his negative conclusions” (Anthony Flew - My ‘conversion’)

С други думи новоизпеченият деист е напълно съгласен с доводите на американския физик, че науката не е открила никакви доказателства за съществуването на бог и няма какво му възрази. Независимо от дитирамбите си за „интелигентния дизайн“, уж разкриван според него от същата тази наука.

В последните си писма до Кериър (Mark Oppenheimer - The Turning of an Atheist, NYTМ 04.11.2007) на 19.02.2005 Флю се зарича никога повече да не отстоява публично своя деизъм: „“I am since yesterday resolved to make no more statements about religion for publication.”. На 22.06.2005 той отчаяно признава, че е направил груби интелектуални грешки и всички те са просто симптом на наближаващо угасване на разсъдъка, причинено от настъпваща деменция: “The statement which I most regret making during the last few months was the one about Habermas’s book on the alleged resurrection of Jesus bar Joseph. I completely forgot Hume’s to my mind decisive argument against all evidence for the miraculous. A sign of physical decline.”

Така крайният резултат от „интелектуалното пътешествие“ на философа претендиращ да „следва доказателствата където и да го отведат те“ се оказва не откриване на аргументи, а блуждаене след фикции, които ни най-малко не са такива.

В крайна сметка обаче Флю проявява типично британско инстинктивно (и в никакъв случай разумно) твърдоглавие и продължава да се вкопчва в новото си амплоа, независимо от това, че е признал несъстоятелността на всички първоначални аргументи заради които преосмисля мирогледа си. Така в интервю за християнския активист и журналист Ли Стробел, той продължава да се заиграва с темата за „интелигентния дизайн“, макар да продължава да стои на деистки позиции (с известни увъртания и реверанси към убежденията на набожния интервюиращ):

- "Einstein felt that there must be intelligence behind the integrated complexity of the physical world," he said. "If that is a sound argument, the integrated complexity of the organic world is just inordinately greater – all the creatures are complicated pieces of design. So an argument that is important about the physical world is immeasurably stronger when applied to the biological world." (Lee Strobel - Why Top Atheist NowBelieves in a Creator)

 

Рой Абрахам Варгезе (p. 1957) е американски компютърен предприемач от индийски произход.

Той е един от ревностните активисти за представяне на науката и философията като водещи до идеята за бог.

Упоритите му опити да повлияе на Антъни Флю и това, че се възползва от неговата старост

и напредваща деменция за да го представи като съавтор на книга отразяваща по-скоро неговите

собствени възгледи води до основателни обвинения в експлоатация.

5. Аферата Флю – философът като жертва.

Сагата с променените убеждения на Флю обаче не приключва с всичко това. През 2007 г. на книжния пазар излиза томче с гръмко заглавие: Anthony Flew & Roy Abraham Varghese - There is a God: How the World's Most Notorious Atheist Changed His Mind. Ако тя просто разказваше за описаната вече трансформация във възгледите на философа, ефектът от нея в никакъв случай не би бил този, който настъпва след публикуването на въпросното издание. Всъщност следва истински скандал. И причините са основателни. Книгата претендира да е написана от самия Флю, с някакъв неясно дефиниран принос на християнския апологет Рой Варгезе. Но всъщност дори бегло запознаване с нейното съдържание натрапва точно обратния извод. В нея британският философ все още да се определя, като поклонник на „бога на Аристотел“ : „The God whose existence is defended by Conway and myself is the God of Aristotle“, но пък към това твърдение е направена странната уговорка, че „the God of the monotheistic religions has the same attributes as the God of Aristotle“ (р. 93). Съдържат се пламенни декларации за новото верую: „I have followed the argument where it has led me. And it has led me to accept the existence of a self-existent, immutable, immaterial, omnipotent, and omniscient Being“ (р. 155).

В книгата често изскачат напълно християнски формулировки без каквато и да било философска състоятелност, каквито Флю по никакъв начин не би могъл да напише, най-малкото ако е с ясен разсъдък. Особено като се знае доколко дори след промяната си той недолюбва най-вече монотеистичните авраамически религии, особено исляма: „"What is complex about the idea of an omnipotent and omniscient Spirit, an idea so simple it is understood by all the adherents of the three great monotheistic religions - Judaism, Chris tianity, and Islam?“ (р. 111).

Както вече бе цитирано по-горе, истинският Антъни Флю дори след преосмислянето на мирогледа си не приема идеята за „фини настройки“ (fine tuning) във Вселената като аргумент за наличие на божество. В книгата обаче на идеята за „our finely tuned Universe“ е посветен цял раздел в шеста глава, при това изцяло възторжен (рр. 114-118).

Въпреки, че деисткият бог на Флю не взаимодейства с творението си (освен в миг на тотална непоследователност когато създава репродуциращите се живи организми), последната глава на книгата е многозначително озаглавена „Opened for omnipotence”и завършва в брутално-набожен стил със сладникава сантименталност, безкрайно далечна за нагласата на един философ: „Someday I might hear a Voice that says, “Can you hear me now?” (р. 158).

За десерт изложението е гарнирано с две провокативно-откровени допълнения, макар вече подписани от своите християнски автори: филипика против „новия атеизъм“ на Докинз и Денет от самия Рой Варгезе (рр. 161-183) и пропагандистко есе, защитаващо възкресението на Исус от англиканския епископ Никълъс Томас Райт (рр. 185-213).

Цялата тази бъркотия от откъслечни мнения на Флю през годините, размесени с християнски клишета става някак си малко по ясна за читателите, чийто роден език е английският. Тренираното око на британците безпогрешно долавя дори на претендиращите да са написани от ръката на философа страници издайническото присъствие на думи, типични за задокеанския „американ инглиш“. Сред тях са такива емблематични изрази като „beverages“ (р. 113), „vacation“ (рр.113-114), „candy“ (р. 113), които уважаващ себе си културен британец дори не би се сетил да използва.

Това кара журналиста от Ню Йорк Таймс Мегъзин Антъни Готлиб да отбележи иронично: „Oddly, Flew seems to have turned into an American as well as a believer. His intellectual autobiography is written in the language of an Englishman of his generation and class; yet when he starts to lay out his case for God, he uses Americanisms“ (Anthony Gottlieb - I’m a Believer, NYT, 23.12.2007)

Макс Опенхаймер от същото списание (The Turning of an Atheist) също не остава сляп за факта как първоначално сякаш разубеденият английски професор изведнъж отново попада под натрапчивата опека на своите християнски приятели и постепенно достига до съавторството на странната книга. Особено подозрително му се струва изобилното цитиране в нея на множество автори, които Флю никога преди не е споменавал. Сякаш неговото „покръстване“ отключва непозната изследователска енергия и той неуморно започва да цитира хора, с работата на които преди не е бил ни най-малко запознат: „John Leslie, John Foster, Thomas Tracy, Brian Leftow — rarely if ever mentioned in his letters, articles or books. It’s as if he’s a new man.“. В свое интервю с Опенхаймер в собствения си дом в Рединг философът например обаче отрича да е запознат с публикациите на Брайън Лефтов, когото цитира в книгата с такава готовност, а за също така обширно използваните в томчето трудове на Джон Лесли не е в състояние да си спомни каквото и да било. Като че ли най-тъжна е неспособността на стареца да дефинира съдържанието на толкова важния за книгата и за цялото му преминаване в лагера на теистите дума абиогенезис.

Недоумението обаче мигом се разсейва с признанието на Флю, че той всъщност няма нищо общо с книгата, освен, че е предоставил името си като съавтор и е разрешил на Рой Варгезе да твори от негово име и очевидно за негова сметка:“This is really Roy’s doing. He showed it to me, and I said O.K. I’m too old for this kind of work!“.Опенхаймер е достатъчно упорит и последователен в разплитането на чорапа и изтръгва признание и от Варгезе. Последният с достатъчно неохота и увъртания потвърждава: „There was stuff he had written before, and some of that was adapted to this … There is stuff he’d written to me in correspondence, and I organized a lot of it. And I had interviews with him. So those three elements went into it. Oh, and I exposed him to certain authors and got his views on them. We pulled it together. And then to make it more reader-friendly, HarperCollins had a more popular author go through it.“ Най-сетне, в книгата има принос още един човек, който не е споменат като съавтор или сътрудник, но е обработил интензивно определени части от нея – особено касаещите детството и младежките години на Флю. Това е Боб Хостетлър и той се оказва евангелистки проповедник. Не случайно отговорният за организацията по написването, издаването и разпространението на книгата упълномощен представител (literary agent) Стив Лаубе е именно агентът, който обслужва Боб Хостетлър (вж. собствената му рецензия за книгата в представящата я страница в каталогана Amazon).

Боб Хостетлър (1933-1922) е американски проповедник-евангелист, известен в т. нар. "Библейски пояс".

Оказва се, че той е авторът на голяма част от приписвания на Флю текст в последната му скандална книга.

Така в крайна сметка претенциозният опит за хвърляне на бомба в атеистичния лагер се оказва ни повече, ни по-малко кьорфишек. Двама християнски активисти се възползват от напредващата деменция на един немощен старец за да представят по манипулативен начин неговите лутания като изстрадан път към религиозност. Както Опенхаймер без всякаква омраза великодушно коментира, практически през последните години от живота си Флю е бил обграден от създаден и поддържан от Варгезе плътен санитарен кордон от загрижена набожност. Така той е успял, макар и от дистанция и с чести прелитания през Атлантика да неутрализира инцидентните опити на бивши приятели и съмишленици на философа да дебатират с него и да му представят доводи против новото му кредо. Нещастният старец е бил експлоатиран и името му е било обект на злоупотреба, докато той се е радвал като дете с угасващия си мозък на последните прояви на внимание към него. Антъни Флю умира през 2010 г. на 87 годишна възраст, като по признанието на собствената му съпруга през последните години от живота си е страдал от тежка деменция.

И така, какви са изводите и поуката от случая с Антъни Флю? Безспорно той е бил голям философ и честен човек, който се е стараел да живее според принципите си и да търси доказателства за своите убеждения. Проявил е смелост да ги преосмисли, когато е сметнал за уместно. Но от това новите му убеждения ни най-малко не стават верни по презумпция. Истинността на един мироглед не се оценява нито по това доколко е убеден някой негов привърженик, нито по неговата отдаденост. А по простите и безпристрастни факти и доказателства дали основата на мирогледа е вярна или не.

Грешките на Флю върху които израства упоритата самозаблуда на неговата старост са съвсем разбираеми и напълно човешки. Но това не ги прави по-малко грешки.

Никой от нас не е специалист по всичко. И е нормално при липса на компетентност в дадени области да се водим от мненията на специалисти при формирането на позицията си в тези сфери на познанието. Но за един завършил Оксфорд академичен кадър да не може да различи научна монография от пропагандистка тирада е в най-добрия случай просто много груба издънка.

Да, всеки може да бъде разколебан във възгледите си по един толкова фундаментален въпрос като появата на живота. Но адекватният начин за един неспециалист да си изясни тази тема е да започне да се самообразова, да вложи време и усилия в това. Ако е достатъчно известна публична личност той разполага с възможността не само да чете последната научна литература, но дори да влезе в директен контакт с известни авторитети, които да му разяснят положението на нещата по достъпен за него начин. Флю не прави нищо от това преди да извърши решителната за живота си стъпка. Осланя се единствено на собствената си интуиция, която за жалост е тренирана в съвсем друга област и поради това го подвежда фатално.

Най-накрая, всеки от нас като човешко същество изпитва непреодолима нужда от внимание, признание, уважение и топли приятелски чувства. В крайна сметка ние не сме бездушни логически машини, а разсъждаващи бозайници с обичайните за такъв животински вид социални потребности. Те обаче могат в определени случаи да ни накарат да заемем дадена позиция не защото тя е вярна или аргументите в нейна защита са убедителни. А просто понеже я поддържат хора, които смятаме за близки и важни за нас. И това е една от най-разпространените причини за вземане освен на правилни, понякога и на крайно погрешни решения.

Особено що се отнася до хора, които са обект на натрапчива обработка от религиозни активисти, чиято стратегия flirt & fishing  е успешно усъвършенствана в продължение на хилядолетия. Жертва на тази тактика става и старецът Антъни Флю, който откровено експлоатиран независимо дали с добри намерения. Под ударите на напредващата деменция той се старае да остане верен на принципите, които е следвал цял живот, макар и да го прави по съвсем не най-добрия начин. И дори убежденията му да са искрени, те ни най-малко не са обосновани. Аргументите които изтъква в тяхна защита са неоснователни, както самият той признава в редки моменти на просветление.

Ако някой иска да следва неговия пример като образец в търсене на истината, това е похвално. Но единствено при условие, че този образец е основната движеща сила на философа: следване на доказателствата където и да ни отведат те. Но никога не трябва да се забравя, че по този път има повече от достатъчно препятствия, които са напълно в състояние да ни отклонят в крайно погрешна посока и да ни подведат към фатални самозаблуди. И красноречив пример за това е именно Антъни Флю.

Последната книга, в която присъства името на Антъни Флю  - There is a God (2007).

Тъй като авторството му за голяма част от приписвания на него текст там е повече от съмнително,

нейното публично разпространение е съпроводено с основателни обвинения, че философът е просто експлоатиран.

Въпреки това самият той до последно отрича това.

 

АПОЛОГИЯ НА ЧОВЕШКАТА НЕПРИГОДНОСТ (ИЛИ ЗА НЕИНТЕЛИГЕНТНИЯ ДИЗАЙН)

 

"Невъзвратима загуба": книжна илюстрация от Жан-Лу Шарме (1840 г.).

Картината изобразява смърт на родилка.

Различните, а в последно време все по-многобройни и излишно самоуверени религиозни мисионери често и с удоволствие се опитват да ни убеждават как редица особености в устройството и функционирането на живите същества са толкова възхитително сложни (а един от признаците на интелигентно планиране всъщност е точно обратното – простотата) и съгласувано-хармонично работещи, че няма как да не са резултат от интелигентен творчески замисъл, тоест от работата на бог.

Всъщност нищо не е толкова далеч от истината, колкото подобно твърдение. Днес знаем за еволюционното формиране на човешката анатомия и физиология повече от когато и да било. И безпристрастните факти говорят само едно – те са формирани през дълъг и труден процес. И прекалено често са резултат от отчайващи компромиси между устройство и функции, от които би се срамувал дори начинаещ дизайнер. При оформянето на органите и системите в нашето тяло дребните, но решаващи предимства са отсявани прилежно от естествения отбор. Но винаги и за всичко видът ни е плащал съответната цена, която често пъти е на границата на приемливото в баланса на ползите и вредите. Не, ние не сме идеално приспособени за начина на живот, който водим. Нещо повече: ние сме само криво-ляво приспособени, да не кажем доста зле.

При това дори не е нужно да сочим грешките и издънките в дизайна, касаещи например генетичните заболявания или ужасите на вирусните и бактериални зарази. Да, даже само те са основателно доказателство за липсата на бог (който ако съществуваше щеше да е противен садист).

Най-силните доказателства за това, че основата на всеки елемент в нашето устройство стои хаотичната мутация, безжалостно селектирана от естествения отбор обаче са тези негови особености, които се отнасят за всички нас – обикновените, здрави, нормално развити хора. А те показват доколко наистина лошо сме устроени и как това устройство ни излага на ред опасности и създава неудобства и проблеми в най-баналното ни ежедневие. При това оказва се, тези недостатъци имат съвсем удачни решения в устройството на други живи същества. Та ако и те, и ние бяхме проектирани от някакъв интелигентен дизайнер, усложненията на нашата противоречива природа би могло лесно да бъдат избегнати или преодолени с просто прилагане на същите или подобни конструктивни решения. Някои от тях дори са налични при нашите еволюционни предшественици, но са безвъзвратно загубени по пътя на еволюционното ни развитие. И така, кои са тези присъщи на всички ни недостатъци?

I. Нелепо "планиране" и изпълнение в нашата анатомия.

Сравнение между размерите на главата при плода, формата на таза и големината на тазовия отвор

при шимпанзе, афарски австралопитек и съвременен човек.

1. Драмата на родовия канал: Големият мозък срещу таза, приспособен към изправен вървеж.

Безспорно най-големият проблем на нашето устройство е съчетанието на плод с голяма глава и прекалено тесни родови пътища при хората. Той е и най-несправедлив, тъй като засяга по дефиниция само жените. При животните този проблем реално не съществува, освен в много редки случаи. За тях раждането е спонтанно, естествено, практически безболезнено и при това новородените са далеч по-развити и пригодени за среща с живота още от първите си дни.

При нас обаче далеч не е така. Тенденцията в развитието на нашия вид е към приспособяване чрез усложнена оръдийна деятелност – ние сме едни от малкото животни, които вместо да променят единствено самите себе си, в много по-голяма степен променят средата, като я приспособяват към собствените си нужди. Единствените ни два естествени инструмента за това са сръчните ръце и големият мозък. Ала неговото нарастване влиза в неразрешимо противоречие с конструкцията на таза. Той трябва да е приспособен към изправен вървеж, за да бъдат ръцете свободни за оръдийната дейност.

Този разнопосочен и несъгласуван еволюционен натиск на естествения отбор - така наречената "акушерска дилема", води до фатални диспропорции. Имаме готов за раждане плод с огромна дори спрямо тези на другите примати глава: двойно по-голям съотнесено към размерите на майката и неестествено тесен родов канал. За да може да се роди, човешкото дете променя своето предлежание в утробата на майката, за да може да премине през тазовия отвор. Това е т. нар. неонатална ротация (неонатално извъртане). То не се среща при никой друг вид примати и всъщност е изключително опасен и болезнен за майката процес. Крайният резултат е изключително тежко и болезнено раждане, съпровождано с фатални усложнения.

Сред тях най-често срещаните са: Седалищно разполагане на новороденото, вместо с главата напред, което може да доведе до задушаване. Разкъсване на матката по време на движенията на плода, ако той не успее да застане в правилна за преминаване през родовия канал позиция. Засядане на бебето в таза с последващата му деформация. Всичко дотук дори да се размине без смърт на детето и майката води до масивен следродов кръвоизлив, който също може да се окаже смъртоносен. И тук няма никакви болестни отклонения: всички здрави, нормални жени са обречени да поемат този предопределен риск ако искат да станат майки. Анатомията е съдба, а съдбата на човека съвсем не е лека. Още със самото му раждане.

В прединдустриалните общества 25% от женската смъртност се дължи на усложнения при раждането, а средната продължителност на живота при жените е 5 години по-малко от тази на мъжете по същата причина. Смъртността сред новородените тогава, например в Древния Рим достига ужасяващи показатели: от 50 до над 200 на 1000. Дори сега, при цялата модерна медицинска наука, постиженията в профилактиката и превенцията на този проблем по данни на СЗО само за 2017 г. от усложнения са починали ок. 300 000 родилки в световен мащаб. Все още е трагично  положението със смъртността сред новородените: по данни на УНИЦЕФ тя е 18 на всеки 1000 през 2021 срещу 35 на всеки 1000 през 1990. Или само за 2021 г. умират 2,3 млн. новородени. Е, всичко това се дължи не на някаква човешка вина или греховност. А чисто и просто на устройството на нашата физическа структура. На жестокия компромис между риска и необходимите условия да бъдем хора.

 Полезна литература:

- Todman, Donald - Childbirth in ancient Rome: From traditional folklore to obstetrics [in: The Australian and New Zealand Journal of Obstetrics and Gynaecology, 47(2), pp. 82–85] 

- Trevathan, Wenda - Primate pelvic anatomy and implications for birth [in: Philosophical Transactions of the Royal Society B: Biological Sciences, Vol. 370 (1663), 2015, P 20140065, PMC4305166]

- Wells, Jonathan C.K.; DeSilva, Jeremy M.;  Stockm Jay T. - The obstetric dilemma: An ancient game of Russian roulette, or a variable dilemma sensitive to ecology? [in: American Journal of Physical Anthropology, 149(S55), 2012, pp. 40–71]

Схема на механизма на задавяне при хората
чрез попадане на чужди тела (най-често храна) в трахеята през специфичния за нас речеви тракт над ларинкса.

2. Смъртоносният риск на речта или задавянето като съдба.

 Вторият фатален подарък на еволюцията и убедително доказателство за „неинтелигентния дизайн“ в устройството на човека е резултат от развитието на речта. Способността да изразяваме мислите си чрез слово е едно от необходимите условия за коопериране и съгласувани действие още в ранните човешки стадни колективи, както и безалтернативен способ за предаване на познание между отделните индивиди. Развитието на речта започва още с първите представители на рода Homo като Homo habilis и Homo erectus. Едно от палеонтологичните доказателства за това е асиметричното увеличение на зоната на Брока (един от двата мозъчни центъра на речта заедно със зоната на Вернике), установена при проучване на ендокранни отливки от черепи на втория вид. Напълно развита зона на Брока имаме при неандерталците, като разчитането на техния геном ни даде още едно доказателство, този път генетично за развитата им речева комуникация - генът FOXP2, известен като "ген на речта" при тях има същите две мутации, които са характерни и за нас. 

Тази възхитителна еволюционна придобивка, превърнала ни в господари на планетата обаче също има своята цена. При животните езикът е разположен хоризонтално в устата. При хранене и пиене разположеният в основата му ларинкс се повдига и образува херметичен проход между ноздрите и белите дробове, докато храната и течностите безопасно преминават през гърлото към дванадесетопръстника и стомаха. Същата особеност имаме и при малките деца и тя снижава вероятността те да се задавят докато суча или се хранят/пият. През първите 8-10 години от човешкия живот обаче анатомията ни се променя по забележителен начин. Устната кухина се скъсява в относителна степен, езикът постепенно се оказва изтеглен назад и надолу към глътката (фаринкс), a шията се удължава и закръгля в задната си част. Всички тези характерни само за нас промени очевидно са свързани с развитието на речта и особено с произнасянето на универсалните гласни "а", "и" и "у". Те обаче водят до това, че езикът се оказва практически с две половини: едната разположена хоризонтално в устата и другата, в основата на която продължава да се намира ларинксът - разположена вертикално в глътката, под почти прав ъгъл с първата. Формирал се е надларинксов речеви тракт (supra-laryngeal vocal tract, SVT) или речевият тракт на възрастния индивид. Крайно нежелателно следствие от това обаче е разхерметизирането на дихателните пътища, които вече се срещат с хранопровода в глътката, вече без ларинксът да може да ги изолира надеждно от проникването на чужди тела както при животните. 

Така рискът от задавяне, особено заради чистата човещинка да си говорим и да се смеем на трапезата се превръща в наш ежедневен спътник. И това ни най-малко не е безобидно неудобство. Задавянето преустановява достъпа на въздух до белите дробове и ако чуждото тяло не бъде изкашляно със собствени усилия или чужда помощ (кой не помни приятелските потупвания по гърба в такива моменти), може да доведе до задушаване и смърт. Такива случаи съвсем не са рядкост. Само в САЩ техният брой ежегодно е ок. 5000 и с това те заемат четвърто място в статистиката за смърт поради нещастен случай. В световен мащаб за 2013 г. броят на статистически отразените смъртни случаи от задушаване вследствие случайно попадане на чужди тела в трахеята е 160 000 (2,5 на 100 000). Така най-мощното оръдие на нашия колективен интелект се превръща по силата на еволюционната ирония във водеща причина за нелепата гибел на много от нас.

 Полезна литература:

- Global, regional, and national age–sex specific all-cause and cause-specific mortality for 240 causes of death, 1990–2013: a systematic analysis for the Global Burden of Disease Study 2013 [The Lancet, 385(9963), 2015, рр. 117–171]

- Lieberman, Philip  - The Evolution of Human Speech: Its Anatomical and Neural Bases [in: Current Anthropology, 48(1), 2007, pp. 39–66]

- Luef, Eva Maria - Tracing the human brain's classical language areas in extant and extinct hominids [in: The talking species: Perspectives on the evolutionary, neuronal and cultural foundations of language, Uni-Press Graz, 2018, pp. 29-56]

- Swaminathan, Nikhil - Cave Speak: Did Neandertals Talk? Discovery of the human variant of the FOXP2 gene in Neandertals suggests they may have had language skills [in: Scientific American, October 19, 2007]

Сравнение на устройството на окото при главоногите и при гръбначните (в т.ч. хората).
При октопода моделът е напълно рационален- нервните влакна са разположени зад фоторецепторните клетки.

При всички нас обаче ретината е обърната наопъки - нервните влакна са разположени пред фоторецепторите и се налага да преминават през самата ретина, създавайки сляпото петно, за да се съберат зад нея в оптичния нерв.

3. Окото: най-нелепият дизайн за най-важния сетивен орган.

Няма спор, че за повечето живи организми зрението е най-важното сетиво в ежедневната им борба за оцеляване. Тази способност се развива постепенно от елементарните светлочувствителни клетки до очите като комплексен орган, способен да снабдява притежателя си с най-подробна и достоверна информация за околната среда. Зрението възниква независимо поне няколко пъти при различните групи живи организми - за това свидетелства различната морфология на фоторецепторите при тях. 

Би следвало да се очаква, че ако човекът е създаден като обект на особен интерес от някакъв интелигентен дизайнер, той да има най-ефективния и усъвършенстван модел на зрителния орган. За съжаление на всички нас и са срам на креационистите-псевдоучени, моделът на нашето око, както впрочем и на очите на всички гръбначни е истински пример за нелепа и безсмислена конструкция. Очите на главоногите, например октопода, са с конструкция, отговаряща на разумното проектиране. При тях нервните влакна, събиращи информацията от съставящите ретината фоторецепторни клетки са разположени зад тях и се събират в оптичния ганглий в основата на окото.

При гръбначните, в това число и при хората обаче ретината е буквално обърната. Нервните влакна са разположени пред фоторецепторите, като препречват пътя на светлината между тях и лещата. При това те се събират и проникват през ретината, образувайки в нея т. нар. "сляпо петно", където окото наистина не вижда нищо, за да се съберат отзад в очния нерв. Такова устройство е със сигурност абсурдно от гледна точка на разумното проектиране. С пълно право можем да кажем, че очите ни виждат не благодарение, а въпреки тази нелепа конструкция само защото нервните влакна са достатъчно тънки и прозрачни, за да достигне поне някаква част от фотоните до фоторецепторите и да генерира някакъв макар и не толкова отчетлив образ. Не случайно великият немски физик и по съвместителство лекар-физиолог Херман фон Хелмхолц (1821-1894) изказва известното мнение, че ако някой проектант му представи такъв инженерен проект, той би му го върнал начаса като абсолютно некадърно изпълнен. Така господстващият над планетата в момента животински вид се оказва с далеч по-негодни зрителни органи от безгръбначните октоподи. И какво съвършенство има в това?

 Полезна литература:

- Glaeser, Georg; Paulus, Hannes F. - The Evolution of the Eye, Springer International Publishing, 2015

- Land, Michael F.; Nilsson, Dan-Eric - Animal Eyes, Oxford University Press, 2012 [Oxford Animal Biology Series]

- Nilsson, Dan-Eric; Pelger, Susanne - A Pessimistic Estimate of the Time Required for an Eye to Evolve [in: Proceedings of the Royal Society B: Biological Sciences, 256 (1345), 1994, pp. 53–58]

- Novella, Steven - Suboptimal Optics: Vision Problems as Scars of Evolutionary History [in: Evolution: Education and Outreach, 1, 2007, pp. 493-497]

Устройство на сводовете на ходилото при човека.
Амортизацията при ходене се осъществява от същите мускули, които за нашите дървесни предшественици са имали хватателни функции при долните крайници. В новата си роля на амортисьори обаче те са твърде неефективни.

4. Ходилото: мускулите като неефективен амортисьор.

Изправената стойка и двуногият вървеж са това, което ни отличава от всички останали видове примати и най-вече освобождава ръцете ни за оръдийната дейност, превърнала ни постепенно от банален вид африканска маймуна в господари на планетата. Не случайно именно изправеният вървеж е първата от решаващите еволюционни промени в нашата анатомия и е главна причина за всички останали.

И тук обаче, както във всички останали случаи, еволюционното развитие представлява тежък компромис между новите нужди и наличния анатомичен материал. Компромис, който всъщност показва колко слабо всъщност сме приспособени към изискванията за двуного придвижване в открити пространства. Първоначално долните крайници при приматите са функционално и анатомично твърде подобни на горните. Имат същия строеж и предназначението по същия начин да се залавят за клоните и да осигурават сцепление при пълзене по дърветата. Впоследствие заедно с преминаването към живот в саванен ландшафт и към изправена стойка постепенно върху тях се прехвърля цялата тежест на тялото при придвижване. Пръстите се скъсяват, ограничават се възможностите за противопоставяне на палеца спрямо останалите от тях, макар и все пак да не изчезва напълно. Оформя се ходилото с надлъжен и напречен свод. Новите условия поставят нови изисквания: нужно е да се поддържат по някакъв начин сводовете на ходилото, както и да се амортизира натискът, породен от тежестта на тялото единствено върху долните крайници.

В природата обаче не наблюдаваме интелект и еволюиращите организми освен да разчитат на случайни мутации, разполагат единствено с наличния материал на своите тела. Различни други животински видове са развили перфектни за тези нужди решения дълго преди хората и за някакъв интелигентен творец не би трябвало да бъде проблем да приложи тези инженерни решения и към нас. Подобен разумен дизайнер обаче не съществува. Нашите предшественици разполагат единствено с мускулите на стъпалата си и са принудени да се задоволят криво-ляво с тях. Резултатът от този компромис обаче е известен на всички, които след тежък многочасов преход по неравен (за предпочитане и каменист) терен мърморят недоволно как "си стъпват по очите".

Нашите мускули на ходилото дават всичко от себе си, за да поддържат стъпалата ни и да амортизират тежестта на тялото ни. Но нито можем да елиминираме присъщата на мускулната тъкан чувствителност, нито да подобрим нейните амортизиращи свойства за да съответстват на далеч по-големите от капацитета ѝ натоварвания. След дълги преходи нашите ходила са буквално смазани. И ние усещаме това по един изключително неприятен начин. Не случайно известният съвременен руски палеоантрополог и еволюционен биолог Станислав Дробишевски (р. 1978) се изказва рязко, че "амортизирането на телесната тежест чрез мускули е съвършено нелепа работа". Функцията по поддържане свода на стъпалото би могла да се изпълнява далеч по-надеждно и ергономично от свързващи сухожилия. Например такива, които нарастват по-бавно от самото ходило през детството и така формират естествено натегната "пружина". Такова решение например имаме при шията на жирафа, който полага минимални усилия да я поддържа изправена именно с такова приспособление. Тогава и умората при ходене би била много по-малка. Амортизацията на теглото се постига много по ефективно  от съединителна или мастна тъкан, каквото решение имаме при огромните динозаври с техните чудовищни размери - например при завроподите и стегозаврите. Сред съвременните бозайници отличен пример са слоновете. За съжаление "интелигентният създател" явно е "забравил" за тези технологични спецификации или пък нарочно не ги е използвал от "чиста злонамереност" - за да ни накара да се мъчим повече.

 Полезна литература:

- Drake, Richard L.; Vogl, A. Wayne; Mitchell, Adam W. M.  (eds.) - Gray's Anatomy for Students,  Elsevier Inc., 2020 

- Дробышевский, Станислав  - Достающее звено. Книга 1. Обезьяны и все-все-все, АСТ-Corpus, 2017

Простатата е жлеза с важно значение за мъжката репродуктивна система.

Нейното място и форма обаче са изключително неподходящо разположени и с възрастта тя причинява много проблеми.

5. Простатата е жлеза, принадлежаща към мъжките полови органи. Нейното значение за репродуктивната система на мъжете е изключително голямо. Произвежданият от нея секрет поддържа спермата течна и защитава ДНК на сперматозоидите. Горчива ирония на природата обаче е разполагането ѝ като маншетно пръстеновидно уплътнение около пикочния канал, който отвежда урината от пикочния мехур. Всяко едно различно разположение или друга форма биха били напълно безвредни за здравето на приблизително половината човечество. В този си вид обаче тя крие коварен риск, който доскоро не е бил особено актуален, тъй като мъжете рядко са достигали възраст надвишаваща репродуктивната. С постепенното преустановяване на активната репродуктивна функционалност при стареене в много случаи простатата започва да се уголемява неконтролируемо и да притиска пресичащия я вертикално пикочен канал. В резултат на това се затруднява и често почти напълно преустановява протичането на урината. Единственият начин да се излекува това болестно състояние е да се отстрани простатата оперативно: или инвазивно по хирургически път, или в последно време като бъде разрушена с лазер (неинвазивно). Разпространението на простатното нарастване (хиперплазия) засяга в различна степен една трета от мъжете над 50 години и половината над 60 години. Освен това болезнено уголемяване други източници на проблеми с този орган са хроничното възпаление (простатитът) и ракът на простатата. Въпреки това там, където ако имаше планиращо интелигентно божество, то щеше да е виновно за този нелеп дизайн, човешката изобретателност и медицинската наука предлагат наистина разумни и спасителни решения за да ни избавят от едно крайно мъчително неудобство.

 Полезна литература:

- ‪Zargooshi‬, Javaad - Open prostatectomy for benign prostate hyperplasia: short-term outcome in 3000 consecutive patients [in: Prostate Cancer and Prostatic Diseases 10, 2007, pp. 374–377]

II. Ненужните рудименти и атавизми - доказателства за еволюцията.

Рудименти или рудиментарни органи у човека се наричат тези органи, които при нашите предци са изпълнявали определени функции, но постепенно са функциите са отпаднали изцяло или частично в течение на еволюционния процес. Днес у нас те са изгубили напълно или в голяма степен своето предназначение и съответно са атрофирали, без обаче все още да са изчезнали напълно. Такова състояние на определени елементи в нашето устройство напълно кореспондира с очакванията към еволюцията и респективно е напълно несъвместимо с представите за някакъв интелигентен дизайнер. При това за да бъде един орган рудиментарен ни най-малко не е задължително той да е напълно нефункционален. Достатъчно е функциите да са редуцирани в значителна степен и органът да не е от решаващо значение за живота и здравето на индивида - тоест отстраняването му да не се отразява на неговата жизнеспособност. А в нашите тела има немалък брой такива рудименти:

Изображение на апендикса и мястото му в човешката чревна система.
Въпреки установените в последните години полезни функции на този орган, те се компенсират многократно в негативен план от недотам редките му възпаления, които са скоротечни и в миналото са били 100% необратими и смъртоносни.

1. Апендикс: Апендиксът е добре познат на всички израстък на сляпото черво. В далечното минало той е помагал на приматите от които сме произлезли да преработват по-груби растителни храни  като листа, които например и днес представляват над 21% от диетата на нашите най-близки роднини в животинския свят - шимпанзетата. С преминаването към различен хранителен режим, изключващ трудносмилаемите растения за сметка на източници от животински произход и най-вече термично обработени храни смисълът на този орган за нас постепенно започва да отпада. Наистина, в последните години научният възглед относно актуалното значение на апендикса претърпя известна корекция: днес се счита, че той все пак играе някаква роля за съхранение на чревна микробиота, като например след прекарано остро заболяване на храносмилателния тракт (например дизентерия) би спомогнал за запазването на полезни за нас бактерии и за последвашата репопулация на останалите отдели на червата с тях. Предполага се и възможна връзка между отстраняването на апендикса и увеличаването на риска от развитие на рак на дебелото черво. Съществува и мнението, че доколкото апендиксът има значително съдържание на лимфна тъкан, той би могъл да играе роля и в локалния имунитет.

Въпреки това като правило отстраняването на апендикса не се отразява директно върху здравето на лишения от него индивид. При това този орган носи риск от опасно възпаление, което се развива изключително бързо, води до перфорация ("спукване") на апендикса, развитие на перитонит и в крайна сметка преди модерните хирургични интервенции до 100% смъртност. Така че в конкретния случай оценката на съотношението ползи-вреди и значимостта на риска далеч не следва да е еднозначна. През  2019 г. в световен мащаб е имало 17,7 млн. регистрирани случая на остър смъртоносен апендицит, в 33 400 от тях изходът е бил фатален.

 Полезна литература:

- Kooij, I. A.; Sahami, S.; Meijer, S.L. et al. - The immunology of the vermiform appendix: a review of the literature [in: Clinical & Experimental Immunology, 186(1), 2016, pp. 1–9]

- Shi, Feiyu; Liu, Gaixia; Lin Yufeng et al. - Altered gut microbiome composition by appendectomy contributes to colorectal cancer [in: Oncogene volume 42, 2023, pp. 530–540]

- Wickramasinghe, Dakshitha P.; Xavier, Chrisjit; Samarasekera, Dharmabandhu N. - The Worldwide Epidemiology of Acute Appendicitis: An Analysis of the Global Health Data Exchange Dataset [in: World Journal of Surgery, 45(7), 2021, pp. 1999–2008]

2. Мъдреци: Както всички знаем, тези зъби, наричани още молари поникват последни, когато навършим ок. 18-25 год. За нашите животински предци те са имали важна роля в храненето, оказвайки необходима помощ при сдъвкването на груба храна. В днешно време обаче, след почти сто хиляди години кулинарен опит (който по същество представлява изнесен извън тялото ни храносмилателен процес) мъдреците се оказват абсолютно ненужни - и поради това класически рудимент. Не случайно това е един от анатомичните ни белези по който можем да наблюдаваме процес на микроеволюция в реално време: при немалка част от хората мъдреците изобщо не поникват, а в последно време се раждат все повече бебета, при които изобщо няма мъдреци, които един ден да пробият костта. При това е известно на всички колко проблеми ни създават тези зъби в зряла възраст и колко често се налага да бъдат изваждани.

Полезна литература:

- Cockburn, Harry - ‘Rapid evolution’ means humans now being born without wisdom teeth [in: Independent, Saturday 10 October 2020]

Илюстрация на структурата на кожата при човека
Миниатюрните мускулчета arrector pili се намират в основата на всеки косъм и при определени обстоятелства предизвикват неговото изправяне.

3. Arrector pili: Друго великолепно, но често недооценявано нагледно доказателство за нашата еволюция, а не специално "сътворение" са множеството миниатюрни мускулчета (лат. arrector pili), с които е осеяна нашата кожа. По едно от тях стои в основата на всеки косъм и в дадени ситуации предизвиква неговото изправяне като се съкращава. Това е познатият на всички нас рефлекс на "гъшата кожа", наричан още пиломоторен рефлекс. 
При нашите обрасли с гъста козина прародители тази функция е била важна и нужна. При силно охлаждане на околната среда изправените косми са задържали повече въздух, служещ като добър изолатор срещу студа. В случай на среща с хищник или конкурент подобна чрез подобна защитна реакция животното е изглеждало по-масивно и следователно е създавало впечатление, че е по-трудна плячка.
В процеса на еволюцията обаче повечето от космите на нашата "козина" се редуцират изключително силно по размер, превръщайки се в малки, практически невидими власинки - с изключение на мъжкото окосмяване. Така пиломоторният рефлекс губи изцяло своето значение и се превръща в рудимент, който обаче периодично ни напомня за нашия древен произход.
При това следва да се опровергае често срещаната заблуда, че ние сме загубили своята космена покривка. Това ни най-малко не е вярно - средната гъстота на окосмяване при човека не се различава особено от тази при останалите примати. Просто по силата на еволюционен натиск повечето от окосмяването ни става изключително ефирно и трудно забележимо. Той е свързан с охлаждането при продължително преследване на плячка в източноафриканските савани, а възможно и на свързан с естетически предпочитания полов отбор.

Полезна литература:

- Pascalau, Raluca; Kuruvilla, Rejji - A Hairy End to a Chilling Event [in: Cell, Volume 182, Issue 3, 6 August 2020, pp. 539-541]

Разположение на Якобсоновия орган в човешката обонятелна система и пътят на неговото въздействие върху мозъка.
Якобсоновият  орган играе важна роля при повечето гръбначни, при приматите е закърнял рудимент.

4. Органът на Якобсон (или вомероназален орган) е изключително важен при земноводните, влечугите и бозайниците. Намира се в долната част на носната преграда, зад ралника (една от костите в нея). Има вид на тръбичка между носната и устната кухини.
Състои се от няколко части: Рецепторната част с клетки подобни на обонятелните, но притежаващи вместо подвижни реснички неподвижни микровласинки (пили) улавя прецизно разнесените във въздуха незначителни количества феромони. Вомероназалният нерв преминава през решетъчната кост на носната преграда и достига до допълнителна обонятелна луковица, разположена в долната вътрешна част на основната. Сигналите от нея се предават на хипоталамуса и амигдалата в мозъка.
Органът има решаващо значение за ориентирането на животните в заобикалящия ги свят. С помощта на това "шесто чувство" те разпознават и определят местоположението на потенциалните плячка, опастност или партньор. Така той определя до голяма степен тяхното полово поведение, както и поведението при лов или бягство.
У птиците той отсъства, макар да се наблюдава в зародишния етап на развитието. Докато някои групи бозайници разчитат в голяма степен на него и той е добре развит (гризачи и насекомоядни, широконоси американски маймуни), при други той е атрофирал и рудиментарен (китове, някои прилепи, примати в Африка и Азия).
У човека този орган е разположен в т. нар. вомероназална ямка в носната кухина и е загубил тръбовидната си форма. Той се развива у зародиша, но впоследствие силно закърнява, а каналът между носната и устна кухина се запълва с меки тъкани. Към момента в научните среди все още се води дебат доколко е възможно вомероназалът да функционира в някаква степен у някои хора или е напълно неактивен. При всички положения обаче статутът му на загубил значението си рудимент е вън от всякакво съмнение. При това дори той да е запазил някакви остатъчни функции при някои или дори у повечето хора, неговата обвързаност директно с архаични  мозъчни структури, които не са особено съвместими с разумната обосновка и трудно се поддават на рационален контрол прави смисъла от него повече от съмнителен. Не случайно е посочвана възможна връзка на този феромонен детектор с ирационални и отречени от съвременното общество явления като расизъм, шовинизъм и ксенофобия.

Полезна литература:

- Bhatnagar, Kunwar P.; Meisami Esmail - Vomeronasal Organ in Bats and Primates: Extremes of Structural Variability and Its Phylogenetic Implications [in: Microscopy Research and Technique, 43(6), 1998, pp. 465–475]

- Jahnke, Volker; Merker, Hans-Joachim - Electron Microscopic and Functional Aspects of the Human Vomeronasal Organ [in: American Journal of Rhinology, 14(1), 2000, pp. 63–67]

- Rоper-Hall H. T. - Jacobson's Organ  [in: Proceedings of the Royal Society of Medicine, vol. 38, October 1944, pp. 41-50]

- Stoyanov, George S.; Matev, Boyko K.;  Valchanov, Petar - The Human Vomeronasal (Jacobson’s) Organ: A Short Review of Current Conceptions [in: Cureus, vol. 10(5), 2018 May: e2643]

- Young, John Riddington ; Stoyanov, George S. - The strange and eventful history of Jacobsen's organ [in: Hist. Otorhinolaryngol.,  2018; 1: pp. 223-238] 

-  Богомильский, М. Р.; Чистякова В. Р. - Детская оториноларингология: Учебник для студентов вузов, Москва, ГЭОТАР-МЕД, 2002

Седем седмичен човешки ембрион.
Ясно се вижда добре оформената опашка, която впоследствие закърнява.

5. Опашки? Опашна кост и каудоидни израстъци: Нашите далечни животински прадеди са имали опашки, които са имали множество функции: запазване на равновесие, изразяване на емоции, впоследствие у някои видове маймуни се е развила дори хватателна. Преди ок. 20 млн. г. обаче в резултат на случайна генна мутация група маймуни губи опашките си. Впоследствие те стават предци на цялото семейство човекоподобни (Hominidae), както и на гибоните (Hylobatidae). Смисълът на еволюционния натиск, довел до трайното утвърждаване на тази промяна не е съвсем ясен. Факт е обаче, че днес липсата на опашка е важен признак, който ни обединява с нашите най-близки роднини - шимпанзета, горили, орангутани.
Въпреки това обаче между 5 и 8 седмица от развитието си човешкият ембрион има ясно изразена опашка, която впоследствие изчезва в резултат на процес на програмирана клетъчна смърт, т. нар апоптоза. Любопитно е, че отговорен за този процес е същият ген Wnt-3a, който отговаря за формирането на опашката при другите животински видове.
Разбира се, "биогенетичният закон на Хекел-Мюлер" според който "онтогенезата повтаря филогенезата" е отдавна опроверган от еволюционната наука и е станал нарицателен пример за случай в който една красива хипотеза е убита от натрупването на множество факти, които ѝ противоречат. Но сравнението при ембрионалното развитие на човешкия зародиш не толкова с възрастните екземпляри, колкото с ембрионите на другите животински видове си остава изключително полезно за разкриване на общите принципи и особености и потвърждаване на общия ни еволюционен произход.

Единственият запазен остатък от опашката при човешкия ембрион е опашната кост. Тя се състои от 4-5 недоразвити и срастнали помежду си прешлена и не е съвсем лишена от функции. За нея са захванати различни мускули, сухожилия и съединителни тъкани, което допринася за укрепването на опорно-двигателния апарат. Въпреки това опашната кост може с пълно право да бъде причислена към рудиментарните органи: от една страна захванатите за нея анатомични образувания са захванати за различни други костни структури на различни места, благодарение на което евентуално нейно отстраняване не се отразява по никакъв начин на правилното функциониране на опорно-двигателния апарат. Единственият потенциален страничен ефект от оперативно премахване на опашната кост е развитие на перинеална херния, но той се наблюдава крайно рядко. От друга страна не толкова рядко опашната кост развива различни видове тумори, най-често срещан от които е сакрококцигеалната тератома.
Любопитен факт е, че понякога бебета се раждат с опашки. В преобладаващия брой случаи става въпрос за псевдоопашка - кожни, мастни (липома), костни израстъци, туморни образувания и др. Обаче макар и крайно редки, на науката са известни и т. нар. "истински опашки". В тяхната структура е включен целият набор от мускули, съединителни и мастни тъкани, кръвоносни съдове, сухожилия и нерви.

Полезна литература:

- Adams, Jill U.; Shaw, Kenna M. - Atavism: Embryology, Development and Evolution [in: Nature Education 1(1), 2008:131]

- Ahmad, Asrar; Hasnain, Bangash Masooma; Saleem, Irum  - Human tail- a rare anatomical mystery: A case report [in: Journal of Pediatric and Adolescent Surgery, Tue, 06 Oct 2020]

- Forte, Humberto; Lopes Soares, Carlos Eduardo; Holanda Góes Bezerra, Márcia Maria de - A true human tail in neonate [in: Journal of Pediatric Surgery Case Reports, Vol. 66, March 2021, 101801]

-  Xia, Bo; Zhang, Weimin; Wudzinska, Aleksandra et al. - The genetic basis of tail-loss evolution in humans and apes [in: BioRxiv - the preprint server for biology, operated by Cold Spring Harbor Laboratory, September 16, 2021]

Разположение на вътрешните и външни аурикуларни мускули.
Тяхната многобройност и специфично разположение са доказателство за важните им функции в миналото.

Днес обаче те са напълно атрофирали и нямат никакво значение за работата на ушите.

6. Аурикуларни мускули: За нашите далечни животински прадеди е било важно да могат да мърдат ушите си - както за прецизно възприемане на звуците идващи от различни източници, така и като част от невербалната комуникация между индивидите, изразяваща техните настроения и състояния. За тази цел ушите ни са снабдени с множество - цели три външни (заобикалящи ушната мида) и шест вътрешни (разположени на ушната мида) мускули. При нас обаче всички тези функции са отпаднали като ненужни и тези мускули са закърнели и нефункциониращи. Единствено само едно забавно малцинство измежду хората е в състояние да мърда волево ушите си, развеселявайки околните с това любопитно атавистично умение.

Полезна литература:

-  Avelar, Juarez M. -  Ear Reconstruction, Springer International Publishing AG, 2017 [2-nd edition]

Дългият палмарен мускул (palmaris longus) придава сила на обхвата на безименния пръст и кутрето.

Липсата му обаче не оказва влияние на захвата на ръката.

7. Дългият палмарен мускул (palmaris longus) придава сила на обхвата на четвъртия и петия пръст при бозайниците (за нас, хората - безименен и кутре). Той е бил от решаващо значение за животинските ни прадеди при тяхното катерене по дърветата. Въпреки това след като те преминават към двуного ходене и изоставят дървесния начин на живот, този мускул престава да играе роля в естествения отбор - още повече, че няма никакво значение за силата на захвата при манипулация с оръдия на труда. Днес той отсъства при прибл. 14% от хората, по-често при жените отколкото при мъжете. Този дял варира в различните расови и етнически групи, но въпреки това е ясно изразена тенденция. 

Полезна литература:

- Cetin, A.; Genc, M.; Sevil, S. et al. - Prevalence of the palmaris longus muscle and its relationship with grip and pinch strength: a study in a Turkish pediatric population [in: Hand (N.Y.), 8(2), 2013 Jun, pp. 215–220]

- Sebastin, S.J.; Puhaindran, M.E.; Lim, A.Y.T. et al. - The Prevalence of Absence of the Palmaris Longus – A Study in a Chinese Population and a Review of the Literature [in: Journal of Hand Surgery, 30(5), 2005, pp. 525–527]

И така, обективното изследване на всички изброени елементи и признаци в човешката анатомия и физиология показва само едно: ние не сме създадени по предварителен план от интелигентен създател. Развили сме се от животински прадеди с различна телесна структура, приспособена към коренно различен начин на живот чрез продължителен, бавен и мъчителен процес. Много от нашите физически особености са изключително зле приспособени за дейностите, които изпълняват - до степен да е наистина чудно не как успешно изпълняват своите задачи, а как въобще се справят с тях въпреки нелепите си от ергонимична и функционална гледна точка характеристики. Именно тази липса на замисъл в човешкото (и на останалите живи организми) устройство е едно от най-сериозните и неопровержими доказателства едновременно за еволюцията и за липсата на бог, който според представите на различни религии и философски системи е създал и контролира биосферата на нашата планета и собствената ни съдба. Която в крайна сметка се оказва, че е единствено в нашите ръце...

Витрувианският човек

Скица на Леонардо да Винчи от 1490 г.