ОТНОШЕНИЕ НА БПЦ (БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ) КЪМ ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА НА БЪЛГАРИТЕ

 (обзор на архивни текстове и документи)

                                                                 

Знаме на Горнооряховската въстаническа чета: 1876 
Четата така и не успява да се организира и да извърши оперативни действия.
На 26 април 1876 нейните лидери Георги Измирлиев - Македончето и Иван Панов Семерджиев
са обградени от турските власти, след кратка престрелка заловени и обесени на 28 април 1876.

                                                                    „глупави и безумни хора от Панагюрище и Копривщица“

                                                                    митрополит Панарет Пловдивски, 24 април 1876

                                                                    „злонамерени и зловещи хора… чада на сатаната“

                                                                    екзарх Антим I, 28 април 1876

                           

                                                                    „Не вярвам аз, че калугер ще спаси раята

                                                                    свободата не ще екзарх, иска Караджата“

                                                                    Любен Каравелов, 4 март 1872

1. Увод: Фактори предопределящи ролята и действията на БПЦ в национално-освободителната ни борба.

Един от най-погрешните и трайно поддържани в българското национално съзнание митове е, че БПЦ е някакъв въображаем стожер на народностното самосъзнание и също толкова въображаем пазител на неговата историческа памет. Всъщност нищо не може да е по-далеч от истината. Нека оставим настрана факта доколко е от значение за българщината вярата в един мъртъв евреин, екзекутиран заради идеи и убеждения нямащи нищо общо с българския народ и неговата история. А тя недвусмислено говори за точно обратното: християнството само по себе си и като религия никога и по никакъв начин не е било катализатор на самоосъзнаване при българите. Напротив- когато в редки случаи (като при Паисий или екзархията) то е използвано като изразител на такива процеси, това е било единствено поради специфично стечение на исторически обстоятелства и народни очаквания, на които българското духовенство е било принудено да отговори. На първо място поради независещата от избора му народностна принадлежност и свързания с нея натиск, а на второ понеже собствените му интереси за автономия спрямо дискриминиращия го гръцки духовен сюзерен в лицето на Цариградската патриаршия му диктуват да заеме подобна позиция. 

Убедителна илюстрация за това е динамиката във въздействието на екзархията като фактор в национално-освободителното движение на българския народ през Възраждането. В неговия начален етап считаното за второстепенно от своите гръцки събратя българско духовенство умело се възползва от настроенията на своите сънародници и техния стремеж за обособяване от гърците, но стриктно в рамките на съществуващия в Османската империя ред. Дотогава всички изповядващи православието като особена форма на византийско християнство поданици на султана на Балканите са считани за единна верска общност, „Рум милет“. Поставянето им в гражданско отношение под властта на единна институция – Цариградската патриаршия улеснява административно управлението и експлоатацията им, както и мотивира духовенството на Фенер да бъде лоялно към Високата порта заради материалната изгода от получаваните от това население приходи и идеологическата полза от възможността да го подлага на системна и безпрепятствена асимилация. Това е и причината когато става ясно, че Византия е мъртва, а завладяването на Константинопол неизбежно, именно византийското духовенство да изостави политическата власт, която го е закриляла и поддържала хилядолетие и половина и да си потърси нов благосклонен покровител в лицето на Мехмед Завоевателя.

В началото на XIX век обаче, подкрепяно от европейските велики сили гръцкото национално-освободително движение довежда до създаването на независима Гърция, въодушевена от т. нар. „мегали идея“ за присъединяване на всички населени с гърци територии на Балканите, в Мала Азия и по черноморското крайбрежие. Тази концепция по подразбиране включва възстановяване в определена нова форма на Византийската империя, оцеляла част от която е именно Цариградската патриаршия. Някои нейни представители възприемат тази идеология, резултат от което е оттегляне благоволението на османците от нея и начало на период на репресии към гръцкото духовенство. Това е и подходящият звезден миг за българското такова, което се възползва от ситуацията да бъде припознато като етнически представител на може би тогава най-многобройната подчинена народност в империята, при това обитаваща ключови в стратегическо отношение територии, определящи за контрола на Балканите, следователно на цялата нейна европейска част.

Възможността да застане начело на толкова голямо население и да го управлява без външна конкуренция е достатъчно сериозен стимул за българското духовенство. В започнатата поради това църковно-народна борба успешният краен резултат е предопределен от умелото балансиране между два практически противоречащи си елемента. От една страна това е вътрешнополитическо разчитане на благоволение от Високата порта, която оценява възможността да използва българския елемент в противовес на доказано бунтовния и ориентиран към освободените си сънародници гръцки елемент. От друга, имаме възползване във външнополитически план от амбициите и интересите на Русия, която се стреми да достигне през османските територии до топли морета, представяйки се за покровител на южните славяни.

Тази комбинация от угодническо ласкателство и недотам умело прикрит шантаж в крайна сметка води до политически успех. Султанът издава ферман "с който са състави едно отделно духовно правление (Округ) под официално наименование (титул) Българска ексархия"
Ферман за учредяване на Българската екзархия на султан Абдул Азис от 27 февруари 1870 (8 зилхидже 1286 по османския календар)
В него се разпорежда учредяване на независима българска църква за верско представителство на българите, обособени като отделен от гърците народ в рамките на империята и възможността към тази структура да се присъединят и други райони, ако по-голямата част от християнското население там иска това (плебисцит). Този резултат съответства както на мечтите на българите, така и на баналните интереси на българското духовенство и на моментните политически нужди на османската власт. Голямото, в крайна сметка фатално разминаване обаче е в по-нататъшните стремежи. За българския народ и възрожденските ни революционери това е само междинна фаза към крайната цел: постигане на национално освобождение и самостоятелна българска държава. За екзархията с оглед получените от султана повече от достатъчни привилегии и нейното виждане за съотношение на силите и политика на обслужване на по-силния национално-освободителната борба е опасна и вредна тенденция на която следва да се противостои с всички средства и да се демонстрира безрезервна лоялност към благодетеля – Османската империя (до момента на очевидна промяна в политическата обстановка, разбира се).

Поради тази причина българската църква (екзархията) няма никакъв интерес да подкрепя нашето национално-освободително движение. На първо място в рамките на статуквото тя е монополист като институция отъждествявана с младата българска нация, току що раждаща се от недрата на предшествалия я етнос. Замяната на чуждата политическа власт с наша собствена няма да увеличи нито нейното влияние, нито престижа ѝ сред населението, нито получаваната щедра и доброволна народна издръжка. Нещо повече, напълно възможно е съгласно тенденцията в Европа и идеите на родните ни революционери една българска политическа власт да ограничи влиянието на църквата в обществото и дори да посегне на част от нейните имущества (вакъфски имоти) и привилегии. При това хилядолетният църковен инстинкт да се угодничи на по-силния на деня отблъсква висшето българско духовенство от бунтовните родолюбци и го ориентира към османските власти, от които то също получава щедри имотни и други материални дарения. Като единствен резервен контрапункт то до известна степен поддържа връзки с руското духовенство и се старае да задържи покровителството и на руския император. Една политическа власт на Русия на Балканите също обаче не е изгодна на екзархията, тъй като би могла лесно да се трансформира в „задунайска губерния“, а българското духовенство да бъде административно подчинено на руския синод по същия начин по който доскоро е било владяно от Фенерската патриаршия. Така поддържането на статуквото и безрезервната лоялност към султана стават доминиращ момент в политическата позиция на екзархията.

Изцяло негативното отношение на БПЦ към национално-освободителните ни борби проличава особено ярко в изявленията и поведението на нейните представители при предшествалата Априлското въстание (20 април-20 май 1876) криза, по време на самото въстание и в началния етап на последвалата Руско-турска война от 1877-1878. При това имаме невероятния исторически късмет въпросната позиция на екзархията да е изключително добре документирана и съответните документи да се окажат успешно съхранени и до наши дни. Затова най-добре е да оставим самите документи да говорят и да разкрият истината за пълната липса на патриотизъм и съпричастност към идеалите за политическо освобождение и самостоятелна българска държава у висшето българско духовенство през онзи съдбовен и трагичен период от нашата история. Още през първата половина на 70-те години на XIX век, когато се забелязват първите признаци на предстоящите размирни събития, екзархията като цяло и нейните представители в частност заемат подчертано лоялистка позиция и не просто се разграничават от борците за политическа свобода, но дори предприемат подчертано враждебни към тях действия.

                                                         

в-к Напредък (5 юли 1874 - 10 юни 1877) 

Печата се в Цариград, печатницата на Дикран Арамиан.
Представлява официоз на Българската екзархия 

и като такъв стои на строго консервативни, лоялистки и антиреволюционни позиции

2. Антиреволюционните и проосмански изявления на Българската екзархия преди Априлското въстание

Екзархията и изразяващата нейните възгледи преса от самото начало както на собственото си съществуване, така и на национално-освободителната ни борба заемат твърда и последователна антиреволюционна и най-вече сервилно-проосманска позиция. Още преди да е затихнал окончателно обществено-народният дебат около църковнат автономия на българите официозът на екзархията в-к Право обвинява един от най-активните ни възрожденци, Петко Р. Славейков и неговия в-к Македония в подмолно разпространение на деструктивни „неврели и некипели социални теории и всякакъв вид революции“ и нарича плановете и възгледите му „шарлатански“

Марко Балабанов – Обществените теории на в. „Македония“ и посланието на Българската екзархия [в-к Право, бр. 21 от 31 юли 1872]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция, 1974, стр. 168

Същият вестник охарактеризира борците са политическа свобода на българите във Влашко, обединени около редактирания от Любен Каравелов в-к Свобода с най-цветисти прозвища, характеристики и обвинения. На неговите страници Каравелов е „авантюрист“, „изверг“, който е „с подли и низки маниери“, „луд и свиреп“, „безсъвестен и властолюбив“. Той е описан като „княз на подземните механи, оратор на развратните домове“, тартор на „самозваните и своекористните деятели на революцията“, увлечени от „разни революционни ветрове в Европа“. Според автора той намира последователи „сред разбойниците и вагабонтите, в отровените стихии, които българският народ изхвърляше от себе си и които намираха прибежище отвъд Дунав“. Сподвижниците на Каравелов, Ботев и Левски, Вазовите хъшове за близкия до екзархията кръг са „гнусни изроди“, „подли интриганти“, „ненаситни грабители“, „безсъвестни убийци“. Те са „подивели във варварщината си, пиянството и разврата си, изгнили от гнусните си болести“. Това са „свине, които със смрадните си муцуни ровят в маргарити и безценни камъни“. Подава се нагледен пример как различни революционни събития в последно време „показаха кой род са агентите на Каравелов и до коя степен на низост и безчовечност могат те да слязат. Азия цяла до Багдад се оръси с кървави сълзи и се накърми с лешове на невинни хора, оклеветени от вагабонти и разбойници! Тъмница не е останала може би в нашето отечество, която да не е чула въздишките и отчаянието на злочести люде, пострадали вследствие интригите или на потворствата на Каравелов и съдружие“. Затова според този памфлет негова задача е да „протестува против систематическото развращение на нашето юношество, против разпространението на злите начала в нашето отечество“. Защото първа задача на „честните хора“ е „да възпрат народа от пътя към бездънната пропаст в която го блъскат“.

[в-к Право, бр. 28, 21 септември 1872] вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция, 1974, стр. 173

Показателна е позицията на екзархията и близките до нея кръгове при посещението на Васил Левски в Цариград на 28 август 1871, с цел да събира пари за революционна дейност. Там той се сблъсква с пълно неразбиране и пренебрежение, както и с открита враждебност. Според неговите опоненти там „тия му действия са вредни за сегашното положение на екзархията ни… и опасни за целия ни народ“. Заради него и подобните му „напразно щели да отидат и пострадат много невинни хорица“.

д-р Христо Стамболски, Автобиография, дневници и спомени, Т. II, 1927, стр. 160; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция, 1974, стр. 172

Нещо повече: след залавянето на Васил Левски на 27 декември 1872 в Къкринското ханче самият екзарх Антим I изрично, макар и в частен разговор, се произнася, че дейността на Апостола е ни повече ни по-малко „пакост за народа и за екзархията“.

Частен разговор на д-р Христо Стамболски с екзарх Антим I на 5 януари 1873 в Цариград; вж. д-р Христо Стамболски, Автобиография, дневници и спомени, Т. II, 1927, стр. 160; Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция, 1974, стр. 173

От лятото на 1874 църковен официоз на екзархията е вече вестник Напредък. Неговата политическа платформа е ясно очертана, още повече на фона на усещането за идващите размирни времена: „Пред мисълта само за едно възможно наставане на таквоз време, когато познатата поданическа вярност на българский народ ще бъде подложена на изкушение, ний трябва да почувствуваме отсега колко драгоценно ще е за нас увардването на престола на Негово И.В. Султана“

[в-к Напредък, бр. 5, 3 август 1874]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция, 1974, стр. 174

По случай 35 годишнината от издаването на Гюлханския хатишериф (3 ноември 1839) в-к Напредък излиза не просто с възпоменателна, но с истинска програмна статия, в която пророкува сливането на всички народности в Османската империя в единна „велика османска народност“, стига само в духа на хатишерифа да се привлекат „към високите служби всичките кадърни и учени поданици, без разлика на племе, без разлика и на вяра; това би било едно средство да се смесят народностите помежду си“. Естествено последователите на екзархийската политика правят изричната уговорка, че „Ний не отказваме, че на мюсюлманите принадлежи настоящото право да бъдат владеющий народ…Нека мюсюлманите представят в турско силата! Нека бъде така.Тем войската, морската сила, никой не им отказва тази двойна служба, това двойно право. Те са от едно гордо, завоевателно племе. Нека защитават другите поданици на падишаха.“

[Гюлханскийт хатишериф, в-к Напредък, бр. 13, 26 октомври 1874]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция, 1974, стр. 174

екзархийският митрополит Григорий Доростоло-Червенски 

(Георги Немцов, 1828-1898, русенски митрополит от 1872)

Известен туркофил, кариерист и последователен противник на българските революционери.

Показателен за църковната политика от онова време е примерът на владиката Григорий Доростоло-Червенски (седалище на митрополията в Русе), чиято пастирска кореспонденция обрисува индивид, който сякаш се срамува от българския си произход и прокарва подчертана разделителна линия между себе си и своя народ. По време на размириците свързани с т. нар. „Френска сватба“ от 12 януари 1875 г. в Шумен между местната девойка Василка Константинова и белгиския (или френски- източниците се разминават) инженер Южен Симон Фери и разпалени от Панайот Волов, Григорий нарича репресираните от турската полиция местни младежи „онези виновни българчета“ и „онези нещастни шумненчета“.

Писмо на Григорий Доростоло-Червенски до Варненско-Преславския (тогава със седалище в Шумен) митрополит Симеон  от януари 1875 и др. [ДА-Русе, ф. 43, оп. 2, арх. ед. 6, л. 6; ф. 43к, оп. 1, арх. ед. 1592, л. 167; НА-БАН, ф. 54к, арх. ед. 364, л. 76-77; арх. ед. 396, л. 43-44); ]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 187; Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 28.6

Светиня му не се колебае да отправя категорични препоръки към подчинените му свещеници да са последователно предани на турското правителство, което за него е „пречестно“, понеже мисли единствено „доброто на нашия народ“ и показва своята добронамереност към него с непрестанни „големи благодеяния“. Затова според митрополита „Прочее и в тези трудни обстоятелства всекиму се налага свята длъжност, като има пълно упование на царското благоразположение, да употребява дадените му от бога нравствени и умствени сили за надлежно поправление на работите“.

Писмо на Григорий до свещениците и смесените казалийски съвети в Силистра, Тулча и Разград [ОДА-Русе, ф. 43, оп. 2, арх. ед. 6, л. 31-32]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 187

По какъв начин следва да бъдат употребени нравствените и умствени сили на всекиго Григорий разяснява достъпно и понятно като дава за пример разбира се себе си. И тази употреба означава ни повече, ни по-малко чисто и просто доносничество, шпионаж в полза на турците срещу борците за свобода: „Като съм желал всякога да предзема (остар. „да предотвратя“) сяка случка, която би могла да причини главоболие на правителството и студенина между интересующите се страни, аз, когато виждах за нужно, правях доношения до надлежните власти“.

Писмо на Григорий до екзарх Антим I от 1875 [ОДА-Русе, ф. 43, оп. 2, арх. ед. 6, л. 21]; вж. вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 187  

Активността на светиня му обаче ни най-малко не се ограничава единствено с просто доносничество. Той е подчертано инициативен и когато има възможност сам взема нещата в свои ръце, но отново със същата цел. Така през септември 1875 в с. Червена вода, Русенско се подготвя чета, като част от по-големия проект за Старозагорското въстание. В навечерието на бунта обаче осведомилият се по свои канали Григорий извиква в митрополията уж по частна работа предводителя на заговорниците Тома Кърджиев, след което го предава в ръцете на русенския валия. Така четата остава без предводител, а заместникът му Върбан Юрданов не може да го замени пълноценно. Макар да излиза в Балкана на 21 септември 1875, след няколко дни преследвания и престрелки с турските потери групата се разформирова и разпръсва. Така русенският митрополит се оказва важен сътрудник на османските власти, а летописецът на онези събития Захари Стоянов с болка и омерзение пише за предадените от него четници как те „ненадейно и нечакано тие биле прободени, не от турски ятаган, не от черкезка кама, но от архиерейския златокован жезъл на негово високопреосвещенство святи Доростоло-Червенски митрополит Григорий, който взел ролята на гнусен шпионин спрямо червеноводските юнаци“.

Захарий Стоянов – Записки по българските въстания, Т. I (2010), стр. 224; вж. и Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 188

Точно тази съзнателна и последователна родоотстъпническа дейност на русенския митрополит е причина той дори непосредствено след Освобождението да получи неласкава оценка от новото поколение историци на свободна България. Така учителят, историк и етнограф Георги Димитров се произнася категорично за владиката: „българския народ едва ли ще му прости делата, които той е вършил по турско време“ 

Георги Димитров, Княжество България, Т. I, 1894, стр. 47; вж. и Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 188

И такава оценка е безспорно нужна, тъй като амбициите на Григорий да изгради кариера не приключват и след създаването на независима България. С интриги и използване на връзки той се опитва да стане глава на църквата в Княжеството, измествайки чрез машинации тогавашния екзарх Йосиф. Манипулациите му в крайна сметка не успяват, но са чудесна илюстрация какъв е бил духът, който е витаел в покоите на висшето православно българско духовенство преди и непосредствено след Освобождението: „Григорий е хитър, лукав, ужасен лицемерец, крайно горделив и до висша степен славолюбив. През 1879 г. във Великото народно събрание в Търново, той предлагал да се остави Македония и Одринско под управлението на екзарха, а в княжеството да се възобнови българска патриаршия, на която, разбира се, той да бъде назначен патриарх, но като се отхвърлило предложението му, през 1881–2 год. той употребил всички средства, за да се назначи екзарх.

А пък както се вижда, и още не се е отказал от своята идея. Според слуха, който се носи из София, синодалните старци, които под негово председателство почнаха заседанията си през м. Май н.[астоящата] г.[одина], били решили да изменят екзархийския устав и като прокарат в идущото Народно Събрание своя проект, да отворят път за едно независимо от екзархията управление.“

Георги Димитров, Княжество България, Т. I, 1894, стр. 47

Ако Григорий Доростоло-Червенски би бил самотен и изолиран пример за родоотстъпничество и туркофилство в онзи период, бихме могли да отдадем неговите позиция и дейност на лични пристрастия, далеч не представителни за висшето духовенство на екзархията като цяло. Но това оказва се въобще не е така. Той в никакъв случай не е единствен в своите мнение и дейност. Нещо повече – те отразяват именно становището на екзархийския синод като цяло, начело със самия екзарх.

екзархийският митрополит Симеон Варненско-Преславски

(Одисей Попов, 1840-1937, варненски (първоначално шуменски) митрополит от 1872)

Последователно прокарва верноподанически нагласи сред паството си.
Доносничи срещу Панайот Волов и подпомага ареста му в навечерието на Старозагорското въстание.

Така негов достоен събрат в нелекото призвание на доносничеството и издайничеството е Варненско-Преславският митрополит Симеон, който по ирония на съдбата доживява до дълбока старост, обкръжен и след Освобождението с фалшивия ореол на авторитетен мъдрец и духовен лидер. Още в интронизационното си пастирско послание при избирането му за глава на епархията от 13 октомври 1872 той ясно подчертава както политическите си убеждения, така и твърдата си лоялистка позиция към османските власти. С целия си наличен в очите на неговото паство авторитет той категорично изисква от тях като задължително условие за тяхното благополучие „вярност искрена и непритворна към честното ни царско правителство, което с толкози благодеяния показа своята грижа за нас и постоянно работение за да ся възползувами от правдините, които са ни подарени“.

Епархийско послание по случай встъпване в длъжност на митрополит Симеон Варненски и Преславски от 13 октомври 1872 [Кондика № III, стр. 120-121 в архива на Варненска и Преславска митрополия]; вж. Петър Ников- Варненски и Преславски Симеон (животописна скица) в Сборник в чест на Варненский и Преславский митрополит Симеон, 1922, стр. 27; вж. и Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 188

След по-малко от три години владиката има наистина удобен повод да покаже с думи и дело своята преданост към османските власти и да се докаже като убеден реакционер, колаборационист, предател и доносник. Този повод е подготовката за Старозагорското въстание в Шуменско през есента на 1875, в която главна роля играе младият учител Панайот Волов. Първоначално Симеон за задоволява използвайки позицията и авторитета си сред населението да върши контрареволюционна пропаганда от амвона, отправяйки обичайните, изпълнени с коленопреклонен патос лоялистки послания. Основната им цел е да внуши как „нужно е да смятат, че покорността на властите е свята тяхна длъжност“ на духовното стадо:

„Призоваваме ви, прочее, да обърнете всичкото си внимание както всякога в изпълнението на длъжностите към царското правителство. Съветваме ви да ся пазите от мисли и думи, които могат да накарат някого да ся съмнява за вашата искреност към властите. Напомняме ви да сте кротки, мирни и внимателни. Не давайте ухо на думите на хора, които всякоги искат да ся възползуват от несчастията на ближните си“.

Архиерейско послание на митрополит Симеон от 28 август 1875 до жителите на: Ески Джумая (дн. Търговище) [НА-БАН, ф. 144к, оп. 1, арх. ед. 171, л. 62-65] и Варна [ДА-Варна, ф. 79к, оп. 1, арх. ед. 19, л. 26-27]; вж. Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.2

Съветите и заклеймяването на архиерея обаче очевидно не дават нужния резултат и в крайна сметка той достига до закономерния завършек, продиктуван от последователните му страстно-верноподанически възгледи. И този завършек е очакваното предателство. В частната си кореспонденция със своя единомишленик и събрат Григорий Доростоло-Червенски митрополит Симеон самодоволно прави пълни самопризнания в прав текст. В немалка степен този акт е мотивиран и от наранено честолюбие: „Влиянието на някакви хора струва повече, по-силно е от моето“. Намерил оправдание за действията си в прагматична оценка за съотношението на силите, той бърза да издаде революционерите на властите: „Като се научих това нещо, обезпокоен, разбира се за това от лошавите сетнини, които ще има за тукашното народонаселение едно такова безумно и отчаяно движение, намерих за добро, при това още счетох за своя длъжност да обадя на местната власт за това, което чух. Това и направих.“ 

В резултат Панайот Волов е арестуван, по-късно поради липса на доказателства и дипломатически натиск е освободен, но губи учителското си място, поставен е под строг полицейски надзор и в крайна сметка е принуден да емигрира в Румъния. Симеон обаче не се задоволява с личния си предателски принос. Той полага всички старания да мотивира подчинените си да действат по абсолютно същия начин: „При всичко това обаче повиках свещениците, които бяха дошли в Шумен и им препоръчах да бъдат внимателни и ако би да се появят татака такива чапкъни овреме да ми обадят или ако можат да ги уловят и предадат на местната власт“. Какво ще се случи на заловените младежи и как ще пострадат те за своите свободолюбиви идеали очевидно не е грижа на високопреосвещенството, той ги оставя на грижите на господ: „Господ да им е на помощ. Правителството е длъжно да наказва виновниците, аз съм първий, дето бих желал да се накажат, за да се умъдрят другите и да не дават ухо за чужди внушения“. 

Частно писмо на митрополит Симеон Варненски и Преславски до митрополит Григорий Доростоло-Червенски от 22 септември 1875; вж. Вера Флорова, Отношението на Варненския и Преславски митрополит Симеон към Шуменското въстание от 1875 г. в Известия на държавните архиви (ИДА), кн. 16, 1968, стр. 167-168; Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция, 1974, стр. 189; Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.2 

В допълнително архиерейско послание към жителите на редица български села в епархията си Симеон нарича апостолите на българското освободително движение „няколко нехранимайковци“, настоятелно изисква селяните да не се вслушват в техните проповеди и да си гледат пряката работа. Към увещанията светиня му добавя и заплахи с наказание както от страна на османските власти, така и от екзархийското духовенство.

Архиерейско послание към жителите на селата Дивдядово, Преслав, Драгоево, Осмар, Смядово, Котел, Салманово, Кюлевча от 11 октомври 1875 [НА-БАН, ф. 144к, оп. 1, арх.ед. 171, л. 67] вж. Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.2

Изводът от всички тези изрични изявления е категоричен и ясен. Митрополитът извършва доброволно предателство и става доносник на турските власти, като инициира репресии срещу българските революционери. Както е принуден да признае дори предубеденият изследовател Петър Ников „той е трябвало да земе ясно и определено становище по отношение на революционното движение в своята епархия. И той го е зел. То е било отрицателно… не се е поколебал да се противопостави дори и активно на готвените смутове в Шуменско, като предизвестил властта да вземе мерки... И тези свои действия той е вършил не тайно, но напълно явно и преднамерено, известявайки в ред писма екзархията и русчушкия владика за тях и зимайки без колебание върху си цялата отговорност за извършеното“.

Петър Ников - Варненски и Преславски Симеон (животописна скица) в Сборник в чест на Варненский и Преславский митрополит Симеон, 1922, стр. 30; вж. и Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция, 1974, стр. 189;

Панайот Волов (1850-1876)

Български учител, интелектуалец, революционер, един от апостолите на Априлското въстание

в хода на което загива трагично. Останките му почиват в Пантеона на възрожденците в Русе.

На фона на такива факти подновената напоследък в нашата историческа наука квазиреставраторска нова политкоректност за съжаление полага бодро всякакви усилия да възпроизведе и повтаря официозния прочит от времето на царство България. Съзнателно се дава предимство на тенденциозни интерпретации, които акцентират върху оправданията на владиката и представят страховете на реакционната му позиция като мотивирани от отговорност и грижа за живота и добруването на българите. Описанията на тази толкова раздалечена във времето аргументация са толкова еднотипни по форма и съдържание, че съзнателното търсене на приемственост е повече от очевидно: 

„Той е считал за цяло безумие да се подига възстание в шуменската укрепена област… Едно българско възстание би имало катастрофални последици за българския елемент в тези места, който, поради своята малобройност и отвред заобиколен от големи турски маси, би бил поголовно изклан и уничтожен. Съзнавайки своя дълг, В. Пр. С. не е могъл да допусне подобна катастрофа и е бил длъжен да вземе всички нужни мерки за предотвратяването ѝ… за да спаси по такъв начин българското население от гибел… Като истински народен вожд, който не се води от чувствата, страстите и внушенията на момента, но от големите и далечни интереси на нацията той не се е скрил в безопасно уединение и бездействие, но в решителния момент е изпълнил смело и решително своя дълг, както са го изисквали, според неговото дълбоко убеждение, жизнените народни интереси, противопоставяйки се на цяло едно течение, пакостно за мястото и времето.“

Петър Ников - Варненски и Преславски Симеон (животописна скица) в Сборник в чест на Варненский и Преславский митрополит Симеон, 1922, стр. 30; вж. и Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция, 1974, стр. 189

„Не страхът за личното положение или за собствения живот, а тревогата, че е възможно да пострадат хиляди невинни българи вследствие на евентуална въоръжена проява - това обстоятелство предопределя категоричните и последователни действия на митрополита и неговия епархийски съвет за осигуряване на мира и спокойствието на българите“.

Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.1

„…младежите организатори на бунта са били наясно както с възможността да бъдат предадени, така и с невъзможността с ограничените си действия да съборят турската власт в свръхвъоръжената зона на крепостния четириъгълник. Въпреки всичко те поемат по трънливия път на обречеността, за да отстоят своите политически идеали. Пак по трънлив път, но път на компромиса и трудното посредничество между две противостоящи си сили, трябва да поеме вследствие на тази акция и шуменският владика. Той също отстоява свой висок идеал - християнския архиерейски дълг. Действията му в трудните последни месеци на годината 1875 демонстрират по убедителен начин обстоятелството, че както Симеон, така и подведомственият му митрополитски съвет са проявили необходимото съчетание от упорство и гъвкавост, за да предпазят в максимална степен живота и честта на своите епархиоти.“.

Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.2

Този тип „изследователи“ от различни поколения демонстрират паралелно и аналогични опити да представят митрополит Симеон дори като едва ли не „загрижен“ за съдбата на предадените от него революционери и уж „помагащ“ за облекчение на тяхното положение. В което да напомним, те са попаднали имено благодарение на неговите прями и последователни верноподанически старания:

„Съзнавайки своя дълг, В. Пр. С. не е могъл да допусне подобна катастрофа и е бил длъжен да вземе всички нужни мерки за предотвратяването й. Всичко показва, че благодарение именно на неговите съвети и разубеждавания, Волов, който отначало готвел да дига възстание в Шуменско, напуснал Шуменско и потърсил за своята революционна дейност област, по-благоприятна и с по-гъсто българско население“.

Петър Ников - Варненски и Преславски Симеон (животописна скица) в Сборник в чест на Варненский и Преславский митрополит Симеон, 1922, стр. 30

„Митрополит Симеон не е единственият, който предупреждава шуменския каймакамин за готвената конспирация, още повече че неговото "предателство" има двупосочен характер. Информирайки властите за готвеното предприятие, той предупреждава чрез подставени лица и водачите на съзаклятието, че ще бъдат търсени за арест.“

Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.2

Подобни опити за алтернативна интерпретация, основани на презумпции за "предупреждения" от някакви си лица за които просто се вярва как са изпратени изрично от владиката, обаче нямат нищо общо с мотивацията на екзархийския архиерей. Тя е очевидно далеч по-проста комбинация от дълбок животински страх, добре усвоена позиция на предана лоялност спрямо властите и съзнателен стремеж да съхрани собствените си привилегирован статут и авторитет сред българското население. Авторитет очевидно оспорен от борците ни за политическа свобода, на която православното духовенство е отявлен противник. Последното обаче не пречи след постигнатото с тяхната кръв и върху техните кости национално освобождение същото това духовенство с истинска политическа повратливост и лицемерие да претендира отново за същите статут и авторитет в новите условия на това, срещу което то така ожесточено се е борило.

Не толкова дълго след създаването на дългоочакваната ни нова държавност същият митрополит Симеон с цинизма на опитен политически въжеиграч взема рязък риторически завой и се произнася едва ли не ласкаво за паметта на преследвания от него революционер: „Помня го. Висок, сух, с блестящи очи, възторжен поклонник на идеалите на българския народ, за достигането на които се и пожертва….“ Въпреки това той никога не заправя да оправдава тогавашната си позиция и да я представя като привидна загриженост за паството, продиктувана от опасенията, че „В тия места ние сме капка в турско море. Ще ни удавят в реки от кръв.“ 

Лично писмо на митрополит Симеон до Стилиян Чилингиров от 2 февруари 1937; вж. Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.1

На своите съграждани и съвременници, които помнят поведението му в онези предосвобожденски години Симеон все пак е принуден да признае и повтори неизменните си възгледи. А тях даже проповядването на самокритичност към собствените грешки не му помага да преосмисли. Дори пред лицето на тържествуващата правота на своите мъртви или маргинализирани след постигането на крайната цел опоненти-идеалисти той отново гузно, но и самодоволно повтаря все същия рефрен: „Ала както тогава, така и днес, заявявам, че гледах на въстаническото дело в тукашния край като на крайно безумно и опасно за българите дело, затова се и противопоставих“.

Коледна проповед в катедралата на Шумен „Възнесение Христово“ на 24 декември 1922; вж. Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.1

Особено важно е, че нито Григорий, нито Симеон са някакво изключение за висшето българско православно духовенство. Точно обратното – те са изразители на една ясно различима колективна идеология, на общата мисловна и емоционална атмосфера, която владее в Българската Екзархия през онази епоха. И разбира се, като една обща нагласа тя е останала неизменна и до днес сред владиците на БПЦ. Всъщност тогавашните митрополити просто не са в състояние да реагират по друг начин. Средата, социалният статус, вярванията, образованието – всичко това просто  предопределя точно такова поведение. Както отбелязва Вера Бонева: „Тази обективно антивъстаническа позиция съответства на ролята и функциите на църковните институции в българското общество“.

Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.3

Окуражена от султанското благоволение към нея, като новосъздадена именно с цел да поддържа лоялността на българския етнос църковна йерархия, екзархията търси всеки удобен случай да засвидетелства своето верноподаничество. А в някои от тях и своята суетност, някакси недотатам съвместима с показното превъзнасяне на „смирението и скромността“ в християнската религия. 

Така например екзарх Антим I (1872-1877) коленопреклонно моли султан Абдул Азис (1861-1876) да награди с ордени някои членове на неговия синод, понеже това ще им достави (в прав текст) неизмеримо удоволствие: „Всеизвестно е, че Негово Императорско Величество славният ни Монарх винаги е благоволявал да зарадва по някакъв начин верните си поданици и честни държавни служители. Предвид на това осмелявам се да моля да бъдат зарадвани съответно със славата и достойнството на държавата верните, истинските и честни държавни служители — търновският митрополит Иларион и пловдивският митрополит Панарет с II степен на ордена Меджидие, а самоковският митрополит Доситей, нишкият митрополит Виктор и ловчанският епископ Иларион с трета степен на същия орден заради тяхната дългогодишна вярна служба към държавата, с което ще се достави неизмеримо удоволствие както на мен, така и на поменатите господа.“

Писмено прошение на екзарх Антим I към султан Абдул Азис от 11 юли 1872 (5 джемази-юл-еввел 1289 по османския календар); вж. Панчо Дорев, Документи из турските държавни архиви. Част I, 1940, документ № 810, стр. 485

Темата с ордените можем само да допълним само с мнението на следосвобожденските ни изследователи за познатия ни Григорий Доростоло-Червенски. Защото неговият стремеж да се отблагодари за получената лъскава награда е общ, повсеместен и представителен за цялото ни екзархийско висше духовенство от онова време: “засега само ще кажем, че той е бил предаден от душа и сърце на турското правителство, повече даже от Хюсеина и Османа, и като не е имал нужда от народна свобода, още, за да прикачи и някой лъскав орден от султана, той се е показвал най-вярното чадо на османския престол“.

Георги Димитров, Княжество България, Т. I, 1894, стр. 44

През същата година целокупният екзархийски синод прелива от благодарности към Негово Величество султана поради това, че в безкрайната си щедрост е дарил свой имот в Ортакьой за седалище на екзархията: „Бог да Ви дари живот на щастливия Османски трон до свършека на света! Към безбройните милости и благодеяния, с които Ваше Величество обсипва верноподания си български народ, новият Султански дар — градината на Вашите Султански имоти в Ортакьой да служи като Екзархия, преизпълни с радост и гордост целия споменат народ и особено скромните Ви раби.

Ние повтаряме постоянната си молитва — Всевишният да продължи живота и славата на Ваше Величество, и си позволихме да представим скромното ни заявление, с което изказваме пред стъпките на Ваше Величество нашата признателност и благодарност, за да бъде донесена до милостивия ни Владетел, който единствен е мощен да разпорежда и заповядва във всички случаи“

Благодарствен адрес на Светия Синод на Българската екзархия до султан Абдул Азис от 1872 (недатиран); вж. Панчо Дорев, Документи из турските държавни архиви. Част I, 1940, документ № 812, стр. 486

След злополучния край на Старозагорското въстание (16-30 септември 1875) екзархийският официоз Напредък обрисува с жални краски събитието като трагично недоразумение, причинено от незрели и неразбиращи наивници: „Строго осъждаме и ний туй безразсъдно поведение на някои наши млади… О! настръхваме ний и потреперваме от мисълта, че има и между нашийт народ люде, или по-добре намирват се някои млади… не могат още да разберат де лежи нашето спасение,а се оставят безразсъдно да се въвличат в някои погрешки“. Според вестника „Глупавите млади хора“ са просто „измамени от зложелателите на наший народ“, от „странни агенти“, които са се „осмелили в последно време да смутят спокойствието на мирното, верноподанното и трудолюбиво население на Стара Загора“. Въпреки това мнението на официоза е категорично: „Правдата ни диктува да гоним, да преследваме и с удоволствие да виждаме наказванието на престъпниците на закона, на смутителите на общото спокойствие на населението на държавата.“

[в-к Напредък, бр. 62, 4 октомври 1875]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 176

За екзархийския печат тези пориви за постигане на народна свобода не са нищо повече от „глупостите на някои несвестници“.

[в-к Напредък, бр. 63, 11 октомври и бр. 65, 25 октомври 1875]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 176

Хвърковатата чета на Георги Бенковски

Картина от Петър Морозов, маслени бои, 1909
Понастоящем в Националния военно-исторически музей, инв № 012 IVА769

3. Отношение на Българската екзархия към Априлското въстание - официални изявления

Тази последователна преданост на висшето православно духовенство към султанската власт и неговият искрен османизъм проличават особено ярко при ролята му в по време на Априлското въстание (20 април-26 май 1876). Само няколко дни преди избухването на бунта доловил народните настроения, самият екзарх Антим I се заема да вразумява населението. В свое специално окръжно писмо той напомня на българите, че времената са „смутни“; те трябва да са „особено внимателни и бодри“; и внимателно да се пазят „от всякакви явни или тайни достоосъдителни подбуждания, които би се стремили да ги изведат из правия на верноподаничеството път и да ги вкарат в жалостни безчиния на които гибелните следствия да тежат после върху целия народ“; „да бдят, да предвиждат и да употребят всичкото си морално влияние, лично или чрез техните наместници или свещеници,за съхранението на мира и тишината помежду християните“; да се молят за султана „който непрестанно се грижи за постепенното улучшение на съдбината на всичките свои верни поданици“, като не забравят и  великия везир „който толкова обича народа ни и толкова старание полага за неговото благополучие“.

Окръжно писмо на екзарха Антим I от 12 април 1876 [БИА ф. Самоковска митрополия, II А 6913]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 177-178

Веднага след избухването на бунта не се забавя и Сливенският митрополит Симеон, който бърза да припомни „гибелните следствия“ на въстанието в Босна и Херцеговина от лятото на 1875. За него бунтовниците са подмамени от „размирители“, „нехранимайковци“ , които „размириха мира и тишината на мястото им, обърнаха жилищата им в ужасни развалини, опропастиха имота и домочадията им, принудиха ги нещастно да се скитат по хълмовете и горите, гладни и голи, неимеющи главите си где да подслонят, срещащи на всякой час смъртта пред очите си и конечното си изтребление“. Имайки пред очите си този пример, българите са длъжни да са  „съгласни с интересите на народа и на черквата и с длъжността, която имаме към бога и царя“. Повтаряйки стандартното заключение, че „днешните времена са от най-критичните, смутни и опасни времена“ този архиерей предупреждава населението да не се поддава на агитацията на „лекомисленици“.

Пастирско послание на митрополит Симеон Сливенски към свещениците и жителите на Котел и селата около него от 21 април 1876 [БИА кол. Градец, II А 313]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 178

В общия хор разпалено се включва и награденият вече със султански орден митрополит Панарет Пловдивски: „С душевна жалост се научаваме, че някои глупави и безумни хора от Панагюрище и Копривщица трудили се да повлекат мирните жители в един лош път, който е опасен и съсипателен за тях, както и за народа“; „отечески“ той ги наставлява “да не дават ухо на онова, което им приказват немирници и хора с лошо намерение“  а „да ги хващат и да ги обаждат на хукюмата“ (т.е. на османските власти). В публичното му писмо се изказва одобрение на мерките взети от пловдивския мютесариф срещу въстаниците.

Епархийско писмо на митрополит Панарет Пловдивски от 24 април 1876  [БИА ф. Русенска митрополия, II А 6091]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 179

Своеобразна кулминация в антивъстаническата риторика е окръжното на екзарх Антим I. В него той възхвалява верноподаническия елемент в „поведението на благочестивия български народ към богохранимата Османска държава“ и как тези правила „са го предпазвали в разстояние на 5 века от злочестините на обществени смущения и междуособни терзания“. Оплакването от размирниците преминава в истинска наставническа патетика: „със сърдечна болест ние внезапно се научихме, че са се явили злонамерени и зловещи хора, чеда на сатаната, които за свой интерес сеят ненавист против османските населения, с които нашият народ в разстояние на 5 века е живял задружно в добра хармония, и със змийна хитрост и понейде със сила повличат след себе си миролюбивите населения, като предават всичко на огън и на разрушение против заповедите на Православната наша вяра и против всяка човечност; и още по-голяма става нашата горест, като се научаваме, че по някои места в благочестивите населения давали ухо на тия достоосъдителни внушения и, измамени от тия злонамерени и лоши хора, са се увлекли в гибелния път на смущенията, без да предвиждат големината на злочестините, към които той ги води.

Това известие, чеда наши о Господа възлюбени, ни наскърбява толкова повече, колкото повече и повече размишляваме върху гибелните следствия, които неминуемо ще последват от това заблуждение на някои за целия народ. Ние изпълняваме прочее най-свещена длъжност, като ви увещаваме от дълбочината на нашето отеческо сърце да пазите себе си и околните благочестиви населения от всякакви явни или тайни внушения и побуждения, които биха се стремили да ви отклоняват от правия на вярноподаничеството път, а да бъдете всякога и сега повече от всякога точни в изпълнението на поданическите си длъжности и като се повинувате и покорявате на властите да се молите непрестанно на Подателя на мира и на всяко добро, Всемилостивия Бог, за прекратяването на тия бурни времена и за здравето и дългоденствието на Н. И. В. Султан Абдул Азис Хан".

Окръжно писмо на екзарх Антим I от 28 април 1876 [БИА кол. Силистра, II А 1072]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 179; Сборник в чест на Варненский и Преславский митрополит Симеон, 1922, стр. 130-131

Разбира се няма как събитията да не коментира и печално известният Григорий Доростоло-Червенски. Освен дежурния трепет на „сърдечно съкрушение“ светиня му избухва с истински проклятия: „Господ да накаже всички възмутители на народа!“ Заслужена утеха му носи неминуемият провал на бунта, „защото царското правителство е взело всички мерки и ще вкара в законния път всичките смутители на общото спокойствие“ и разбира се моралното превъзходство на добре изпълнения верноподанически дълг: „Доблестта на служителите на църквата и на царството в такива критически времена времена се отличава“.

Писмо на митрополит Григорий Доростоло-Червенски при избухването на Априлското въстание в Търновско/I революционен окръг [БИА ф. Русенска митрополия, II А 1199]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 179

В официалното си послание той отново настоятелно изисква от повереното му стадо да бяга от„от лошави съвети и внушения“. Иначе то ще извърши „голям грях и пред бога, и пред чадата си, и пред ближните си“. Особено опасно е онова „фалшиво доброжелателство“ на революционните апостоли, с което те са в състояние да „поколебаят доверието и благоволението на високославното ни правителство към нас“. 

Послание на митрополит Григорий Доростоло-Червенски от 1 май 1876 [БИА ф. Силистра, II А 1006]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 179

Включването на другия ярък глашатай на лоялистката позиция, Симеон Варненско-Преславски е в същите дух и стил. Той изрично наставлява паството си да бъдат най-вече "пълни изпълнители на царската воля и на царските закони".

Послание на митрополит Симеон Варненско-Преславски до казалийските съвети на Ески Джумая, Котел и Осман пазар от 26 април 1876; вж. Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.3

Владиката прелива от съпричастност и съчувствие към това „каква горест причини на Н[егово] Блаженство движението, което са направили някои глупави и отчаяни хора в някои места на Екзархията“, но и от високоморално злорадство, допълвайки „и които ще намерят достойно наказание от победоносните царски войски"

Послание на митрополит Симеон Варненско-Преславски до казалийските съвети на Ески Джумая, Котел и Осман пазар от 7 май 1876 [НА-БАН, ф. 144к, оп. 1, арх.ед. 171, л. 94-97]; вж. Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.3

По повод репресивните мерки на претърсвания и проверки от страна на властите след въстанието митрополит Симеон препоръчва безропотно дебелокожие и овчедушно покорство пред извършителите без никакво негодувание: „трябва всички духовни и миряни да сме много внимателни в думите си, в постъпките си и трябва да отбягваме от всяко нещо, което може да породи съмнение. Трябва да оставяме местните власти, без да се сърдим и роптаем, да изпитат всичките хора или места, от които може да има съмнение. Защото това става в наша полза и за наше добро. По-добре е да се изпита един лъжовен слух, отколкото винаги да виси над главата ни едно неправедно съмнение“

Частно писмо на митрополит Симеон Варненско-Преславски до поп Димитър от Осман пазар от 12 юни 1876 [НА-БАН, ф. 144, оп. 1, арх.ед. 177]; вж. Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.3

Междувременно екзарх Антим I също обръща особено внимание на инструктирането на обикновените попове. За него„по отношение към правителството, то, ако и да е иноплеменно и иноверно, свещениците са длъжни да му бъдат покорни, верни и предани, защото то е дадено от бога и който се противи нему, противи се на бога“. Затова той има една единствена рецепта за разрешаване на наболелия Източен въпрос: „Всякога по-добре ще поминеме и ще бъдеме, когато сме покорни на правителството и живеем добре – в мир и любов – с мюсюлманските населения“

Послание на на екзарх Антим I от 14 май 1876 към екзархийските свещеници [БИА кол. Кюстендил, II А 677]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 180

Разбира се, виждайки възмущението в Европа и САЩ и брожението в Русия по повод жестокостите над българите, екзархът съвсем в духа на политическия прагматизъм се старае да се подсигури при всякакво развитие на събитията и независимо дали със сърдечна убеденост (напълно възможно след изстъпленията при потушаването на бунта) или не, се представя пред външните фактори като съчувстващ на българската народна кауза. Разбира се, тук той отново подхожда „по християнски“ и се дистанцира рязко от народноосвободителните кръгове като от прекалено „либерални“ и „размирни“. За него османският покровител, който сега изтребва безжалостно неговото паство може да има като алтернатива само друг имперски покровител, в случая Русия. И в апела си към нея екзархът продължава да стои на консервативно-реакционни позиции, несъвместими с идеалите за освобождение на българския народ.

В писмо до Петербургския митрополит Исидор  от една страна Антим се оплаква от „безнаказаното притеснение на българите от властите“ и че въстанието на което той така отдадено се противопоставя е борба, „вдигната за свобода на вярата и човешки права“. Едновременно с това обаче светиня му продължава да излъчва с консервативна арогантност все същата неприрязън към борците за национална свобода, „нямащи възможност да претеглят условията от които би могъл да зависи успехът на въстанието в България“ За него Априлското въстание е „необмислена постъпка на младежите“, предизвикана от „всякакъв род слухове“, а самоотвержената му подготовка „наистина детински приготовления за въстание“.

Писмо на екзарх екзарх Антим I до Петербургския митрополит Исидор от 11 август 1876 [ЦГИАЛ, ф. 796, on. 205, д. 460, л. 1-4]; вж Никитин и др., Освобождение Болгарии от турецкого ига. Документы в трех томах, Т. I, 1961, № 210, стр. 336-337; Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 180

Впрочем Антим отдавна е обект на интригантски обвинения в неблагонадеждност от страна на други висши духовници. Така например небезизвестният Григорий Доростоло-Червенски в прав текст го нарича завистливо „креатура на граф Игнатиев“.

[Документи за българската история. T. VI: Документи из виенските държавни архиви, София, 1951, № 510: писмо на австро-унгарския консул в Русе Оскар Монтлонг до външния министър на империята граф Дюла Андраши от 27 май 1873]

Отношението на екзархията към свободата на българите проличава и след избухването на Руско-Турската война от 1877-1878. Познатият Григорий Доростоло-Червенски пак изпреварва събратята си с бързина на реакцията и пръв по убеждение издава изпълнено с угоднически патос тържествено окръжно послание до своето паство. Поради забележителното му красноречие и емоционалния заряд на коленопреклонен патос пред „Негово Императорско Величаство султан Абдул Хамид“ (1876-1909) то напълно заслужава да бъде цитирано почти изцяло: 

„Всеблагий бог, който промишлява за всички свои създния, който управлява съдбината на народите и царствата и чрез премудрите си пътища всичко води към благополучие и прославление на своето превечно име, укрепил е и е възвеличил чрез многовековно съществование славата и могуществото на Османското царство – за благополучие, тишина и преуспевание на народите, които се намират под неговата благотворна сянка.  И днес всеблагий бог, в промишлението си, благоволил е да прати на тази славна държава ново изпитание. В това време, което негово императорско величество нашият великодушен и обичлив цар и баща султан Абдул Хамид (комуто бог да подари здравие и долголетие и да укрепи царството му), полага всичките си грижи и старания за да утвърди равенство, братска любов, тушина, благополучие и напредък между всички свои поданици – без разлика на вяра и народност в туй именно честито време, държавата му се заплашва от неприятел, който под разни благовидни уж предлози, но с прикрити цели, иска да турне спънка на тези великодушни и благородни старания, за да може в такъв случай по-лесно да постигне прикритите си и съсипателни за Османската държава и народите ѝ цели.

Но както всякогаж, тъй и сега всеблагий бог не ще допустне да се потъпче правдата, а да въсторжествуват кривите и неправедни домогвания. Както всякогаж, тъй и сега високославното правителство на негово императорско еличество султанът, с помощта на всемогущаго бога, ще излезе от днешните мъчни обстоятелства с по-голяма сила и величие – за славата на цялата османска държава и за благополучие и радост на нейните народи. Иска се само всинца ние да окружим славният престол на възлюбленият наш цар султан Абдул Хамид с дълбока любов, вярност и преданост, които се основават на държавното могъщество и благополучие като присъединим при тези и твърда решимост да не жалейме никакви жертви, които сме длъжни да направим за славата и могуществото на този престол. Особено нашият възлюблен български народ има тази висока и света длъжност, защото той никогаш не е бил лишаван от милостта и благоволението на славните османски царе, които в дълбокото си правосъдие всякогаж милостиво и отечески са удовлетворявали нуждите и справедливите искания негови.

Прочее, призоваваме всинца вас, чада наши о Христе възлюблени, именно сега, когато на нашето високославно правителство предстои испитание и подвиг, да покажете към него всичката ваша позната любов, вярност и преданост. И най-първо като добри христиени, като верни чада на св. Наша православна църква… трябва да възнасяте сердечни молитви към престолът на всеблагаго бога за да дарува той здравие и долголетие на Н.И. величество султан Абдул Хамид. Призоваваме ви да се молите богу и в къщята си и в църквите да дава бог сила и крепост на славните и храбрите османски войски за да могат те и сега чрез славни и решителни победи да осуетят домогванията на всичките свои неприятели и с този начин да поддържат честа и славата на османското оружие и да укрепи на неизиблеми уснови тишината и спокойствието в пространната османска държава. 

При това понеже неприятелите на държавата и на спокойствието на народите ѝ не ще изоставят нито най-малкото средство от да не се помъчат да произведат особенно помжду нашият миролюбив и простодушен народ смущение на духовете, да посеят семена на раздори, да докарат между нас и съседите ни мюсюлмани студенина и чрез всичко това да поколебаят царското към нас благоволение и доверие, призоваваме ви най-удедително да се пазите от внушенията на лоши хора и никак да не слушате техните ласкателни, но съсипителни за нас и за отечеството ни съвети … Имайте пълно доверие на царското правителство, което не се е отказало и никогаш не ще се откаже, колко щят да бъдат трудни обстоятелства, от да не вземе най-строги мерки за запазвание на животът ви, имотът ви и честта ви.

… живейте в мир, любов и съгласие и съ съседите си мюсюлмани, които са наши братя, които са синове на едно и също наше отечество. Като верни поданници на царството, като ревнители за славата и спокойствието на общото наше отечество не щадете никакви жертви за запазвание на тази слава и спокойствие. Чрез всичко това ний ще се покажем достойни синове на отечеството и царството си и ще дадем възможност на нашето високославно правителство да излезе с по-голяма победа, чест и слава от сегашните трудни обстоятелства и да утвърди за винаги в държавата си мир и спокойствие, които са така необходими за напредъкът и благополучието на народите му. Нека ног чуе нашите смирени молитви и да запази царят ни и царството му! Да укрепи десницата му!...Амин!“

Епархийско послание на Григорий Доростоло-Червенски от 15 април 1877 [в-к Напредък, Цариград, бр. 133, 27 май 1877]; вж. и Георги Димитров, Княжество България, Т. I, 1894, стр. 44-46; Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 184-185

Няколко дни след обявяването на войната османското правителство сваля Антим I и на 24 април 1877  и поставя  на негово място лоялния към властта в цариград бивш Ловчански митрополит Йосиф. Тази мярка води до подновен ентусиазъм в усилията на екзархията да демонстрира низкопоклонно верноподаническо отношение към Високата порта. Йосиф не е избран случайно. Той внимателно е наблюдаван от османските служби и е титулуван от тях екзарх още преди официално да бъде провъзгласен за такъв. От една страна при шествието си към Цариград Йосиф най-прилежно устройва молитвени служби и хваления за Н.В. султан Абдул Хамид, както можем да видим от препоръка-донесения от службите на великия везир Мидхат паша до султанската канцелария: „Одринският валия съобщава, че българският екзарх Йосиф на път за Цариград е произнесъл молитви за дългоденствието на Н. Величество Султана и е държал назидателно слово в църквата. При пристигането му в гр. Пловдив учениците и ученичките от българските училища са чели молитви и хвалебствия за Н. Величество. Преводите, както на словото, тъй и на молитвите, които валията ми изпрати, тук приложени препращам на Ваше Превъзходителство с молба да ги поднесете на Негово Величество“

Донесение-отзив от службата на великия везир Мидхат паша до канцеларията на султан Абдул Хамид от 7 януари 1877 (7 джемази-юл-еввел 1290 по османския календар); вж. Панчо Дорев, Документи из турските държавни архиви. Част II, 1942, документ № 55, стр. 36

От друга недоволните от политиката на „презастраховане чрез Европа и Русия“ на Антим I откровено протурски владици неуморно засипват Високата порта с доноси и молби той да бъде отстранен, което и верноподанически в крайна сметка постигат:

„Като допълнение на безкрайните височайши милости и благоволения към българския народ напоследък се издаде и високославният ферман за назначението на Негово Блаженство Антим ефенди за български екзарх. Обаче той… е обсебил всичко в ръцете си, екзархийските духовни и светски работи не се развиват правилно.Тъй като тези негови деяния не са съгласни с интересите на народа и са в противоречие с вярното служене на държавата, съветът на митрополитите реши да помоли Ваше Превъзходителство да направите потребното за уволнението му и да назначите временен заместник до избиране на нов екзарх.В този случай и във всички други случаи заповедта е на Ваше Превъзходителство“

Писмо-прошение от група български митрополити и светски лица до канцеларията на султан Абдул Хамид от 12 април 1877 (10 реби-юл-ахър 1294 по османския календар); сред подписалите молбата са „обичайните заподозрени“: Григорий Русенски (Доростоло-Червенски), Панарет Пловдивски и Доситей Самоковски; вж. Панчо Дорев, Документи из турските държавни архиви. Част II, 1942, документ № 59, стр. 38

Междувременно Синодът отправя изпълнени с патетика послания към българите как те са поставени от столетия „под могуществената власт на османските господари“ и са длъжни да продължават вековната похвална традиция на своите предци, които „всякога и словом и делом са били верни и искрено предани на светлий османский скиптър“. Препоръката на Синода е „Да се пазите като от огън от злонамерени и зломислени хора, които могат да се появят помежду вас, за да се мъчат да посеят смущения и раздори“. Нещо повече: „като чада на общото отечество“, те трябва да се съпротивляват на „неприятеля, който е повдигнал буйна бран против богохранимата царска държава“ в защита на „установената от бога власт“ на султана.

Окръжно послание на Синода на Българската Екзархия от 1 май 1877 [в-к Напредък, Цариград, бр. 133, 27 май 1877]; вж. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 182-183

В общия верноподанически хор бърза да се включи гласовито и новият български екзарх Йосиф, който подчертава как „ние сме длъжни да сме всегда признателни и да се грижим и словом и делом  да изпълняваме верноподаническите си длъжности“, българите най-внимателно да се пазят от „злонамерени и зломислени хора“, които им пречат да се държат здраво заедно „с дух на единомислие и братска любов със съгражданите си мюсюлмани“, да помагат „доброволно и с всякоя готовност царското правителство в извънредните жертви, които полага в защита на държавата“, както и да се молят горещо „тая борба да излезе в полза на богохранимата царска държава“

Окръжно послание на новия български екзарх Йосиф от 30 май 1877 [в-к Напредък, Цариград, бр. 134, 3 юни 1877]; Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 183

В послание до наместника на Варненската и Преславска митрополия иконом поп Васил (тъй като тогава Симеон Варненско-Преславски е в опозиция на поради лоялността си към детронирания екзарх Антим) екзарх Йосиф отново повтаря познатите проосмански клишета, които звучат достатъчно удобно в Цариград, но не чак толкова актуално и адекватно в България, където непрестанните победи на руските войски подхранват съвсем други настроения и очаквания: „Свещена длъжност прочее изпълняваме да обърнем изново сериозно внимание на Ваше благосвещенство … да бдите неусипно върху повереното на Вашите грижи благочестиво население и да се грижите денонощно да го поучавате и наставлявате да не слуша измамните обещания на прокламацията, за която е дума и на други подобни, а да се труди със съвестното и точно изпълнение на верноподаническите си длъжности да укрепва доверието към себе си на съжителното мюсюлманско население, за да може под могъщественото покровителство на царското правителство да се запази от всякакви гибелни последствия…Трудете са да вдъхнете във всички това убеждение, че безопасността на техните домове може да зависи от съвестното и точно изпълнение на верноподаническите им длъжности „

Послание на екзарх Йосиф до наместника на Варненската и Преславска митрополия иконом поп Васил от 6 юни 1877 [ДА-Варна, ф. 75к, оп. 1, арх.ед. 5, л. 17-18)]; вж. Вера Бонева - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско § 29.4

Година по-късно обаче силата на обстоятелствата показва на екзарха правилната посока в която той трябва да пренасочи в нея своите угоднически усилия. Войната завършва с победа на Русия, създадено е независимото княжество България. При посещението си в Пловдив, града в който той така ревностно е наредил всички ученици да възнасят молитви за благополучното царуване на султана, Йосиф вече е готов за нови указания, съответни на актуалното положение и с нови сърдечни слова. Време е да се направи ново политическо салто и да се застане на страната на победителя: “В Пловдив ме посрещнаха властите ­ граждански и духовни, и народът тържествено. В черквата след молебена Негово Високопреосвещенство дядо Панарет ми каза една приветствена реч, доста добре съставена. Аз отговорих, че не мога да им изразя радостта си за посрещането, което ми направиха, радост толкова по-голяма, дето след ужасната борба, през която преминаха ги намирам свободни. Сърадвах ги, задето са били щастливи в техните дни да се съкруши азиатското иго. Направих похвала за свободата, която се състои в почитането правата на ближните, и съветвах тъй да я разбират и упражняват и най-после казах да не забравяме, че дължим освобождението си на Негово императорско величество руския цар ­ император Александър, и че трябва всякога да се молим Богу за здравето му и величието на руския народ”

Екзарх Йосиф (Лазар Йовчев) – Дневник, 1 юни 1878 ; Екзарх Йосиф (Лазар Йовчев) – Дневник, 1992, стр. 68

След всички описани факти и изброени източници изводът може да бъде само един. И той отдавна е формулиран от изследователите, дори днес те да не са така популярни поради едва ли не природните закони на политическата конюнктура, пренаписващи всеки път историята в угода на новите актуални обстоятелства. Но пък си заслужава да се запознаем с този извод, тъй като нещата действително стоят по този начин:

„Когато историкът разполага с безспорни факти, тогава и изводите се налагат сякаш сами по себе си. В нашия случай ние сме облекчени от това, че българската православна църква е допринесла като никой друг с оставените от самата нея документи по охарактеризиране на собствената ѝ дейност по въпросите на национално-революционната борба.

От решаващо значение за нас са не проявите на отделните духовници, колкото и ярки да са те. За да се даде оценка на политическата линия на духовенството, трябва да се има предвид дейността на църквата като цяло, представяща след 1870 българския народ пред турската власт. Като изхождаме от това, че в решаващите за нашия народ години на националната революция църквата се обяви против борбата за насилствено сваляне на турската власт, ние сме в правото си да зключим, че…тя се превърна в спънка за неговото политическо развитие и освобождение, в поддръжка на отживелия и противонароден османски феодално-деспотичен строй.

Главната причина за тази ориентация на българската православна църква се криеше несъмнено в нейните материални интереси, в реакционната ѝ идеология, оправдаваща социалното и политическото подтисничество, в кастовия характер на нейната организация… В историята на българската национална революция – този най-висш етап от Възраждането – православната църква се очерта напълно закономерно като консервативна политическа сила, действуваща в крайна сметка против интересите на българския народ.“

. Симеон Дамянов - Православната църква и българската национална революция,1974, стр. 190-191

Действително, българската православна църква никога не е била, следователно не е и още по-важно не може да бъде опора или дори фактор на българската национална идентичност. Тя единствено би могла да възседне и да употреби един протичащ дълбоко в недрата на народността процес. Дори ако един процес е катализиран в един или друг смисъл от духовници, както е в случая с Паисий (а той далеч не е първият, просто е поредният, избран впоследствие вероятно заради принадлежността си към православния клир вместо към католическия), то имаме просто израз на вече изградените и изпълнени с претенция народни очаквания. Да, евтиното клише как църквата била опазила българите като народност е действително, тук най прилягат думите на Ботев,  единствено „свещена глупост“.

Да бъде стожер на национално-освободителното движение тя не е способна, именно поради църковната си природа като обществена институция. Това е така, понеже църквата е по определение пазител на статуквото. Нейният успешен опит започнал през IV век, когато за пръв път открива ефективната формула за съюз на трона и олтара е изключително опростен, но винаги работи. Тя се кланя на всеки, който е на власт, докато е силният на деня и му обещава своята безрезервна подкрепа, гарантирайки му лоялността на вярващите. Тя го подкрепя последователно докато това е в нейна изгода и представя себе си за стабилизиращ обществен фактор. С което неминуемо, винаги и навсякъде се оказва реакционна и ретроградна сила когато обществото тръгнало по погрешен път се озовава в криза. 

Едва когато процесите и техните резултати доведат до промяна въпреки нейната съпротива, църквата оценява новата политическа обстановка с циничния прагматизъм на опитен политически играч. Тя бързо и умело прави остър завой в позициите си и пренасочва сръчно своята лоялност към победилата страна, изоставяйки тези на които доскоро се е кланала на произвола на разбушувалите се исторически събития. И започва наново да угодничи този път на новите победители, но със същите стари клишета, като се представя за всичко, което не е за да получи още от същото, което винаги е искала. А именно фалшив ореол, незаслужен престиж, неполагащо се влияние и разбира се издръжка за чужда сметка. За нея не е важно кой плаща: султанът, императорът или князът. Стига да плаща редовно с все същите пари на българското население и да раздава ордени на нейните йерарси – независимо чии са ордените. А в замяна те ще четат все едни и същи молитви за неговите живот, здраве, успехи и победи. Само ще сменят имената и титлите на покровителя-благодетел, забравяйки удобно името на кого са възгласяли доскоро. Такова лавиране и нагаждане не е мъдрост, дори когато е представяно като такава. Най-малкото защото мъдростта без достойнство не е нищо друго освен лицемерие и опортюнизъм. 

Затова българската православна църква не подкрепя национално-освободителната борба на българския народ. Тя е предопределена да бъде неспособна на такова възвишено дело, най-малкото защото да го вземе присърце означава да престане да бъде себе си: да престане да бъде християнска църква с всички присъщи на християнска църква безусловни импулси и реакции. Нещо повече – тя последователно подкрепя османската власт срещу българските бунтовници. И го прави откровено и искрено, съвсем не по принуда и по задължение. Султанът е нейният благодетел, тоя я поставя начело на най-многобройния народ на Балканите, той я прави негово монополно културно, а и политическо ръководство. Обсипва я с милостиви жестове на уважение и с щедри материални придобивки. И тя му се отплаща с истинска вярност и лоялност. Църквата променя позициите си по познатия изложен по-горе вулгарно-практичен модел едва когато става напълно ясно кой е новият победител на сцената и какви са резултатите от катаклизъма, който тя неотдавна е заклеймила с най-тежки думи.

В новото княжество, не в „чистата и свята република“ на Левски, започват да управляват нови властници. Старите революционери в по-голямата си част или са вече отдали живота си, или са потънали в забвение и нищета. Но в Народното събрание заемат своите места и са обсипани с незаслужени почести като въображаеми народни водачи все същите стари владишки муцуни: и Григорий Доростоло-Червенски, и Симеон Варненско-Преславски вземат дейно участие в живота на свободното отечество, против свободата на което те така активно са се съпротивлявали, без да се спрат дори пред предателство. Бързо са забравени както цветистите хули на бившия екзарх Антим, така и угодническите низкопоклонства пред Високата порта на екзарх Йосиф. Започва да се рафинира и разпространява митът за народните пастири, пазители на българщината и защитници на нашата национална идентичност.

За щастие обаче архивите са живи и говорят. Печатното слово пребъдва и съхранява думите и действията на всеки участник в събитията от онзи съдбоносен период на нашата история. Всеки, който пожелае да чуе техния глас и да се запознае с тяхното свидетелство има възможността да научи истината. Тя е, че България е свободна не благодарение на, а въпреки българското духовенство и българската православна църква. Свободна е заради делото и саможертвата на хора, които църквата заклеймява с най-тежки прозвища, отправя срещу тях най-ужасни проклятия и клевети, не се спира пред доноси и предателства и засвидетелства непрекъснато безрезервната си преданост към техния смъртен враг. А истината все пак е по-важна от всичко. Затова нека я знаем и помним.

---- 

СЪКРАЩЕНИЯ

арх. ед.: архивна единица

БИА: Български исторически архив при Народна библиотека „Кирил и Методий“

д.: дело (рускоезично обозначение на архивна единица = на досие)

ДА: Държавен архив: обозначение отнасящо се основно към архивите към териториалните дирекции „Държавен архив“ към Държавна агенция „Архиви“.

ф. : фонд

кол.: колекция

л.: лист

НА-БАН: Научен архив на БАН

оп.: опис

ЦГИАЛ: Централен държавен исторически архив в Ленинград / Центральный государственный исторический архив в Ленинграде

ЛИТЕРАТУРА:

- Бонева, Вера - Българското Възраждане в Шумен и Шуменско. Църковно-национални борби и постижения, Велико Търново, Фабер, 2002/ онлайн издание: Варна, Литер Нет, 2007

- Дамянов, Симеон – Православната църква и българската национална революция [в  - Николай Мизов, Димитър Ангелов, Тодор Стойчев (ред.) – Православието в България (теоретико-исторически очерк), София, Издателство на БАН, 1974]

- Димитровъ, Георги - Княжество България въ историческо, географическо и етнографическо отношение. Том I, София, Придворна печатница Бохуслав Шимачекъ, 1894

- Доревъ, Панчо - Документи изъ турскитѣ държавни архиви, София, Българска академия на наукитѣ, Часть I (1564—1872), 1940; Българска академия на наукитѣ и изкуствата, Часть II (1863—1909), 1942

- Никитин, Сергей Ал.; Конобеев, Василий Дм.; Бурмов, Александър К.; Тодоров Панталей Т. (ред.) - Освобождение Болгарии от турецкого ига. Документы в трех томах, Т. I, Освободительная борьба южных славян и Россия (1875-1877), Москва, Издательство Академии наук СССР, 1961

- Сборник в чест на Варненский и Преславский митрополит Симеон по случай петдесет-годишното му архиерейско служение, София, Издание на Светия Синод на Бѫлгарската Цѫрква, 1922 г.

- Стамболски, Христо - Автобиография, дневници и спомени на д-ръ Христо Таневъ Стамболски отъ Казанлѫкъ. Томъ II (1868-1877), 1927

- Стоянов, Захарий   Записки по българските въстания (разказ на очевидци), Том I, София, Захарий Стоянов, 2010