Сблъсъкът на религията и научния мироглед поне в рамките на доминираната от европейската мисъл цивилизация продължава вече повече от 300 години. И с развитието на този конфликт все по-отчетливо се откроява тенденцията религиозните апологети все повече да отбягват конфронтацията по теми обвързани с реални факти и данни в сферата на естествените и историческите науки, а да се стремят да акцентират религията като фактор в полето на далеч по-размити и субективно ориентирани области като спекулативната философия или етиката. Това тактическо отстъпление е явно обусловено от напредъка на научното естествознание, което не само успява да даде независими и доказано верни отговори на въпроси считани някога за запазено „право“ на религията, но и да покаже доколко погрешни и илюзорни са редица вкоренени в културните традиции религиозни твърдения. Смятайки, че са достатъчно надеждно защитени зад крепостните стени на софистиката и мъглявите абстракции на интерпретативната еквилибристика, религиозните пропагандатори си позволяват уверено да твърдят, че дори и научното естествознание да ги е изместило от темите свързани с произхода на света, живота и човека, а историческата наука да доминира в прочита на историята, то големите въпроси на етиката си остават тяхна гарантирана територия, в която секуларното познание няма какво да каже. Затова не е чудно, че макар понякога привърженици на религиозния мироглед дори великодушно да признават наличие на „предрелигиозен морал“. Смятат, че той, божем можел да се сравнява с „религиозния морал“ така, както естественият имунитет можел да се сравнява с ваксините. Доколко едно такова кухо остроумничене почива единствено на пълно непознаване на материята, как изглежда отстрани и колко струва може да се види нагледно от достатъчно убедителни примери:
На стотина километра югозападно от грузинската столица Тбилиси в поречието на р. Машавера се намира градчето Дманиси. В средите на палеоантрополозите то се радва на изключително внимание: системните разкопки започнати още през 80-те години на миналия век се увенчават с откритието на най-старите останки от човешки вид откривани извън Африка. Хората от Дманиси (наричани понякога Homo georgicus) са живели преди ок. 1,85-1,77 млн. г. Били са изключително архаични – макар повечето съвременни изследователи да ги смятат за ранни форми на Homo erectus, техните анатомични особености и материална култура ги доближават до по-древната форма Homo habilis. Мозъкът им е по-малък, все още не познават по-съвършените оръдия на труда от ашелски тип и разбира се, не използват огъня.
Една от най-забележителните находки обаче, свързана с тези древни хора е черепът Dmanisi 4 (череп D3444, към който принадлежи и долната челюст D3900). Той на изключително възрастен за онова време индивид, навършил 40 или повече години. Ранните изследвания го интерпретират като мъжки, докато по-нови анализи поддържат заключението, че е женски: тоест това е била бабата на някой дманиски семеен клан. Това, което прави този образец уникален е, че притежателят му е загубил приживе от старост и износване всички свои зъби с изключение на левия долен кучешки. За едно животно, независимо дали от индивидуално или групово живещите видове, подобна загуба би била равносилна на смъртна присъда. Не и при хората от Дманиси обаче: пълното зарастване на всички венци без тези на кучешките зъби показва ясно, че индивидът е преживял доста години без да е в състояние да дъвче храната си.
.jpg)
Очевидно е, че старицата от Дманиси е имала нужда от животоподдържащата помощ на своето семейство за да оцелее в това безпомощно състояние. Нейните деца и внуци са се грижели всеотдайно за нея, носили са ѝ мозък и костен мозък от убитата плячка и меки сочни плодове. Най-вероятно дори са сдъвквали специално за нея месо и твърда растителна храна за да може тя да се нахрани с тях след това. За индивид като този на когото принадлежи черепът Dmanisi 5 (череп D4500 + изключително масивна долна челюст D2600) това не би било никакъв проблем. Това трогателно доказателство за любов към близките показва само едно: дори в тази невероятно древна епоха нашите прародители са били способни на дълбока емпатия, съчувствие към немощните роднини и готовност да се грижат за тях независимо от това доколко такива грижи биха били ангажиращи и отегчителни. Най-добрите страни на нашата природа са били формирани още тогава от самия живот и ние ги носим в нашите гени. При това без каквато и да било „свръхестествена“ намеса или „необходимост от религия“. Просто децата на тази старица са помнели нейните грижи за тях през детството им, чувствали са нужда да ѝ се отблагодарят и са били щастливи от това, като са предали тази нагласа и на своите потомци. Така поне две поколения са полагали грижи за майката на клана преди тя да си отиде от този свят.
Подобен е примерът с индивида Aubesier 11 от палеонтоложкия обект Бо дьо л‘ Обезие в планинския район Горж дьо ла Неск, Монийо, Воклюз (в района на Авиньон, Прованс, Югоизточна Франция). Той принадлежи към ранните неандерталци, живели преди около 180 000 г. и неговата долна челюст показва както почти пълно износване на зъбите доста преди смъртта, така и тежко възпаление, съпроводено с абсцеси. Този човек е страдал от неописуеми хронични болки през продължителен период от време, но едновременно с това е получавал съчувствие и грижа от своите близки, без които според редица изследователи не е можел да оцелее.
Не по-малко интересна и поучителна е и историята на Shanidar 1: късен неандерталски индивид на възраст 70-50 000 г. Той е един от няколкото открити скелета в пещерата Шанидар, която се намира в планините Загрос, Североизточен Ирак- в района на гр. Ербил. Този борбен, но и с голям късмет представител на човешкия род доживява до преклонните тогава ок. 45 години по невероятен начин. С ампутирана дясна ръка, тежка черепна травма в резултат от която е бил сляп с лявото око, куц с десния крак и със зарастнало счупване на лявото ходило, болни зъби и по всяка вероятност глух, той е бил пълен инвалид по критериите на всички епохи. Въпреки това само случайно откъртил се от тавана на пещерата камък строшава черепа му и става причина да не преживее още дълги години. Единственото обяснение за оцеляването му отново е самоотвержената грижа на неговите близки.
Представителите на тези архаични човешки популации нямат религия, камо ли вероучение. И въпреки това демонстрират доказателства за всеотдайност и взаимопомощ преминаващи далеч отвъд баналното масово безразличие на съвременните големи общности от анонимни участници. Нравствеността като инстинкт, способност за емпатия и отъждествяване с другия, с неговите желания и потребности е скъпоценно наследство, завещано ни от нашите животински прародители. То се появява и развива сред живеещите групово бозайници далеч преди появата на приматите. При тях достига един от своите върхове, като сред хората възможностите за неговото практическо приложение нарастват неимоверно с развитието на сръчността, познавателните способности и технологиите.
Не е напълно сигурно дали знаменитият афоризъм на американската антроположка Маргарет Мийд (1901-1978), че „първи признак на цивилизация е зарастналата бедрена кост“ е автентичен или просто академична легенда. Но независимо от това в него се крие дълбока истина и смисъл. Взаимопомощта, състраданието и взаимното доверие са безценни способности, развити от нашия вид за да подпомагат индивидуалното и колективно оцеляване в един жесток и безмилостен свят. Без тях то не би било възможно в тежките условия на борбата за съществуване. И тези адаптивни черти са напълно естествени, обусловени от околната и социална среда.
Моралът като инстинкт, присъщ както на животните, така и на хората, се е развил и утвърдил единствено в контекста на груповите междуличностни отношения. Усещането да се поставяш на мястото на другия, да предвиждаш неговото одобрение или неодобрение, да съпреживяваш неговата болка или радост. Това не е свърхестествена програма, а най-естествена инстинктивна способност, придобита и фиксирана в нашите гени чрез естествения подбор (групите с по-високи нива на колективен алтруизъм и сплотеност са по-успешни в борбата за оцеляване спрямо тези с преобаладаващи егоисти). Тази инстинктивна способност за дистанционна самооценка през очите на другия - групата като цяло или отделни нейни членове се нарича на обикновен език съвест. И тя се появява и усъвършенства за да служи не на богове, а на нуждите на човешките колективи.
Какво може да предложи религията на този естествен морал и с какво е в състояние да го усъвършенства? Всъщност с нищо. Характерното за нашите инстинкти и емоции е, че са слепи. В действителност като резултат от естествения отбор те са „обърнати назад“ във времето, отразявайки ситуационна среда и начин на живот отпреди стотици хиляди или милиони години. Разбира се, те са чудесни и ни служат прекрасно и днес, правейки живота ни смислен и пълноценен. Но за да ги адаптираме адекватно към реалните условия и да ги насочим към правилни обекти е нужно да съчетаем тяхната сила с рационален контрол. Без него те са лесно податливи на различни ментални паразити, каквито по същество се явяват идеологиите. А измежду тях най-старият и най-добре приспособил се към нашите умове от дългото си съвместно съжителство с нас е религията.
Естествената рамка на нравствеността е емпатията към „своите“ – към референтната група към която индивидът принадлежи, от която може да очаква помощ и подкрепа и към която реципрочно и с основание насочва своята лоялност, способността си за съчувствие и личната си преданост. Тази референтна група винаги е включвала семейството, роднините, близките приятели, условно в много случаи съседската териториална общност. Впоследствие благодарение на гъвкавостта, присъща на моралния инстинкт такива общности стават например етносите, държавите, в далеч по-нови времена трудовата/служебна общност на колегите. В естествени условия обаче нито една от тези категории не е „свещена крава“ и моралните отношения на взаимно доверие и съпричастност са обусловени от възможно максимално правилната разумна преценка доколко морални са целите и намеренията на насрещната страна. Без този коригиращ фактор нравствените отношение и поведение губят своя смисъл.
В този смисъл религията като паразит в индивидуалното и колективно съзнание не е в състояние да усъвършенства морала – тя може само да го експлоатира. От една страна нейната цел е да присвои наготово естествените и подразбиращи се (в изложения по-горе контекст) морални правила. Идеята е да се представи измамно като техен източник и свръхестествена санкция и след това да гради своя авторитет върху авторитета на присвоените неоспорими норми, които всъщност нито е създала, нито поддържа. От друга страна втора цел е подмяната на нравствените обекти и приоритети: от образуващите реалната среда на личността към въображаеми такива в контекста на съответната религиозна идеология. А за да бъде преносът ефективен, задължително условие е индивидът да бъде отчужден чрез внушение от своето обкръжение и вследствие на провокирания морален конфликт да избере религията пред своите близки. Да, това е познатото за всеки, най-малкото интуитивно, определение за секта и сектантско въздействие върху личността. Но именно на него почиват уж стоящите в основата на „нравствения прогрес и ред“ исторически религии.
Подобно „подобрение на морала“ например е формулирано ясно и категорично в християнската идеология, отразена в евангелията: - "Ако дойде някой при Мен и не намрази баща си и майка си, жена си, децата си, братята си и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде Мой ученик." (Лука 14:26). Покръстеният адепт не просто е длъжен да постави интересите на въобразения бог и сектантската общност над отношенията със своите близки. Ако те не възприемат същите вярвания или се отнасят критично към тях, той е длъжен да ги намрази. Ако не го направи и се остави на повика на естествените си чувства, той се оказва „недостоен“ за внушения му обект на любов и преданост и следва да се чувства виновен като предател на идеала. И разбира се да очаква заслужено наказание в отвъдното от любимия и любящ бог: "Да не мислите, че дойдох да поставя мир на земята; не дойдох да поставя мир, а меч. Защото дойдох да настроя човек против баща му, дъщеря против майка й, и снаха против свекърва й; и неприятели на човека ще бъдат неговите близки. Който обича баща или майка повече от мене, не е достоен за мене; и който обича син или дъщеря повече от мене, не е достоен за мене; и който не вземе кръста си и не върви след Мене, не е достоен за мене. Който намери живота си, ще го изгуби; и който изгуби живота си, заради мене, ще го намери." (Матей 10:34-39).
Поне аз лично не виждам в тези разпореждания никакво нравствено превъзходство на авторите пред скромните, полубезсловесни но самоотвержени денисовски хора, които се грижат всеотдайно за престарялата си баба, отблагодарявайки ѝ се с обич за положените от нея грижи. Наблюдавам единствено натрапчиво внушение за привързване към въобразен обект за сметка на истинските близки със заплахи и обещания за въображаеми награди и наказания. Нещо повече, религията е в състояние да мотивира омраза и насилие дори между близки и роднини. И да го препоръчва съвсем откровено: „Така говори Яхве, богът на Израел: Препашете всички меча на бедрото си, минете насам натам от врата на врата през стана, и убийте всеки брата си, и всеки другаря си и всеки ближния си." (Изход 32:27)
"Брат ти, син на майка ти, или синът ти, или дъщерята ти, или жената, която почива в скута ти, или приятелят, който ти е като душата ти, ако те изкуши тайно, като каже: Да идем и да служим на други богове... да не се съгласиш с него, нито да го слушаш, нито да го пощади окото ти, нито да го пожалиш, нито да го укриеш; а непременно да го умъртвиш; твоята ръка да бъде първа срещу него, за да го убиеш, и после ръката на целия народ. Да го убиеш с камъни, за да умре, защото поиска да те отклони от Яхве, твоя бог" (Второзаконие 13:6; 8-10)
Както виждаме, когато религията предлага по отношение на морала нещо вярно и смислено, то просто не е нито ново, нито оригинално. То е заимствано, може би по-точно е да се каже откраднато. А което е оригинално и ново не е нито вярно, нито смислено. Религиозната нравственост с нищо не превъзхожа естествените морални отношения в обществото, а се различава от тях единствено по това, че внася повече мотивирана от въображаеми причини жестокост и най-вече че ги обръща срещу „неверниците“ и „неправилно вярващите“ дори когато те са близки и роднини на инструктираните привърженици на съответната вяра. Само и единствено в такъв контекст е възможна цялостната преориентация на любовта и омразата в религиозно мотивираната нравствена парадигма, която не превъзхожда с нищо обичайно-битовата, а единствено я пренасочва към идеологически детерминирани обекти: въображаеми свръхестествени същества или съвсем реални религиозни институции със собствени интереси нямащи нищо общо с тези на индоктринирания индивид и неговото обкръжение. Колективната полза, стояща в основата на естествения битов морал е неприложима към религиозно мотивираната нравственост и няма нищо общо с нея. Ценностните приоритети и йерархия са преориентирани изцяло към съществуващите единствено в умовете на вярващите фактори.
Гравюра върху дърво, илюстрация към Библията.
Традицията на „свещените книги“ ни най-малко не остава само в архивите на християнската църква. Тя се оказва съвсем действен и авторитетен източник на практически указания през цялата нейна история, особено през периодите когато тя е доминиращ социален фактор. Така например известният със своите религиозно-нравствени наставления и талантливо красноречие цариградски патриарх Йоан Хризостом (известен у нас като Златоуст, 347-407 г., в длъжност 397-407 г.) откровено препоръчва несъгласните с християнските догми, които ги оспорват публично да бъдат съкрушавани не с аргументи, а с юмруци: " Ако ти чуеш че някой на кръстопът или на площада хули бога, приближи се, направи му забележка. И ако е нужно да го удариш, не се отказвай, удари го по лицето, разбий му устата, освети ръката си с удара [в ориг. σύντριψον το στόμα, αγίασον σου την χείρα δια της πληγής]; И ако те обвинят и заведат в съда, иди там. И ако съдията в съда изиска отговор, смело кажи че този е похулил царя на ангелите и ако трябва да бъдат наказвани тези, които хулят земния цар, то много повече това се отнася за тези, които хулят този цар [т.е. Исус]. Престъплението може да бъде само едно – публично оскърбление, [а при него] обвинител може да бъде всеки. Нека да знаят и юдеите и елините, че пазители, управници и учители на града [т.е. Константинопол] са християните; и нека същото разберат и негодниците и развратниците: а именно, че трябва да се боят от рабите божии; та и да поискат някой път да кажат нещо подобно, да се оглеждат непрекъснато наоколо и да треперят даже от сенките, опасявайки се да не би [някой] християнин да ги чуе, да ги нападне и да им удари як пердах“ (1 Беседа за статуите, §12).
По същото време (ок. 409 г.) на запад Аврелий Августин, епископ на Хипон в Северна Африка (354-430 г., в длъжност 395-430 г.) развива своята забележителна теория compelle intrare (“принуди ги да влязат“) с цел да обоснове целесъобразността и моралното оправдание за използването на насилие и принуда спрямо „неправоверните“ при присъединяването им към „правилното“ християнско изповедание, включително с помощта на наставляваните от църквата светски власти: „Или ти смяташ, че не трябва да бъде използвана сила за да бъде освободен човек от разрушителна грешка, когато ти виждаш по най-убедителни примери, че самият бог прави така?... Нека тези, които са способни, да разберат, че по-скоро вселенската (католическата) църква е тази, която е преследвана и страда от гордостта и порочността на плътски разсъждаващите и [затова] тя се опитва да ги поправи чрез временни наказания и страхове … В случая с тези, които са отклонени от [правия] път от зли хора … чрез принудата на изгнанието и загубата на имущество те са водени към това да размислят какво е тяхното страдание и защо е то, и се учат да предпочитат четенето на [светите] писания пред слуховете и фалшивите хорски приказки“. На същото място Августин одобрява ентусиазирано колко е „препоръчително искането и изискването на декрети от светските власти срещу еретиците и схизматиците“ и се възхищава от репресивното законодателство, издавано от императорите под натиска на църковните институции: „страхът от законите, издадени от светските [букв. временните] владетели,които служат богобоязливо на господ е толкова благотворен..“ (Писмо 93 до Винцент 5; 10; 12; 18)
.jpg)
Илюстрация към менология (сборник с кратки жития разпределени по месеци и дати за четене при богослужения)
Тази откровено цинична по своя характер теоретична основа дава през следващото хилядолетие и половина толкова много и красноречиви резултати, че Европа, континентът на победилото християнство, с право си спечелва името на едно от най-жестоките и размирни места на света. Войните, гоненията, екзекуциите на инакомислещи: „неверници“ и „еретици“ извършени с религиозна мотивация са с такива честота и мащаби, че сами по себе си са най-красноречивото доказателство, че то по никакъв начин не е допринесло за моралното усъвършенстване на обществото. Неговата единствена заслуга е, че изнамира все по-рафинирани и популистки въздействащи образци на лицемерна софистика, с които да оправдава морално извършваните заради вярата и в интерес на църквата злодеяния. Изброяването на тези престъпления в името на религията би отнело толкова време, че категорично мястото му не е в кратък полемически материал. Който има желание и търпение да се запознае с фактите и последиците от господството на християнството може да се запознае с достатъчно историческа литература – както първоизточници, така и анализи. Достатъчно е само да обобщим, че съпричастни на това са всички християнски изповедания през всички периоди и по всички места, където съответната форма на християнство е господстваща държавна идеология.
Една от най-недвусмислените оценки на тази тъмна страна на триумфиращата религиозност дава средновековният еврейски равин Моше бен Нахман, известен и като Нахманид или Рамбан (1194–1270 г.). През 1263 г. в Барселона той е принуден да участва в диспут с покръстения си сънародник-доминиканец Пабло Кристиани пред тогавашния крал на Арагон Хайме I Завоевателя (1208-1276 г., на трона 1213-1276 г.). Противно на предвидения сценарий Нахманид удържа пълна победа в аргументацията над своя опонент. А най-съкрушителният му довод се оказва именно нагледността на практическите резултати от господството на християнството и формирания от него морал в обществото. Според Нахманид Исус няма как да е обещаният от пророците в Стария завет месия по една проста и необорима причина. За тази фигура там е обещано недвусмислено, че ще донесе на света и хората мир: "Тогава ще изковат своите мечове в рала и копията си – в сърпове. Народ срещу народ няма да вдига меч и вече няма да се учат на война." (Исая 2:4). А това не само не се е сбъднало, но след идването на Исус самите християни са пролели повече кръв, отколкото е била пролята преди него. И то не е само те да избиват тези които вярват в нещо друго. Много повече - самите християни се избиват помежду си със същата стръв, с която избиват и друговерците: „Ето, от дните на Исус до сега земята е изпълнена с насилие и грабеж. И наистина християните са пролели повече кръв отколкото останалите народи. Те също така са изпълнени с похот. Колко трудно би било за теб, мой господарю и кралю и за тези твои благородници ако те не биха могли вече да се учат на война…“ (Диспутът на Нахманид, 48)
Нещо повече, дори когато ужасена от безизходицата на ескалиращото насилие Европа се обръща към Просвещението и секуларизма и от Френската революция изминават повече от двеста години, християнската църква, нейните наставници и проповедници упорито остават на същите позиции. За тях йерархията на авторитетите продължава да е проста и ясна: който е против единствено права вяра, той не просто е чужд и враждебен, незаслужаващ милосърдие. Той не заслужава да живее дори само заради своите „неправилни“ убеждения. И тази позиция не произтича от някаква мизантропия или комплексарска злоба. Дълбоката вяра, че служат на заплашвана отвсякъде от сатанински сили абсолютна истина ги мотивира да смятат, че именно по този начин служат на доброто и се борят със злото от най-чисти подбуди и без ни най-малки угризения. Особено ярко тази тенденция се откроява в руското православие от края на XIX и първата половина на XX в., когато заедно със самодържавната монархия то се явява последният за онази политическа ситуация бастион на религиозния фундаментализъм и средновековния мироглед в Европа.
Така например популярният за времето си "свети" Йоан Кронщтадски (1829-1908 г.), много влиятелен и много противен с екстремистките си позиции руски духовник психопат, води жестока дистанционна полемика с големия руски писател и мислител Лев Толстой (1828-1910 г.). Руският аристократ-романист официално напуска православната църква поради несъгласие с нейното вероучение, а Йоан Кронщадски подема изключително агресивна и злобна, ожесточена кампания против него. Тя намира отражение в дневника на свещенослужителя за 6 септември 1908 г., където той с чувство за нравствено превъзходство записва своите горещи и искрени молитви за смъртта на писателя: "6 септември: Господи, недопускай Лев Толстой, еретика надминал всички еретици, да доживее до празника Рождество на пресвета Богородица, която той похули ужасно и продължава да хули. Вземи го от земята – този зловонен труп, усмърдял с гордостта си цялата земя. Амин. 9 часа вечерта“. В интерес на истината молитвата на Йоан Кронщадски не хваща дикиш и вместо това той умира на 20 декември същата година - може би задавен от собствената си православна злоба. Лев Толстой го надживява с почти две години. Тази ирония на съдбата по щастливо изключение съвпада с естественото усещане за справедливост: Ако свободомислещите вярвахме в бог, можеше да посочим с известна доза сарказъм, че той е показал повече от ясно на чия страна е в този спор.
Както и в първите векове на своята експанзия под крилото на имперската власт, духовенството не се задоволява единствено с голи клетви и напразни вопли към всевишния да умъртви този или онзи излишно умуващ нечестивец. По стар навик то не се помайва да дава на държавните власти особено ценните си съвети за законово уредени екзекуции на неверниците и богоборците. Особено последователен и откровен в това отношение е църковният публицист епископ Теофан (Георгий Говоров, наречен Затворник, 1815-1884 г.): „Трябва да се пресече свободата на мисълта, да се затворят устите на журналистите и вестникарите. Неверието да се обяви за държавно престъпление. Материалистическите възгледи се разпространяват чрез училищата. Лапласовата теория за самообразуване на света с добавка Дарвиновите бълнувания върви в уроците. След училищата тя навлиза и в публикации и навсякъде принася плодовете на неверието. Кой е виновен за това? Правителството. То е позволило. Следователно кой трябва да преустанови това? Правителството. Ще заповяда и всичко ще се поправи“ (Писма, писмо 1144). Както се оказва, за хилядолетие и половина църквата нищо ново не е научила и нищо старо не е забравила. Всички са длъжни да живеят според единствено правилната вяра и ако е необходимо да бъдат принудени със сила да приемат нейните догми. За целта трябва да се ограничат по всякакъв начин свободата на мисълта и достъпът до алтернативна информация.
Темата е доразвита и задълбочена от друг църковен наставник: последователя на Теофан архиепископ Серафим Богучарски (Николай Соболев, 1881-1950 г.), който прекарва последните години от живота си у нас и е канонизиран като „светец“ и „чудотворец“ съвместно от БПЦ и РПЦ: „Нашият народ е длъжен неотклонно да осъжда безбожието и всички отклонения от православната вяра и да допринася с всички средства в неговото бъдещо държавно законодателство … да има закон, който сурово – дори със смърт да наказва пропагандата на атеистически възгледи и особено кощунството“ (Руската идеология, Заключение). Неясно е с какво тези призиви на светиня му да бъдат осъждани на смърт и екзекутирани по законов ред инакомислещите, които публично подлагат на критика църковните догми превъзхожда в нравствено отношение скромното себеотрицание на поддържащите ежедневно живота на баба си хоминиди отпреди много повече от милион години. Може би единствено с отчайващите си самонадеяност и лицемерие. И не, религията по никакъв начин не е усъвършенствала морала и не го е издигнала на по-високо ниво.
Разбира се, след такова заключение винаги ще прозвучи въпросът „Какво правим тогава с проповедта за всеобщата любов? Не е ли именно тя най-важното съдържание на религиозното послание?“. Ами точно тази проповед няма какво да я правим. Просто, ясно и категорично. Защото „всеобщата любов“ нито е любов, нито е всеобща. А дори когато си вярва и се старае да бъде такава, тя не е нищо повече от гола декларация от рода на „ние сме за всяко добро и против всяко зло“. Подобна позиция е толкова абстрактна, че е обречена винаги да бъде размита в мъгляви общи благопожелания и никога да не придобие ясна конкретика за постигане на действителни резултати. Тя е квинтесенцията на наивното пожелателно мислене и екзалтираното фантазьорство. И като такава няма нищо общо с реалностите на действителния живот, изтъкани от противоположни интереси и противоречия.
Защо ни най-малко не са пример за нравствено превъзходство изказвания като "Обичайте враговете си, благославяйте тия, които ви кълнат, правете добро на тези, които ви ненавиждат, и молете се за тия, които ви обиждат и ви гонят" (Матей 5:44, вж. и Лука 6:27-28; 34-35), „Не връщайте зло за зло или хула за хула, а, напротив, благославяйте; понеже към това бяхте призовани, за да наследите благословение.“ (1 Петър 3:9) или „А пък Аз ви казвам: Не се противете на злия човек; но ако те удари някой по дясната буза, обърни му и другата.“ (Матей 5:39) и „"Не се оставяй да те побеждава злото; но ти побеждавай злото чрез добро“ (Римляни 12:21)? Причините са много и основателни, като накратко могат да бъдат групирани по следния начин:
На първо място подобни крайности не служат нито на целите на нравственото поведение, нито в общия случай (с редки изключения) водят до нравствено обосновани резултати. Това са форми на етически екстремизъм, примери за морален мазохизъм и фобия, които в никакъв случай не могат да служат като назидателен пример за по-голямата част от обществото. Презумпцията, че злосторникът-угнетител ще се почувства неудобно от добронамерената емпатия на своята жертва и ще се разкае е абсолютно невярна и опровергавана ежедневно от безброй житейски драми. Нещо повече – несъпротивлението на потърпевшия представлява недвусмислено насърчение за насилника да продължава да упражнява своето вредоносно поведение и дори да го интензифицира. По този начин тази и подобните ѝ рецепти ни най-малко не допринасят за подобряването на общата морална ситуация.
Примерите на обръщащи с готовност другата си буза християни, набожни жертви грижещи се всеотдайно за своите палачи, джайнистки последователи на Вардхамана Махавира (трад. 599-527 г. пр. н.е.: известен индийски религиозен наставник), които непрекъснато държат воали пред лицата си за да не погълнат случайно някое насекомо при дишането си са обусловени от вяра в свръхестественото противоестествени, следователно болестни прояви. Те по нищо не се отличават от крайностите в екстремизма на модерните агресивни веган проповедници или борците за безогледна защита правата на животните за сметка на тези на хората. Няма и причина да бъдат възприемани като нещо различно от това, което са: а именно екзотични ексцесии, които следва да бъдат разглеждани крайно скептично като модел за подражание или мотивация.
Исус си задава тези въпроси през I век и ги решава точно както индийските проповедници на ахимса (ненасилието), много възможно чрез заимстване, макар и косвено. Пет века по-рано съвременните на Махавира и Сидхарта Гаутама (Буда, трад. 563-483 г. пр. н.е.) еврейски книжници по време на Вавилонския плен (ок. 597-539 г. пр. н.е.) препоръчват преданите на монотеистичния култ към Яхве да убиват своите близки с камъни, ако те са склонни да изповядват друга религия. А по същото време подобни теми се повдигат по време на философски дискусии и в Китай. Именно там и тогава Конфуций (Кун-дзъ, Кун Цю: трад. 551-479 г. пр. н.е.) формулира знаменития си отговор на такива запитвания, който остава актуален и до днес със своите прецизност, уравновесеност и практичност: „„Някои твърдят, че трябва да отвръщаме на злото с добро. Но аз казвам: „С какво тогава да отвърнем на доброто? Отвръщай на доброто с добро, но на злото отвръщай със справедливост.“ (Лун Юй, XIV. 34. [381]). Този коментар е забележителен не само с първото интелектуално определение за човечност: в оригинала вместо справедливост е употребен обичаният от Конфуций термин „жън“, със значение и на човечност, хуманност. Той е далеч по-смислен и прагматично адекватен от вятърничавите призиви за обич към врага: Не изпадай в крайностите на безцелното отмъщение, но не бъди беззащитен към злодея, който те напада. Не наказвай несъразмерно победения враг, отнеси се към него по човешки, но не го оставяй и без справедливо наказание. А откриването на деликатния баланс при справедливото поведение е далеч по-фина и деликатна мисловна дейност, отколкото сляпото следване на готови стереотипи, били те и мазохистично-любвеобилни.
На второ място стои въпросът с мотивацията. Преди всичко като морално поведение се разглежда това, което е продиктувано не от стремеж към облага или избягване на вреди, а от чисто морални подбуди. В рамките на религиозната парадигма обаче за такива просто не остава място. Религиозното съзнание неизбежно изхожда от презумпцията, че всички постъпки и дори намерения на дееца се наблюдават и оценяват от всеприсъстващи свръхестествени сили и поради това задължително носят след себе си последици във вид на награди или наказания. Оттам религиозният морал закономерно се деформира до чисто делови пазарлък и следване на правилата в една игра на морков и тояга. А в нея в крайна сметка добродетелността се оказва не нравствен идеал, а чисто и просто инвестиция с цел извличане на изгода и печалба: тук в реалния свят или във въображаемото отвъдно. Не случайно дори самият Исус мотивира последователите си именно по този начин, а не с абстрактни призиви да бъдат само по-добри: „ Защото, ако обичате само ония, които обичат вас, каква награда ви се полага?... (Матей 5:46); „Обичайте неприятелите си, правете добро и давайте назаем, без да очаквате да получите нещо в замяна; и наградата ви ще бъде голяма“ (Лука 6:35); „Когато вършите добро и страдате, ако понасяте търпеливо, това е угодно пред бога“ (1 Петър 2:20). За вярващия, както и за най-закоравелия циник призивите към безкористни благодеяния са голо празно морализаторстване. Единствената разлика между двамата е в преноса на очакваните дивиденти от актуалната реалност към въображаемото отвъдно. Без обещанието за вечно блаженство в рай и заплахата от вечни мъки в ад вярващият е неспособен за каквото и да е добро дело. Камо ли да извърши „грях“ от съчувствие и съпричастност към някой „нечестивец“.
Дори превърнатите в баналност евангелски наставления „Аз пък ви казвам: да се не противите на злото. Но, ако някой ти удари плесница по дясната страна, обърни му и другата“ (Матей 5:39) всъщност не могат да бъдат правилно разбрани без ясните и недвусмислени уточнения „това казвам, братя, че останалото време е кратко“ (1 Коринтяни 7:29) и „краят на всичко е наближил“ (1 Петър 4:7). Такова поведение принизяващо напълно личното достойнство и неприкосновеност няма как да бъде обяснено без колкото наивното, толкова и искрено очакване, че съвсем скоро, всеки момент, ще настъпи неизбежен край на света при който божеството ще възнагради несправедливо страдащите праведници и ще накаже грешниците. Само това прави подобно поведение възможно и то няма нищо общо с моралното чувство. Незабележимият но неумолимо работещ двигател е съвсем егоистичното желание вярващият да постигне и получи най-доброто за себе си. Да не разгневи бога, който да го накаже и напротив, да му угоди за да бъде възнаграден. Религиозната концепция не е и безкористна, както изглежда на пръв поглед. При нея правенето на добро на врага е само част от уравнение, включващо безпощаден бог и идващ всеки момент край на света, като за оставащото време трябва да се натрупат максимум точки.
На трето място идва социалният и исторически контекст на призивите за любов към врага. Колкото и да е странно, тези призиви имат съвсем инстинктивна и древна основа също както и състраданието. И също като него присъстват неизменно в психоемоционалния живот на нашите животински прародители. Основата на това послание е проста и елементарна. В природата ако не можеш да избягаш или нападнеш и си изцяло под властта на по-силния, най-добрият начин да избегнеш нежелани последици за своя сметка е да го умилостивиш. Дори пред лицето на истинска или мнима (за запазване на социалния статус) агресия. Колективно живеещите животински видове, в т.ч. нашите предци примати имат богат опит и генетично фиксирани форми на поведение в тази насока.
По същия начин се обуславя и изразява поведението и в човешките общества, като това няма кой знае колко общо с нравствеността. Ако врагът ти е по-силен от теб и няма начин да му се противопоставиш в безопасна за теб форма, най-разумното решение е да го умилостивиш, показвайки му прояви на любов, преданост и грижа.
Християнските общности в началния етап от своето формиране и съществуване се намират в социално неизгодно положение. Те са презирани, отхвърляни и третирани като сектанти маргинали (което всъщност съвсем не е далеч от истината). За да оцелеят в такава враждебна среда на неприрязън и подигравки, те трябва именно непрекъснато да умилостивяват своите неприятели и да им демонстрират дружелюбие. Това от една страна намалява натиска на обществената неприрязън. От друга съхранява самочувствието на членовете на сектата, като им позволява да мислят за себе си като за „праведни страдалци преследвани незаслужено“. От трета – такова поведение подпомага агресивните мисионерски усилия за привличане на нови членове към движението по модела познат в англоезичните среди като flirt & fishing.
Не случайно едно от ранните църковни послания характеризира тази стратегия за оцеляване съвсем откровено по следния начин: „Когато ни подиграват, ние ги благославяме, гонят ли ни – търпим, хулят ли ни – отнасяме се кротко. Станахме като измет за света – и досега всички ни имат за отрепки.“ (1 Коринтяни 4:12-13). Достатъчно е обаче както видяхме по-горе ситуацията да се промени и постигналите надмощие и подкрепа от държавните власти християни изведнъж и без колебание започват да изискват да се прилага насилие и дори да се екзекутират техните идейни опоненти. Преследваните и дискриминирани спонтанно и охотно се превръщат в гонители.
На четвърто място „любовта към враговете“ следва да се разглежда и контекстуално. Колкото и да е изненадващо за повечето лаици и дори активни вярващи, всъщност наставленията за правене добро на неприятели в никакъв случай не са оригинална идея нито на Исус, нито на християнството – въпреки претенциите за това в евангелията: например „Чули сте, че е било казано: „Обичай ближния си, а мрази врага си.“ Но аз ви казвам: Обичайте враговете си и се молете за онези, които ви гонят„ (Матей 5:43-44). Точно обратното: евангелските разсъждения в тази насока са само заимстване и доразвиване на формулировки записани още в Стария завет, например: „Ако срещнеш заблудилия се вол или осел на неприятеля си, да му го закараш. Ако видиш, че оселът на неприятеля ти е паднал под товара си и не ти се иска да му помогнеш, помогни заедно с него." (Изход 23:4-5). Имаме прости наставления за сплотяване на колектива и премахване на враждите в него. След някъде 6-7 столетия тя само е философски осмислена в един малко по-абстрактен план, без към нея да се прибавя нищо съществено.
Много по-важен е обаче друг вариант на старозаветните наставления за добротворство към неприятелите: Той се намира в книгата Притчи 25:21-22: "Ако е гладен врагът ти, дай му хляб да яде, и ако е жаден, утоли жаждата му с вода. Защото ще натрупаш жар на главата му и Яхве ще те възнагради". При това той е цитиран прилежно без никакви изменения и в Новия завет от известния със знаменитата си халюцинация положила началото на една световна религия апостол Павел (евреинът Шаул от Тарс): "Ако е гладен неприятелят ти, нахрани го; ако е жаден - дай му да пие; защото това като правиш, ще натрупаш жар на главата му." (Римляни 12:20). Оказва се, че религиозно мотивираното „нравствено“ поведение въобще не е толкова трогателно. Моралният деец не само работи за награда от „всевишния“ и се старае да избегне неговото наказание. Предвиждайки, че „справедливият“ бог ще накаже врага му за неговото коравосърдечие той полага усилия да му направи добро именно с идеята да привлече върху него божественото наказание и да го направи колкото е възможно по-жестоко. Така в светлината на тези ясни формули възвисеният невинен страдалец се показва всъщност като злорад отмъстител незавивимо от привидната демонстрация на всеотдайна грижа. А мнимото превъзходство на религиозната нравственост придобива един почти трагикомичен облик.
Така че от самото си зараждане преди милиони години нравствеността демонстрира еднозначно себе си като човешко, твърде човешко качество. Способността ни да извадим на показ най-доброто от нашата природа в името на околните, най-вече нашите близки. И тази способност е експлоатирана паразитно от религиите, които фиксират този инстинкт върху въображаем образ с претенции припокриващи се с желанията на претендиращите да комуникират директно с него. И които желания често влизат в дикретен конфликт с елементарните представи за нравственост (инстинкта за съпреживяване), или пък изпадайки в другата крайност го хипертрофират до абсурдни и гротескни проявления. Най-вече затова всякакви повръхностни констатации за превъзходство на религиозния морал над обикновената естествена човечност не са просто дълбоко неверни. Те за измамно цинични. Ако естественият морал е сравним с естествения имунитет, то религиозната нравственост не е ваксина. Или ако е ваксина, тя е недоизкусурена, калпава и водеща до неприемливи и фатални странични ефекти у пациента – ако този пациент е човечеството.
Коя обаче в такъв случай е истинската, действащата нравствена ваксина? Можем ли да усъвършенстваме морала и да задвижим за него такова еволюционно развитие каквото е претърпял нашият собствен вид? Естествено след като сме констатирали как религиозната мотивация е просто една обикновена задънена улица довела до установими вредни резултати… Разбира се, като всеки един нерационализиран инстинкт и нравственият може да бъде превратно фиксиран, манипулиран, заблуден или фатално неспособен да предвиди бъдещите последствия. Това не означава, че следва да бъде ампутиран. Той е неразделна част от нормалната човешка психика - от това, което ни прави хора.
Правилният избор е рационалното осмисляне на моралния инстинкт. Както е правилен избор рационализирането на влюбването без то да бъде отричано, рационализирането на удовлетворението от работата или от всяко занимание, към което имаме интерес - доколкото интересът и любопитството са също инстинкти. Просто правилно взаимодействие между логическите способности на мозъчната кора с дълбинните импулси на подсъзнанието. Прилагането в етиката на научната методология и на постиженията на всички отделни научни дисциплини, засягащи поведението и мотивацията на човека: както като отделна личност, така и като общности. Единствено по този начин можем да впрегнем по разумен и адекватен начин мощта на способността за съпричастност в истински полезна и ефективна насока, при максимално възможна освободеност от погрешни преценки на нейните обекти и резултати. Нравствеността като инстинкт нито зависи от нечии прищевки, нито е непогрешима или императивна. Правилното ѝ използване изисква рационална ситуативна преценка, добро възпитание и самоконтрол, включително и самоконтрол на моралните пориви.
И това ни най-малко не е някаква екзотична новост, предназначена за неопределеното бъдеще. Рационалното осмисляне на нравствеността ни съпътства отдавна, още от първите ни опити да отстраним булото на тайнственост, хвърлено от религията върху собствената ни природа. Още с първия опит за завръщане към здравия разум предизвикан от ексцесиите на религиозния фанатизъм по време на религиозните войни в Европа започва и преразглеждането на морала. Този път в неговия център е поставен не богът, а човекът. От тази коренна промяна в йерархията на моралните фактори се ражда концепцията за неотменимите човешки права, която стои в основата на цялата западна цивилизация. За пръв път в историята (като изключим може би прозрението на Конфуций) се появява идеята за неприкосновени и гарантирани възможности за всяко човешко същество. И те му се полагат просто по силата на самото му съществуване, независимо от раса, пол, етнос, религия, социално положение или гражданство.
Еволюционната биология и популационната генетика помагат да погледнем на това наследство от Просвещението от съвсем различен ъгъл. Древната основа на инстинкта за съпреживяване, изначално насочена към собствената група от близки и сродници придобива съвсем нов смисъл. Необоримите доказателства сочат, че в крайна сметка наистина всички ние сме роднини: при това не само помежду си, но в крайна сметка и с всички живи същества на планетата. Така идеята за неотменимите права на всеки човек придобива нов смисъл, комбинира се с понятието за преосмислена на съвсем ново ниво семейна лоялност и с усещането за единство с целия животински свят за който носим отговорност. Това е пътят по който за първи път в историята на еволюцията даден животински вид осъзнава и оценява собственото си въздействие върху цялостната околна среда. И заедно с това пътят по който се ражда и развива нова, далеч по-рационална нравствена парадигма.
Следващ особено важен момент в който разумът въздейства върху морала е изследването на причинността, контекста, целевата насока на моралните действия и най-вече на първо място предвиждането на техните резултати. През огромната част от историята на човешкия вид етиката е или стихиен и неосъзнат порив, или абсолютизирана и стандартизирана чрез позоваване на въображаем божествен авторитет система от казуистични предписания, или предмет на волунтаристични философстващи спекулации. Именно с епохата на Просвещението системните усилия да се рационализира и тази материя водят до осъзнаването, че пътят към един по-добър и ефективен морал неминуемо минава през следните етапи: Първо, разбиране на действителните, а не въображаеми причини за несправедливостта и неморалните дадености които ни обкръжават. Второ, набелязване на целеви действия, които да отстранят тези дадености или да редуцират тяхното въздействие. И трето, обосновано предвиждане на действителните резултати от тези действия.
В резултат от движението на мисълта в тази насока се ражда например етическият утилитаризъм на Джереми Бентъм (1748-1832 г.) и Джон Стюарт Мил (1806-1873 г.) Негов основен принцип е, че „мерило кое е правилно и неправилно е максималното щастие за максимален брой хора“. Тоест нравствената стойност на дадено поведение се определя от действителното благо, което то носи като резултат за адресата или адресатите, към които е насочено това поведение. Така на на мястото на недообмислените декларации „той ми е близък, затова ще направя за него всичко“ и екстремистките апели „така иска бог“ идва качествено новата концепция за етическата аргументация на последствията и разумното съчетаване на личния и обществен интерес в ефективна и балансирана дейност, освободена от ексцесивни идеологически крайности. В крайна сметка това е прилагане на просто количествено уравнение при йерархически подредени качествени променливи – т.е. наука в една от най-чистите ѝ форми.
Приносът на разума и науката в областта на етиката не се изчерпва само с това. Резултатите от практическото им приложение в моралната сфера са навсякъде около нас, дотолкова станали част от живота ни, че се изкушаваме да ги приемем за даденост – а те далеч не са такава. Историята и социалните науки изследват причините за конфликтите и търсят начини за тяхната превенция и елиминирането им. Въпреки различните горещи точки по света, поколенията от Втората световна война насам се радват на най-разпространения и най-продължителен мир в човешката история. А там където бушуват или тлеят неразрешени военни проблеми подозрително често се оказват замесени религиозни вярвания: като причина или легитимация за сблъсъка.
Правната регулация, добре или зле формулирана и прилагана, има за цел да редуцира сблъсъците на лични интереси с променлив успех. Но най-малкото физическата неприкосновеност и имуществото ни са далеч по-добре защитени отколкото в миналите, много по-религиозни времена. И да, никой не е изложен на риска да бъде линчуван, преследван или умъртвен за това, че не вярва в правилния бог по правилен начин, сключил е договор със сатаната или е обладан от демони. Което е наистина чудесен напредък както и да го погледнеш.
Медицинската наука далеч по-добре от сърдечната, но невежа грижа ни спасява от болести, страдание и физическа непълноценност. Технологиите удовлетворяват потребностите ни далеч по-добре отколкото някога и ни осигуряват съвсем приличен комфорт. Това също в голяма степен притъпява обществените противоречия и предпазва от ескалация. Не случайно освен всичко друго днес светът поне в развитата му част е далеч по-малко склонен към революции и други прояви на насилие. По-голяма част от човечеството от когато и да било е грамотна, има достъп до информация и шанса да разсъждава осведомено за своите интереси и цел на съществуване.
Затова и имаме всички основания да смятаме, че ако нравственият инстинкт наследен от нашите животински прадеди е вид естествен морален имунитет, то истинската, действаща морална ваксина е рационалната етика, поставена на здрави научни основи. А в никакъв случай безцеремонното присвояване, сантименталният екстремизъм или циничната идеологизация на религиозното морализаторстване. Може би все още не сме постигнали най-добрите резултати, най-безопасните и ефективни морални ваксини. Но нито разумът, нито науката някога са обещавали стопроцентов успех бързо и лесно. Екзалтираните обещания за скоро и неизбежно идващо царство на всеобщото щастие са присъщи на друг вид ментална дейност към която имаме достатъчно основания да бъдем скептични. Важното е, че сме на прав път, имаме ясни и видими резултати и те са положителни. Днес имаме прилично работещи препарати за нравствена имунизация, след време ще можем да разработим нови, които работят още по-добре. Ще посрещаме нови предизвикателства и проблеми, но най-малкото ще сме наясно с реалните задачи и истинската си отговорност, освободени от въображаеми законодатели и съдници, от фалшиви правила и илюзорни очаквания. А това всъщност никак не е малко постижение.
ИЗТОЧНИЦИ (по реда на използване в изложението:
- BBC News: Early hominid 'cared for elderly' ; Thursday, 7 April, 2005
- MPG (Migne Patrologia Graeca), t. XLIX (49), Parisiae (Paris), 1862, col. 32
