КНИГИТЕ, ВКЛЮЧЕНИ В БИБЛИЯТА – ГЪВКАВА МОДИФИКАЦИЯ ПРЕЗ ВЕКОВЕТЕ

 

Мураториевият фрагмент, включен в манускрипта Codex J 101 sup., 

съхраняван в Bibliotheca Ambrosiana (Милано).

Кодексът датира от VIII век и произхожда от абатството в Бобио (района на Пиаченца).

Мураториевият фрагмент е най-старият списък с книги, включвани в християнския библейски канон.

В редица случаи той се различава сериозно от днешните варианти на Стария и Новия завет.

1. Какво представлява библейският канон?

Съгласно християнската традиция списъкът от книги, включени в състава на Библията се нарича канон (от ст. гр. κανών: „правило, образец, мерило“, букв. от първичното значение „пръчка за мерене“). За пръв път терминът „канонически книги“ е използван от александрийския епископ Атанасий (ок. 296/298-393 г.) в неговото пасхално послание за 367 г., където той изброява свещените писания на собствената му религиозна община. Според доктрината обща за всички християнски църкви, книгите включени в този списък са боговдъхновени, непогрешимо отразяват истините на вярата и са признати от всички вярващи от всички времена и на всички места. Факт е, че има много повече произведения от включените в днешните библии, които са претендирали да съдържат учения или дела на пророци, на Исус или учениците му. 

Според християнския мейнстрийм те са лесно различими от автентичните, понеже са нови и се появяват тук и там, докато каноничните книги имат всеобщо разпространение и признание, произходът им може ясно да се проследи до първите християнски общини и/или до използваните от евреите от епохата на Втория храм писания. Тези книги, които претендират за божествено откровение, но са квалифицирани от религиозния консенсус като неверни фалшификати се наричат освен неканонически и далеч по-често апокрифи (ἀπόκρυφα: букв. „скрити неща, книги“ от глагола ἀποκρύπτω: „укривам, скривам от някого“). Традиционните християнски вероизповедания като католицизъм, византийско християнство (претенциозно наричащо се православие), ориенталски монофизитски и ориенталски несториански църкви признават още една, междинна категория, включвана в техните издания на Библията. Това са т. нар. „второканонични“ или „девтероканонични“ книги, пак от ст. гр. δευτεροκανονικά – буквално „попадащи във втория списък“. Названието се използва основно в католицизма, а във византийското православие се среща и терминът „неканонични“, както и „препоръчани за четене“ (ἀναγιγνωσκόμενα). Традиционно те не се считат за боговдъхновени или безпогрешни, макар набожните християни да смятат, че описаните в тях събития са се случили наистина и, че са съгласувани с религиозната доктрина. Затова те са определяни като полезни за четене и доверие, макар да нямат авторитета на първите.

Codex Ephraemi Rescriptus (V в. от н.е.) 

Един от четирите най-стари кодекса, съдържащи свещените за християните писания на Стария и Новия завет.

Съхранява се в  Bibliothèque nationale de France (Département des manuscrits, Grec 9, fol. 60r).

Написан върху пергамент, той представлява палимпсест - първоначалното съдържание на книгата е изстъргано, за да може върху скъпоценния материал да се напише нов текст: в случая през XII в. сборник с проповеди на църковния писател Ефрем Сириец.

2. Кои книги са включени в канона на Библията?

В най-популярната версия на канона Старият завет се състои от 39 книги, идентични с определените като Библия и в юдаизма. В самия юдаизъм подборът на включените в Библията книги става малко по-рано отколкото в християнските среди. Това става най-вероятно през последните две десетилетия на I в. от н.е. и традиционно това се свързва с дейността на еврейската равинска школа на танаите („танаим“) в крайбрежния палестински град Ямния (евр. Явне Ям). В последно време обаче тази концепция е подложена на сериозна критика.

Допълнително към този основен старозаветен набор в католическата Библия има 7, а във византийско-православната 11 (в руската версия) или 12 (в гръцката) книги от категорията на „препоръчителните“. Любопитно е, че най-старият превод на Библията от еврейски на гръцки език, т. нар. Септуагинта (LXX, III-I в. пр. н.е.) също съдържа цели 13 книги, които не откриваме в използваното днес от евреите издание. За преобладаващото мнозинство християни Новият завет се състои от 27 книги. Ако наистина Библията беше боговдъхновена книга, а християнската църква беше ръководена свише от божество, в исторически план би трябвало да наблюдаваме един канон, приеман винаги, навсякъде и от всички вярващи в прецизно, надеждно и авторитетно еднообразие.

За голямо неудоволствие на религиозните апологети обаче историческите факти и актуалното положение в тази област са абсолютно различни. В периода от I в. пр. н.е. и I в. от н.е. сред евреите отколо относително обособеното ядро на Тората (Петокнижието приписвано на Моисей) и някои исторически, „пророчески“ и нравоучителни книги циркулират огромен брой произведения с религиозен характер, които се използват от различни секти за обосноваване на техните идеологии и претенции. Няма единно правило, определящо кои от тях да се приемат и кои да се отхвърлят, липсва и институция, която да го наложи. Първите християни, които са реално привърженици на юдаизма, избират, четат и цитират от тези книги по свое собствено усмотрение. По идентичен начин докато тяхната секта се еманципира и развива в обособена религия са произведени голям брой разнообразни съчинения, които циркулират между отделните общини по места и някъде се утвърждават и се приемат за авторитетни, а другаде биват отхвърлени като фалшиви апокрифи. Налице е и друга тенденция: книги, които първоначално са смятани за приемливи, впоследствие биват изтегляни, понеже стават неподходящи за наложили се впоследстви аспекти във вярата. 

Най-сетне наблюдаваме и един крайно интересен ефект. В традиционните християнски църкви, към които не принадлежат протестантството и неговите разклонения, като източник на тази вяра освен Библията (Писанието) се счита и т. нар. Предание. Това са различни вярвания, представи за исторически и квазиисторически събития, епизоди от живота на християнски проповедници и мъченици, процедури за извършване на ритуали, структурата на църковната йерархия, различни правила, касаещи дисциплината и поведението и т. н. , които не са намерили своето място в Библията. Макар да не са включени в нея, оказва се, че те имат равен на нея статут като източник на верски убеждения. Накрая излиза, че огромно количество от съдържанието на книги, определени в даден момент като апокрифи се просмуква в Преданието след като преди това е филтрирано, редактирано, цензурирано и внимателно изчистено от неудобните моменти в първоначалния оригинал. След това вече в този си вид то отново става неотделима част от вярванията на християнската общност.

Папирус с текст на книгата на Енох (P.Mich.inv. 5552) на гръцки език - IV в.
Съхранява се в библиотеката на Мичиганския университет в Ан Арбър, САЩ.

3. Апокрифите в юдаизма като източник на Новия Завет. 

Колкото и усърдно да четат Библията, а може би и понеже четат само нея, набожните християни трудно осъзнават, че всъщност поне един от авторите на книги влезли в Новия завет дълбоко вярва в истинността на някои юдейски апокрифи, цитира ги и ги приема за безспорен авторитет. Впоследствие тези съчинения са охвърлени, впрочем не без основание, както от ортодоксалния равински юдаизъм, така и от църквата. Отделни пасажи от тях обаче продължават да заемат своето почетно място като включвания в каноничната литература. Този уникален новозаветен паметник е Посланието на Юда, чийто автор претендира да е „слуга на Исус Христос, брат на Яков“ (1:1).

Там например (1:14-15) откриваме екзалтиран коментар: „За тях пророкува и Енох, седмият от Адам, като рече: Ето Господ иде с десетки хиляди Свои светии, за да извърши съд над всички, и да обяви за виновни всички нечестивци за всичките нечестиви дела, които в нечестие са сторили, и за всичките жестоки неща, които нечестивите грешници са говорили против него“. Колкото и да търсим, няма да открием такова „пророчество“ в тези издания на Библията, които ни се намират под ръка. Ще го намерим обаче почти същия вид в първата апокрифна книга на Енох, популярен образец на широко разпространената сред евреите през II в. пр. н.е. апокалиптична литература (1 Енох 1:9). Книгата на Енох е имала особено почетен статус сред членовете на Кумранската община на есеите, които са влиятелно течение в юдаизма през (II в. пр. н.е- I в. от н.е) и от средите на които произлизат Исус и учениците му. В техните ръкописи посоченият пасаж е открит като свитък 4Q204=4QEnochc ar, col I 16–18. Книгата на Енох не намираме нито в съвременните библии, нито в канона на Септуагинтата, макар нейният престиж някога да е бил изключително висок.

Нещо повече – посланието на Юда не се ограничава с цитирането само на един апокрифен паметник. Тя описва и един интересен епизод, в който архангел Михаил води словесен спор със Сатаната за тялото на Моисей: „Архангел Михаил, когато в борба с дявола се препираше за Моисеевото тяло, не посмя да произнесе богохулна присъда, но рече: Господ да те смъмри“ (1:9). Такъв момент няма да намерим нито в Тората, нито в други книги на еврейската Библия. Той обаче е препратка към повествованието, изложено в книгата Възнесение на Моисей (наричана и Заветът на Моисей) от I в. пр. н.е. За съжаление единственият екземпляр от произведението: манускрипт C. 73 inf, открит през средата на XIX в. от изследователя Антонио Чериани в Bibliotheca Ambrosiana в Милано и публикуван от него през 1861 е с липсваща последна част, поради което не можем да сравним текста в първоизточника с цитата от посланиято на Юда. 

Въпреки това именно този апокриф е сочен като извор за новозаветния пасаж от раннохристиянски автори: произведението на Ориген За началата (III, 2, 1); Църковната история на Геласий от Кизик (II, 21, 17). И двата апокрифа са от категорията псевдоепиграфи (ст. гр. ψευδοεπίγραφα) букв. „фалшиви писания“: произведения, авторът на които не е този, за който се представя, а използва престижа на популярна личност или персонаж за да придаде по този начин авторитет на собствените си произведения. Голяма част от книгите в християнския Нов завет са псевдоепиграфи, в това число повечето от посланията (без тези на Павел, но със сигурност приписваното му до евреите), гарантирано също евангелието и апокалипсисът на Йоан.

Също така Павел (Шаул ха-Тарси), който именно превръща християнството в световна религия споменава в едно от посланията си за свое въображаемо (или патологично) пътешествие до третото небе: „Познавам един човек в Христа, който, преди четиридесет години, (в тялото ли, не зная, вън от тялото ли, не зная, Бог знае), бе занесен до третото небе“ (2 Коринтяни 12:2). В Стария завет обаче никъде няма да открием някаква йерархия на небесата. За сметка на това тя е пространно формулирана в еврейската апокрифна литература около началото на нашата ера. В нея „третото небе“ се споменава в Апокалипсиса на Моисей 37:5 и 40:1, 2 Енох 8:1;  3 Барух 7:2 и др. 

В друго свое писмо (Колосяни 4:16) Павел споменава и едно послание до Лаодикийците, което също днес не присъства в Новия завет: „И като прочетете това послание помежду си, наредете да се прочете и в лаодикийската църква; и онова, което е от Лаодикия, да го прочетете и вие“. Макар и засвидетелствано по такъв начин писмото до Лаодикийците не просто не присъства в днешните издания, но и относително рано е обявено за „еретическо“ и „неправоверно“ (вж. Мураториевия фрагмент по-долу).

Крайно любопитно е и едно от по-скоро автентичните изказвания на самия Исус. То дава основания да смятаме, че самият основател на християнството също е бил запознат с някои невлезли впоследствие в старозаветния канон книги, смятал ги е за боговдъхновен източник на религиозно познание и ги е цитирал с удоволствие като неоспорим авторитет. Става въпрос за мнението на Исус, че „при Възкресението нито се женят, нито се омъжват, но пребъдват като божии ангели на небесата“ (Матей 22:30). Такава идея е изключително странна за класическия юдаизъм, тъй като обезсмисля изцяло едно възсъздаване на автентичното човешко тяло с цялостната му пикочно-полова система. Нещо повече: самата Библия недвусмислено смята, че небесните ангели определено имат полови потребности и създават поколение - поне ако вярваме на книга Битие: „Божите синове, като гледаха, че човешките дъщери бяха красиви, вземаха си за жени от всички, които избираха… а при това, след като Божиите синове влизаха при човешките дъщери, и те им раждаха синове, тези бяха ония силни и прочути старовременни мъже.“ (Битие 6:2,4). 

Този конфликт на Исус с Библията обаче има своята предистория и контекст, като най-малкото обяснява обичаите и йерархията в маргиналната секта на есеите-кумранити, придобила световна известност заради откритите в средата на миналия век ръкописи от Мъртво море, които принадлежат към нейната писмена традиция. Една от характерните отлики на тази секта е отказът от сексуален живот сред нейния елит, като обаче тази забрана не се разпростира сред масата редови членове. Безспорно доказано е силното влияние на тази секта върху възгледите на самия Исус и учениците му: както по отношение на идеологията, така и по отношение на терминологията и предписанията касаещи начина на живот. Можем дори с пълно право да твърдим, че учението на Исус, както и това на неговия първоначален ментор Йоан Кръстител е просто видоизменена форма на есейската доктрина от Кумран, почиваща на индивидуална интерпретация. Този модел на „отлюспване“ и „роене“ е особено характерен за маргиналните сектантски общности, където основа на тълкуванията е личният авторитет на даден харизматичен лидер.

Откъде обаче идва идеята за трансформацията на хората в ангели след Възкресението? Със сигурност няма да я открием сред познатите ни старозаветни книги. На помощ обаче идва поредният апокриф – 2 книга на Барух (Варух), наречена още Апокалипсис на Барух. Тя е един от най-забележителните примери за апокалиптична литература, циркулираща в еврейските среди на границата между I в. пр. н.е. и I в. от н.е. Част от нея са глави, безспорно написани след разрушаването на Йерусалимския храм през 70 г. от н.е., но съдържа и по-ранен материал, отразяващ възгледите на определени еврейски кръгове в разнообразието от доктрини през епохата на Втория храм. Един от пасажите в нея напълно се покрива с изказването на Исус и по всяка вероятност идеята в него е формирала мнението му в конкретния случай: „ в блясъка на ангели… те ще живеят във висините… и те ще са като ангали и равни на звездите… И съвършенството на праведниците ще е по-голямо от това на ангелите“ (2 Барух 51:3-10).

Изводът от тези примери е неоспорим: както Исус, така и първите християнски писатели са закърмени с еврейската апокрифна литература на своето време. Те я възприемат като авторитетен източник на божествено откровение и така елементи от нея се вплитат в текста на Новия завет. В този смисъл от самото начало на своето развитие, още преди отделянето си от юдаизма за да стане нова религия, християнството е маргинална секта в рамките на юдаизма, с идеология базирана на апокрифни идеи и интерпретации.

Папирусът John Rylands Greek  457 (𝔓⁵²- ок. 120-170 г.)  e най-старият папирусен фрагмент на Новия завет.

Съхранява се в университетската библиотеката "Джон Райландс" в Манчестър, Англия.

Съдържа двустранно фрагменти от евангелието на Йоан 18:31-33 и 18:37-38.

4. Различни възгледи за канона през първите векове на християнството. Битки за признание на отделни книги. 

За голямо съжаление, но по разбираеми исторически причини до нас не са достигнали цялостни библейски манускрипти от периода I-III в. А това е безкрайно интересна епоха, в която вижданията за библейския, особено новозаветния канон се характеризират с флуидност, разнобой и множество конкуриращи се „свещени книги“ с най-различен характер: евангелия, исторически книги (деяния), апокалипсиси и други, приписвани на почти всички новозаветни персонажи. Много от признанията на писмени паметници за автентични имат изцяло локален характер и нямат валидност извън конкретните общности. 

Тогава поне някои от възможно оригиналните раннохристиянски творби са обявени за „еретически“ понеже не съответстват на наложилата се версия на верската идеология, а други недотам автентични пък впоследствие намират място в канона понеже са сметнати за полезни въпреки сериозните доводи на техните противници. За това как различните християнски групи са си представяли Новия завет по онова време свидетелстват съхранените списъци с произведения включвани в него и които са откривани на различни места или са запазени в произведения на християнски историци и в актовете на църковните събори.

- На първо място си струва да припомним, че първият автор на хармонията на 4те евангелия (и реално първият, който е посочил, че те са толкова и са тези) е сириецът Тациан от Адиабена. Оказва се обаче, че освен благочестив християнин за своите съвременници, той е основател на „еретическото“ и безспорно одиозно направление на енкратитите („въздържателите“), които смятат, че кръстените вярващи не трябва да водят полов живот и следва да са вегетарианци. Счита се и за последовател на гностическия лидер Валентиниан, макар възгледите му да се доближават силно до тези на споменатите от Филон Александрийски през I в. от н.е. „терапевти“ от Александрия, считани от редица учени за разклонение на есеите-кумранити.

-  Първият исторически засвидетелстван списък с новозаветни произведения е Мураториевият фрагмент (или Мураториев канон). Той е част от манускрипт от VII в., открит в Bibliotheca Ambrosiana в Милано през XVIII в. от Джовани Муратори. Счита се, че е препис на оригинал, датиращ от ок. 170 г. и отразява вижданията на Римската църква за канона. В него изрично е споменат като авторитетно писание неканоничният (второканоничният) текст Премъдрост Соломонова, но за сметка на това в Новия завет категорично не са включени посланието до Евреите, приписвано на Павел, както и тези на Яков и 1 и 2 Петър. Последното е особено показателно, тъй като Римската църква има по традиция особен пиетет към този новозаветен персонаж, счита го за пръв папа, а и включва в канона друго, отсъстващо днес и приписвано на него произведение: Апокалипсиса на Петър, макар и с уговорката, че „някои не искат да се чете в църква“. Като препоръчителна творба, макар и с предупреждение, че не е точно „писание“, понеже „е написана наскоро“ се споменава и Пастирът на Ерм. Той е приписван на Ерм, брат на ранния римски папа Пий I (ok. 140-154 г.) и е бил изключително авторитетен през първите векове на християнството. Впоследствие обаче постепенно преминава в категорията на апокрифите поради твърде екзалтирания си апокалиптичен стил и прекалено ригористичните си морални наставления. Последните явно са се показали като неподходящи за последващия период, когато християнството става държавна религия и болшинството от населението вече е принадлежало към нея, поне номинално.

- В края на II век християнският автор Ириней, епископ на Лугдунум (дн. Лион във Франция; ок. 130-202 г. ) написва полемическо съчинение против гностиците – разнороден сбор от многообразни еклектични религиозни течения, съчетаващи елементи от юдаизма, християнството и античната философия. То е наречено Ἔλεγχος καὶ ἀνατροπὴ τῆς ψευδωνύμου γνώσεως (Разобличаване и опровержение на лъжеименното знание), познато повече под съкратеното си название Против ересите (Adversus Haereses). В него той се позовава на  21 от новозаветните книги, но не споменава посланията Евреи, Филимон, Яков, 2 Петър, 3 Йоан и Юда.

- Споровете около състава на новозаветния канон са още живи през IV в. , когато християнският хронист Евсевий Кесарийски в своята Църковна история (III, 25, 3-5) изковава термина „антилегомена“ (αντιλεγόμενα: букв. „оспорвани“) за да обозначи текстовете, които редица негови съвременници са отхвърляли и не са искали да приемат в състава на Новия завет. Сред тях „са посланията приписвани едно на Яков, друго на Юда, второто на Петър и второто и третото на Йоан“. За фалшиви Евсевий счита Деянията на Павел, признатите от Мураториевия фрагмент Пастир на Ерм и Апокалипсис на Петър и неочаквано Апокалипсиса на Йоан „когото някои отхвърлят, а други отнасят към признатите книги“. Към тази категория той причислява и Евангелието на евреите – юдеохристиянски паметник, който придава изключителна важност на Яков и счита, че той пръв е имал видение, че Исус е възкръснал (фрагм. 7).

Така благодарение на ранните християнски списъци можем да видим, че по отношение приемането на ред новозаветни книги в ранната църква съвсем не цари единодушие. Има групи, които ги приемат и други, които ги отхвърлят. При това всяка партия има своите аргументи.

Codex Sinaiticus (IV в.) е най-старият достигнал до сборник с библейски книги в историята на християнството.
Открит е в манастира "Света Екатерина" на Синай през 1844 г. 

от немския библеист Константин Тишендорф (1814-1874).
Понастоящем се съхранява в Британския музей, университетската библиотека в Лайпциг, синайския манастир  "Света Екатерина" и Руската национална библиотека.

5. Най-ранните библейски манускрипти като свидетелство за измененията в канона.   

Следващи доказателства доколко са били размити през античността границите на библейския канон са най-ранните достигнали до нас кодекси с копия на Библията. Те датират от  IV-V в. и отразяват разбиранията за канона по времето когато християнството вече е държавна религия, баталиите около състава на Новия завет са като цяло приключили и той е придобил вече почти завършения си вид. Въпреки това в тях също отсъстват старозаветни и новозаветни книги, които днес се считат за автентични, но по онова време и за автора на преписа или не са били познати, или са били възприемани за апокрифи. От друга страна там присъстват книги, които впоследствие са отхвърлени от християнската църква.

- Най-стар писмен паметник от този род е Codex Sinaiticus, гръкоезичен манускрипт върху пергамент от IV в. В неговия Стар завет са включени неканоничните книги Юдит, Товит, две от книгите на Макавеите (1 и 4), книгата с Плача на Йеремия, Премъдростта на Соломон, Премъдростта на Йешуа бен Сира (Исус син на Сирах). За сметка на това липсва въобще каноничната пророческа книга на Осия. Новият завет като състав е практически в днешния си вид, обаче в него са включени две иззети впоследствие от обръщение книги: Писмото на Варнава - груба антиюдейска полемика с множество спекулации и фактологически грешки и Пастирът на Ерм. В текстовете на четирите евангелия обаче липсват поне 15 стихове и дори цели пасажи и 10 отделни фрази.

- Следващ по ред е Codex Vaticanus (също от IV в.). Той отразява западната традиция по същия начин както Синайският кодекс отразява александрийската. В състава на неговия Стар завет също заемат своето почетно място книги приемани днес като неканонични: Премъдростите на Соломон и Сирах, Юдит, Товит, Плачът и Писмото на Йеремия. От Новия завет обаче изцяло липсват 1 и 2 Тимотей, Тит, Филимон и Апокалипсисът на Йоан. Отново имаме 15 стиха и цели пасажи, които отсъстват, но са налице в днешните версии на евангелията. Това съвпадения е съвсем прилично основание да ги смятаме за интерполации, включени в текстовете им след IV столетие.

- Codex Alexandrinus (V в.) освен стандартните наканонични/второканонични книги в Стария завет е включен друг популярен апокриф: Песните на Соломон, които имат твърде много общо с езика и стила на свитъците от Кумран (II в. пр. н.е. - I в. от н.е.). В Новия завет присъстват 1 и 2 послания на Климент Римски (християнски автор от последната четвърт на I в.: ок. 35-99 г. и римски папа).

- Codex Ephraemi Rescriptus (V в.) e последният от четирите най-стари и важни достигнали до нас кодекси на християнската Библия. Съхранява се във Френската национална библиотека в Париж. Специфична негова отлика е, че представлява палимпсест. Пергаментовите страници са изстъргани от първоначалния им текст, за да може върху скъпоценния материал да се напише нова книга. В случая с този манускрипт - проповеди на църковния писател Ефрем Сириец (ок. 306-373 г.). В него също липсват две от книгите на Новия завет: 2 Солунци и 3 Йоан.

- Ранните новозаветни папируси са голяма група писмени паметници от периода II-Vв., които са от сериозно значение за новозаветната текстуална критика и интерпретация. Поради повечето пъти фрагментарния им характер възможностите за ползването им като източник за формирането на новозаветния канон са силно ограничени. При все това те са любопитни свидетелства за развитието и еволюцията на християнската доктрина през столетията преди Никейския събор от 325 г. Така например интересен в това отношение е един от най-ранните известни папируси: 𝔓45  или P. Chester Beatty I (ок. 250 г.). Той представлява папирусен кодекс, съдържащ редица книги на Новия завет като за него е показателно разночетенето в титулуването на Исус. В редица пасажи в които познатите ни текстове съдържат определението θεός (бог), в този папирус е вписана титлата κύριος (господар) – Деяния 10:33; 13:48; 15:40; 16:32. Така текстът на този папирус демонстрира процеса по превръщане на основателя на християнството от наставник и мистичен изкупител в пълноценно божество.

Латински манускрипт от IX-X в., съдържащ апокрифното Евангелие от Никодим.
То е отхвърлено от новозаветния канон, но съдържа множество елементи инкорпорирани в

църковното вероучение във вид на "свещено предание".
Сред тях са историята за спасението на разпънатия с Исус "праведен (повярвал) разбойник Дисма", 

както и разказът как Исус проповядва на душите на починалите в ада между смъртта и възкресението си.

Манускриптът произхожда и се съхранява в библиотеката на абатството Айнзиделн, кантон Швиц, Швейцария.

6. Триумфалното завръщане на апокрифите. 

Един от любопитните феномени на християнската доктрина при традиционните църковни общности е, че множество благодарение на идеята за религиозната доктрина като синтез между Писание и Предание огромен брой отхвърлени в даден момент от църквата апокрифи се завръщат, макар и изчистени от неудобните моменти и пасажи отново по триумфален начин през задната вратичка на вероучението под формата на Предание.

Така добре познатите на вярващите стотник Лонгин (пронизал Исус с копието си) и разпънатите заедно с Исус разбойници Козмас и Гестас (Дисмас) са персонажи от Евангелието на Никодим. Всичко, което се приема за даденост от християнските историци за живота, дейността в Рим и за смъртта там на апостолите Петър и Павел се основава на отречените апокрифи Деяния на Павел, Деяния на Павел и Текла, Деяния на Петър, Деяния на Петър и Павел и т.н. Житията на всички останали апостоли също се основават на подобни апокрифни деяния: на Андрей, на Тома, на Йоан, на Варнава, на Филип, на Тимотей и пр.

Codex Eliza 23: етиопски библейски манускрипт (началото на XX век).

7. Каноничният разнобой в съвременните християнски общности.

Показателно е, че и днес различните християнски църкви имат различни възгледи за това кои книги трябва да влизат в състава дори на Новия завет.

- Католицизмът, византийското православие и протестантството като цяло приемат еднообразен набор от познатите 27 новозаветни книги, но първите две се отличават с това, че включват в Стария завет допълнителни книги, изброени по-горе в т. 3.

- Сирийският арамейски превод на Библията (Пешита) включва само 22 новозаветни книги и този набор е ползван от такива известни църковни писатели като Йоан Хризостом и Теодорит Кирски от Антиохийската школа. Този канон изключва 2 Петър, 2 и 3 Йоан, Юда и Апокалипсиса на Йоан. За сметка на това, както споменахме по-горе, той поне през ранното средновековие признава каноничен статус на апокрифа 2 Барух (Апокалипсис на Барух) и го включва сред старозавентните книги.

- Арменската църква не признава Апокалипсиса (Откровението) на Йоан поне до XII в., но за сметка на това ползва дълго време апокриф наречен 3 Коринтяни.

- Коптската църква в Египет, наследник на Александрийската патриаршия от нейните най-славни (и кървави) времена включва в канона си 1 и 2 послания на Климент Римски, което е засвидетелствано още през V в. от Codex Alexandrinus.

- Интересна във всяко отношение, но със своя старозаветен канон е Етиопската църква. В използваната от нея Библия освен познатите от Септуагинтата допълнителни книги са включени още книгата на Енох (съвсем рационално решение предвид това, че е цитирана от новозаветен автор), книгите Юбилеи, 4 Барух и дори създаденото през Х в. в Южна Италия резюме на историческите съчинения на Йосиф Флави - Сефер Йосипон. В Новия завет на тази християнска общност също са включени посланията на Климент, но освен тях и раннохристиянското произведение Учение на апостолите (Дидаскалия) съчинено през III в. и претендиращо да е съставено от апостолите в Йерусалим през 60те г. на I в.

Фрагмент от Книгата на Енох (4Q201), открит сред Свитъците от Мъртво море, пещера номер 4.

Написан е на арамейски език през 200-150 г. пр. н.е.

8. Заключение.

Така в резултат на всички изложени по-горе доводи можем да заключим, че в християнската църква както в миналото, така и сега не е имало и няма единно становище кои книги влизат в състава на новозаветния канон, тоест могат да претендират за непогрешимост и „боговдъхновеност“. Всяка исторически развила се християнска общност има свои собствени възгледи кои книги да смята за „свещени“ и кои не. Около редица важни за повечето днешни християни книги се водят продължителни битки относно признаването или отричането на техния статус, като в повечето случаи доводите на победилата в крайна сметка страна са повече от произволни и спекулативни. 

Нещо повече, имаме достатъчно неопровержими аргументи да смятаме, че както Исус, така и неговите непосредствени ученици и ранни последователи са били закърмени с апокрифна апокалиптична еврейска книжнина, изключена впоследствие от състава на Стария завет и обосновават с нея редица важни елементи в собствените си възгледи. Така при самата си поява, християнството е до голяма степен апокрифна и апокалиптична религия, която се отклонява в много елементи на своето вероучение от почиващите върху общопризнатия еврейски канон възгледи и поради това може да се смята за апокрифна религия, почиваща върху маргинална и сектантска идейна основа.

Papyrus Amherst Greek 1 (70-150 г.): египетски гръкоезичен папирус, съдържащ старозаветния апокриф з

Възнесение на Исая, известен и в множество старобългарски преписи, показващи широката му популярност

в християнските среди в продължение на много столетия.

Съхранява се в библиотеката "Пиърпонт-Морган" в Ню Йорк, САЩ.

ПРАВОСЛАВНА МОЛИТВА, САМОВНУШЕНИЕ И ПСИХОЗА

 

Изображение на "пътя на християнина" между "райското блаженство" и "адските мъки".

Той е представен алегорично като трудно изкачване по стръмна стълба 

от която се мъчат да го съборят безброй зли духове - демони.

Композицията илюстрира ранносредновековната книга Лествица на Йоан Лествичник (ок. 579-649).

Икона от гръцкия манастир Пантократор на Атон (XVII век).

Вредно или полезно е общуването с невидим приятел? По този въпрос дори и днес се водят ожесточени дебати, също както и по отношение на мирогледните, естественонаучните и социално-историческите аспекти на религиозната вяра. Някак си обаче докато по останалите изброени теми критиката на свободомислещите е далеч по-системна, интензивна и аргументирана, то относно интимното общуване на вярващите със свръхестествените същества, които те си представят обикновено така и не се прави анализ в детайли. Обичайно коментарите се изчерпват с това, че невидимият приятел в действителност не съществува и оттам цялото общуване по подразбиране преминава в сферата на параноидната психопатология.

От друга страна през предишните век и половина психологията, психотерапията и психиатрията полагат наистина неимоверни усилия да се отърват от контрола на богословието. За тях това е неизбежна стъпка, за да застанат на необходимата емпирична основа и да се превърнат в истински науки. Едно от големите препятствия по този път е именно доктрината за свръхестествената намеса на нематериални същества в живота на хората, за тяхната греховност и вина по подразбиране и за психичните заболявания като резултат на обладаване от демонични сили. 

През последните десетилетия обаче се наблюдава по-скоро обратна тенденция. Подвеждани от привидната практичност на идеята и недотам ориентирани в религиознанието, лекуващите човешката психика започват да разглеждат църквата като някакъв вид съюзник и по доста наивен начин се захващат да превъзнасят различни въображеми ползи, които молитвената медитация уж носела за здравето на вярващите.

Започва да набира инерция една къде косвена, къде съвсем директна пропаганда на тези практики, оправдавана с „успокояващ ефект“; „усещане за сигурност“; „повишено самочувствие и увереност в бъдещето“; „умиротвореност и добронамереност към околните“ и всякакви други сладникави разсъждения за привидно благотворни резултати от такива ритуали. Оттам уж религиозните хора трябвало да са по-стабилни, адаптивни и уравновесени. Нека оставим настрана факта, че в реалния живот наблюдаваме картина съвсем различна от тези наивни прогнози. Какви са ефектите от внушението и самовнушението няма нужда да се коментира надълго и нашироко, те са общоизвестни. Всички сме имали случай да ги наблюдаваме, както и е повече от ясно, че те почиват върху изконни и дълбоки човешки емоции и социални инстинкти. Реално тези възможности и ефекти нямат никаква връзка с религиозния мироглед и могат да бъдат постигнати абсолютно същите резултати в рамките на една напълно обективна връзка на доверие между субекта и неговите близки (семейство, роднини, приятели, колеги, експерти). Важният въпрос обаче е съвсем различен: какво се внушава и какво си самовнушава субектът.

Огромното болшинство вярващи са с незначителни познания относно собствената си религия и ангажирани изцяло със съвсем земни и практични въпроси около собственото  си благополучие. Вярата им се ограничава с идеята, че преобладаващото около тях изповедание е „традиционно наше значи е истинско“ и те задължително трябва да се самоопределят като негови последователи, понеже принадлежат към съответните народ или нация. В нашия случай накратко това е клишето „щом си българин значи трябва да си православен“.

Молитвите на това мнозинство са най-банални и прагматични: „Да оздравея от…“ (най-често); „Да си взема изпита по…“ с възможно продължение „да се разболее учителката  по…“; „Да си запазя работата“; „Да ме направят началник“; „Да умре в мъки онази Марийка, дето ми отне Георги“; „Иван дето се разведе с мен да го тръшне чумата“; „Да стане оная сделка дето я мъча цяла година“ и други подобни. Няма спор, че извършването на такъв ритуал с вяра, че ще помогне наистина носи известно, макар и безкрайно неоснователно вътрешно облегчение, както и някаква увереност за благоприятно развитие на нещата у индивида. Съвсем друг е въпросът, че както облекчението, така и увереността са напълно илюзорни. Още по-важно е, че това въобще не са молитвите и целите, които одобрява за последователите си православната църква.

При едно по-внимателно вглеждане в наставленията и препоръките на самото православие относно молитвите обаче откриваме, че всички изброени умилително-наивни теми и желания се разглеждат като търпим, но далеч не похвален компромис. Всъщност въпреки хилядолетното си развитие християнството е съхранило в себе си присъщите черти на една радикална секта. Духовенството и църквата като цяло насърчават и съветват, дори изискват православните вярващи да се молят по съвсем различен начин и за съвсем други неща. Най-вече да смятат всички насъщни ежедневни нужди и желания за незначителни и вредни за разбирането на единствената правилна цел. А тя е „спасението на душата“ и постигането на „вечен блажен живот в рая“ каквото и да значи това. Иначе безкрайно разточителните в своето словослагателство богослови някак си така и не са в състояние да опишат конкретно и ясно какви са райските радости освен безкрайно квазиеротично тръпнене от божественото присъствие и хорово пеене в чест на божеството. Доколко такова еднообразие би могло да доскучее за цялата вечност остава отворен въпрос.

Факт е обаче, че за да получи тази божия милост, православният християнин следва да се отрече от всички свои естествени и човешки мечти, желания, копнежи, амбиции и дори малки слабости. Той трябва да смята всичко това за вредни и опасни изкушения, които му пречат да получи най-важното или най-малкото за обикновена загуба на време. Цената на рая се оказва загубата на човешки облик. Накрая традиционното ни православие ако не е просто традиционно между другото се оказва просто опасна секта. В сравнение с която сочените с пръст от него като „сектанти“ разни протестантски групички са безобидни розови пухчовци. Пък "ролята за съхранение на българщината" е малък келепир, странична полза покрай огромната вреда. И май българският народ не е оцелял защото е бил много религиозен, а защото е бил не чак толкова религиозен.

Демоните изкушават свети Антоний (прибл. 251-357 г.) по време на молитва.
Според вярванията на православните християни демоните (бесове) са съвсем реално съществуващи

невидими и интелигентни зли същества, които са навсякъде около нас и имат за единствена задача

да отдаечат хората от бога и така да ги вкарат в ада.
Какво е отражението на такива убеждения върху психиката на този, който ги приеме насериозно

е лесно да се отгатне дори и без кой знае какви мисловни способности.

Как и за какво да се молят православните християни православната църква изисква и определя в специално съставени фиксирани молитвени текстове. Те са събрани в т. нар Молитвеник: книга, която се одобрява и издава от самата църква. Именно тя е крайно интересна за изследване както от културно-познавателна, така и от психологическа гледна точка. А непредубеденото запознаване с текстовете на тези молитви води до изненадващи и крайно интересни разкрития. Оказа се, че който православен християнин се моли искрено и убедено по този начин, не би трябвало да му мърда психиатричната диагноза – независимо дали тя води или не до други външни прояви. Защото по изискване (кой колкото му е вярата) изложеното по-долу съдържание трябва да се чете всеки ден, в нужното уединение и със съответната медитативна нагласа. Няма значение, че подобни упражнения биха могли да отнемат от половин час до час и половина или повече всеки ден (според желанието на вярващия). Ежедневното повтаряне фиксира ефектите на внушението и води до устойчиви условнорефлекторни психоемоционални комплекси. Те постепенно превръщат вярващия в най-добрия случай в зомбиран фанатик със странни реакции, а в по-лошите могат да доведат не само до пълно отчуждаване от заобикалящата индивида реалност и до параноидни състояния.

Но защо православните молитви да са лоши и да водят до подобни негативни ефекти и личностни изкривявания? Ами затова:

В ежедневния набор от мантри (т. нар. утринни и вечерни молитви, преди, след храна и прочие) православният християнин:

- 109 пъти се определя като роб на божествения си господар;
- 103 пъти установява, че е грешен и виновен пред бога;
- 83 пъти си напомня сам, че трябва да се бои, понеже е достоен за ада и всяко друго наказание;
- 34 пъти уверява себе си, че собствените му сили и разум не стават за нищо;
- 31 пъти си казва, че всички наслади на живота са греховни;
- 13 пъти обявява пълно подчинение на църквата и нейните духовници;
- 4 пъти твърди, че предвкусването и очакването на смъртта са насъщна необходимост;

Всеки може да си направи сам проверка при желание, във времената на интернет православните молитвеници в различни редакции са лесно достъпни за всекиго. Цифрите ще варират според ползвания източник, но основните положения и съотношението ще са тези. Не е нужно човек да бъде професионалист, за да осъзнае дълбочината на цялата садо-мазо-параноична психопатия. Просто фактите са съвсем  красноречиви. красноречиви. И съвсем не е зле да се знае всичко това от широката общественост. Най-малкото заради досадния постоянен натиск за въвеждане на задължително вероучение в училищата. Понеже на децата ще се подават поетапно заедно с останалите залъгалки и тези молитви. На тях ще ги учат и такива книжки ще им дават. Внимателно но последователно.

За илюстрация нека прочетем и малко автентчини формулировки. Пък дори и да се посмеем с горчив смях, да не забравяме, че те заслужават и гняв. Понеже нормалните хора си нямат и представа колко народ у нас живее, работи, гледа си децата (ако стигне дотам да ги има) в такова състояние.

Сутрин:

- "Боже, очисти ме грешния, понеже никога не извърших добро пред Тебе" (Молитва No 2 от Макарий Велики)

- "Свети Ангеле, който покровителстваш нещастната ми душа и окаяния ми живот, не изоставяй мене грешния, нито отстъпвай от мене, заради невъздържанието ми" (Молитва No 10 към персоналния ангел-пазител)

- "Пресвета Владичице моя Богородице... изгони от мене, твоя смирен и окаян раб ...[поменик от недостатъци] ...от окаяното ми сърце и от помрачения ми ум. Угаси пламъка на страстите ми, понеже съм беден и окаян" (Молитва No 11 към Богородица)

Вечер:

- "Помилуй нас, Господи, помилуй нас! Защото, като не намираме никакво оправдание, ние грешните като на Владика Ти принасяме тая молитва: помилуй нас!" (Уводни тропари)

- "...не ме оставяй на прищевките на сатаната, понеже в мене е семето на тлението... мене, недостойния Твой раб" (Молитва No 2 от свети Антиох)

- " [Поменик от грехове]....умът ми се поддаде на лукави световни мисли... помислих нещо развратно...безумно се смях...видях чуждата хубост, сърцето ми се нарани от нея... Творче мой и Владико, помилвай мене, Твоя малодушен и недостоен раб. Разреши, освободи и прости ми като благ и Човеколюбец, та с мир да легна, заспя и почина аз, блудният, грешен и окаян" (Молитва No 3 към Светия Дух)

- "Господи..., като се леня да Ти угодя и нищо добро не извърших...Бъди милостив към мене грешния и лишения от всяко добро дело, дигни падналата ми душа, осквернена от безмерни съгрешения. Премахни от мене всяка лукава мисъл на тоя земен живот... чуй Твоя грешен и беден откъм добра воля и съвест раб" (Молитва No 4 от Макарий Велики)

- "Дай облекчение на душата и тялото и ни запази от всяко мечтание и греховни наслади, възпри устрема на страстите, угаси пламъците на телесната възбуда" (Молитва No 6 - забележка: какъв би бил евентуалният семеен секс след това не е много лесно за представяне – по тази тема църквата наистина сякаш си поставя за цел да създаде у последователите си наистина неописуеми комплекси)

- "...аз като човек съгреших, а Ти като милосърден Бог ме помилвай, като виждаш немощта на душата ми...мене грешния, безсрамен и нечист (?!) Твой раб“ (Молитва No 7 от Йоан Златоуст)

- "Господи, Иисусе Христе....дай и на мене, нещастния и недостоен, да се обърна. Изтръгни ме от устата на погубващия змей, зинал да ме погълне и свлече жив в ада...мене окаяния.... изтръгни ме от окаяното ми положение и дай утеха на бедната ми душа" (Молитва No 8 към Исус Христос)

- "непрестанно съгрешавам и прогневявам Твоя Син и мой Бог, и макар много пъти да се кая, в лъжа пред Бога се оказвам и пак се кая и треперя: дали не ще ме погуби сега Господ? Ала подир миг отново извършвам същите грехове" (Молитва No 9 към Богородица от Петър Студит)

- "Владико Човеколюбче! Дали това легло не ще ми бъде гроб...? Ето, пред мен лежи гробът, пред мен е смъртта. Боя се, Господи, от Твоя Съд и от нескончаемите мъки, ала не преставам да върша зло, не преставам да прогневявам Тебе ..... зная, Господи, че съм недостоен за Твоето човеколюбие, а съм достоен за всяко осъждане и мъка." (Молитва No 10 от Йоан Дамаскин)

- "всички мои грехове, които съм извършил през всички дни на живота си, всеки час, и сега, и през изминалите дни и нощи:... дело или слово или помисъл: преяждане и прекомерно пиене, блудна нечистота и зла похот...многото мои други грехове, и душевни, и телесни, с които съм онеправдал моя ближен и съм прогневил Тебе, моя Бог и Творец, и съм навлякъл страшно осъждане на многогрешната си глава. Като съжалявам за всички тях, признавам, че съм виновен пред Тебе, моя Бог, и желая да се кая" (Ежедневна вечерна изповед на греховете)

За през всеки отделен ден от седмицата на горките православни редници се полагат допълнителни молитви:

- "аз с моята леност и лошия си навик огорчих твоята пречиста светлост и те прогоних от мене чрез различни срамни дела" (Понеделник, молитва към ангела-пазител)

- "Покажи ми Господи Твоите прободени на кръста ръце!... Покажи ми Господи Твоите приковани на кръста нозе! ...покажи ми Господи Твоето лице, увенчано с трънен венец и обляно в кръв....Спасителю мой, покажи ми Твоя лик, защото Ти ме плени с любов...покажи ми Господи Твоите прободени гърди...Господи Иисусе, аз се срамувам да Ти покажа ръцете, нозете, сърцето си, защото толкова малко съм Те обичал, толкова малко съм страдал за Тебе и толкова малко съм приличал на Тебе." (Понеделник, молитва към Исус Христос – забележка: ако не само професионално обученият психоаналитик, но и обикновеният лаик смята, че вижда тук емоционална сублимация на еротичен инстинкт, трансформиран в екстатично преклонение, това ни най-малко не е илюзия)

- "Не презирай мене, който се кая... моли се на Господа за мене недостойния, който паднах в много грехове и се измъчвам от бурните помисли на моя ум. Изпълнен съм със зли дела и няма край моят греховен навик, умът ми е прикован към земните неща. Що да правя, не зная, и при кого да отида, за да бъде спасена душата" (Вторник, молитва към Йоан Кръстител)

- "Спасителю...вземи от мене тежкия греховен товар и не се погнусявай, ..., да се вселиш в моето недостойно сърце, за да успокоиш моето плътско мъдруване." (Петък, молитва към Исус Христос)

-"окаяният аз, като се спънах от плътския си ум, обърнах се пак и отново станах роб на греха и на страстите, додето един по един погубих всички дарове на Твоята благодат....моя нечист живот....моите люти страсти .... моята душа, която е умъртвена от грехове... откъсни ме от суетните и душевредни земни блага" (Неделя, молитва към Исус Христос)

Преди изповед и причастие православният християнин оказва се, трябва да казва и следното:

- "не си спомняй нашите беззакония и не ни въздавай според многото прегрешения... Избави ни от невидимия враг и неговите примки, които той е разпрострял по всички пътища на живота, за да ни улови и ни направи свои служители и нещастни жертви. (Молитва към Исус)

- "Лошите навици ме оплитат като мрежи, и аз се радвам, че съм свързан. Потапям се до дъното на злото и това ме развеселява. Врагът ежедневно обновява въжата си, понеже вижда колко се радвам на разнообразието им. Това е достойно за ридание и плач, в това е и позорът и срамът - че съм вързан от желанията си. И още по-ужасно е това, че се връзвам с тези въжа, които ми налага врагът, и се умъртвявам с онези страсти, които го радват. " (Молитва на Ефрем Сирин)

- "Посети, едничка благословена, немощната ми душа и моли твоя Син и наш Бог да ми прости тежките грехове, които извърших." (Молитва към Богородица)

- "Ето пристъпям към Божественото Причастие! Създателю, да не ме изгориш с Причащението!
Защото Ти си огън, който изгаря недостойните. Но ме очисти от всяка сквернота!...Боготворящата Кръв като гледаш, ужаси се, човече! Защото е огън, който изгаря недостойните! " (Молитва преди причастие)

Жена води детето си на целителка-билкарка (врачка) под влиянието на демони, един от които се изхожда в лекарството.
Стенопис от Чуриловския манастир край с. Гега, Петричко (средата на XIX век).

И така нататък и така нататък и така нататък....До пълното пречупване на индивидуалната психика и превръщането на грижата за въображаемото душеспасение в маниакална обсесия. Наистина би било голям пропуск ако поне мимоходом не споменем брилянтната Молитва на Димитър Кантакузин към Богородица. Тя е наистина квинтесенция на всички набелязани по-горе тенденции в православната молитвена култура и заслужава да бъде прочетена абсолютно цялата – от край до край.

Все пак за тези, които не желаят да отделят нужното време си струва да бъдат приведени няколко цитата и от нея:

- „Цял осквернен и нечист съм окаяният.
Цял смраден и в грехове съм, уви.
Изцяло отритнат заради беззаконието си.
Изцяло и винаги на греха служих до днес“.

- „По-блуден от блудния син съм.
По беззаконен от блудницата станах.
Повече и от митаря, и от разбойника“.

- „Кои злини не сътворих самоволно.
Кои грехове не сътворих самовластно.
Кои мерзости не извърших любострастно.
Кой срам не извърших любосластно“.

- „Едничък аз отпаднах от моя Бог.
Едничък аз от християните погубих благата.
Едничък аз предаден съм на дяволското щение.
Едничък аз адовите мъки наследвам.

Уви, за самоволната ми гибел.
Уви, каква смърт заслужена чакам.
Уви, за страшната разлъка с душата.
Уви, в безконечните мъки отивам.

Помисли, душо, какъв край те чака.
Помисли за неизбежната горест и разлъка.
Помисли за страха и болката отвъдна.
Помисли, потрепери и ужаси се.

Ангел немилостив чакам да дойде.
Ангела на моя злобен живот.
Ангела-мъчител безпощаден.
Ангел огнен, непомилващ.“

- „Смърт, впрочем, настава люта, и край.
Смърт и заедно с нея разлъка.
Смърт, пренасяща в отвъдния свят.
Смърт в тъмнината кат тат нощен.

Тъмен бях и в тъмата отивам адова.
Тъмна е честта ми като на дявола.
Тъмните ангели оттогава възлюбих.
Тъмната тъма избрах, защото тъмен изцяло бях.“

- „Преди смъртта наистина мъртъв съм аз.
Пред съда от съвестта си осъден съм аз.
Преди мъките мислено скърцам със зъби.
Преди края безкрайно се мъча.

Боя се от огъня, в който аз ще горя.
Боя се от жестокосърдечието, което ме очаква.
Боя се от червеите, които ще ме ядат.
Боя се от тъмнината, в която ще живея.

Мен да оплачат тартарът и бездната.
Мен да пожали тъмното дъно на ада.
Мен, искащият в тях да живея.
Мен възлюбилия тъмата, а не светлината.“

- „Бъдещата болка всеобща.
Бъдещото разделяне на душата от тялото.
Бъдещият страх от тъмните лица бесовски.
Бъдещите вечни мъки във ада.

Как ще изтърпя аз, окаяният.
Как ще понеса неизказаната болка.
Как ще погледна бесовските лица.
Как ще премина митарствата въздушни.

Които сега с ума си виждам,
Които заслужено ще получа,
Които сам за себе си приготвих,
Които ме смущават и устрашават.“

Всеки би могъл сам да си направи извода какво се случва с тези, които поради наивност и искрен копнеж по възвишеното се подлъгват да приложат към себе си тези молитвени инструкции. А те са много по-подробни и обстоятелствени от приведените тук. За запознаване от първа ръка горещо препоръчвам запознаване с някоя от споменатите общодостъпни версии на първоизточника. И наистина е добре да помним, че когато се сблъскаме с неадекватно поведение или мислене от православно-християнски фанатик, той не заслужава повече неприрязън, омраза или презрение от всяка друга нещастна жертва на интензивна психологическа обработка. Неговата личност е пречупена с негово дейно участие до степен да не е в състояние да разсъждава адекватно и рационално. Чрез чисто сектантски методи на внушение и самовнушение той е доведен до състояние на тежка обсесия от свръхценната идея да опази на всяка цена "безсмъртната си душа" от неминуемите в случай на съмнение или неподчинение "адски страдания" и да достигне на всяка цена въображаемото "райско блаженство". Такива жертви заслужават преди всичко съчувствие, но и ясното осъзнаване, че са програмирани упорито да разпространяват и защитават своите убеждения без каквато и да било склонност към рационален и обективен дебат.

Всякакви доводи и съвети не могат да му помогнат на такъв човек именно поради изложената ежедневна сугестивна и автосугестивна практика, в която той е потопен изцяло и е подложен на целия църковен арсенал за въздействие. Може да се каже, че в резултат на всичко това той живее поне частично в изцяло измислен свят, който само донякъде се припокрива с действителния. И в него той възприема себе си (дори с известно перверзно удоволствие) именно като нищожество, непълноценен грешник, който е неспособен на нищо добро без помощта на всемогъщия невидим приятел. Всяко съмнение се потушава чисто подсъзнателно в зародиш, а критичният анализ и познавателният импулс предизвикват чисто физиологично отвращение поради дълбоката убеденост, че са сигурен път към вечна погибел. Пред всеки неудобен факт неизменен отговор е когнитивният дисонанс. Освобождаването от това състояние е почти невъзможно – практически толкова трудно колкото от тежка наркотична зависимост. 

Струва си и да помним каква е реалната цел на православната църква при всички нейни усилия да утвърди и разпространи влиянието си в обществения живот: от все още не задължително вероучение до почти задължително присъствие на всяко публично мероприятие, от фактическо финансово-административно срастване с държавните структури до категорично узаконен статут на висшите школи за пропагандни кадри като богословски факултети към държавните университети. Тази цел в крайна сметка е една: умножаване и възпроизводство на жертвите с подобни симптоми. А методологията на внушение и самовнушение, чрез която се постигат резултатите подчинени на целта е също  една: индивидуалното и колективно практикуване на православни християнски молитви.

Времената се менят и дефинициите за грях вървят в крак с времето.
Изображение на демони изтезаващи интернет зависими (със скрита реклама на Apple).

Стенопис от манастира Никола Малицки край руския град Твер (ок. 2010 г.).

ЗА „СЕМЕТО НА ДАВИД“ ИЛИ КАК ЕДНА РЕЛИГИЯ ПРЕВРЪЩА ЧОВЕКА В БОГ

 

Съвременна реконструкция на възможното лице на Исус

пресъздаден с помощта на археологически находки, ДНК проучвания 

и методи от съдебно-медицинската антропология.

Основна специфика на християнството - исторически причини.

В в семейството на т. нар. „авраамически религии“ християнството се характеризира с една наистина специфична черта. За разлика от последователните в своя монотеизъм юдейство и ислям, то конструира най-малкото странния и демонстриращ очевидни прилики с „езическите“ култове образ на божия син – човека не просто превърнат в бог, а изначално притежаващ такъв статус още със свръхестественото си раждане.

Не чак толкова широк кръг специалисти обаче са наясно, че тази деификация на образа на Исус (родения в Назарет, Галилея евреин Йешуа ха-Ноцри) е вторична, напълно чужда на неговите първи последователи и развита едва от второто или третото поколение християни – обяснимо произхождащи не от еврейската, а от гръко-римската социокултурна среда. Такъв процес в никакъв случай не е някакво неповторимо изключение. Напротив – той е по-скоро правило в повечето сектантски култове в които харизматичният водач и основател е обожествяван след смъртта си. В случая с ранните християни обаче реализацията на този модел е затруднена изключително поради вече добре развития ексклузивен монотеизъм на евреите. Показателно е, че в рамките на тази твърде ригидна парадигма дори иначе толкова силният и обсебващ образ на Мохамед не е в състояние да достигне подобен статус.

Причините християнството да успее да се отклони от строгите верски предписания на юдаизма се коренят в уникалната обществено-политическа и културна ситуация през времето когато се създава християнската църква и могат да се резюмират накратко в следния списък:

- Сравнително ранното разпространение на идеологията сред голяма разнородна общност от неевреи, които при това са до голяма степен изолирани както едни от други, така и от центъра в Йерусалим. Това улеснява значително преноса на гръко-римски стереотипи в мисленето на новопокръстените.

- Катастрофата на Юдейската война (66-74 г.) и последвалите практически геноцид и масивна депортация пресичат възможностите за създаване на значима юдеохристиянска църква, разпиляват незначителния брой последователи и роднини на Исус и те абсолютно губят както контрол над, така и контакт с нееврейските общности извън Палестина. Няколко поколения по-късно потушаването на бунта на Бар-Кохба (132-135 г.) нанася нов смъртоносен удар на тази далеч по-автентична част от християнството и окончателно го маргинализира. Макар неговите последователи да не са унищожени напълно, те са сведени до отмиращи дискриминирани групички и постепенно изчезват от историческата сцена.

- Християните от нееврейски произход по съвсем прагматични причини са учени от своите наставници, силно елинизирани юдеи като Павел от Тарс (Шаул ха-Тарси), че са абсоютно равнопоставени с евреите и за това да бъдат пълноценни християни е напълно достатъчно да приемат юдейския бог и Исус като негов пратеник: „Няма вече юдеин, нито елин… но всички вие сте едно в Исус Христос“[1]. Юдеохристияните смятат разпространението на вярата в Исус сред „езичниците“ за полезно и подобно на съвременните им фарисеи (предтечи на равинския юдаизъм) смятат, че не е нужно те да спазват многобройните и неудобни предписания предназначени за евреите. Въпреки това обаче те помнят думите на Исус „Аз не съм изпратен при други, освен при изгубените овце от дома на Израел“[2] и „Не е прилично да се вземе хлябът на децата и да се хвърли на кучетата“[3]. Затова винаги си остават с убеждението, че като евреи спазващи предписанията на юдаизма, като част от богоизбран народ те стоят поне в някакъв смисъл по-високо от събратята си по вяра, които са неевреи, „защото спасението е от юдеите“[4]. Нормално е такава една ситуация християните неевреи да се чувстват предизвикани и дискриминирани и в техните групи последователно да се прокарват универсалистки и антиеврейски тенденции. Този процес става още по-интензивен след посочените вече юдейски войни. Тогава особено важно за спокойствието на нееврейските църкви е да се разграничат категорично от преследваните от държавата метежници-евреи. С упадъка на юдеохристиянството и укрепването на нееврейските християнски общини това напрежение само нараства, но центърът на силата заедно с броя вярващи преминава към църквата на бившите езичници.

Така в крайна сметка във времето побеждава християнска доктрина,която едновременно от една страна осъзнава произхода си от еврейския народ, еврейската вяра и еврейската култура и знае, че без нея би загубила всякаква легитимация. От друга страна както по практични, така и по идейни причини тя изпада в чисто фройдистка отцеубийствена омраза към породилия я юдаизъм и в крайна сметка се превръща в негов най-зъл враг – по-безкомпромисен дори от римската имперска администрация. Идеологически тази конфронтация се реализира в три важни характеристики:

- Тотално противопоставяне на свързаните с еврейския култ ритуали и практики до степен не просто да не бъдат задължителни, а да са абсолютно забранени (разбира се с внимателно неафиширано възприемане на това от тях, което изглежда полезно). Привързаните към тях християни, сред които безспорно биха попаднали първите най-близки ученици и семейството на Исус са обявявани за „юдействащи еретици“ и отлъчавани от църквата.

- Вменяване убийството на Исус като колективна вина на целия еврейски народ, макар дори според евангелията (без това на Йоан, където мотивът е разработен изключително подробно) то да е банален и рутинен политически акт на римската администрация със съдействието на незначителен брой от загрижения за спокойствието си свързан с нея компрадорски елит. Митът за „евреите богоубийци“ помага изключително много за еманципацията на нееврейската църква от нейните еврейски корени, а впоследствие се превръща в зловещ инструмент за преследване и дискриминация на оцелелите от римските гонения юдеи.

- На трето място, но сякаш първо по важност - християните-неевреи изобретяват и налагат едно уникално за т. нар. „монотеистична авраамическа традиция“ нововъведение. Те обявяват основателя на религията за пълноценен бог. И с това решително и веднъж завинаги едновременно скъсват с най-важната идея в културната парадигма на юдаизма и се обособяват като самостоятелна, различна от него идеология. В това разбира се те съвсем не са първопроходци. За разлика от еврейската вяра, в религиите на всички народи от Средиземноморието присъства неизменно мотивът за богочовеци, синове на богове, които при/след смъртта си се възнасят и се превръщат в почитани божества.

Най-древните примери за това можем да открием в египетската царска идеология. Там фараоните се разглеждат като въплътени богове – не случайно един от най-популярните техни епитети е „нефер нечер“ (съвършен, прекрасен, благ бог). Запазени например са разкази за „чудотворното раждане“ на жената-владетел Хатшепсут и на Аменхотеп III. И в двата случая върховният бог Амон посещава техните майки, цариците Яхмос и Мутемуйя в образа на съпрузите им – съответно Тутмос I и Тутмос IV[5]. Далеч по-популярни и добре познати са разказите за гръцките герои-полубогове - деца на богове и смъртни жени, които са обожествени след смъртта си. Такива например са Херакъл, син на Зевс[6] или Асклепий, син на Аполон[7] и др. За основателя на Рим – Ромул също съществува легенда как след смъртта си се възнася на небето при безсмъртните богове[8]. На него, под името Квирин, се принасят жертви като на военен бог-покровител на града[9].

С изобретяването на доктрината за богочовека Исус християните-езичници не просто се разделят (макар и твърде избирателно и удобно) с еврейското наследство на своята нова вяра, но и демонстрират по недвусмислен начин принадлежността си към античната културна традиция от която произлизат. Това обаче в никакъв случай не е нито вярата на самия Исус, нито вярата на неговите непосредствени ученици и последователи. Най-малкото понеже те са просто евреи.

 

Мозаечен под на синагогата в Тивериада, западния бряг на Мъртво море.

Изобразени са слънцето (Хелиос), зодиакът и годишните времена.

(прибл. втората половина на IV в. от н.е.)

Защо сме наясно, че за първите християни Исус не е бог?

- Юдаизмът от епохата на Втория храм (ок. 516-70 г. пр. н.е.) да демонстрира впечатляващо разнообразие от секти и доктрини: садукеи, фарисеи, есеи-кумранити и различни междинни групи или радикални месиански движения като зелоти (сикарии), последователи на Юда Галилеянина, Йоан Кръстител и самия Исус. Въпреки това всички те преди всичко и най-вече споделят едно общо кредо, което е неизменна и задължителна сърцевина на еврейската религия: „Шема Исраел! Яхве елохейну Яхве ехад (שְׁמַע יִשְׂרָאֵל יְהוָה אֱלֹהֵינוּ יְהוָה אֶחָֽד) – „Слушай Израилю! Яхве е нашият бог, Яхве е един“[10]. Никой евреин, израстнал и възпитан с този символ-верую не би могъл и да си помисли, че някоя друга личност може да споделя божествения статус на Яхве. Същата концепция се наблюдава в категоричен, ясен и недвусмислен вид в по-късните писания на т. нар. „пророци“ (невиим), например Исая: „Така казва Яхве, царят на Израел, неговият изкупител, Яхве Ц‘ваот (Яхве на множествата или армиите): Аз съм първият, аз - и последният, и освен мене няма бог“[11] или „Аз съм Яхве и няма друг; няма бог освен мен“[12]. Невъзможно е евреи, потопени в тази библейска идейна атмосфера дори да помислят за възможността някаква друга мистична сила, още по-малко простосмъртен човек като Исус от Назарет да бъде изравнен като божество по чест и достойнство с Яхве – единствения.

- Месията (מָשִׁיחַ, машиах – „помазаник“) съгласно вярванията на юдеите е есхатологичен цар със свръхестествена сила, който е потомък на полулегендарния основател на еврейската държава Юдея – Давид (прибл. втората половина на XI-първата половина на X в. пр. н.е.). Евреите смятат, че той не само ще възстанови тяхното царство със столица Йерусалим, но и ще покори всички народи по цялата земя. Въпреки своите мистични сили обаче, този митологичен герой се разглежда категорично само като човек и в никакъв случай като божествена или полубожествена личност. В ранния период след Вавилонския плен (ок. 587-539 г. пр. н.е.) се вярва, че този месия е не друг, а персийският цар Кир (559-530 г. пр. н.е.), който след завладяването на Вавилон издава своя знаменит едикт за завръщане на всички депортирани от вавилонците народи по родните им места (539 или 538 г. пр. н.е.). Именно по този начин е наречен Кир и в Библията: „Така казва Яхве на своя помазаник (месия) Кир, когото аз държа за дясната ръка за да покоря пред него народите и да снема поясите от кръста на царете, за да отворя пред него врати и да не се затварят портите“[13].

Дори когато далеч по-късно в елинистическия и римския период образът на месията постепенно се дистанцира и превръща в митична есхатологична фигура, винаги се подчертава неговата единствено човешка природа. В написания на арамейски епизод от книгата на Даниел, месията се споменава точно с този епитет: „Гледах в нощните видения, и ето, с небесните облаци идваше един като човешки син и стигна до стария по дни; и го доведоха пред него. И на него се даде владичество и слава, и царство, за да му служат всички народи, племена и езици. Неговото владичество е вечно владичество, което няма да премине, и царството му е царство, което няма да се разруши.“[14]. Използваният тук арамейски израз „бар анаш“ (בר אנש)[15] е напълно идентичен с този на иврит: „бен адам“ (בן אדם)[16]. Последният се използва над сто пъти в еврейската Библия, макар повече от 90 от тях да са само в книгата на Езекил. И навсякъде означава именно „човек“. Същото значение фразата има и в съвременния иврит.

Дори когато еврейските хронисти и поети представят царя на евреите, например Соломон, син на Давид (прибл. втората половина на X- първата половина на IX в. пр. н.е.) това никога не е осмисляно като бащинство по природа, в което владетелят придобива божествени характеристики и се превръща в богочовек, каквото развитие на царската идеология имаме при другите близкоизточни народи. Да, в Библията присъстват изрази от името на божеството Яхве като „Аз ще му бъда баща и той ще ми бъде син, Ако извърши беззаконие, ще го накажа с тояга, каквато е за хора, и с удари, каквито са за човешките синове“[17]. Но и тук човешката природа на монарха „син на бог“ е подчертана категорично и недвусмислено: той е един от „хората“ (анашим: אֲנָשִׁ֔ים) и „човешките синове“ (бней адам: בְּנֵ֥י אָדָֽם).

Когато най-вероятно по време на ритуала при коронацията на царете на Юдея в тържествения химн се произнася от името на божеството „Ти си мой син, аз днес те родих“[18], това в никакъв случай не е обичайното за близкоизточните религии обожествяване на владетеля. Обредът се разглежда като акт на осиновяването му от страна на божеството, като одобрение на неговия властови статус и като гаранция за свръхестествена помощ в трудни моменти. Тук по никакъв начин няма трансформация на човешката природа в божествена или комбиниране на двете в личността на монарха. Доколко правилна е такава интерпретация проличава  от друг царски химн: „И рече Яхве на моя господар: Седи отдясно Ми, докато положа враговете ти за твое подножие“[19]. Докато в гръцките и славянски преводи тази фраза е донякъде изопачена като „рече господ на моя господ“ и това подпомага тълкуването ѝ в християнски смисъл, то оригиналният текст е далеч по-ясен и конкретен. В първия случай имаме името на божеството – Яхве (יהוה‎), а във втория думата „господар“ (адон, אָדוֹן), която освен по адрес на бога се употребява съвсем регулярно и за хора в обичайните междучовешки отношения на йерархия. Най-сетне „син“ на Яхве в Стария завет е наречен колективно целият еврейски народ[20].

- Новозаветните книги, поне в своята първоначална и далеч по-малко редактирана форма също по никакъв начин не обявяват Исус за бог. Нещо повече, синоптичната традиция на трите евангелия Марк, Матей и Лука съвпада не от самото начало с различните и противоречащи си разкази за свръхестествено раждане. Възловият момент в който те започват съгласувано повествование за една и съща история е инициацията, кръщението на Исус, в която богът се произнася категорично от небесата: „Ти си моят възлюбен Син; в теб е моето благоволение“[21]. Тази реплика обаче също както нейният старозаветен аналог с ритуалното придобиване на царската власт по-горе не е признание за божествеността на Исус. Тя е отново израз на идеята за осиновяване на човек от божеството, чрез което той получава по негово благоволение свръхестествени способности за осъществяване на специална, определена от същото това божество мисия.

 

Едно от най-ранните изображения на Исус

сцената показва разказа от евангелието на Марк за изцеляването на парализирания (2:1-12).

Произход: къща в Дура Европос (Сирия) използвана от християните като домашна църква (ок. 253 г. от н.е.)

Понастоящем се съхранява в Галерията за изкуства към Йейлския университет - Ню Хевън, Кънектикът, САЩ.

Кои са съдържащите се в Новия Завет доказателства, че за ранните християни Исус не е бог, а просто човек?

Новозаветните текстове със сигурност не са достигнали до нас в своя първоначален автентичен вид. Напротив – те са интензивно редактирани през първите три столетия съобразно текущите нужди на в крайна сметка победилото в християнската църква идеологическо направление. В тях от една страна е вмъквано разнообразно ново съдържание, а от друга е премахвано неудобното такова, несъответстващо на развитата впоследствие догматика. Въпреки това поради сакралния характер на текстовете, широкото им разпространение и утвърдения в колективната памет статус на определени пасажи това редактиране не е било нито толкова лесно, нито толкова успешно, колкото може би са желаели инициаторите и извършителите на тези редакции. Затова дори след този процес в евангелските текстове можем да наблюдаваме слоеве, които недвусмислено свидетелстват за това, че Исус е смятал себе си единствено за човек и е бил възприеман само като такъв от първите си ученици и последователи.

- Преди всичко за евреите от онова време Месията е трябвало да произлезе буквално от „семето на Давид“. Този израз е стабилна идиома с важно културно-историческо значение и се среща както в старозаветните[22], така и в новозаветните[23] текстове. Семето се предава само по мъжка линия – следователно Месията няма как да не е просто човек, потомък по мъжка линия на легендарния цар Давид. Затова и от една страна за ранните християни е изключително важно да обосноват своята претенция, че именно „техният“ кандидат-помазаник, Исус е такъв потомък на Давид, а от друга е невъзможно и абсурдно да мислят за него като за „непорочно заченат“ по свръхестествен начин божествен младенец. Такава възможност автоматично изключва всякаква роля на „семето Давидово“ и оттам задължително прави претендента за Месия нелегитимен. Хипотетичното участие на потомък на Давид от женски пол, в случая Дева Мария в развитата християнска митология не разрешава проблема, тъй като Библията няма отношение към „яйцеклетка от Давид“, а за „семе“ – тоест пряк потомък по мъжка линия.

- Затова не случайно първите християни от един момент нататък полагат такива упорити усилия да легитимират своя лидер като пряк наследник на Давид по мъжка линия чрез изброяване на дълги, сложни и в крайна сметка противоречащи си родословия[24]. Може да се счита за напълно сигурно, че двамата автори на евангелия са съчинявали родословията независимо един от друг и, че те в крайна сметка са несъвместими. Различни християнски автори правят опити[25] да се обяснят тези очевидни разлики с „родословие по Мария и родословие по Йосиф“ или с института на левиратния брак (ийбум, ייבום)[26] при древните евреи, при който вдовицата се жени за брата на съпруга и децата се считат за деца на починалия. Всички тези обяснения обаче са видимо несъстоятелни не само заради своята изкуственост, но и поради простия факт, че във втората половина и на двете родословия ни в клин ни в ръкав се появяват триумфално както еврейският принц Зерубавел (Зоровавел)[27], живял по времето на завръщането от Вавилонския плен (ок. 538-520 г. пр. н.е.), така и неговия баща Шеалтиел (Салатиил)[28]. При това със съвсем различни предци и потомци преди и след тях. Това неудобно несъответствие е несъвместимо с нито една от нахвърляните наедро и небрежно хипотези на християнските писатели.

Смисълът и значението на тези родословни упражнения обаче се дължи именно на важността християнските апологети да докажат принадлежността на Исус по пряка линия към потомството на Давид. При това именно чрез неговия баща Йосиф, който присъства надлежно и в двете родословия[29]. За първите ученици на Исус, изправени пред несъмнения факт, че неговият баща е Йосиф от Назарет е насъщна необходимост да докажат, че този баща всъщност е от рода на цар Давид. Само така те могат да легитимират неговите месиански претенции пред лицето на своите начетени опоненти. А щом негов баща е Йосиф, тогава всякакви апели към свръхестествено, „непорочно“ раждане са безсмислени. В обратния случай „зачеването от Светия Дух“[30] автоматично прави както месианските претенции несъстоятелни, така и родословните упражнения абсолютно безсмислени. Когато в евангелието на Матей авторът описва скептицизма на запознатите с биографията му към неговите месиански претенции той не случайно споменава техния най-важен и съвсем практичен довод: „Не е ли тоя син на дърводелеца? Майка му не казва ли се Мария, и братята Му Яков и Иосиф, Симон и Юда?“[31]. За неговите познати и съседи, за хората с които е израсъл и които наистина не проявяват особено желание да се присъединят към екзалтираната тълпа обожатели Исус е просто синът на Йосиф от Назарет. Интересно е, че в друг вариант на същия текст - този според Марк - „дърводелецът“ вече е самият Исус[32] - може би упоменаванията за баща му са дошли в повече на някой писар. Интересно е, че в подкрепа на такава хипотеза за по-късна поправка може да споменем един от най-ранните достигнали до нас текстове на това евангелие: папируса 𝔓⁴⁵  (известен и като Chester Beatti I) от началото на III в. от н.е.. Там вариантът напълно се покрива с този у Матей. Следователно дори да не доказва категорично предположението, въпросният документ му дава известно основание и легитимно право на съществуване. Така или иначе семейството на човека Исус се споменава многократно в Новия завет[33].

- Самият Исус непрекъснато нарича себе си „син човешки“ (бар анаш- בר אנש) или в гръцкия текст υἱὸς τοῦ ἀνθρώπου  = човек. И този епитет е толкова често срещан и настоятелен, че дори последващото развитие на спекулативната теология няма как да го извади от евангелските текстове. Там тя се среща цели 83 пъти, като при всички с едно изключение се използва от Исус за самия него. Обратното – словосъчетанието „син божи“ ( гр. υιός θεού) е използвано в евангелията само 32 пъти, от тях 19 пъти в т. нар. синоптични евангелия и 13 пъти в по-късното и с очевиден гностически произход евангелие от Йоан. От синоптичните евангелия имаме 15 случая в далеч по-системно и тежко редактираните версии на Матей и Лука, докато в най-малко обработваното и най-близко до първоначалния арамейски оригинал евангелие на Марк споменаванията са само четири, като от тях поне едно[34] е късна редакторска добавка. Подобна е картината и в посланията на Павел (Шаул ха-Тарси), истинският основател на християнството. Те са и може би първите християнски писмени паметници, предшестващи дори евангелията. В тези от тях, които се смятат за автентични споменаванията са само три, докато в приписваните му псевдоепиграфи са пет (от тях четири в наистина късното послание към Евреите). От друга страна в един от най-късните псевдоепиграфи – 1 Йоан откриваме цели осем споменавания в седем стиха. Като цяло употребата на епитета „син божи“ нараства осезаемо при по-късните произведения и редакции. Докато дори и първите християни да са ползвали това словосъчетание, за тях то не е означавало нищо по-различно от човек намиращ се под особеното покровителство на божеството или отдаден изцяло на изпълнението на неговите разпореждания – в смисъла на „блажени са миротворците, защото те ще се нарекат божии синове“[35].

- В своите изказвания Исус недвусмислено посочва, че той не е бог. Такива негови коментари например са: „А Исус му рече: Защо ме наричаш благ? Никой не е благ освен един бог“[36] или изричното признание, че не знае неща, известни само на различния от него бог: „А за онзи ден или час никой не знае - нито ангелите на небесата, нито Синът, а само Отец“[37]. Дори у склонния към мистицизъм по-късен автор на Йоан можем да открием смущаващото изказване „защото Отец е по-голям от мен“[38]. Издайнически неортодоксални формулировки можем да открием дори в апостолските послания – например в посланието към Евреите (псевдоепиграф, погрешно приписван на Павел): „Но виждаме Исус, който бе направен малко по-долен от ангелите, че е увенчан със слава и чест поради претърпяната смърт“[39]. Единственият възможен логичен извод от този откъс е, че според автора Исус е „направен“, тоест създаден, сътворен. Следователно е творение и няма как да бъде бог.

В посланието до Евреите има и още един неудобен момент, който обаче в актуалния стандартен новозаветен текст (т. нар. textus receptus) е елиминиран чрез груба редакция – проста подмяна на думата. Така ползвателите на Новия завет в продължението на същия цитиран по-горе стих[40] днес могат да прочетат една патетичната но с нищо незабележителна фраза, отнасяща се до Исус: „за да вкуси смърт заради всички поради божията милост“. За ортодоксалните читатели тук се има се предвид доктрината за „божията милост към човеците“ поради която богът е пожертвал собствения си син за да изкупи техните грехове. В гръцкия първоизточник изразът „поради божия милост“ е харити теу (χάριτι θεοῦ). Интересно е обаче, че някои авторитетни ранни църковни писатели свидетелстват, че по тяхно време стихът е звучал абсолютно различно. И тази версия носи съвсем различни смисъл и значение. Според нея Исус е вкусил „отделен от божията милост“ – хорис теу (χωρὶς θεοῦ). Тоест се е пожертвал за всички отделен и изоставен, без божиите милост и присъствие.

Този вариант е засвидетелстван като преобладаващ и автентичен както от източни, така и от западни ранни църковни писатели: Ориген от Александрия[41] (185-253 г. пр. н.е.), Амброзий от Медиоланум[42] (ок. 339-397 г.), Фулгенций от Руспе[43] (452/467-527/533 г.). Днес обаче такова разночетене е запазено само в сирийската Библия – Пешита, един препис на латинската Вулгата[44] от 822 г. и в няколко гръцки ръкописни копия[45] от X-XI век. Очевидно от даден момент нататък образът на страдащия отделен от своя бог Исус е станал достатъчно неудобен за формиралата се и наложена теология за да бъде тази версия постепенно иззета от обръщение.

Категоричното доказателство за автентичността на тази версия всъщност се съдържа в нейното смислово съответствие с един важен момент от синоптичното повествование: вопълът на Исус на кръста: „Ели ели, лама сабахтани? (Боже мой, боже мой, защо ме изостави?)“[46]. Тя представлява със сигурност само въображаема подробност, прибавена за да се симулира сбъдващо се пророчество чрез директна литературна препратка към идентична реплика в Псалмите[47]. Въпреки това обаче е изключително сериозен аргумент за вярванията на първите християни. Ако Исус е бог/ богочовек как е възможно да бъде изоставен от самия себе си, за да страда в самота на кръста? Възможността за разделение на божествената и човешката природи е също така напълно неприемлива за ортодоксалната концепция, както липсата на една от тях. Ако Месията е наистина съчетание от две природи, те следва да са в състояние на неразделна синхронност и следователно „изоставяне“ на човешката природа от божествената или дори временно пребиваване на първата без втората е напълно невъзможно. Затова и съхранената в евангелские текстове реплика доказва само едно: за учениците на Исус той, макар и Месия, е просто човек. И временното му изоставяне от бога в страданието и смъртта е само част от изпитанието на което е подложен в процеса на тяхното изкупление.

 

Изображение на божествената Троица в развитото ортодоксално християнство.

Въпреки впечатляващия си идеологически потенциал за въздействие

тази догма няма нищо общо нито с възгледите на Исус, нито с тези на първите християни.

Икона на руския художник Виктор Васнецов (1848-1926 г.) съхранявана в Петербург.

Заключение

След всички изброени доводи можем с достатъчна увереност да твърдим, че за първите християни, за християните с еврейски произход Исус е бил човек и просто е нямало как да бъде считан за бог. Такава идея е противоречала както на тяхната култура, така и на авторитетните за тях свещени писания. Нещо повече, именно човек е бил очакваният от тях Месия. Неизпълнението на това задължително условие, например във вид на концепция за богочовек както в късната християнска догматика е всъщност делегитимиране на образа в това му качество. Идеята, че основателят на християнството може да бъде бог, при това не просто бог, а равен на самия единствен Яхве е могла да навлезе и е навлязла в църковните среди едва с наплива на нови привърженици от нееврейски, „езически“ произход.

Те привнасят в тази нова за тях среда множество от своите стари идеи и представи, между които но и не само (справка разцъфтелия в тези среди култ към Богородица с младенеца като еминисценция на Изида с детето Хор) идеята за Исус като герой богочовек, придобил с подвига си божествен статус. Тази радикална и несъвместима с еврейските корени на новата религия трансформация се реализира успешно единствено поради практически неограничения приток от вярващи неевреи с гръко-римски възпитание и мироглед и превръщането им за кратко време в абсолютно мнозинство,  способно да налага вижданията си от позицията на силата. Изобретението на евреина Павел от Тарс, който възнамерява да спечели с помощта на Исус целия свят за своя народ се обръща в крайна сметка срещу самия него и неговата цел. Християнството чрез образа на бога, умъртвен от „евреите-богоубийци“ тръгва по свой собствен път. И за съжаление едно от знамената под които вървят неговите следовници е това на омразата и презрението към тези, без които тяхната нова, но далеч не толкова оригинална вяра нямаше да съществува.

---

[1]  Галатяни 3:28.

[2] Матей 15:24.

[3] Матей15:26; Марк 7:27.

[4] Йоан 4:22.

[5] Kurt Sethe, Urkunden des Ägyptischen Altertums IV: 219,1-229,1 и IV:1714,6-1715,16. Първоизточници са монументалните надписи от  храмовете в Деир ел Бахри (историята за раждането на Хатшепсут) и в Луксор (тази за раждането на Аменхотеп III).

[6]  Аполодор, Митологическа библиотека (Apollodorus Bibliotheca), I,9,16.

[7] Омирови химни (Hymni Homerici) XVI,1,4; Диодор Сицилийски, Историческа библиотека (Diodorus Bibliotheca Historica) V,74,6.

[8] Тит Ливий, История на Рим от основаването на града (Titus Livius, Ab Urbe Condita) I,16.

[9] Плутарх, Успоредни животописи (Plutarchus, Vitae parallelae) XXVIII,2-3.

[10] Второзаконие 6:4.

[11] Исая 44:6.

[12] Исая 45:5.

[13] Исая 45:1.

[14] Даниел 7:13-14.

[15] Strong, Exhaustive Concordance, 1890; Hebrew and Chaldee dictionary, pp. 14, col. 3, № 582; 15, col. 1, № 606; 23, col. 3, № 1247; Brown-Driver-Briggs, A Hebrew and English lexicon, 1939, рр. 60, col. 2; 135, col. 1; Wigram, The Englishman's Hebrew and Chaldee Concordance of the Old Testament I, 1866, pр. 141, col. 1; 269, col. 2-270, col. 1.

[16] Strong, Exhaustive Concordance, 1890; Hebrew and Chaldee dictionary, pp. 8, col. 3, № 120; 21, col. 3-22  col. 1, № 1121-1123; Brown-Driver-Briggs, A Hebrew and English lexicon, 1939, рр. 9, col. 1-2; 119, col. 1-122, col. 1; Wigram, The Englishman's Hebrew and Chaldee Concordance of the Old Testament I, 1866, pр. 18, col. 2; 20, col. 1-2; 232, col. 1-238, col. 1.

[17] 2 Самуил (гр. и слав. 2 Царе) 7:14, вж. и 1 Летописи (гр. и слав. 1 Паралипоменон) 17:13.

[18] Псалми 2:7.

[19] Псалми 110 (гр. и слав.109):1.

[20] Изход 4:22; Второзаконие 14:50.

[21] Марк 1:11, вж. и Матей 3:17; Лука 3:22.

[22] 2 Самуил (гр. и слав 2 Царе) 7:12; 1 Царе (гр. и слав. 3 Царе) 11:39; 13:2; 14:8; Йеремия 33:22; 26.

[23] Йоан 7:42; Римляни 1:3-4; 2 Тимотей 2:8.

[24] Матей 1:1-17 и Лука 3:23-38.

[25] Евсевий Кесарийски, Църковна история (Eusebius, Historia Ecclesiastica) I,7;  Йоан Дамаскин, Точно изложение на православната вяра (Iohannes Damascenus, De fide orthodoxa) IV, 14, 1-5.

[26] Второзаконие 25:5-10.

[27] Езра 2:1–2, 64; 3:8; 5:2.

[28] Матей 1:12; Лука 3:27.

[29] Матей 1:16; Лука 3:23.

[30] Матей 1:18; Лука 1:31; 34-35.

[31] Матей 13:55.

[32] Марк 6:3.

[33] Марк 3:31-35; Матей 12:46-50; Лука 8:19-21; Деяния 1:14; 1 Коринтяни 15:3-7; Галатяни 1:19.

[34] Марк 1:1 (вж. Codex Sinaiticus) и Марк 13:32, където дори присъства

[35] Матей 5:9.

[36] Марк 10:18, вж. и Лука 18:19; Матей 19:17.

[37] Марк 13:32; Матей 24:36.

[38] Йоан 14:28.

[39] Евреи 2:9.

[40] Отново Евреи 2:9, финална фраза на стиха.

[41] Ориген Александрийски, Коментари на евангелието от Йоан (Origenes, Commentarii in evangelium Joannis) XXVIII, 18, 154-155.

[42] Амброзий Медиолански, За вярата до император Грациан (Ambrosius, De fide ad Gratianum Augustum) V, 106.

[43] Фулгенций от Руспе, До Тразамунд, крал на вандалите (Fulgentius, Ad Thrasamundum regem Vandalorum), III, 20.

[44] Codex Sangermanensis от Френската национална библиотека в Париж.

[45] Codex Ruber (0121b); Минускул 1739 от Великата лавра (Атон); Минускул 424 от Австрийската национална библиотека (Виена).

[46] Марко 15:34; Матей 27:46.

[47] Псалми 22:1 (гр. и слав. 21:2). 

Изображение на Исус с военно облекло на римски император.

Превръщането на християнството в официална държавна религия на Римската империя

от Флавий Константин (306-337) макар и не без перипетии допринася изключително за 

окончателното налагане на идеята за Исус като бог.

Мозайка от архиепископската капела Сант Андреа в Равена (началото на VI в.).