Всяка година около православния Великден не само у нас, но и навсякъде където това християнско изповедание се счита за традиционно и по силата на това заема привилегировано положение в обществото се подема отново и отново една "благочестива" мистификация - историята с "благодатния огън" в Йерусалим. Според тази легенда в полунощ, по време на тържествената възкресенска литургия кандилото в параклиса, построен там където според християнските вярвания е погребан Исус (т. нар. Кувуклия) се самозапалва по чудодеен начин с огън, който не обгаря. Именно от него гръко-православният патриарх на Йерусалим запалва своите свещи за да ги предаде на останалите духовници и на събралия се народ. През последня почти половин век, особено след промените в Източна Европа когато непопулярните или дори автократски местни правителства се опитват да се легитимират политически пред своето население като покровители на "традиционните ценности" тази истерична проява на религиозност се нагнетява допълнително от администрацията и журналистите.
Медиите в България, Гърция, Сърбия, Румъния, Русия, Украйна дружно разпространяват този митологичен наратив и го преразказват папагалски без каквито и да било признаци на критично отношение, какво остава за проверка на слуховете. Практичните управници възприемат с готовност суеверните настроения сред мнозинството и към "светия град" в навечерието на Пасха политат специални чартърни самолети с единствената задача да пренесат оттам "свещения огън". Дори понякога тази новоизпечена традиция служи като инструмент за натиск, чрез който владиците изразяват неодобрението си към дадена администрация (както у нас през април 2022 г.). Самата православна църква с не по-малък ентусиазъм употребява най-безотговорно мотива за целите на собствената си пропаганда без да си дава сметка доколко вреди на имиджа ѝ безогледното ангажиране с непроверени фантасмагории. Ала както обикновено се оказва с повечето фантастични приказки и тази в крайна сметка се оказва евтина инсинуация, създадена с цел да впечатли наивните последователи, която в крайна сметка заживява собствен живот във въображението на масите. Оказва се, че в появата на благодатния огън няма нищо свръхестествено, а той се пали от висшите православни духовници по най-баналния възможен начин: с огниво, кибрит или дори запалка - съобразно популярните и достъпни в дадения исторически момент технологии.
В настоящия както исторически, така и актуален обзор на фактите около тази мистификация няма да намерят място различните теории за използване на летлив бял фосфор за самозапалване на кандилото, критичен анализ "необгарящите" свойства на въпросния огън и провежданите в съответствие с тях експерименти. Това не са нищо повече от разпространявани сред скептиците легенди и увъртяни наукообразни интерпретации - колкото неоснователни, толкова и ненужни. Желаещите да се запознаят с тях могат лесно да намерят съответните материали по тези теми, като например този на руснака Игор Доброхотов или гръцкия историк на религията Михаил Калопулос. Всъщност истината както обикновено е далеч по-проста и прозаична: най-вероятно нито някога, нито понастоящем за запалването на огъня не са използвани подобни остроумни приспособления. А доколко приказките за това, че той "първоначално не обгаря" нямат нищо общо с действителността свидетелстват както нееднократните пожари в църквата през столетията (най-големият и известен през 1808 г.), така и редовните инциденти с подпалили брадите си наивни поклонници, които непредпазливо се опитват да "умият" лицата си с него. Оставяме настрана дори факта, че поради непрекъснатите стълкновения между различните християнски вероизповедания от XIII в. насам задачата да опазват реда на Божи гроб по време на религиозните празници, включително Великден се пада на представителите на други религии- първоначално селджукска и отоманска стража, а накрая на силите на реда на Израел. Задачата на този материал е просто да представи появата и развитието на легендата, както и да изложи фактите как "благодатният огън" е запалван от духовенството винаги по най-естествен начин: както в миналото, така и сега.
Моля да се има предвид, че изложението по-долу не представлява завършен литературен материал, а по-скоро писан набързо и нередактиран сбор от цитати, преразкази и бележки, придружени със съответните препратки към източниците. Затова нека никой не ме обвинява, че изказът е хаотичен, накъсан, непривлекателен за четене или трудно разбираем. Бих искал по-скоро който желае и темата му е любопитна, да се съсредоточи на фактологията и мненията на цитираните автори.
Игор Доброхотов - Благодатный огонь: взгляд скептика
Evan T. - The “Holy Light” of Jerusalem debunked
«Άγιο Φως»: η άλλη όψη τού νομίσματος
Благодатен огън "втора употреба" за Великден
1. "САМОЗАПАЛВАНЕТО" НА ОГЪНЯ НА В ЙЕРУСАЛИМ Е ВСЪЩНОСТ ДОСТА КЪСНО ЯВЛЕНИЕ, ОСПОРВАНО ОЩЕ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО
Такова събитие като самозапалване на "благодатен огън" е абсолютно непознато за ранните църковни писатели и пилигрими, в т.ч. цели 400 години след обявяването на християнството за официална религия на Римската империя. Нищо не се споменава за него в пространните описания за посещението на майката на Флавий Константин - царица Елена в Палестина (326 г.), когато триумфиращото местно духовенство ѝ поднася едва ли не всеки ден все нови открити по чуден начин"древни реликви" и зашеметяващи разкази за чудеса. Нищо не намираме за него и в писанията на иначе плодовития като автор йерусалимски епископ Кирил (315-386 г.; епископ 350-386), както и в творбите на Евсевий Кесарийски (ок. 265-339, епископ на Кесария (Цезарея) Палестинска от 314 г.) касаещи построяването на християнския храм в Йерусалим (335 г.). Мълчи по темата и описанието на Божи гроб, съхранено в произведението "Амфилохий" на цариградския патриарх Фотий (820-896; патриарх през 857-867; 877-886). Посетилата Йерусалим през IV в. Силвия Аквитанска също не знае за такова "чудо", а само споменава мимоходом за постоянно горящо кандило на самия Божи гроб. Нищо свръхестествено свързано с огъня на Божи гроб не забелязва и испанката Егерия през 381 г.
Първите споменавания за чудотворно самозапалване на огъня датират не по-рано от IX в., като сред тях е това на латинския пилигрим Бернар (865 или 870 г.), който пръв пише, че "В светата събота, в навечерието на Пасха в тази църква започва богослужение ... и не престава докато ...с явяването на ангел не се запали светлината в кандилата, които висят над упоменатия гроб" . Другото е на арабския автор Ал-Джахиз (починал ок. 869 г.) в неговата "Книга за животните": "Пазителите на храмовете не преставали да устройват за народа разни хитрости, като хитростите на монасите със светилниците в църквата на Възкресението в Йерусалим, които твърдят, че маслото в кандилата при тях на един празник се запалва без огън".
Следва разказът на руския игумен Даниил (1106-1107 г.), който при това упоменава и най-популярните по негово време слухове, свързани със събитието: "пътешествениците неправилно говорят за слизането на тази светлина: Едни говоря, че Светият Дух слиза като гълъб на Гроба Господен; а други говорят: от небето пада мълния и така се запалват кандилата над Господния Гроб,. И това е лъжа и неправда: нищо не се вижда тогава - нито гълъб, нито мълния, но така невидимо слиза божията благодат и запалва кандилата в Господния Гроб"
Успенский Николай Д. - К истории обряда святого огня, совершаемого в Великую Субботу в Иерусалиме. Актовая речь, произнесенная 9 октября 1949 г.: в Мусин Александр Е. , Бычков Сергей С. - Благодатный огонь: миф или реальность?, Москва, Тетис, 2007, стр. 46-47; 62 (онлайн 4-5; 30)
Подобно свръхестествено явление не се наблюдава нито през периода след смъртта на Исус - въпреки очевидното значение, което би имало за новата религия. Не е засвидетелствано и през първите няколко века след нейното налагане като държавно вероизповедание за Римската империя - въпреки изобилието от аналогични чудеса и свещени реликви, с което е обкръжен храмът, за който се вярва, че е над мястото, където е възкръснал нейният основател. Самозапалването на "благодатния огън" се появява едва в началото на зрялото Средновековие: IX-XII в., когато гръцките християни в Палестина са в подчинено положение спрямо господстващите в страната на периодични смени мюсюлмани (араби или тюрки) или кръстоносци-католици. Мистификацията и свързаната с нея конфесионална митология имат очевидната цел да консолидират тази религиозна група и да ѝ дадат основание да смята, че превъзхожда иначе по-силните политически свои господари или конкуренти. С течение на времето тази благочестива лъжа (pia fraus) се утвърждава и става неделима част от традицията на празничните великденски ритуали в Йерусалим. Тя е съзнателно поддържана не само по политико-идеологически, но и по икономически причини - запленените от това изживяване на съществуващото само във въображението им чудо поклонници с готовност обсипват местния клир с богати дарове.
За сметка на това пък през 1238 г. римският папа Григорий IX (1145/1170-1241, папа 1227-1241) категорично забранява на ордена на францисканците да участват в церемонията на пасхалния огън, определяйки го като измама и суеверие. Така едни от първите критици на инсинуацията със "свещения огън" стават католиците. Приблизително по същото време непрекъснатите стълкновения между различните християнски секти принуждават местните власти да вземат опазването на реда в Божи гроб в свои ръце. Решението се оказва удачно и тази практика се спазва и до днес, като само османските пазванти са заменени униформени еврейски служители.
В надпреварата да демистифицират чудото не изостават и мюсюлманските писатели. След споменатия вече Ал-Джахиз имаме цяла поредица ислямски интелектуалци, които в типичен близкоизточен стил смесват здравия, макар и продиктуван от конфесионална пристрастност скептицизъм с чудновати фантастични предположения, често пъти по невероятни дори от измамата, която се стремят да разобличат.
Средноазиатският енциклопедист Абу Рейхан Мухамад ибн Ахмад Ал Бируни (973-1048 г.) в своята Хронология обяснява самозапалването на огъня със сложна машинация, включваща скрити в подземие под Божигробския параклис мъж и момче, хитроумен ленен фитил поставен в медна тръба и стъклен съд с масло (Архив на Азиатския музей към Императорската академия на науките в Санкт Петербург - л. 113б,4 - 113б,12). За Хамза ибн Асад абу Йала ибн ал-Каланиси от Дамаск (1070-1160) в Продължение на Дамаската Хроника (Музаййал Тарих Димашк) пък причина за явлението е смесване на масло от балсамово дърво с масло от жасмин. Според него тази хитрост е причината фатимидският халиф на Египет Абу Али Мансур ал-Хаким (985-1021, царува 996-1021) да разруши храма Възкресение Христово в Йерусалим през 1007 г. Подобна е историята и у Ал-Джаубари (XIII в.), но там освен балсамовото масло има сяра. Впоследствие по-късният автор Муджир-ад-дин ал-'Омари ал-'Улейми, кадия на Йерусалим (ок. 1456 г.) обединява двата разказа в своята Книга за славната дружба относно историята на Йерусалим и Хеврон (Китаб-ал-унс-ал-джелил би-тарихи-л-Кудс уа-л-Халил).
Впрочем както пише Шихаб ад-Дин ал Карафи (поч. 1285) в съчинението Блестящи отговори на нагли въпроси (Ал-аджуиба ал-фахира ан ал-асила ал-фаджира) при управлението на ал-Малик ал-Муаззам Туран Шах (упр. 1249-1250) от династията на Аюбидите в Египет храмът едва не е разграбен отново под предлог установяване на същите машинации, но йерусалимското християнско духовенство успява да убеди владетеля да уталожи гнева си с големи суми "подаръци".
Далеч по-близо до действителността е географът от XIII в. Якут ал-Хамави, който в топонимическия си Речник на страните (Муджам ал-булдан) сочи като причина запалване на свещите на Великден от скрито кандило. Същият, коректно предаващ съхранената и до днес традиция разказ намираме и у историка Шамсуддин Сибт Ал-Джаузи (1186-1256 г.) от Дамаск, живял известно време и в Йерусалим: "Когато залезе слънцето и стане тъмно, един от свещениците се възползва от невниманието [на хората]. Той отваря ниша в ъгъла на параклиса, където никой не го вижда и пали свещта си от едно кандило" (Огледало на времето в историята на знаменитостите / Мир’ат аз-заман фи тарих ал-а’йан)
Муджир-эд-дин - Книга славной дружбы касательно истории Иерусалима и Хеврона
2. МИСТИФИКАЦИИТЕ ОКОЛО "БЛАГОДАТНИЯ ОГЪН" СА РАЗКРИВАНИ ПЕРИОДИЧНО ОТ САМОТО ДУХОВЕНСТВО
Според гръцкия духовник, върожденец и преподавател в елитни за времето си школи в Гърция и Влашко (Букурещ) Никифор Кавсокаливит (1689 - 1784) в личен разговор с него през 1769 г. йерусалимският патриарх Ефрем II (1766-1771) споделя, че се опитва да изкорени това вярване като почиващо на мошенически похвати и предмет на срамна търговия. Той се изказва категорично и рязко, че т. нар. благодатен огън не е чудотворен, а запален от човешка ръка (χειροποίητον), инсценировка (δραματουργία) и машинация (μηχανουργία) и е забранил подхранващия суеверието ритуал на Божи гроб. Този период обаче е епоха на криза за господстващата в региона Османска империя, корупцията процъфтява и висшето духовенство се сменя изключително често в съответствие с подкупите, чрез които тази или онази партия си осигурява благоразположението на административната власт. Ефрем също не успява да избегне тази участ, а след детронирането му неговите приемници възстановяват както практиката, така и покровителстването на свързаните с нея благочестиви фантазии.
вж. негов авторски ръкопис 89: Περί του επιταφίου φωτός в книгата на Δημήτριος Καμπούρογλου - Μνημεία της Ιστορίας των Αθηναίων, Αθήναι, Καραβίας Διον, 2000: Τόμος Β', σελ. 234
τού Διαμαντή Βάγια από την "Ελεύθερη Έρευνα" - Περί του επιταφίου φωτός...
Руският клирик и писател Порфирий Успенски, еп. Чигирински (1804-1885 г.) е ръководител на Руската духовна мисия в Йерусалим (1847-1854 г.). През този период длъжността му е свързана с множество пътувания из района, срещи и разговори с различни високопоставени лица и задълбочени наблюдения върху публичния и частен живот на местното духовенство. От него впрочем той ни най-малко не е очарован. В осемтомния му дневник с автобиографични бележки Книга за моя живот (Книга бытия моего, 1894-1901 г.) са отбелязани два многозначителни случая, свързани именно с "благодатния огън":
"Йеродяконът, който се промъкнал в параклиса на Божи гроб по това време, когато според всеобщото вярване слиза благодатният огън, видял с ужас, че огънят просто се запалва от кандило, което никога не угасва; така че благодатният огън не е чудо. За това той сам ми разказа днес."
Особено показателен е вторият разказ, тъй като разкрива в подробности както механизма на явлението, така и причините за традиционното му поддържане от страна на църковната администрация,
"В тази година, когато знаменитият господар на Сирия и Палестина, египетският паша Ибрахим се намирал в Йерусалим*, се оказало, че огънят, получаван от Божи гроб във Велика събота не е благодатен, а се запалва като всеки огън. Този паша си наумил да провери действително ли огънят на капака на Христовия Гроб се явява внезапно и по чудотворен начин, или се запалва с кибритена клечка. Какво направил той? Обявил на наместнииците на патриарха, че иска да седи в самата кувуклия** по време на получаването на огъня и зорко да наблюдава как се появява той; и добавил, че ако това е истина, ще им даде 5000 пунгии (2 500 000 пиастра), а ако е лъжа, нека те му дадат всички пари, събирани от мамените поклонници, и той ще напечата във всички европейски вестници за мерзката измама. Наместниците - петроаравийският митрополит Мисаил, назаретският митрополит Даниил и филаделфийският епископ Дионисий (сегашен витлеемски) се събрали да се посъветват какво да правят. По веме на съвещанието Мисаил си признал, че той запалва огъня в кувуклията от кандило, скрито зад подвижната мраморна икона на Възкресение Христово, която е в самия Гроб Господен. След това признание било решено смирено да се помоли Ибрахим да не се меси в религиозните дела и при него бил изпратен драгоман*** от божигробската обител, който и му изложил, че за негова светлост няма никаква полза да разкрива тайните на християнското богослужение и, че руският император Николай ще бъде твърде недоволен от откриването на тези тайни. Ибрахим паша, като изслушал това, махнал с ръка и замълчал. Но оттогава божигробското духовенство вече не вярва в чудотворната поява на огъня. Разказвайки всичко това, митрополитът добавил, че "се очаква единствено от Бога да прекрати благочестивата [им] лъжа. Както той знае и може, така и да вразуми и успокои народите, вярващи сега в огненото чудо на Велика Събота. А ние не бива дори да започваме този поврат в умовете - ще ни разкъсат в самия параклис на Божи гроб"
*Ибрахим паша (1789-1848, на трона през 1848) е син на хедива на Египет Мохамед Али (1769-1849, на трона през 1805-1848), известен с многото постигнати победи във войните на баща си срещу арабските племена, гръцките въстаници и отоманския му сюзерен. Първото му пребиваване в Палестина и Сирия е през 1831-1833 г., когато воюва успешно с Високата Порта за надмощие в региона. Тогава и Османската империя подписва с Русия Ункяр-Искелесийския договор (26 юни 1833) за военна помощ, което се съчетава добре с прикритата заплаха на духовенството в неговия отговор към Ибрахим паша и прави по-вероятна случката през този период. Второто посещение е през 1834-1835, когато се налага да потуши голямо въстание на местните аристократи и селяни срещу данъците с които са обложени. Тогава той превзема със сила Йерусалим (26 май- 9 юни 1834).
** Кувуклия е параклисът на Божи гроб, намиращ се вътре в голямата църква Възкресение Христово. Разположен е там където според християнската легенда се е намирал гробът в който е бил положен и откъдето е излязъл Исус Христос. Етимологията на названието е гръцка - от виз. Κουβούκλια, както са се наричали императорските покои (спалня).
*** Драгоман (от араб. "терджуман" - преводач): Официална длъжност в Османската империя и другаде в Близкия Изток, обхващаща функциите на търговски и дипломатически представител.
Що се отнася до подвижните икони със скрити зад тях тайни ниши, където може да се скрият най-различни предмети, те са напълно обичаен елемент от архитектурата на Божи гроб. Примери за такива могат да се видят на достатъчно снимки, направени в Кувуклията.
Martin Biddle - The Tomb of Christ, Stroud (GL), Sutton Publishing, 1999, pp.131-132, fig. 95-96
Леонид Цымбал - Почему умирают религии
3. МНОЖЕСТВО СЪВРЕМЕННИ ВИСШИ ДУХОВНИЦИ И ЦЪРКОВНИ БОГОСЛОВИ ОТРИЧАТ СВРЪХЕСТЕСТВЕНИЯ ХАРАКТЕР НА ОГЪНЯ ОТ БОЖИ ГРОБ
Митрополитът Петрас Корнилиос (р. 1936), два пъти наместник на Йерусалимския патриарх, който при това участва в ритуала по запалване на "благодатния огън" през 2001 г. прави признание в интервю от 11.04.2024 за телевизионната продукция Сиви зони (Γκρίζες ζώνες) на гръцката телевизия Mega. В него той изрично подчертава, че когато е влязъл в кувуклията на Божи гроб, там е имало запалено кандило, от което той е запалил свещите си - "Знам, че намерих запалено кандило и го оставих запалено. Чудо по уговорка всяка година не се случва".
Γκρίζες Ζώνες - Άγιο Φως Ιεροσόλυμα Holy Light. предаване от 11.04.2001
вж. и Δημήτρης Αλικάκος - Λύτρωση: Περί του Αγίου φωτός, Αθήνα, Εκκρεμές, 2019, σελ. 101-106
Кой и кога запалва въпросното кандило става ясно благодарение на признанията на двама висши духовници на Йерусалимския патриархат. Те разказват как са палели кандилото сутринта на Велика Събота, за да бъде то на разположение на патриарха за полунощното богослужение. Първият е скевофилаксът* Исидор Факицас, архиепископ на Йераполис (р. 1973). Той споделя как за целта е използвал обикновена запалка. Бившият му колега, заемал поста през периода 1984-1988 г. - архиепископ Никифор пък използва за целта просто кибритени клечки.
* Скевофилакс (σκευοφύλαξ) е висша църковна длъжност. Правомощията му са да съхранява и да се разпорежда с богослужебните принадлежности (утвар), използвани при различните религиозни церемонии.
вж. и Δημήτρης Αλικάκος - Λύτρωση: Περί του Αγίου φωτός, Αθήνα, Εκκρεμές, 2019, σελ. 75
По повод на цялата инсинуация с поддържането на благочестивата илюзия за свръхестествения произход на благодатния огън Теофан, архиепископ на Гераса и бивш екзарх на Йерусалимския патриархат в Атина е принуден да констатира с горчивина пред гръцкия телевизионен канал Antenna 1 (20.03.2019): "Ние се подиграваме с вярващите, като ги оставяме да си мислят, че това е чудо. Това е неприемливо и не ни прави чест".
Предаване на гръцкия телевизионен канал Antenna 1 от 20.03.2019 г.
Αναγνώστης Λασκαράτος - Η «Μεγάλη Ελληνική Εγκυκλοπαίδεια» για την απάτη του Αγίου Φωτός
вж. и Δημήτρης Αλικάκος - Λύτρωση: Περί του Αγίου φωτός, Αθήνα, Εκκρεμές, 2019, σελ. 86
Дори самият настоящ Йерусалимски патриарх Теофил III (р. 1952, oт 2005) макар и да не е така рязък и категоричен като своите подчинени също взема някои съвсем рационални предпазни мерки спрямо безконтролната и раздухвана от медиите чудотворна истерия. На първо място той премахва думата "чудо" по отношение на появата на "благодатния огън" от официалния сайт на патриаршията (23.06.2018). Освен това категорично отказва да определя в официални изказвания случващото се тогава в храма на Божи гроб като нещо свръхестествено. В негово изказване пред руски журналисти, отразено като комюнике от агенция Интерфакс (28.04.2008) той получава директно зададен въпрос "Ваше блаженство, Вие се явявате един от действителните свидетели на най-великото чудо на слизането на благодатния огън. Присъствате непосредствено на него.... как се случва това?". Вместо разказ за чудеса, журналистите получават кратка реч изпълнена с увъртания и недомлъвки. Патриархът нарича случващото се на Божи гроб "уникална церемония (ceremony)", "изобразяване (enactment)... на първото възкресение на господ Исус Христос", "Представяне (representation) - както и всички свещени церемонии".
Цялата тази безсъдържателна логорея е репликирана справедливо от руския дякон Андрей Кураев с " Да каже по-откровено за запалката в джоба той навярно не би могъл".
Беседа патриарха Иерусалимского Феофила III с представителями российских СМИ
Андрей Кураев - Иерусалимский Патриарх о Благодатном огне
вж. и Δημήτρης Αλικάκος - Λύτρωση: Περί του Αγίου φωτός, Αθήνα, Εκκρεμές, 2019, σελ. 29-47
През април 2010 в интервю за National Herald - издание на гръцките емигранти в САЩ патриархът повтаря същите словесни заобикалки: отново имаме "церемонията на свещената светлина е част от всичките церемонии и тайнства на църквата....докосването до свещената светлина е тайнство на църквата, една церемония ....Това, което се случва тогава се случва по целия свят".
John Sanidopoulos - Patriarch Teophilos of Jerusalem on the Holy Light
Повече от десет години по-късно изказванията на патриарха продължават да са в същия стил. В интервю за ватиканската медия Осерваторе Романо той назовава събитието "церемония", "символ (sign)" който "напомня", а пламъкът не се появява внезапно от нищото, а "пламти непрестанно"
Живеещият в САЩ украински свещеник Кирил Ховорун също споделя в своя Фейсбук профил как в личен разговор Теофил му е споделял, че "това е благочестив обряд, символизиращ възкресението на Христос - нито повече, нито по-малко"
Cyril Hovorun Facebook Profile, publication 18.04.2020
Настоящият глава на Гръцката църква, Йероним II, архиепископ на Атина и цяла Елада (р. 1937, от 2008) също споделя в интервю пред клерикалното издание ROMFEA от 04.04.2020, че "в миналото, преди да започне да се случва всичко това с приемането на "благодатния огън", са вземали огъня от светата трапеза (олтара) ... Няма благодатен огън първо и второ качество"
Αιμίλιος Πολυγένης - Αρχιεπίσκοπος Ιερώνυμος: "Δεν υπάρχει Άγιο Φως 1ης ή 2ης κατηγορίας"
Същото мнение пред същото издание споделя на 16.11.2020 и Антим, митрополит на Александруполис (р. 1962, от 2004): "Свещеният огън е същият, който на всяка нощ на Велика Събота запалва всеки обикновен свещеник... Това е един и същ огън".
- В станалата популярна статия "Свещеният огън - мит и реалност" публикувана в гръцкия ежедневник Το Βήμα (То Вима) на 21.04.2006 протопрезвитерът от Вселенската патриаршия в Истанбул Георгиос Цецис (р. 1934) определя съвкупността от суеверни представи около благодатния огън в Йерусалим като "легенда, насаждана в Светите места след нахлуването на кръстоносците, в хода на борбата между православни, латинци и арменци, когато всеки е претендирал за привилегията да "получава от небето" невечерната светлина". Той ясно определя ставащото се като ритуал: "Случва се следното: патриархът запалва свещта си от неугасимото кандило, което се намира в Светия Гроб". За него идеята, че това е чудо може да възникне само в ума на човек, който е "вярващ, но богословски и литургически необразован" и в крайна сметка резултатът е един - "простонародните представи в наши дни доведоха до узурпация и експлоатация на ... този изключително символически и внущаващ благоговение литургически ритуал". Общественото внимание което правителствата на редица източноевропейски страни с преобладаващо православно население като Гърция, Русия и България отделят на този огън и особено донасянето му със самолети от Израел до техните столици за него не е нищо повече от "посмешище".
На същата позиция застава и известният гръцки богослов Христос Янарас (р. 1935). В интервю за гръцката телевизия TVXS (TV Χωρίς Σύνορα - "Телевизия без граници") на 14.04.2012 той обществената еуфория около Великден, в това число и екзалтацията съпътстваща самолетната доставка на "свещения огън" от Йерусалим като "религиозен примитивизъм" и "великденски фолклор", който "се продава като телевизионен спектакъл", където който намират своя фокус "примитивни пристрастявания" и "експлозии на тъмни инстинкти". За него е безсмислено и абсурдно преклонението пред "магически пламък с официален патент за чудотворен произход".
Χρήστος Γιανναράς - Θρησκευτικός Πρωτογονισμός
Не по-малко ожесточен противник на божигробската митология и съпътстващата я религиозна истерия е и руският дякон Андрей Кураев (р. 1963), също популярен в средите на склонните към интелектуализъм църковници. Освен репликата за запалката в джоба на йерусалимския патриарх Теофил, той е автор и на странно, но обяснимо от гледна точка на стремежа на един църковен кадър да съхрани вярата си умопостроение. Според него чудотворна поява на огън на Божи гроб все пак е имало някога (в някакъв неопределен момент), но впоследствие всички подобни ритуали са единствено един вид "възпоменание" за него и негово "пресъздаване". Въпреки това, в оценката си за въображаемия свръхестествен характер на явлението той е последователен и категоричен: "Това е представление...напълно традиционен литургически термин... литургическите спектакли са част от йерусалимската традиция"; "обрядът на Огъня е литургическа икона, литургически спектакъл.... Огънят е свят по място и по време, по благодат и по смисъл, но не и по произход"; "Патриархът взема светлина, която вече я има и която гори там постоянно. Каква е тази постоянна светлина на гроба? Обикновената светлина на кандилцето"
Андрей Кураев - Иерусалимский Патриарх о Благодатном огне
На други места в блогърските писания на този автор отново срещаме коментари за "съвременния мит за ежегодното самовъзпламеняване", който той нарича още "дребното факирство на самозапалващото се кандило", както и съвсем коректното заключение за "гръмкото мълчание на светоотеческата писменост от I хилядолетие за това уж ежегодно чудо"
Андрей Кураев - Пора и про Огонь поговорить
На същото мнение е и преподавателят по библейска археология към катедрата по библеистика в Московската духовна академия - протойерей Александър Тимофеев в интервю за Комсомольская правда (17.04.2020): "Това се случва регулярно, а именно обикновен ритуал за запалване на кандило"; "Когато зададеш прям въпрос на йерусалимския патриарх или на йерарсите на йерусалимската църква, които знаят за това, а те са непосредствени свидетели, те отговарят: не, ние запалваме огъня от кандило". По повод популярната мистификация как огънят не обгарял обяснението му се оказва банално: "Говорят, че този огън не пари. Тези, които са били в Йерусалим говорят: пари и още как. Просто когато бързо прокарваш ръка и не пари. Стига сме разпространявали тези слухове. Аз също мога да кажа, че той пари. На народа се харесва да се случва такова чудо. Ето така и поддържат един след друг лъжливия слух"
- Такава позиция заема и дяконът Александър Мусин, получил докторска степен в Сорбоната. Пред руската медия Известия (11.05.2005) той откровено нарича вярванията около ритуала "божествена пиротехника", "масова огнена психоза", "огнен мит" и "благочестива лъжа, получила разпространение едва в задушния период на застоя през 70те години" (макар последното както вече знаем да не е вярно). За него разпространяването на тези представи от руското Министерство на културата е "просто безкултурност", предмет на "дистрибуция в промишлени мащаби", а основен виновник за това е висшето духовенство на Московската патриаршия, чиито представители "се въздържат от заявления, предпочитайки да насаждат един съмнителен култ с чужди ръце". Окончателното му заключение е, че "твърдението за божествен произход на огъня е съзнателна измама, граничеща с кощунство", а разобличаването му е "не въпрос на вяра и неверие, а на порадъчност и нечестност"
Александр Мусин - Божественная пиротехника от министра культуры
Свещеникът от Арменската йерусалимска църква Самуел Агоян също успява да вдигне достатъчно шум с изявлението си, че гръцкото духовенство пали своите снопове свещи от кандилото в олтара на църквата Възкресение Христово. Агоян е участвал в ритуала от името на своята конфесионална общност и споделя с Игал Моско, израелски репортер впечатленията си от първо лице, въпреки опитите на гръцките му колеги да оспорят тези твърдения
Емисия на израелския телевизионен канал Хадашот 2 (март 2018)
Репортажът предизвиква широк отзвук, но всъщност повтаря друго интервю - на архимандрит Гевонд Вардапет от манастира Свети Архангели, също на арменската йерусалимска патриаршия, дадено на рускоезична арменска телевизия TVArm.Ru:
Емисия на арменска телевизия TVArm.Ru през септември 2010
Провокиран от новата шумотевица около събитието, арменският архимандрит се престрашава да запише на видео поредното си влизане в божигробския параклис(кувуклия), където според мълвата се случва свръхестествената поява на огъня. На кадрите ясно се вижда кандилото, което гори там постоянно.
Емисия на Първи севастополски телевизионен канал от 06.04.2019 г.
В общия разобличителен хор се включва и служителят на Руската и Нахичеванска епархия на Арменската църква Давид Бекназарян. В краткия си очерк той повтаря разказа за кандилото и квалифицира мистификациите около ритуала с епитети като "масова еуфория", "духовен капан", "огнена приказка". Следва подробно описание на култовите на влизането на гръцкия патриарх и избрания за случая арменски архимандрит ( с многозначителната и помпозна титла "лусаан- светоносец): "Както е предписано от статуквото, те заедно преминават през пещерата на гроба и като стоят двамата заедно на колене ... се молят всеки по своя молитевник. След молитвата всеки от тях запалва сам своя церемониален сноп свещи от едно от двете кандила и заедно излизат"
Давид Бекназарян - Армянская церковь и благодатный огонь
Разбира се, тези внезапни откровения не са нови открития на арменската общност. Знанието какво всъщност се случва в Божи гроб на Велика събота се предава и съхранява в нея, както и в гръцката, макар последната да признава истината за събитието далеч по-неохотно и с повече недомлъвки. За разбирането сред арменците за това какво наистина се случва в Йерусалим свидетелства живеещият в Лондон, но пътуващ всяка година до Йерусалим за празниците арменски факлоносец Сукиас Чилингирян в интервю за Алън Филпс от The Telegraph (16.04.2001): "Това не е чудо. Гръцките свещеници внасят едно кандило... за да произведат свещения огън. За изпълнените с вяра поклонници, които идват от чужбина това е огън от небето, едно истинско чудо. Но не и за нас. Разбира се, че източникът на огъня е древен и символичен. Аз чух това от моя баща и мисля, че той е узнал истината."
Alan Philps - Mystery of Jerusalem's Holy Fire comes to light
Така в крайна сметка за един безпристрастен и обективен изследовател на този "феномен" не остава нищо друго освен да приеме единственото обосновано в случая заключение. "Благодатният огън" със сигурност не е свръхестествено явление, а обикновена мистификация. Легендите за нея възникват през смутните времена на противоборство за владение над Божи гроб от различните християнски изповедания, като мотивите за тях са изцяло свързани със сложната местна религиозна политика. Машинациите на гръцкия клир, свързани с този ритуал са разобличавани нееднократно през столетията както от властите, така и от съвестни представители на самото духовенство и интелигенцията. Днес свидетелствата и доказателствата, че огънят има напълно естествен произход и свързаната с него митология се използва по недостоен начин за конфесионална пропаганда са изключително многобройни, като част от тях са дори от първа ръка. Разкази на непосредствени участници в събитията - както от гръцка, така и от арменска страна съвпадат напълно: никакъв небесен пламък не слиза върху свещите в скритото от очите на богомолците помещение на Кувуклията. Те се запалват от предварително подготвеното там кандило.
А защо в крайна сметка да е важна за нас тази проста и банална истина от живота? Не само защото истините винаги са важни, а измамите, дори и да изглеждат безобидни трябва да се изобличават. Днес претенциите на православната църква към държавата и обществото ни изглеждат привидно умерени и са прикрити умело зад параван от клишета за "традиционни исторически заслуги". Но през повечето време от дългия живот на християнството това въобще не е било така. Религията на Исус започва своя път като екстремистка секта и запазва характерните черти на такава дори когато придобива статус на световна в резултат от безброй политически решения в различни исторически моменти. Няма как имиджовите поучения за човечност и порядъчност да изтрият от текста на евангелието стихове като "Ако дойде някой при мен и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята си и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде мой ученик" (Лука 14:26).
Основна цел на всяка екстремистка секта, дори придобила по исторически причини статус на традиционен мироглед е винаги една и съща: да упражнява системен и тотален контрол над живота на своите членове и да регламентира със своите правила всички аспекти на личния им живот. И ако днес смятаме криминализираното неправоверие за безвъзвратно отминал исторически анахронизъм и се възмущаваме на неговите последни жестоки прояви в затънтените покрайнини на ислямския свят не бива да забравяме, че относително доскоро това съвсем не е било така. Християнството не изоставя доброволно своите агресивни и авторитарни нагласи, които са негова неизменна същност в продължение на хилядолетия. Това става след ожесточена и продължителна борба както с постиженията на науката в епохата на Просвещението, така и с поривите за свобода на народите, белязали края на XVIII и целия XIX век.
Днес смятаме свободата от суеверие, спора с доказателства и без насилие и толерантността за подразбиращи се ценности. Но това не е възникнало от самосебе си естествено състояние на обществото ни. Те са извоювани трудно след ожесточена съпротива от страна именно на християнската църква. И тя далеч не смята настоящото положение за нещо повече от временно отстъпление. Напротив, присъщите ѝ сектантски черти са запазени ако не като част от показния ѝ образ, то най-малкото за неизменна вътрешна употреба пред собствените ѝ членове. А опитите ѝ за въздействие върху обществото макар и внимателни, са упорити и постоянни.
Някога с приемането на новата ни демократична Конституция от 1991 г. в нея е заложен един задължителен за всяка съвременна държавност принцип: "Религиозните институции са отделени от държавата" (чл. 13, ал. 2) и "Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи" (чл. 37, ал. 1). Днес, повече от тридесет години по-късно тези принципи изглеждат сякаш до голяма степен изличени, а религиозният радикализъм отново набира обороти. Православната църква се радва на щедри държавни субсидии, нулев финансов надзор и дори заплатите на свещениците се изплащат от същата тази държава, все едно те са нейни, а не църковни служители. Богословските факултети са изцяло интегрирани в структурите на държавните ВУЗ и са на издръжка на техния бюджет, макар да не подготвят изследователи, а кадри за същата тази църква. Не престават монотонните искания за въвеждане на задължително вероучение в училищата и до голяма степен тази цел е постигната, макар и под формата на избираем предмет. По националната телевизия бодро се излъчва не едно, а цели две религиозни предавания с откровено конфесионална насоченост.
Свободният дебат, критичният анализ и трезвата оценка на религията са превърнати в неудобна тема, всячески избягвана за публично обсъждане за сметка на конюнктурното насаждане на сляпо преклонение пред "традиционния авторитет" и "висшите морални ценности" на църквата. Изказвания като това на настоящия пловдивски митрополит Николай как трагедията с удавените на 15.09.2009 г. в Охридското езеро 15 български туристи била божие наказание за народа ни заради концерта на американската поп-звезда Мадона на 29.08. се приемат повече с безразличие, отколкото със справедливо негодувание. Гробницата на руския архиепископ-емигрант Серафим Соболев (1881-1950 г.) в руската църква "Свети Николай" е обект на поклонение независимо от реанимирано-средновековното му становище призоваващо за въвеждане на смъртно наказание за атеизъм: "нашият народ е длъжен неотклонно да осъжда безбожието и всички отклонения от православната вяра и с всички средства да се стреми към това в бъдещото му държавно законодателство... да присъства закон, който да наказва сурово - дори със смърт пропагандата на атеистични възгледи и особено кощунството". Насаждането на омраза на религиозна основа и призивите към насилие над инакомислещите все още са престъпление у нас (чл. 164 ал. 1 от Наказателния кодекс), както и принудата за присъединяване към дадено изповедание (чл. 165 ал. 2). Очевидно обаче това не важи за православното духовенство, чиито позиции явно се мерят с друг аршин и екстремистките изказвания на религиозни проповедници ни най-малко не пречат на култа към тях. Интересно би било да се замислим как би реагирало обществото на появата на поклонници на мястото на бункера където умира Хитлер в края на ВСВ. А разлика в целите и желанията между двамата агитатори по същество определено няма. Тя е само във възможностите и тяхната реализация. Струва си да си припомним, че в родината на светиня му - Русия при режима на Путин самото "оскърбление на чувствата на вярващите" чрез "публични действия" е вече престъпление, макар и наказанието за него да е още скромно - до затвор за срок от 1 година (Углавен кодекс на Руската Федерация, чл. 148 ал. 1).
Дядо Николай: Трагедията е Божие наказание заради Мадона! - Plovdiv-Online 06.09. 2009
Серафим Соболев, Русская идеология, Заключение, вж. и Архиепископ Серафим (Соболев) - Самодержавие и спасение России, Москва, Сибирская Благозвонница, 2008, стр. 495-496
Оставена без обществен натиск за противопоставяне спрямо екстремистките тенденции в нея църквата винаги се връща към своята идеологически тоталитарна същност. Постепенното но последователно рециклиране на религиозния авторитет неминуемо води до рециклиране на религиозния авторитаризъм и възраждане на стремежа да бъде подчинено обществото на целите и интересите на господстващото вероизповеданиея. А те винаги са различни, явно или прикрито от тези на държавата и народа ѝ. А един от основните и ефективни инструменти за това си остава насаждането и разпространението на суеверната вяра в "чудотворни свръхестествени явления", представяни като монопол на "единствено правилното вероучение". Набожната истерия около "благодатния огън" е една от най-красноречивите илюстрации за тревожното възраждане на тези социални процеси, при това покровителствана от корумпирания управляващ елит. Затова и изобличаването на подобна съзнателно рекламирана заблуда е важно и нужно - колкото и незначителен да изглежда ефектът от нейното разпространение.
Фотография на Амос Чапл, RTA/RF.
