неделя, 28 април 2024 г.

"БЛАГОДАТНИЯТ ОГЪН": ИСТОРИЯ И НАСТОЯЩЕ НА ЕДНА БЛАГОЧЕСТИВА ИЗМАМА

 


Празнуване на Великден от православните в църквата "Възкресение Христово",
която според християнските вярвания се намира върху гроба, 
където е бил погребан Исус.

Всяка година около православния Великден не само у нас, но и навсякъде където това християнско изповедание се счита за традиционно и по силата на това заема привилегировано положение в обществото се подема отново и отново една "благочестива" мистификация - историята с "благодатния огън" в Йерусалим. Според тази легенда в полунощ, по време на тържествената възкресенска литургия кандилото в параклиса, построен там където според християнските вярвания е погребан Исус (т. нар. Кувуклия) се самозапалва по чудодеен начин с огън, който не обгаря. Именно от него гръко-православният патриарх на Йерусалим запалва своите свещи за да ги предаде на останалите духовници и на събралия се народ. През последня почти половин век, особено след промените в Източна Европа когато непопулярните или дори автократски местни правителства се опитват да се легитимират политически пред своето население като покровители на "традиционните ценности" тази истерична проява на религиозност се нагнетява допълнително от администрацията и журналистите. 

Медиите в България, Гърция, Сърбия, Румъния, Русия, Украйна дружно разпространяват този митологичен наратив и го преразказват папагалски без каквито и да било признаци на критично отношение, какво остава за проверка на слуховете. Практичните управници възприемат с готовност суеверните настроения сред мнозинството и към "светия град" в навечерието на Пасха политат специални чартърни самолети с единствената задача да пренесат оттам "свещения огън". Дори понякога тази новоизпечена традиция служи като инструмент за натиск, чрез който владиците изразяват неодобрението си към дадена администрация (както у нас през април 2022 г.). Самата православна църква с не по-малък ентусиазъм употребява най-безотговорно мотива за целите на собствената си пропаганда без да си дава сметка доколко вреди на имиджа ѝ безогледното ангажиране с непроверени фантасмагории. Ала както обикновено се оказва с повечето фантастични приказки и тази в крайна сметка се оказва евтина инсинуация, създадена с цел да впечатли наивните последователи, която в крайна сметка заживява собствен живот във въображението на масите. Оказва се, че в появата на благодатния огън няма нищо свръхестествено, а той се пали от висшите православни духовници по най-баналния възможен начин: с огниво, кибрит или дори запалка - съобразно популярните и достъпни в дадения исторически момент технологии.

В настоящия както исторически, така и актуален обзор на фактите около тази мистификация няма да намерят място различните теории за използване на летлив бял фосфор за самозапалване на кандилото, критичен анализ "необгарящите" свойства на въпросния огън и провежданите в съответствие с тях експерименти. Това не са нищо повече от разпространявани сред скептиците  легенди и увъртяни наукообразни интерпретации - колкото неоснователни, толкова и ненужни. Желаещите да се запознаят с тях могат лесно да намерят съответните материали по тези теми, като например този на руснака Игор Доброхотов или гръцкия историк на религията Михаил Калопулос. Всъщност истината както обикновено е далеч по-проста и прозаична: най-вероятно нито някога, нито понастоящем за запалването на огъня не са използвани подобни остроумни приспособления. А доколко приказките за това, че той "първоначално не обгаря" нямат нищо общо с действителността свидетелстват както нееднократните пожари в църквата през столетията (най-големият и известен през 1808 г.), така и редовните инциденти с подпалили брадите си наивни поклонници, които непредпазливо се опитват да "умият" лицата си с него. Оставяме настрана дори факта, че поради непрекъснатите стълкновения между различните християнски вероизповедания от XIII в. насам задачата да опазват реда на Божи гроб по време на религиозните празници, включително Великден се пада на представителите на други религии- първоначално селджукска и отоманска стража, а накрая на силите на реда на Израел. Задачата на този материал е просто да представи появата и развитието на легендата, както и да изложи фактите как "благодатният огън" е запалван от духовенството винаги по най-естествен начин: както в миналото, така и сега.

Моля да се има предвид, че изложението по-долу не представлява завършен литературен материал, а по-скоро писан набързо и нередактиран сбор от цитати, преразкази и бележки, придружени със съответните препратки към източниците. Затова нека никой не ме обвинява, че изказът е хаотичен, накъсан, непривлекателен за четене или трудно разбираем. Бих искал по-скоро който желае и темата му е любопитна, да се съсредоточи на фактологията и мненията на цитираните автори.

Игор Доброхотов - Благодатный огонь: взгляд скептика

Evan T. - The “Holy Light” of Jerusalem debunked

«Άγιο Φως»: η άλλη όψη τού νομίσματος

Благодатен огън "втора употреба" за Великден



Средновековно изображение на Йерусалим.
Илюстрация към поклонническия пътепис на Конрад Грюненберг 
за пътуването му от Констанц до Палестина през 1486 г.
Кодекс от 1487 г., Музей в Карлсруе. 


1. "САМОЗАПАЛВАНЕТО" НА ОГЪНЯ НА В ЙЕРУСАЛИМ Е ВСЪЩНОСТ ДОСТА КЪСНО ЯВЛЕНИЕ, ОСПОРВАНО ОЩЕ ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО


Такова събитие като самозапалване на "благодатен огън" е абсолютно непознато за ранните църковни писатели и пилигрими, в т.ч. цели 400 години след обявяването на християнството за официална религия на Римската империя. Нищо не се споменава за него в пространните описания за посещението на майката на Флавий Константин - царица Елена в Палестина (326 г.), когато триумфиращото местно духовенство ѝ поднася едва ли не всеки ден все нови открити по чуден начин"древни реликви" и зашеметяващи разкази за чудеса. Нищо не намираме за него и в писанията на иначе плодовития като автор йерусалимски епископ Кирил (315-386 г.; епископ 350-386), както и в творбите на Евсевий Кесарийски (ок. 265-339, епископ на Кесария (Цезарея) Палестинска от 314 г.) касаещи построяването на християнския храм в Йерусалим (335 г.). Мълчи по темата и описанието на Божи гроб, съхранено в произведението "Амфилохий" на цариградския патриарх Фотий (820-896; патриарх през 857-867; 877-886). Посетилата Йерусалим през IV в. Силвия Аквитанска също не знае за такова "чудо", а само споменава мимоходом за постоянно горящо кандило на самия Божи гроб. Нищо свръхестествено свързано с огъня на Божи гроб не забелязва и испанката Егерия през 381 г.

Първите споменавания за чудотворно самозапалване на огъня датират не по-рано от IX в., като сред тях е  това на латинския пилигрим Бернар (865 или 870 г.), който пръв пише, че "В светата събота, в навечерието на Пасха в тази църква започва богослужение ... и не престава докато ...с явяването на ангел не се запали светлината в кандилата, които висят над упоменатия гроб" . Другото е на арабския автор Ал-Джахиз (починал ок. 869 г.) в неговата "Книга за животните": "Пазителите на храмовете не преставали да устройват за народа разни хитрости, като хитростите на монасите със светилниците в църквата на Възкресението в Йерусалим, които твърдят, че маслото в кандилата при тях на един празник се запалва без огън".

Следва разказът на руския игумен Даниил  (1106-1107 г.), който при това упоменава и най-популярните по негово време слухове, свързани със събитието: "пътешествениците неправилно говорят за слизането на тази светлина: Едни говоря, че Светият Дух  слиза като гълъб на Гроба Господен; а други говорят: от небето пада мълния и така се запалват кандилата над Господния Гроб,. И това е лъжа и неправда: нищо  не се вижда тогава - нито гълъб, нито мълния, но така невидимо слиза божията благодат и запалва кандилата в Господния Гроб"

Успенский Николай Д. - К истории обряда святого огня, совершаемого в Великую Субботу в Иерусалиме. Актовая речь, произнесенная 9 октября 1949 г. в Мусин Александр Е. , Бычков Сергей С. - Благодатный огонь: миф или реальность?, Москва, Тетис, 2007, стр. 46-47; 62 (онлайн 4-5; 30)

Alexei Lidov - The Holy Fire and Visual Constructs of Jerusalem, East and West [in: Visual Constructs of Jerusalem. Eds B. Kuhnel, G. Noga-Banai, H. Vorholt. Turnhout, Belgium: BREPOLS Publishers, 2014, p. 241-249]

Victoria Clark - Holy Fire: The Battle for Christ’s Tomb, New York, Macmillan, 2005, p. 20 [номерация по стр. на файла]

Подобно свръхестествено явление не се наблюдава нито през периода след смъртта на Исус - въпреки очевидното значение, което би имало за новата религия. Не е засвидетелствано и през първите няколко века след нейното налагане като държавно вероизповедание за Римската империя - въпреки изобилието от аналогични чудеса и свещени реликви, с което е обкръжен храмът, за който се вярва, че е над мястото, където е възкръснал нейният основател. Самозапалването на "благодатния огън" се появява едва в началото на зрялото Средновековие: IX-XII в., когато гръцките християни в Палестина са в подчинено положение спрямо господстващите в страната на периодични смени мюсюлмани (араби или тюрки) или кръстоносци-католици. Мистификацията и свързаната с нея конфесионална митология имат очевидната цел да консолидират тази религиозна група и да ѝ дадат основание да смята, че превъзхожда иначе по-силните политически свои господари или конкуренти. С течение на времето тази благочестива лъжа (pia fraus) се утвърждава и става неделима част от традицията на празничните великденски ритуали в Йерусалим. Тя е съзнателно поддържана не само по политико-идеологически, но и по икономически причини - запленените от това изживяване на съществуващото само във въображението им чудо поклонници с готовност обсипват местния клир с богати дарове.

За сметка на това пък през 1238 г. римският папа Григорий IX (1145/1170-1241, папа 1227-1241) категорично забранява на ордена на францисканците да участват в церемонията на пасхалния огън, определяйки го като измама и суеверие. Така едни от първите критици на инсинуацията със "свещения огън" стават католиците. Приблизително по същото време непрекъснатите стълкновения между различните християнски секти принуждават местните власти да вземат опазването на реда в Божи гроб в свои ръце. Решението се оказва удачно и тази практика се спазва и до днес, като само османските пазванти  са заменени униформени еврейски служители.

Victoria Clark - Sparks from the Holy Fire [The Tablet: The International Catholic News Weekly, 03.03.2003]

Victoria Clark - Holy Fire: The Battle for Christ’s Tomb, New York, Macmillan, 2005, p. 59 [номерация по стр. на файла]

В надпреварата да демистифицират чудото не изостават и мюсюлманските писатели. След споменатия вече Ал-Джахиз имаме цяла поредица ислямски интелектуалци, които в типичен близкоизточен стил смесват здравия, макар и продиктуван от конфесионална пристрастност скептицизъм с чудновати фантастични предположения, често пъти по невероятни дори от измамата, която се стремят да разобличат. 

Средноазиатският енциклопедист Абу Рейхан Мухамад ибн Ахмад Ал Бируни (973-1048 г.) в своята Хронология обяснява самозапалването на огъня със сложна машинация, включваща скрити в подземие под Божигробския параклис мъж и момче, хитроумен ленен фитил поставен в медна тръба и стъклен съд с масло (Архив на Азиатския музей към Императорската академия на науките в Санкт Петербург - л. 113б,4 - 113б,12). За Хамза ибн Асад абу Йала ибн ал-Каланиси от Дамаск (1070-1160) в Продължение на Дамаската Хроника (Музаййал Тарих Димашк) пък причина за явлението е смесване на масло от балсамово дърво с масло от жасмин. Според него тази хитрост е причината фатимидският халиф на Египет Абу Али Мансур ал-Хаким (985-1021, царува 996-1021) да разруши храма Възкресение Христово в Йерусалим през 1007 г. Подобна е историята и у Ал-Джаубари (XIII в.), но там освен балсамовото масло има сяра. Впоследствие по-късният автор Муджир-ад-дин ал-'Омари ал-'Улейми, кадия на Йерусалим (ок. 1456 г.) обединява двата разказа в своята Книга за славната дружба относно историята на Йерусалим и Хеврон (Китаб-ал-унс-ал-джелил би-тарихи-л-Кудс уа-л-Халил).

Впрочем както пише Шихаб ад-Дин ал Карафи (поч. 1285) в съчинението Блестящи отговори на нагли въпроси (Ал-аджуиба ал-фахира ан ал-асила ал-фаджира) при управлението на ал-Малик ал-Муаззам Туран Шах (упр. 1249-1250) от династията на Аюбидите в Египет храмът едва не е разграбен отново под предлог установяване на същите  машинации, но йерусалимското християнско духовенство успява да убеди владетеля да уталожи гнева си с големи суми "подаръци".

Далеч по-близо до действителността е географът от XIII в. Якут ал-Хамави, който в топонимическия си Речник на страните (Муджам ал-булдан) сочи като причина запалване на свещите на Великден от скрито кандило. Същият, коректно предаващ съхранената и до днес традиция разказ намираме и у историка Шамсуддин Сибт Ал-Джаузи (1186-1256 г.) от Дамаск, живял известно време и в Йерусалим: "Когато залезе слънцето и стане тъмно, един от свещениците се възползва от невниманието [на хората]. Той отваря ниша в ъгъла на параклиса, където никой не го вижда и пали свещта си от едно кандило" (Огледало на времето в историята на знаменитостите / Мир’ат аз-заман фи тарих ал-а’йан)

Игнатий Ю. Крачковский - "Благодатный огонь" по рассказу ал-Бируни и других мусульманских писателей X- XIII вв [в Христианский Восток. Т. 3. Вып. 3. Петроград, 1915.]

Мусин Александр Е, Бычков Сергей С. - Благодатный огонь: миф или реальность?, Москва, Тетис, 2007, стр. 95-119

Муджир-эд-дин - Книга славной дружбы касательно истории Иерусалима и Хеврона

Diego R. Sarrió Cucarella - Muslim-Christian Polemics across the Mediterranean: The Splendid Replies of Shihāb al-Dīn al-Qarāfī (d. 684/1285), Leiden-Boston, Brill, 2014, p. 61



Портрет на Ибрахим паша, син на Мохамед Али, знаменития хедив на Египет на фона на Триумфалната арка в Париж.
Изготвен от френския живописец Шарл-Филип Ларивиер (1798-1876) през юни-юли 1846 г. 
Тогава Ибрахим паша е на посещение във Франция по покана на тогавашния френски крал Луи-Филип (1840-1848 г.).


2. МИСТИФИКАЦИИТЕ ОКОЛО "БЛАГОДАТНИЯ ОГЪН" СА РАЗКРИВАНИ ПЕРИОДИЧНО ОТ САМОТО ДУХОВЕНСТВО


Според  гръцкия духовник, върожденец и преподавател в елитни за времето си школи в Гърция и Влашко (Букурещ) Никифор Кавсокаливит (1689 - 1784) в личен разговор с него през 1769 г. йерусалимският патриарх Ефрем II (1766-1771) споделя, че се опитва да изкорени това вярване като почиващо на мошенически похвати и предмет на срамна търговия. Той се изказва категорично и рязко, че т. нар. благодатен огън не е чудотворен, а запален от човешка ръка (χειροποίητον), инсценировка (δραματουργία)  и машинация (μηχανουργία) и е забранил подхранващия суеверието ритуал на Божи гроб. Този период обаче е епоха на криза за господстващата в региона Османска империя, корупцията процъфтява и висшето духовенство се сменя изключително често в съответствие с подкупите, чрез които тази или онази партия си осигурява благоразположението на административната власт. Ефрем също не успява да избегне тази участ, а след детронирането му неговите приемници възстановяват както практиката, така и покровителстването на свързаните с нея благочестиви фантазии.

вж. негов авторски ръкопис 89: Περί του επιταφίου φωτός в книгата на Δημήτριος Καμπούρογλου - Μνημεία της Ιστορίας των Αθηναίων, Αθήναι, Καραβίας Διον, 2000: Τόμος Β', σελ. 234

τού Διαμαντή Βάγια από την "Ελεύθερη Έρευνα" - Περί του επιταφίου φωτός... 

Άγιο Φως : Βικιπαίδεια

Руският клирик и писател Порфирий Успенски, еп. Чигирински (1804-1885 г.) е ръководител на Руската духовна мисия в Йерусалим (1847-1854 г.). През този период длъжността му е свързана с множество пътувания из района, срещи и разговори с различни високопоставени лица и задълбочени наблюдения върху публичния и частен живот на местното духовенство. От него впрочем той ни най-малко не е очарован. В осемтомния му дневник с автобиографични бележки Книга за моя живот (Книга бытия моего, 1894-1901 г.) са отбелязани два многозначителни случая, свързани именно с "благодатния огън":

"Йеродяконът, който се промъкнал в параклиса на Божи гроб по това време, когато според всеобщото вярване слиза благодатният огън, видял с ужас, че огънят просто се запалва от кандило, което никога не угасва; така че благодатният огън не е чудо. За това той сам ми разказа днес." 

еп. Порфирiй Успенскiй - Книга бытiѧ  моего. Дневники и автобiографическiя записки Т. I (годы 1841, 1842, 1843 и часть 1844го), Санктъ-Петербургъ, Типографiя В. Киршбаума, 1894; стр. 671 - дневник от вторник, 25 април 1844)  

Особено показателен е вторият разказ, тъй като разкрива в подробности както механизма на явлението, така и причините за традиционното му поддържане от страна на църковната администрация,

"В тази година, когато знаменитият господар на Сирия и Палестина, египетският паша Ибрахим се намирал в Йерусалим*, се оказало, че огънят, получаван от Божи гроб във Велика събота не е благодатен, а се запалва като всеки огън. Този паша си наумил да провери действително ли огънят на капака на Христовия Гроб се явява внезапно и по чудотворен начин, или се запалва с кибритена клечка. Какво направил той? Обявил на наместнииците на патриарха, че иска да седи в самата кувуклия** по време на получаването на огъня и зорко да наблюдава как се появява той; и добавил, че ако това е истина, ще им даде 5000 пунгии (2 500 000 пиастра), а ако е лъжа, нека те му дадат всички пари, събирани от мамените поклонници, и той ще напечата във всички европейски вестници за мерзката измама. Наместниците - петроаравийският митрополит Мисаил, назаретският митрополит Даниил и филаделфийският епископ Дионисий (сегашен витлеемски) се събрали да се посъветват какво да правят. По веме на съвещанието Мисаил си признал, че той запалва огъня в кувуклията от кандило, скрито зад подвижната мраморна икона на Възкресение Христово, която е в самия Гроб Господен. След това признание било решено смирено да се помоли Ибрахим да не се меси в религиозните дела и при него бил изпратен драгоман*** от божигробската обител, който и му изложил, че за негова светлост няма никаква полза да разкрива тайните на християнското богослужение и, че руският император Николай ще бъде твърде недоволен от откриването на тези тайни. Ибрахим паша, като изслушал това, махнал с ръка и замълчал. Но оттогава божигробското духовенство вече не вярва в чудотворната поява на огъня. Разказвайки всичко това, митрополитът добавил, че "се очаква единствено от Бога да прекрати благочестивата [им] лъжа. Както той знае и може, така и да вразуми и успокои народите, вярващи сега в огненото чудо на Велика Събота. А ние не бива дори да започваме този поврат в умовете - ще ни разкъсат в самия параклис на Божи гроб"

*Ибрахим паша (1789-1848, на трона през 1848) е син на хедива на Египет Мохамед Али (1769-1849, на трона през 1805-1848), известен с многото постигнати победи във войните на баща си срещу арабските племена, гръцките въстаници и отоманския му сюзерен. Първото му пребиваване в Палестина и Сирия е през 1831-1833 г., когато воюва успешно с Високата Порта за надмощие в региона. Тогава и Османската империя подписва с Русия Ункяр-Искелесийския договор (26 юни 1833) за военна помощ, което се съчетава добре с прикритата заплаха на духовенството в неговия отговор към Ибрахим паша и прави по-вероятна случката през този период. Второто посещение е през 1834-1835, когато се налага да потуши голямо въстание на местните аристократи и селяни срещу данъците с които са обложени. Тогава той превзема със сила Йерусалим  (26 май- 9 юни 1834). 

** Кувуклия е параклисът на Божи гроб, намиращ се вътре в голямата църква Възкресение Христово. Разположен е там където според християнската легенда се е намирал гробът в който е бил положен и откъдето е излязъл Исус Христос. Етимологията на названието е гръцка - от виз. Κουβούκλια, както са се наричали императорските покои (спалня). 

*** Драгоман  (от араб. "терджуман" - преводач): Официална длъжност в Османската империя и другаде в Близкия Изток, обхващаща функциите на търговски и дипломатически представител.

еп. Порфирiй Успенскiй - Книга бытiѧ  моего. Дневники и автобiографическiя записки Т. III (съ 1 января 1846 по 20 марта 1850 г.), Санктъ-Петербургъ, Типографiя В. Киршбаума, 1896; стр. 299-301 - дневник от сряда, 4 август 1848)  

Що се отнася до подвижните икони със скрити зад тях тайни ниши, където може да се скрият най-различни предмети, те са напълно обичаен елемент от архитектурата на Божи гроб. Примери за такива могат да се видят на достатъчно снимки, направени  в Кувуклията.

Martin Biddle - The Tomb of Christ, Stroud (GL), Sutton Publishing, 1999, pp.131-132, fig. 95-96 

Леонид  Цымбал - Почему умирают религии



Месец май 2002 г.: Тогавашният гръцки патриарх на Йерусалим Ириней излиза от Кувуклията 
след кратко сбиване там между неговото и арменското духовенство. 
Причина е неразбирателство при предаването на "свещения огън". Свещите на патриарха са счупени при схватката.


3. МНОЖЕСТВО СЪВРЕМЕННИ ВИСШИ ДУХОВНИЦИ И ЦЪРКОВНИ БОГОСЛОВИ ОТРИЧАТ СВРЪХЕСТЕСТВЕНИЯ ХАРАКТЕР НА ОГЪНЯ ОТ БОЖИ ГРОБ


Митрополитът Петрас Корнилиос (р. 1936),  два пъти наместник на Йерусалимския патриарх, който при това участва в ритуала по запалване на "благодатния огън" през 2001 г. прави признание в интервю от 11.04.2024 за телевизионната продукция Сиви зони (Γκρίζες ζώνες) на гръцката телевизия Mega. В него той изрично подчертава, че когато е влязъл в кувуклията на Божи гроб, там е имало запалено кандило, от което той е запалил свещите си - "Знам, че намерих запалено кандило и го оставих запалено. Чудо по уговорка всяка година не се случва".

Γκρίζες Ζώνες - Άγιο Φως Ιεροσόλυμα Holy Light. предаване от 11.04.2001 

вж. и Δημήτρης Αλικάκος - Λύτρωση: Περί του Αγίου φωτός, Αθήνα, Εκκρεμές, 2019, σελ. 101-106

Кой и кога запалва въпросното кандило става ясно благодарение на признанията на двама висши духовници на Йерусалимския патриархат. Те разказват как са палели кандилото сутринта на Велика Събота, за да бъде то на разположение на патриарха за полунощното богослужение. Първият е скевофилаксът* Исидор Факицас, архиепископ на Йераполис (р. 1973). Той споделя как за целта е използвал обикновена запалка. Бившият му колега, заемал поста през периода 1984-1988 г. - архиепископ Никифор пък използва за целта просто кибритени клечки.

* Скевофилакс (σκευοφύλαξ) е висша църковна длъжност. Правомощията му са да съхранява и да се разпорежда с богослужебните принадлежности (утвар), използвани при различните религиозни церемонии.

Σάλος με το Αγιο Φως -«Ποιο θαύμα; Το ανάβω με αναπτήρα» λέει σκευοφύλακας του Πανάγιου Τάφου: материал в гръцкия новинарски сайт Iefimerida от 19.03.2019 

вж. и Δημήτρης Αλικάκος - Λύτρωση: Περί του Αγίου φωτός, Αθήνα, Εκκρεμές, 2019, σελ. 75

По повод на цялата инсинуация с поддържането на благочестивата илюзия за свръхестествения произход на благодатния огън Теофан, архиепископ на Гераса и бивш екзарх на Йерусалимския патриархат в Атина е принуден да констатира с горчивина пред гръцкия телевизионен канал Antenna 1 (20.03.2019): "Ние се подиграваме с вярващите, като ги оставяме да си мислят, че това е чудо. Това е неприемливо и не ни прави чест".

Предаване на гръцкия телевизионен канал Antenna 1 от 20.03.2019 г.

Αναγνώστης Λασκαράτος - Η «Μεγάλη Ελληνική Εγκυκλοπαίδεια» για την απάτη του Αγίου Φωτός

вж. и Δημήτρης Αλικάκος - Λύτρωση: Περί του Αγίου φωτός, Αθήνα, Εκκρεμές, 2019, σελ. 86

Дори самият настоящ Йерусалимски патриарх Теофил III (р. 1952, oт 2005) макар и да не е така рязък и категоричен като своите подчинени също взема някои съвсем рационални предпазни мерки спрямо безконтролната и раздухвана от медиите чудотворна истерия. На първо място той премахва думата "чудо" по отношение на появата на "благодатния огън" от официалния сайт на патриаршията (23.06.2018). Освен това категорично отказва да определя в официални изказвания случващото се тогава в храма на Божи гроб като нещо свръхестествено. В негово изказване пред руски журналисти, отразено като комюнике от агенция Интерфакс (28.04.2008) той получава директно зададен въпрос "Ваше блаженство, Вие се явявате един от действителните свидетели на най-великото чудо на слизането на благодатния огън. Присъствате непосредствено на него.... как се случва това?". Вместо разказ за чудеса, журналистите получават кратка реч изпълнена с увъртания и недомлъвки. Патриархът нарича случващото се на Божи гроб  "уникална церемония (ceremony)", "изобразяване (enactment)... на първото възкресение на господ Исус Христос", "Представяне (representation) - както и всички свещени церемонии".
Цялата тази безсъдържателна логорея е репликирана справедливо от руския дякон Андрей Кураев с " Да каже по-откровено за запалката в джоба той навярно не би могъл".

Беседа патриарха Иерусалимского Феофила III с представителями российских СМИ

Андрей Кураев - Иерусалимский Патриарх о Благодатном огне

вж. и Δημήτρης Αλικάκος - Λύτρωση: Περί του Αγίου φωτός, Αθήνα, Εκκρεμές, 2019, σελ. 29-47

През април 2010 в интервю за National Herald - издание на гръцките емигранти в САЩ патриархът повтаря същите словесни заобикалки: отново имаме "церемонията на свещената светлина е част от всичките церемонии и тайнства на църквата....докосването до свещената светлина е тайнство на църквата, една церемония ....Това, което се случва тогава се случва по целия свят".

John Sanidopoulos - Patriarch Teophilos of Jerusalem on the Holy Light

Повече от десет години по-късно изказванията на патриарха продължават да са в същия стил. В интервю за ватиканската медия Осерваторе Романо той назовава събитието "церемония", "символ (sign)" който "напомня", а пламъкът не се появява внезапно от нищото, а "пламти непрестанно"

Roberto Cetera - The Light that enlightens the people: interview with His Beatitude Theophilos III, Greek Orthodox Patriarch of Jerusalem, L'Osservatore Romano, 30.04.2021

Живеещият в САЩ украински свещеник Кирил Ховорун също споделя в своя Фейсбук профил как в личен разговор Теофил му е споделял, че "това е благочестив обряд, символизиращ възкресението на Христос - нито повече, нито по-малко"

Cyril Hovorun Facebook Profile, publication 18.04.2020 

Настоящият глава на Гръцката църква, Йероним II, архиепископ на Атина и цяла Елада (р. 1937, от 2008) също споделя в интервю пред клерикалното издание ROMFEA от 04.04.2020, че "в миналото, преди да започне да се случва всичко това с приемането на "благодатния огън", са вземали огъня от светата трапеза (олтара) ... Няма благодатен огън първо и второ качество"

Αιμίλιος Πολυγένης - Αρχιεπίσκοπος Ιερώνυμος: "Δεν υπάρχει Άγιο Φως 1ης ή 2ης κατηγορίας"

Същото мнение пред същото издание споделя на 16.11.2020 и Антим, митрополит на Александруполис (р. 1962, от 2004): "Свещеният огън е същият, който на всяка нощ на Велика Събота запалва всеки обикновен свещеник... Това е един и същ огън".

Αιμίλιος Πολυγένης - Αλεξανδρουπόλεως Άνθιμος: "Το Άγιο Φως είναι το ίδιο που βγάζει ο κάθε ιερέας το Μεγάλο Σάββατο"

- В станалата популярна статия "Свещеният огън - мит и реалност" публикувана в гръцкия ежедневник Το Βήμα (То Вима) на 21.04.2006 протопрезвитерът от Вселенската патриаршия в Истанбул Георгиос Цецис (р. 1934) определя съвкупността от суеверни представи около благодатния огън в Йерусалим като "легенда, насаждана в Светите места след нахлуването на кръстоносците, в хода на борбата между православни, латинци и арменци, когато всеки е претендирал за привилегията да "получава от небето" невечерната светлина". Той ясно определя ставащото се като ритуал: "Случва се следното: патриархът запалва свещта си от неугасимото кандило, което се намира в Светия Гроб". За него идеята, че това е чудо може да възникне само в ума на човек, който е "вярващ, но богословски и литургически необразован" и в крайна сметка резултатът е един - "простонародните представи в наши дни доведоха до узурпация и експлоатация на ... този изключително символически и внущаващ благоговение литургически ритуал". Общественото внимание което правителствата на редица източноевропейски страни с преобладаващо православно население като Гърция, Русия и България отделят на този огън и особено донасянето му със самолети от Израел до техните столици за него не е нищо повече от "посмешище".

Γεώργιος Τσέτσης - Θρύλος και πραγματικότητα για το 'Αγιον Φως, αναδημοσίευση από «Το Βήμα» - 21.04.2006 (онлайн от 23.04.2006) 

На същата позиция застава и известният гръцки богослов Христос Янарас (р. 1935). В интервю за гръцката телевизия TVXS (TV Χωρίς Σύνορα - "Телевизия без  граници") на 14.04.2012 той обществената еуфория около Великден, в това число и екзалтацията съпътстваща самолетната доставка на "свещения огън" от Йерусалим като "религиозен примитивизъм" и "великденски фолклор", който "се продава като телевизионен спектакъл", където който намират своя фокус "примитивни пристрастявания" и "експлозии на тъмни инстинкти". За него е безсмислено и абсурдно преклонението пред "магически пламък с официален патент за чудотворен произход".

Χρήστος Γιανναράς - Θρησκευτικός Πρωτογονισμός

Не по-малко ожесточен противник на божигробската митология и съпътстващата я религиозна истерия е и руският дякон Андрей Кураев (р. 1963), също популярен в средите на склонните към интелектуализъм църковници. Освен репликата за запалката в джоба на йерусалимския патриарх Теофил, той е автор и на странно, но обяснимо от гледна точка на стремежа на един църковен кадър да съхрани вярата си умопостроение. Според него чудотворна поява на огън на Божи гроб все пак е имало някога (в някакъв неопределен момент), но впоследствие всички подобни ритуали са единствено един вид "възпоменание" за него и негово "пресъздаване". Въпреки това, в оценката си за въображаемия свръхестествен характер на явлението той е последователен и категоричен: "Това е представление...напълно традиционен литургически термин... литургическите спектакли са част от йерусалимската традиция"; "обрядът на Огъня е литургическа икона, литургически спектакъл.... Огънят е свят по място и по време, по благодат и по смисъл, но не и по произход"; "Патриархът взема светлина, която вече я има и която гори там постоянно. Каква е тази постоянна светлина на гроба? Обикновената светлина на кандилцето"

Андрей Кураев - Иерусалимский Патриарх о Благодатном огне

На други места в блогърските писания на този автор отново срещаме коментари за "съвременния мит за ежегодното самовъзпламеняване", който той нарича още "дребното факирство на самозапалващото се кандило", както и съвсем коректното заключение за "гръмкото мълчание на светоотеческата писменост от I хилядолетие за това уж ежегодно чудо"

Андрей Кураев - Пора и про Огонь поговорить

На същото мнение е и преподавателят по библейска археология към катедрата по библеистика в Московската духовна академия - протойерей Александър Тимофеев в интервю за Комсомольская правда (17.04.2020): "Това се случва регулярно, а именно обикновен ритуал за запалване на кандило"; "Когато зададеш прям въпрос на йерусалимския патриарх или на йерарсите на йерусалимската църква, които знаят за това, а те са непосредствени свидетели, те отговарят: не, ние запалваме огъня от кандило". По повод популярната мистификация как огънят не обгарял обяснението му се оказва банално: "Говорят, че този огън не пари. Тези, които са били в Йерусалим говорят: пари и още как. Просто когато бързо прокарваш ръка и не пари. Стига сме разпространявали тези слухове. Аз също мога да кажа, че той пари. На народа се харесва да се случва такова чудо. Ето така и поддържат един след друг лъжливия слух"

Роман Голованов - Священник развеял мифы о Благодатном огне: Его зажигают от лампады. Он обжигает тело и не связан с Концом света

- Такава позиция заема и дяконът Александър Мусин, получил докторска степен в Сорбоната. Пред руската медия Известия (11.05.2005) той откровено нарича вярванията около ритуала "божествена пиротехника", "масова огнена психоза", "огнен мит" и "благочестива лъжа, получила разпространение едва в задушния период на застоя през 70те години" (макар последното както вече знаем да не е вярно). За него разпространяването на тези представи от руското Министерство на културата е "просто безкултурност", предмет на "дистрибуция в промишлени мащаби", а основен виновник за това е висшето духовенство на Московската патриаршия, чиито представители "се въздържат от заявления, предпочитайки да насаждат един съмнителен култ с чужди ръце". Окончателното му заключение е, че "твърдението за божествен произход на огъня е съзнателна измама, граничеща с кощунство", а разобличаването му е "не въпрос на вяра и неверие, а на порадъчност и нечестност"

Александр Мусин - Божественная пиротехника от министра культуры

Свещеникът от Арменската йерусалимска църква Самуел Агоян също успява да вдигне достатъчно шум с изявлението си, че гръцкото духовенство пали своите снопове свещи от кандилото в олтара на църквата Възкресение Христово. Агоян е участвал в ритуала от името на своята конфесионална общност и споделя с Игал Моско, израелски репортер впечатленията си от първо лице, въпреки опитите на гръцките му колеги да оспорят тези твърдения

Емисия на израелския телевизионен канал Хадашот 2 (март 2018) 

Репортажът предизвиква широк отзвук, но всъщност повтаря друго интервю - на архимандрит Гевонд Вардапет от манастира Свети Архангели, също  на арменската йерусалимска патриаршия, дадено на рускоезична арменска телевизия TVArm.Ru:

Емисия на арменска телевизия TVArm.Ru през септември 2010

Провокиран от новата шумотевица около събитието, арменският архимандрит се престрашава да запише на видео поредното си влизане в божигробския параклис(кувуклия), където според мълвата се случва свръхестествената поява на огъня. На кадрите ясно се вижда кандилото, което гори там постоянно.

Емисия на Първи севастополски телевизионен канал от 06.04.2019 г.

В общия разобличителен хор се включва и служителят на Руската и Нахичеванска епархия на Арменската църква Давид Бекназарян. В краткия си очерк той повтаря разказа за кандилото и квалифицира мистификациите около ритуала с епитети като "масова еуфория", "духовен капан", "огнена приказка". Следва подробно описание на култовите на влизането на гръцкия патриарх и избрания за случая арменски архимандрит ( с многозначителната и помпозна титла "лусаан- светоносец): "Както е предписано от статуквото, те заедно преминават през пещерата на гроба и като стоят двамата заедно на колене ... се молят всеки по своя молитевник. След молитвата всеки от тях запалва сам своя церемониален сноп свещи от едно от двете кандила и заедно излизат"

Давид Бекназарян - Армянская церковь и благодатный огонь

Разбира се, тези внезапни откровения не са нови открития на арменската общност. Знанието какво всъщност се случва в Божи гроб на Велика събота се предава и съхранява в нея, както и в гръцката, макар последната да признава истината за събитието далеч по-неохотно и с повече недомлъвки. За разбирането сред арменците за това какво наистина се случва в Йерусалим свидетелства живеещият в Лондон, но пътуващ всяка година до Йерусалим за празниците арменски факлоносец Сукиас Чилингирян в интервю за Алън Филпс от The Telegraph (16.04.2001): "Това не е чудо. Гръцките свещеници внасят едно кандило... за да произведат свещения огън. За изпълнените с вяра поклонници, които идват от чужбина това е огън от небето, едно истинско чудо. Но не и за нас. Разбира се, че източникът на огъня е древен и символичен. Аз чух това от моя баща и мисля, че той е узнал истината."

Alan Philps - Mystery of Jerusalem's Holy Fire comes to light


Така в крайна сметка за един безпристрастен и обективен изследовател на този "феномен" не остава нищо друго освен да приеме единственото обосновано в случая заключение. "Благодатният огън" със сигурност не е свръхестествено явление, а обикновена мистификация. Легендите за нея възникват през смутните времена на противоборство за владение над Божи гроб от различните християнски изповедания, като мотивите за тях са изцяло свързани със сложната местна религиозна политика. Машинациите на гръцкия клир, свързани с този ритуал са разобличавани нееднократно през столетията както от властите, така и от съвестни представители на самото духовенство и интелигенцията. Днес свидетелствата и доказателствата, че огънят има напълно естествен произход и свързаната  с него митология се използва по недостоен начин за конфесионална пропаганда са изключително многобройни, като част от тях са дори от първа ръка. Разкази на непосредствени участници в събитията - както от гръцка, така и от арменска страна съвпадат напълно: никакъв небесен пламък не слиза върху свещите в скритото от очите на богомолците помещение на Кувуклията. Те се запалват от предварително подготвеното там кандило.

А защо в крайна сметка да е важна за нас тази проста и банална истина от живота? Не само защото истините винаги са важни, а измамите, дори и да изглеждат безобидни трябва да се изобличават. Днес претенциите на православната църква към държавата и обществото ни изглеждат привидно умерени и са прикрити умело зад параван от клишета за "традиционни исторически заслуги". Но през повечето време от дългия живот на християнството това въобще не е било така. Религията на Исус започва своя път като екстремистка секта и запазва характерните черти на такава дори когато придобива статус на световна в резултат от безброй политически решения в различни исторически моменти. Няма как имиджовите поучения за човечност и порядъчност да изтрият от текста на евангелието стихове като "Ако дойде някой при мен и не намрази баща си и майка си, жена си и децата си, братята си и сестрите си, а още и собствения си живот, не може да бъде мой ученик" (Лука 14:26)

Основна цел на всяка екстремистка секта, дори придобила по исторически причини статус на традиционен мироглед е винаги една и съща: да упражнява системен и тотален контрол над живота на своите членове и да регламентира със своите правила всички аспекти на личния им живот. И ако днес смятаме криминализираното неправоверие за безвъзвратно отминал исторически анахронизъм и се възмущаваме на неговите последни жестоки прояви в затънтените покрайнини на ислямския свят не бива да забравяме, че относително доскоро това съвсем не е било така. Християнството не изоставя доброволно своите агресивни и авторитарни нагласи, които са негова неизменна същност в продължение на хилядолетия. Това става след ожесточена и продължителна борба както с постиженията на науката в епохата на Просвещението, така и с поривите за свобода на народите, белязали края на XVIII и целия XIX век. 

Днес смятаме свободата от суеверие, спора с доказателства и без насилие и толерантността за подразбиращи се ценности. Но това не е възникнало от самосебе си естествено състояние на обществото ни. Те са извоювани трудно след ожесточена съпротива от страна именно на християнската църква. И тя далеч не смята настоящото положение за нещо повече от временно отстъпление. Напротив, присъщите ѝ сектантски черти са запазени ако не като част от показния ѝ образ, то най-малкото за неизменна вътрешна употреба пред собствените ѝ членове. А опитите ѝ за въздействие върху обществото макар и внимателни, са упорити и постоянни.

Някога с приемането на новата ни демократична Конституция от 1991 г. в нея е заложен един задължителен за всяка съвременна държавност принцип: "Религиозните институции са отделени от държавата" (чл. 13, ал. 2) и "Свободата на съвестта, свободата на мисълта и изборът на вероизповедание и на религиозни или атеистични възгледи са ненакърними. Държавата съдейства за поддържане на търпимост и уважение между вярващите от различните вероизповедания, както и между вярващи и невярващи" (чл. 37, ал. 1). Днес, повече от тридесет години по-късно тези принципи изглеждат сякаш до голяма степен изличени, а религиозният радикализъм отново набира обороти. Православната църква се радва на щедри държавни субсидии, нулев финансов надзор и дори заплатите на свещениците се изплащат от същата тази държава, все едно те са нейни, а не църковни служители. Богословските факултети са изцяло интегрирани в структурите на държавните ВУЗ и са на издръжка на техния бюджет, макар да не подготвят изследователи, а кадри за същата тази църква. Не престават монотонните искания за въвеждане на задължително вероучение в училищата и до голяма степен тази цел е постигната, макар и под формата на избираем предмет. По националната телевизия бодро се излъчва не едно, а цели две религиозни предавания с откровено конфесионална насоченост.

Свободният дебат, критичният анализ и трезвата оценка на религията са превърнати в неудобна тема, всячески избягвана за публично обсъждане за сметка на конюнктурното насаждане на сляпо преклонение пред "традиционния авторитет" и "висшите морални ценности" на църквата. Изказвания като това на настоящия пловдивски митрополит Николай как трагедията с удавените на 15.09.2009 г. в Охридското езеро 15 български туристи била божие наказание за народа ни заради концерта на американската поп-звезда Мадона на 29.08. се приемат повече с безразличие, отколкото със справедливо негодувание. Гробницата на руския архиепископ-емигрант Серафим Соболев (1881-1950 г.) в руската църква "Свети Николай" е обект на поклонение независимо от реанимирано-средновековното му становище призоваващо за въвеждане на смъртно наказание за атеизъм: "нашият народ е длъжен неотклонно да осъжда безбожието и всички отклонения от православната вяра и с всички средства да се стреми към това в бъдещото му държавно законодателство... да присъства закон, който да наказва сурово - дори със смърт пропагандата на атеистични възгледи и особено кощунството". Насаждането на омраза на религиозна основа и призивите към насилие над инакомислещите все още са престъпление у нас (чл. 164 ал. 1 от Наказателния кодекс), както и принудата за присъединяване към дадено изповедание (чл. 165 ал. 2). Очевидно обаче това не важи за православното духовенство, чиито позиции явно се мерят с друг аршин и екстремистките изказвания на религиозни проповедници ни най-малко не пречат на култа към тях. Интересно би било да се замислим как би реагирало обществото на появата на поклонници на мястото на бункера където умира Хитлер в края на ВСВ. А разлика в целите и желанията между двамата агитатори по същество определено няма. Тя е само във възможностите и тяхната реализация. Струва си да си припомним, че в родината на светиня му - Русия при режима на Путин самото "оскърбление на чувствата на вярващите" чрез "публични действия" е вече престъпление, макар и наказанието за него да е още скромно - до затвор за срок от 1 година (Углавен кодекс на Руската Федерация, чл. 148 ал. 1).

Дядо Николай: Трагедията е Божие наказание заради Мадона! - Plovdiv-Online 06.09. 2009

Серафим Соболев, Русская идеология, Заключение, вж. и Архиепископ Серафим (Соболев) - Самодержавие и спасение России, Москва, Сибирская Благозвонница, 2008, стр. 495-496

Оставена без обществен натиск за противопоставяне спрямо екстремистките тенденции в нея църквата винаги се връща към своята идеологически тоталитарна същност. Постепенното но последователно рециклиране на религиозния авторитет неминуемо води до рециклиране на религиозния авторитаризъм и възраждане на стремежа да бъде подчинено обществото на целите и интересите на господстващото вероизповеданиея. А те винаги са различни, явно или прикрито от тези на държавата и народа ѝ. А един от основните и ефективни инструменти за това си остава насаждането и разпространението на суеверната вяра в "чудотворни свръхестествени явления", представяни като монопол на "единствено правилното вероучение". Набожната истерия около "благодатния огън" е една от най-красноречивите илюстрации за тревожното възраждане на тези социални процеси, при това покровителствана от корумпирания управляващ елит. Затова и изобличаването на подобна съзнателно рекламирана заблуда е важно и нужно - колкото и незначителен да изглежда ефектът от нейното разпространение.


Арменското духовенство е основен партньор и съперник на гръко-православното
по време на великденските ритуали в Йерусалим.
Фотография на Амос Чапл, RTA/RF.


сряда, 10 април 2024 г.

БИБЛЕЙСКИ ПРОРОЦИ, НАВУХОДОНОСОР И ЕГИПЕТ: КРАТКА ИСТОРИЧЕСКА ПРОВЕРКА

 


Битката при Кархемъш (605 г. пр. н.е.) между вавилонци и египтяни.
Илюстрация към Hutchinson's History of the Nations, 1915.
Автор: Александър Уедърстоун (1888–1929).


„И ако кажеш в сърцето си: Как ще познаем словото, което Яхве не е говорил? – когато някой пророк говори от името на Яхве и словото не стане или не се изпълни, това е слово, което Яхве не е говорил; пророкът го е говорил самонадеяно; да не се боиш от него.“ 

(Второзаконие (Дварим) 18:21-22)



Едно от най-простите, ясни и убедителни доказателства, че Библията е едно както би казал Ницше „човешко, твърде човешко“ литературно произведение е нейната историческа и историографска несъстоятелност. Да, няма спор, че тя е и исторически паметник – при това изключително интересен за изучаване от гледна точка на културологията. Без да я познаваме и разбираме, картината на древните близкоизточни цивилизации не би била нито пълна, нито понятна за нас. Но с всичките си достойнста свещената книга на евреи и християни не се отличава по нищо съществено от писанията на околните народи. Тя не е надежден исторически извор, още по-малко откровение на някакво божество. 

Както във всички писмени паметници от онова време и в нея историческите факти са неделимо размесени с митология, религиозна идеология, простонародни суеверия въздигнати в статус на божествени правила, изопачаване на събитията с цел манипулация и дори откровени измислици по приумица на знайни и незнайни автори и редактори. Само в контекста на такова осмисляне ние сме способни да оценим правилно истинската стойност на Библията и да я използваме по адекватен начин – като извличаме от нея достоверната информация и отстраняваме деликатно ръждивия налеп на идеологическата пропаганда. 

Нещо повече – това е и един от най-правилните начини да подложим Библията на научна проверка за това дали би могла да бъде „божествено откровение“. Тоест да я подложим на процедура по фалсификация по модела на Карл Попър. Доколкото огромна част от свещените книги представляват просто израз на чисто субективни емоционални състояния или ценностни приоритети, въпреки възможностите на психологията и други сродни на нея науки те трудно или никак не могат да бъдат обект на фактологическа проверка. Съвсем друг е обаче случаят, когато те споменават значими исторически събития. 

Със средствата и методологията на историческата наука, с привличане на алтернативни източници и археологически данни тук лесно може да се установи доколко Библията е надежден и достоверен исторически извор. Дали нейните автори са имали чисто човешките слабости на всички автори от онова време – лековерие и пристрастност, а понякога дори и елементарна липса на разбиране за онова което пишат. А в крайна сметка такива примери се оказват повече от достатъчно, за да отречем на Библията голословната претенция за свръхестествено откровение. Ако някой въобще не е наясно с доказаното, установеното и познатото няма никакви разумни основания да му се доверяваме относно невидимото, недоказуемото и непознаваемото. Напротив – длъжни сме да бъдем крайно скептични към подобни прикриващи невежество претенции.

Чудесен нагледен пример за мотивирана от подвеждаща актуална политическа ситуация самозаблуда са „пророчествата“ на библейските автори, предричащи завладяване на Египет от знаменития Навуходоносор II (605-562 г. пр. н.е.), цар на Вавилон. Тези „пророчества“ се оказват записани в Библията, при това са приписани на уважавани автори, смятани от евреите за „велики пророци“: Йеремия и Езекил. В случая обаче „пророците“ са подведени от привидната категоричност на една политическа ситуация, очакват сякаш очевидно неизбежни събития, които обаче никога не се случват. И в крайна сметка се оказват автори на неверни прогнози, което е повече от достатъчно основание да ги смятаме за фалшиви пророци дори според критериите на самата Библия. 

А политическата ситуация в Древния Близък Изток по онова време е накратко следната:
След смъртта на последния си велик владетел Ашурбанипал (669-627 г. пр. н.е.) доскоро сякаш непобедимата Асирийска империя се оказва толкова изтощена от непрекъснатите завоевателни походи и дворцови интриги, че рухва стремително в неудържим упадък. Покорените или застрашени от нея страни се възползват максимално от момента на слабост и съюзени се надигат срещу нея. Доскорошните провинции започват да плетат дипломатически мрежи на сътрудничество, преследвайки собствените си интереси. Разбираемо общата пресечена точка в която се фокусират всички тези усилия е елиминирането на доскорошния хегемон. 

Не случайно може би последният царски надпис на Ашурбанипал звучи именно като епитафия: „Аз поднових правилата да се правят жертвоприношения за мъртвите и възлияния за душите на царете, мои предшественици. Аз правех добро на бога и човека, на живия и мъртвия. Защо ми е отредено да съм болен, с лошо здраве, в нещастие и със зла участ? Не мога да избегна междуособиците в моята страна и раздора в собствения ми дом. Скандали не ми дават покой и ме подтискат отвсякъде. Страдания на плътта и ума ме огъват надолу. Доживявам своите дни с тъжни стонове. В деня на бога на моя град, в празничния ден аз съм окаян; смъртта ме обзема и ме завлича надолу. В жалба и тъга пребивавам ден и нощ. Аз стена „О боже, който даваш дори на нечестивия да види светлината ти; Колко дълго, о боже ще ми причиняваш това? Въздадено ми е като на някой който не се бои от бога и богинята!“ (Клинописна колекция на Института по ориенталистика в Чикаго, табличка A 35 II, §§981-4; Клинописна колекция от Ниневия (Куюнджик) на Британския музей,табличка K 891)

Преди смъртта си Ашурбанипал прави през 629 г. пр. н.е. фаталната грешка да раздели империята на три части. Като върховен владетел в Ниневия се възцарява неговият син и престолонаследник  Ашур-етел-илани (631-627 г. пр. н.е.), старият и болен баща се оттегля в Ашур, а на юг- в Урук е поставен за цар по-малкият син, Син-шар-ишкун (629-612 г. пр. н.е.). По същото време Ашур-етел-илани назначава за наместник на Приморието - крайния юг на Месопотамия, обхващащ блатата в делтите на Тигър и Ефрат, вливащи се в Персийския залив, талантливия местен администратор Набопаласар, вероятно от местната народност на халдеите. Това е причината по-късно основаното от него Нововавилонско царство да бъде наричано Халдея. През 627 г. пр. н.е. умира Ашурбанипал и в Асирия започват кървави междуособици. Набу-рехту-уцур, градоначалник на Ашур завзема властта в тази древна асирийска столица, но бързо е разгромен от лоялния на Ашур-етел-илани велик евнух Син-шум-лишир. Набопаласар обаче се възползва от ситуацията, вдига въстание срещу Син-шар-ишкун и се обявява за цар на халдеите (626-605 г. пр. н.е.) на мястото на починалия по същото време във Вавилон поставен от асирийците марионетен монарх Кандалану (648-627 г. пр. н.е.).



Клинописен цилиндър от царуването на Набопаласар (626-605 г. пр. н.е.).
Писменият паметник разказва за строително-ремонтни работи по защитните стени на Вавилон.
Британски музей в Лондон (инв. номер BM 26263).


Военните действия първоначално се водят с променлив успех, като междувременно и евнухът и главен военачалник Син-шум-лишир също се обявява за цар на Нипур и Вавилон с което количеството владетели в Двуречието определено достига критична точка. Повсеместните стълкновения стават пречка дори да бъде честван празникът на Новата година. Една от вавилонските хроники с горчивина отбелязва по този повод, че „Набу не дойде, Бел не си тръгна“ (Хроника Акиту = АВС 16:27). През късната есен на същата 626 г. пр. н.е. обаче Набопаласар успява да си разчисти сметките със Син-шум-лишир като го разгромява, нарежда да го убият и влиза тържествено във Вавилон. Армията на Син-шар-ишкун се спасява с паническо бягство на север, във владенията на брат му Ашур-етел-илани. Готвената от асирийците контраофанзива е провалена от нахлуването на мидийците начело с царя им Фраорт (Фраварташ, 647-625 г. пр. н.е.). Нашествието е отразено с цената на огромни жертви и Фраорт дори е убит в хода на военните действия. Ангажирането на асирийските армии срещу новия нападател обаче помага на Набонид да укрепи позициите си във Вавилония и да възстанови своите сили.

През 623 г. пр. н.е. Ашур-етел-илани умира при подозрителни обстоятелства и брат му Син-шар-ишкун остава единствен цар на Асирия. Консолидацията помага на асирийците отново да вземат инициативата и да настъпят във Вавилония, но междувременно отново са нападнати в гръб от новия владетел на Мидия – Киаксар (Хувахшатра, 625-585 г. пр. н.е.), а впоследствие от скитите, които начело с Мадий (Мада, ок. 654-625 г. пр. н.е.) преминават като валяк през цялата гмеж от воюващи претенденти за власт в Близкия Изток, за да се спрат чак на границата на Египет срещу огромен откуп от Псаметик I (664-610 г. пр.н.е.) от XXVI династия на Саис (715-525 г. пр. н.е.). Тези събития обаче, както и поуките от отхвърленото неотдавна асирийско иго (671-655 г. пр. н.е.) помагат на фараоните да осъзнаят нуждата от подновяване на активните действия в региона на Сирия и Палестина. Този възстановен външнополитически приоритет на Египет по същество означава директна конфронтация с всеки потенциален хегемон в района на Близкия Изток, който би могъл да използва Леванта като плацдарм за нашествие към долината на Нил. На този етап това няма как да бъде омаломощената и обсадена от алчни за богатствата ѝ врагове Асирия. Още повече, че основателят на Саиската династия Нехо I (672-664 г. пр. н.е.) и синът му Псаметик всъщност дължат възхода си именно на лоялността си към асирийците и на армията на Ашурбанипал, която им помага в борбата с бившите господари на страната – нубийските царе на Куш от XXV династия (760-656 г, пр. н.е.). Затова и целта на египетските владетели е да подпомогнат Асирия в нейната борба за съществуване – една задача, която в крайна сметка води до интересни последствия за преразпределението на силите в района.

За възвръщане позициите на Египет в Азия фараоните от XXVI династия разчитат основно на реогранизация на армията основана главно върху употребата на гръцки и малоазийски наемници, както и на икономическото сътрудничество отново с гърците, които по това време основават множество процъфтяващи колонии (главна сред тях е Навкратис) в Делтата на Нил. Сключен е съюз с тиранина на Коринт Периандър (627-587 г. пр. н.е.) и лидийския цар Гигес (680-644 г. пр. н.е.), обсаден и превзет е Ашдод, столица на филистимската етнархия, който е и врата към Палестина. Междувременно временно подчинилият се на скитите Киаксар от Мидия успява да отхвърли тяхното иго и да убие Мада. Военните действия между Вавилон и коалицията водена от Асирия и включваща също царството Мана в Мала Азия и Урарту в Кавказ избухват с нова сила. От 622 до 620 г. пр. н.е. Набопаласар завладява лоялните на Син-шар-ишкун градове Урук и Нипур и така прогонва асирийците от Вавилония. След прехвърлянето на фронта в пределите на самата Асирия ситуацията вече заплашва египетските интереси и Псаметик изпраща за пръв път армия в помощ на бившите си господари. През 616 г. пр. н.е. те заедно обсаждат град Габлину, но без особен успех, след което египтяните се оттеглят на запад от Ефрат. На следващата 615 г. пр. н.е. Набопаласар нанася съкрушително поражение на противниците си някъде по средното течение на Тигър и Асирия е принудена да премине в глуха отбрана. 

В края на същата година Киаксар със своите мидийци също не губи време да се присъедини към разпределянето на останките от бившата империя и нанася следващ разгром на асирийците в битката при Тарбису. На следващата 614 г. пр. н.е. той превзема и оплячкосва древната асирийска столица Ашур и с това легитимната коронация на асирийски царе става невъзможна. Набопаласар и неговата вавилонска армия пристигат твърде късно, за да вземат участие в оплячкосването, но достатъчно навреме, за да сключат съюз с Киаксар за окончателна разправа със безвъзвратно разбитата някогашна велика сила. Между юни и август 612 г. продължава знаменитата обсада на Ниневия, в края на която градът е превзет, изгорен и сравнен със земята, а всички негови жители от мъжки пол на възраст над 10 години са изклани без пощада. В касапницата загива и Син-шар-ишкун. Неговият наследник Ашурубалит II (612-609 г. пр. н.е.) успява да избяга в град Харан, Сирия и е коронясан там, но до края на управлението си продължава да носи само титлата „царски син“ (mar šarri – вж. напр. табличка от музея в Дейр ез-Зор, Сирия DeZ 21059/2 = SH 98/6747 II 246, verso 2). През 610 г. пр. н.е. съюзените армии на мидийци и вавилонци отново преминават в настъпление, този път към Харан и успяват да превземат града през 610/609 г. пр. н.е. Ашурубалит успява да избяга от града, придружаван от малка свита верни последователи и египетски телохранители. 



"Падането на Ниневия".
Картина от английския художник Джон Мартин (1829 г.).


Насреща на бягащия от враговете си асирийски принц потегля за да му помогне самият египетски фараон Нехо II (др. ег. Некау, 610-595 г. пр. н.е.), наследник на Псаметик. А той е може би последният истински могъщ и влиятелен в международен план египетски владетел. По време на царуването си той предприема множество смели и новаторски за традиционалистки настроената египетска политика начинания: Създава мощна флота, която впоследствие ще стане основа за морски завоевания на неговите наследници. Нарежда да се изкопае плавателен канал между Червено море и най-западния, Пелузийски ръкав на Делтата на Нил, предшественик на много по-късния Суецки канал, за да улесни търговията със страните по крайбрежието на Индийския океан, макар и да не успява да го завърши. Съоръжава изследователска морска експедиция с екипаж от финикийци, които заобикалят Африка през нос Добра Надежда и се завръщат в Средиземно море през Гибралтар (Херодот, История 4:42)

Все пак първото начинание на младия цар е опитът да върне Леванта в египетската сфера на влияние. Пътят към тази цел обаче минава през земите на не особено голямото или могъщо царство на евреите Юдея. Нейният цар Йосия (Йошияху или Йехошияху, 640-609 г. пр. н.е.) обаче отказва да пропусне египетската армия през своя територия. Причините за толкова неразумно храброто решение да предизвика една велика сила са неясни и биха могли да са най-различни. От една страна тогава еврейското царство преживява един от върховете в своя политически и икономически подем. Дългите години на макар и васално съществуване в сянката на Асирийската империя всъщност се отразяват благотворно на страната.
Неплодородните, относително непригодни (с изключение на долината на Йордан и хълмистата област Шефела) за отглеждане на житни култури Юдейски планини са покрити плътно с маслинени насаждения и производството на зехтин преживява небивал разцвет. А за тази ценна стока винаги има огромен пазар в асирийска Месопотамия, където по обясними причини маслините не виреят добре. Юдея забогатява също и от стратегическото си разположение на търговските пътища между Арабия и Месопотамия от една страна и Египет и Сирия/Месопотамия от друга.
Това благоденствие води очаквано до засилване на тенденциите към административна централизация и ролята на владетеля във вътрешната и външна политика. Основен израз на този процес е поредната кампания за изкореняване на локалните култове, закриване на местните светилища и превръщането на Йерусалимския храм на националното божество Яхве в монополист по религиозните дела. 

По тази причина Библията обяснимо се отзовава за него крайно ласкаво „Той върши това, което беше право пред Яхве, и ходи във всичките пътища на баща си Давид, без да се отклони надясно или наляво“ (2 Царе (гр. и слав. 4 Царе) 22:2, вж. и 2 Летописи (гр. и слав. Паралипоменон) 34:2). Кампанията по централизиране на култа започва логично и очаквано с „неочаквано намиране“ на свещена книга с предписания в храма от върховния жрец Хелкия и царския писар Шафан. Този елементарен, но ефективен похват става повод за повсеместно разрушаване на локалните светилища и официална забрана за почитането (без да е категорично доказателство за неверие в съществуването им) на други божества освен Яхве (2 Царе (гр. и слав. 4 Царе) 22:3-23:29; 2 Летописи (гр. и слав. Паралипоменон) 34:3-35:19). Като награда за царското усърдие пророчицата Хулда (Олда, Олдама) обещава на Йосия: „понеже сърцето ти омекна и ти се смири пред Яхве… аз ще те прибера при бащите ти и ще се прибереш в гроба си с мир и очите ти няма да видят нищо от злото, което ще докарам на това място“ (2 Царе (гр. и слав. 4 Царе) 22:19-20). За съжаление това е първото от множеството несбъднали се „пророчества“ свързани с разглежданата политическа криза в Близкия Изток по онова време. Йосия не „се прибира в гроба си с мир“, но някак си това никак не се отразява на авторитета на Яхве в очите на юдеите. Когато пророците бъркат, виновни се оказват винаги не те или божеството им, а естествено тези, които те са подвели.

Можем само да предполагаме за причините царят на Юдея да се изправи срещу армията на фараона, а и те вероятно са поне няколко. Усещането за нарастнала мощ на държавата, уверенията на приближените царедворци и пророците на националното божество му вдъхват излишен оптимизъм. Фактът, че египтяните са тръгнали на помощ на асирийците също не е за пренебрегване. Асирия е угнетител оставил горчиви спомени с опустошителния си поход в страната (701 г. пр. н.е.), който едва не я унищожава като политически субект и я товари с унизителен откуп като цена за оцеляването ѝ (2 Царе (гр. и слав. 4 Царе) 18:13-19:36; вж. и 2 Летописи (гр. и слав. Паралипоменон) 32:1-22; Анали на Синахериб: Призми Тейлър и Чикаго II.73-81; III.27b-49; Призма Йерусалим II.70-76; III.16-42). Може би Йосия е окуражен от продължилата според Херодот (История, II.157) цели 29 години, до 635 г. пр. н.е.,  обсада на филистимския град Ашдод, която изглежда показва безсилие и неефективност на египетските експедиционни корпуси при завоюване на добре укрепени пунктове. Вероятно не минава и без намеса на вавилонската дипломация.

Така или иначе, в крайна сметка Йосия и тръгналият в поход начело на армията си Нехо II се срещат на бойното поле край Мегидо в една от многото битки на Армагедон (от евр. „хар Мегидо“ – букв. „хълмът на Мегидо“) през лятото на 609 г. пр. н.е. Противно на уверенията на Хулда и други пророци и на собствената им самонадеяност, евреите са разгромени поголовно, а самият цар Йосия загива в сражението. Това определено не може да се нарече „прибиране в гроба с мир“ и оттук нататък Нехо и неговите египтяни се превръщат в приоритетна мишена за изпълнените с омраза филипики на библейските пророци. Не само защото тогава, дори много повече от сега религията е неделима част от злободневната политика, но и защото опровергават пророчествата им по несъмнен дори за самите тях начин. Библията описва тази катастрофа за Юдея по кратък и гузно пестелив начин: „египетският цар фараонът Нехо излезе за среща с асирийския цар при реката Ефрат. Затова цар Иосия отиде против него; а той, като го видя, уби го в Мегидо. И слугите му го закараха мъртъв в колесницата от Мегидо и докараха го в Йерусалим, където го погребаха в собствената му гробница“ (2 Царе (гр. и слав. 4 Царе) 23:29-30; вж. и 2 Летописи (гр. и слав. Паралипоменон) 35:20-25). Събитието като „битка при Магдолос“ е описано и от Херодот (История II.159), като според него след това египетският владетел завладява „Кадитис“ в Сирия. Това би могъл да е както знаменитият Кадеш на р. Оронт, така и Йерусалим (Кадитис е гръцка калка на западносемитското „кадеш/кадош“, означаващо „свят (град)“), друг град в Юдея или филистимският град Газа.

Битката с евреите обаче забавя фатално Нехо и междувременно Харан е превзет от вавилонците. Опитът за контраофанзива на съюзените египетски войски с останките на асирийската армия завършва с неуспешна двумесечна обсада за възвръщане на Харан, след което те са принудени да се изтеглят. Ашурубалит изчезва от историческите хроники и вероятно загива в някоя от незначителните схватки из все още неумиротворения район. Завръщайки се от Сирия, фараонът още веднъж минава през Юдея, сваля от престола Йоахаз III (или Йехоахаз, преди интронизацията наричан Шалум: 609 г. пр. н.е.) сина на Йосия за да го отведе като пленник в Египет. На престола е поставен марионетният владетел Елиаким (наречен при коронацията Йоаким/Йехоаким: 609-598 г. пр. н.е.). На Юдея е наложен военен откуп от 100 сребърни таланта и 1 талант злато. (2 Царе (гр. и слав. 4 Царе) 23:31-37; 2 Летописи (гр. и слав. Паралипоменон) 36:1-5).

Битката за надмощие в Леванта се води с променлив успех през следващите няколко години. След изтеглянето на египтяните Набопаласар завладява град Кумух, с което изолира египетския гарнизон в Кархемъш. Нехо е принуден да започне втора кампания в Сирия, която в началото се развива сякаш благоприятно за него. През 608 г. пр. н.е. Кумух е възвърнат от египетската армия след кратка обсада, а вавилонският гарнизон е изклан до крак. През 606 г. пр.  н.е. Набопаласар е вече стар и болен и Нехо се възползва от неопитността на престолонаследника Навуходоносор (Набу-кудури-ушур: „бог Набу пазѝ (моя) наследник“) като го побеждава и при Курумати на р. Ефрат (Вавилонска хроника АВС 4 (ВМ 22047): 16-17; 24-26). Положението обаче се променя драматично при решителното сражение при Кархемъш през 605 г. пр. н.е. Армията на престолонаследника решително разгромява египетския окупационен корпус, а след това преследва бягащите останки от разбитата армия, като им нанася още едно решително поражение – при Хамат на р. Оронт. Малко след този категоричен успех Набопаласар умира и победоносният Навуходоносор II (605-562 г. пр. н.е.) се възкачва на трона на Вавилон. 

Битката е описана кратко, но красноречиво в Хрониката за ранните години на Навуходоносор (Вавилонска хроника АВС 5 (BM 21946):1-8 recto): “през двадесет и първата си година царят на Акад остана в земята си; първородният му син Навуходоносор… се отправи на поход към Кархемъш, който е на река Ефрат и прекоси реката срещу египетската армия, която беше в Кархемъш. Те се сразиха един с друг и египетската армия отстъпи пред него. Той довърши тяхното поражение и ги изби до крак. Остатъците от египетската армия, които побягнаха толкова бързо, че оръжие не можа да ги стигне до района на Хамат, вавилонските воини настигнаха и разгромиха така, че нито един човек не можа да избяга в родината си. По това време Навуходоносор завладя цялата област на Хамат“. Битката е толкова важна, че намира място и в свещената книга на евреите (2 Летописи (гр. и слав. Паралипоменон) 35:20, Йеремия 46:3-12), и в историята на Йосиф Флавий (Юдейски древности  X.5.1)

Разгромът на Египет и неговите страховити гръцки и малоазийски хоплити-наемници разтърсва целия Близък Изток. Отново сякаш изглежда очевидно, че военната машина на Месопотамия предстои да прегази и покори долината на Нил така, както някога се случва при асирийските владетели Асархадон (681-669 г. пр. н.е.) и Ашурбанипал (669-627 г. пр. н.е.). Не се съмняват в това и угнетените от египетската зависимост жители на Юдея, както и разбира се техните пророци. И техният хор подема с ентусиазъм „откровението свише“, че царят на Вавилон ще потегли на поход срещу Египет и ще го завладее. А разбира се победоносното му оръжие ще бъде благословено от триумфиращото в своето отмъщение еврейско божество Яхве. Един от най-красноречивите примери за подобно ехидно злорадство, предвкусващо близката разправа с поробителя е включената в Библията екстатична реч, приписана на пророка Йеремия:

„Слово, което Яхве изговори към пророк Йеремия за това, как вавилонският цар Навуходоносор ще дойде да порази египетската земя: Съобщете в Египет и разгласете в Мигдол (крепост на границата на Египет), разгласете и в Мемфис (евр. Ноф), и в Тафнес (ег. Тефен, гр. Тафнес или Дафне – град разположен на ез. Манзала на Таниския ръкав от Делтата на Нил). Кажете: ‘Заеми позиция и се приготви за битка, защото мечът изяде онези, които са около тебе. Защо са повалени твоите силни воини? Не устояха, защото Яхве ги порази. Той направи мнозина да падат и да се струпат един върху друг.’ Тогава казваха: „Станете да се върнем при нашия народ, в родната си земя, далече от пагубния меч.“ Те викаха там: „Фараонът, египетският цар, е празна работа. Той пропусна определеното време.“
Жив съм аз, казва царят, чието име е Яхве Цваот (евр. „Яхве на войнствата“ – епитет на еврейския бог като военно божество и водач на небесните армии). Както Тавор е сред планини и както Кармел е край море, така със сигурност той ще дойде. Дъще, която живееш в Египет, приготви се за плен! Защото Мемфис ще опустее, ще лежи в развалини без жители. Египет е като хубава телица, но стършел идва за него от север, идва. И неговите наемници са посред него като охранени телета, защото и те се обърнаха и побягнаха заедно, не устояха, понеже денят на тяхната разруха дойде върху тях, дойде времето на наказанието им.
Гласът му е като съскане на змия, защото враговете напредват мощно и идват срещу него с брадви като дървосекачи. Ще изсекат гората му, казва Яхве, макар да е непроходима, защото са по-много от скакалци и са безброй. Египетската дъщеря ще бъде посрамена, ще бъде предадена в ръката на народа от север.
Яхве Цваот, богът на Израел, казва: „Ето аз ще накажа Амон на Тива (върховния бог на Египет) и фараона, и Египет, боговете му и неговите царе – фараона и онези, които се надяват на него. И ще ги предам в ръцете на онези, които искат да ги убият, в ръцете на вавилонския цар Навуходоносор и в ръцете на слугите му“ (Йеремия 46:13-26)

Във възбудено възторжения хор се включва и приближеният на юдейския цар Йехония (Йехоакин, 598-597 г. пр. н.е.) - наследника на Йоаким, пророк Езекил: „Затова така казва бог Яхве: „Ето ще докарам меч върху тебе и ще изтребя човек и животно в тебе. Египетската земя ще бъде опустошена и съсипана. И те ще разберат, че аз съм Яхве.“ …
Затова ето аз съм против тебе и против реката ти; ще превърна египетската земя в пустош от развалини от Мигдол до Сиена (ег. Сунет, евр. Суна – Асуан на границата със Нубия/Судан), до самата граница на Куш (Нубия/Судан). Човешки крак няма да стъпва по нея, нито крак на добитък ще преминава по нея; и няма да бъде обитавана четиридесет години. И ще превърна египетската земя в най-опустошената сред опустошените страни, и градовете ѝ ще бъдат обезлюдени четиридесет години. И ще разсея египтяните между народите, и ще ги разпръсна по страните.“
Защото така говори богът Яхве: „След като изминат четиридесет години, аз ще събера египтяните от народите, от всички народи, сред които бяха пръснати, и ще върна египетските пленници, и ще ги доведа обратно в страната Патрос (ег. Па-Турес, асир. Патуриси: букв „южна земя“, едно от обозначенията на Южен или Горен Египет където е ядрото обединило страната и което обикновено я възстановява след всяка епоха на междуособици или чуждо нашествие), земята на произхода им, и там те ще бъдат слабо царство. От всички царства то ще бъде най-слабото и няма повече да се превъзнася над народите; Аз ще ги изкореня, за да не господстват над народите“ (Езекил 29:8-14).

Участта на Египет срещу тържествуващия Вавилон изглежда неизбежна за всеки съвременник на разиграващата се драма. Никой не очаква нищо различно, освен Мемфис да бъде разграбен както в дните на Асархадон (671 г. пр. н.е.), който разгромява фараона от XXV нубийска династия Тахарка (690-664 г. пр. н.е.). Опустошението на Тива  сякаш е неминуемо, както при Ашурбанипал (663 г. пр. н.е.), победителя на наследника на Тахарка – Тануатамон (куш. Тантамани, 664-656 г. пр. н.е.). Прогнозата на пророците вярващи, че говорят от името на божеството Яхве е повече от ясна и недвусмислена: Вавилонците ще нахлуят в Египет, ще разгромят прехвалената му армия, ще опустошат столиците му. Ще избият голяма част от населението, а остатъка от него, особено елита ще депортират в чужди земи, каквато е традиционната практика на царете на Асирия и Вавилония. Същата участ в крайна сметка очаква и аристокрацията на Юдея след превземането на Йерусалим (т. нар. Вавилонски плен, ок. 597-538 г. пр. н.е.). Слабо марионетно царство ще бъде създадено от вавилонските завоеватели в Горен Египет – бледа сянка на миналото величие на Египетската империя.



Бронзова статуетка на египетския фараон Нехо II (610-595 г. пр. н.е.)
Бруклински музей в Ню Йорк (инв. ном. 71.11)

И Навуходоносор прави всичко възможно да оправдае тези прогнози и да утвърди престижа на всички пророци на всички богове в Леванта, които разбираемо се изказват в полза на очевидно по-силния. През 601 г. пр. н.е. той пристъпва към първата си добре подготвена кампания срещу Египет. Наистина, нещата не се развиват съвсем по божествения план, най-малкото както еврейският бог Яхве, така и пророците му имат някои основания да са разочаровани и да недоволстват. Навуходоносор не се отнася много благосклонно към новото си васално царство. Просто тежкият данък на зависимост сменя посоката си и започва да се изплаща във Вавилон вместо в Саис. Но пък дори и тези дребни неудобства изглеждат оправдани пред възможността да се покаже нагледно как пророчествата на водените от божия дух пророци се сбъдват и народите в трепет наблюдават как едно от най-великите царства на Близкия Изток се стрива на прах пред гнева на божеството от планинските покрайнини на Палестина.
Предстои обаче още по-горчиво разочарование. За кой ли път религиозният екстаз и възторженият ентусиазъм пред пламенните пледоарии ще бъдат попарени пред прозаичната реалност на Realpolitik, колкото и неочаквано да изглежда това в конкретния случай.

Вавилонската армия се движи по план и до зимата на 601/600 г. пр. н.е. е окупирала цяла Палестина до т. нар. Нахал Мицраим (букв. „Египетският поток“ – пресъхнало речно корито, „уади“, вероятно Нахал Бесор близо до Газа или Уади ел Ариш на п-в Синай) – границата между Азия и Египет през този период. За Библията този поврат в силите на територията на Близкия Изток е обобщен в едно изречение: „египетският цар не излезе повече от земята си, защото вавилонският цар бе превзел всичко, което принадлежеше на египетския цар, от Египетския поток до реката Ефрат“ (2 Царе (гр. и слав. 4 Царе) 24:7). Нехо II обаче също не си е губил времето. Армията е реорганизирана и попълнена, възстановени са старите и са изградени нови укрепления по източната граница на Делтата: дн. Тел ед-Кедва и Тел ел-Габа на Пелузийския естуар. Мощна фортификационна система пази и големия град Танис (евр. Цоан).
Някъде в този район се състои решително сражение между двете армии, описано с известно неудобство във вавилонските източници като откровено поражение, макар и завоалирано в политкоректни фрази: „през месец Кислев той (Навуходоносор) начело на армията си потегли в поход към Египет. Когато царят на Египет чу (това), той събра своята войска. Те се сражаваха един с друг на бойното поле и двете страни нанесоха големи загуби една на друга. Царят на Акад и неговата армия се обърнаха назад и се върнаха във Вавилон“ (Вавилонска хроника АВС 5 (BM 21946):6-7 verso). Така първият опит на Навуходоносор да покори Египет претърпява позорен неуспех.

Разбира се, най-могъщият монарх на своето време не се отказва така лесно от предизвикателната задача. Той стабилизира властта си в Леванта и Арабия, през 597 г. пр. н.е. обсажда Йерусалим и сваля юдейския цар Йехония заради това че спира да плаща годишния васален откуп, като го заменя с чичо му Матания, с тронно име Седекия (Цидкияху- „Яхве е справедлив“, 597-586 г. пр. н.е.). Властта на Вавилон е възстановена, а част от населението е депортирано в Месопотамия. (Вавилонска хроника АВС 5 (BM 21946):11-13 verso). През 589 г. пр. н.е. в Египет има нов фараон – Уах-иб-Ре („Ра е този, чието сърце е постоянно“) с тронно име Хаа-иб-Ре („сърцето на Ра е празнувано вечно“). На гърците той е известен с името Априй (Ἁπρίης, 589-570 г. пр. н.е.), а евреите го наричат Хофра (2 Царе (гр. и слав. 4 Царе) 25:1; Йеремия 44:30). Той обещава на Седекия помощ ако се разбунтува срещу своя сюзерен, но спазва своето обещание само частично. Египетската армия наистина тръгва на помощ на юдеите, а вавилонският експедиционен корпус изпратен за потушаване на въстанието временно се оттегля (Йеремия 37:5-11). Впоследствие обаче, макар да завладяват Газа която е врата към Финикия, египтяните отстъпват по недотам добре изяснени причини, възможно разбити от вавилонците.

Вавилонската армия нахлува наново в Юдея през 587 г. пр. н.е., обсажда Йерусалим и на деветия ден от месец лунния месец ав (юли/август, т. нар. Тиша б‘ав) 586 г. пр. н.е. градът е превзет, а храмът на Яхве е разрушен. Болшинството жители на града и голяма част от населението на страната са депортирани във Вавилон, Седекия се опитва да избяга, но е заловен, синовете му са убити пред него заедно с първосвещениците от храма и други юдейски първенци, а той е ослепен (2 Царе (гр. и слав. 4 Царе) 24:10-25:22; 2 Летописи (гр. и слав. Паралипоменон) 36:6-20; Йеремия 34:1-40:2; 52:1-30; Плачът на Йеремия гл.1-5; Йосиф Флавий, Юдейски древности X.7-8). За следващите няколко века, чак до елинистическата епоха, независимата държава на евреите престава да съществува.


"Пътят на пленниците".
Картината от френския художник Жак-Жозеф Тисо (1896 г.) изобразява депортацията на евреите от Йерусалим.


Експанзията на Навуходоносор продължава с планомерна последователност. През същата 586 г. пр. н.е. е обсаден могъщият финикийски град Тир, метрополия на по-голямата част от финикийската диаспора в Средиземноморието и съюзник на Египет. Обсадата продължава цели тринадесет години, до 573 г. пр. н.е., без градът да бъде превзет. Царят на Тир Итобаал III (евр. Етбаал, 591-573 г. пр. н.е.) в резултат на преговорите се отказва от трона, като го отстъпва на приемника си Баал II (573-564 г. пр. н.е.), който царува като васал на Вавилонската империя (Езекил 26:1-28:23; 29:17-18; Йосиф Флавий, Юдейски древности X.11.1).

Междувременно военачалникът на Навуходоносор, Навузардан поставя за наместник на новосформираната вавилонска провинция Юдея местния аристократ Гедалия бен Ахикам. Управлението му обаче продължава само няколко месеца и скоро вероятно не без участието на египетската дипломация той е убит от Ишмаел бен Нетания, член на едно от страничните разклонения на царския род (т. нар. Бет Давид – „дом на Давид“- полулегендарния основател на династията). Въстанието обаче не успява и е потушено бързо и ефективно. Голяма вълна бежанци, уплашени от репресиите на вавилонците бяга в Египет, където се разселва основно като наемници в армията в Мигдол, Мемфис, Тахпенес и чак до района на Тива в Горен Египет (2 Царе (гр. и слав. 4 Царе) 25:22-26; Йеремия 39:14-43:7; 44:1; Йосиф Флавий, Юдейски древности X.9.1-6).

Тези нови драматични събития разпалват за втори път пророческите очаквания за разгром и опустошение на Египет от „халдеите“. Нови трескави пророчества обземат въображението на контактуващите с божеството Яхве и намират радушен пример сред обезпокоените и наплашени еврейски емигранти в Египет. Новата серия предсказания в книгата на Йеремия е повече от недвусмислена:
„Така казва Яхве Цваот, богът на Израел: „Ето аз изпращам да взема слугата си Навуходоносор, вавилонския цар, и ще поставя престола му върху тези камъни, които положих, и той ще разпъне царската си шатра върху тях. И ще дойде и ще порази египетската земя: който е за смърт – на смърт и който е за плен – в плен, и който е за меч – под меч. И аз ще запаля огън в храмовете на египетските богове и той ще ги изгори и ще ги отведе в плен. И ще се облече с египетската земя, както овчар облича дрехата си, и ще излезе оттам с мир. И ще строши обелиските, които са в дома на Слънцето, който е в египетската земя, а храмовете на египетските богове ще изгори с огън“ (Йеремия 43:10-13)

Не по-мaлко ясни и красноречиви са и речите записани под името на Езекил:
- „И в двадесет и седмата година, в първия месец, на първия ден от месеца, словото на Яхве беше към мен и каза: „Сине човешки, вавилонският цар Навуходоносор накара войската си да се труди усилено против Тир. Всяка глава стана плешива и всяко рамо ожулено; но заплата нямаше за него и за войската му от Тир за труда, който извърши против него. Затова, така казва бог Яхве: „Ето, Аз давам египетската земя на вавилонския цар Навуходоносор и той ще отнесе богатството ѝ, ще ограби грабежа, и ще плячкоса плячката: и това ще бъде заплатата на войската му. Като негова отплата, за която се труди, му дадох египетската земя, защото за Мен се трудиха, заявява бог Яхве.“ (Езекил  29:17:20)

- „И ще дойде меч върху Египет и голям страх ще има в Етиопия, когато убитите паднат в Египет, и когато вземат богатството му и сринат основите му. Етиопци и ливийци, и лидийци и цялото разноплеменно множество, и Хув, и синовете на земята на завета заедно с тях ще паднат от меч. Така казва Яхве: „Ще паднат и онези, които подпират Египет, и гордостта на силата му ще се сниши; от Мигдол до Сиена ще паднат в него от меч, заявява бог Яхве. И те ще бъдат опустошени сред опустошените земи и градовете му ще бъдат сред запустелите градове. И ще познаят, че аз съм Яхве, когато сложа огън в Египет и всички негови помощници бъдат разбити. В онзи ден ще излязат отпред мен пратеници с кораби, за да уплашат безгрижната Етиопия; и голям страх ще бъде сред тях в деня на Египет, защото, ето, идва.
Така казва бог Яхве: „Аз ще сложа край на множеството на Египет чрез ръката на вавилонския цар Навуходоносор. Той и народът му с него, страшните между народите, ще бъдат доведени, за да разорят земята. И те ще изтеглят мечовете си против Египет и ще напълнят земята с убити. А сз ще пресуша реките и ще предам земята в ръцете на зли хора, и ще опустоша земята и всичко, което я изпълва, чрез ръката на чужденци; Аз, Яхве, изговорих това“.

Така казва бог Яхве: „Ще погубя и кумирите и ще махна от Мемфис идолите, и вече няма да има княз от египетската земя, и ще докарам страх в египетската земя. И ще опустоша Патрос, ще сложа огън в Танис и ще извърша присъди в Но (едно от имената на горноегипетската столица Тива (букв. Но-Амон- „обител на Амон“, главния тивански и впоследствие общоегипетски бог). И ще излея яростта си върху египетската крепост Син (граничният град-крепост Пелузиум, който пази входа към страната откъм Азия) и ще изтребя множеството на Но. И ще сложа огън в Египет, Син ще трепери от страх, Но ще бъде разбит, а Мемфис ще бъде нападнат от противници денем. Младежите на Хелиопол и Пивесет (Пер-Уасет или Пи-Уасет, друго име на Тива: букв. „домът на силата“ или „домът на властта“ – от скиптъра „уас“ с който са представяни богове и владетели) ще паднат от меч, а останалите ще отидат в плен. И в Тафнес денят ще помръкне, когато строша там яремите на Египет; и гордостта на силата му ще престане в него, а него ще покрие облак и дъщерите му ще отидат в плен. Така ще извърша присъди над Египет и ще познаят, че аз съм Яхве.“ (Езекил  30:4-19)

- „ А в единадесетата година, в първия месец, на седмия ден от месеца, словото на Яхве беше към мен и каза: „Сине човешки, строших мишцата на фараона, египетския цар; и ето, тя не е била превързана, за да му се даде изцеление, за да я обвият с превръзки, да я превържат, за да се укрепи да държи меч. Затова, така казва бог Яхве: Ето, аз съм против фараона, египетския цар, и ще строша двете му мишци, здравата и строшената; и ще направя меча да падне от ръката му. И ще разпръсна египтяните между народите и ще ги разсея по земите. Но ще укрепя мишците на вавилонския цар и ще сложа своя меч в ръката му; и ще строша мишците на фараона, и той ще стене пред него, както стене смъртно ранен. И ще укрепя мишците на вавилонския цар, а мишците на фараона ще отпаднат; и ще познаят, че аз съм Яхве, когато сложа своя меч в ръката на вавилонския цар, и той я простре върху египетската земя. И ще разпръсна египтяните между народите и ще ги разсея по земите; и ще познаят, че Аз съм Яхве.“ (Езекил 30:20-26)

- „И в единадесетата година, в третия месец, на първия ден от месеца, словото на Яхве беше към мен и каза: „Сине човешки, кажи на фараона, египетския цар, и на множеството му: „С кого се сравняваш ти във величието си?... С кого се сравняваш така по слава и по величие сред едемските дървета? И ще бъдеш свален с едемските дървета в най-долните места на земята; сред необрязаните ще лежиш, с убитите от меч. Това е за фараона и цялото му множество, заявява бог Яхве“. (Езекил 31:1-2; 18)

- „ И в дванадесетата година, в дванадесетия месец, на първия ден от месеца, словото на Яхве беше към мен и каза: „Сине човешки, надигни оплакване за фараона, египетския цар, и му кажи: Ти се уподоби на млад лъв между народите; но ти си като чудовище в моретата и си се устремил в реките си, и мътиш водите с краката си, и газиш реките им… Защото така казва бог Яхве: „Мечът на вавилонския цар ще дойде върху теб. С мечовете на силните ще поваля множеството ти; всички те са страшните между народите; те ще съсипят гордостта на Египет и цялото му множество ще бъде изтребено. И ще погубя всичките му животни при многото води; няма вече да ги размъти човешки крак и копито на животно няма да ги размъти… Когато направя египетската земя пустош, земя опустошена от това, което я изпълваше, когато поразя всички, които живеят в нея, тогава ще познаят, че аз съм Яхве. Това е оплакването, с което ще го оплакват – дъщерите на народите ще оплакват с него, Египет и цялото му множество ще оплакват с него, заявява бог Яхве.“ (Езекил 32:1-2; 11-13)

- „И в дванадесетата година, на петнадесетия ден от месеца, словото на Яхве беше към мен и каза: „Сине човешки, ридай за множеството на Египет и го свали, него и дъщерите на знаменитите народи, в най-долните места на земята, със слизащите в рова… Тях ще види фараонът и ще се утеши за цялото си множество. Фараонът и цялата му войска са убити от меч, заявява богът Яхве, защото аз всях ужас от него в земята на живите; и той ще бъде положен сред необрязаните, с убитите от меч – фараонът и цялото му множество, заявява богът Яхве.“ (Езекил 32:17-18; 31-32)

Отново, с или без символи и художествени образи, „пророчествата“ са напълно ясни и конкретни. Египет ще бъде нападнат и превзет от Навуходоносор, цар на Вавилон. Градовете му от Делтата до границата с Нубия ще бъдат опустошени и разграбени. Населението ще бъде изклано или изселено. Египет ще се превърне в пустиня,  храмовете ще бъдат разрушени, статуите и обелиските на египетските божества ще бъдат унищожени. Такава възможност може би изглежда твърде близка и през 582/581 г. пр. н.е. Тогава според съхранено в текста на Йосиф Флавий (Юдейски древности, Х.9.7) сведение, ако разбира се то информира за действително историческо събитие, царят на Вавилон отново напада Египет, побеждава войските му в битка и убива фараона. Последното сведение разбира се е крайно съмнително, тъй като няма достоверни данни за убийство на Априй от войници на Навуходоносор. Впрочем, следва да се отнасяме крайно резервирано към целия пасаж, тъй като Йосиф както ще видим не само описва откровено неверни детайли с тенденциозната цел да представи библейските пророчества като сбъднали се, но и смесва събития отделени във времето с около десетилетие и половина.

Интересна историческа препратка има в текста на Йеремия, където се споменават „Египет, неговите богове и неговите царе“, които ще бъдат предадени в ръцете на Навуходоносор от Вавилон“ (46:25). Моментите в които по причина на вътрешни междуособици Египет има двама фараона са доста редки и един от тях все пак съвпада с управлението на Навуходоносор. През 570 г. пр. н.е. Априй повежда авантюрна кампания против дорийските гръцки колонии в Киренайка, но е безславно победен от тях в битката при Ираса (Херодот, История 2:162, Диодор Сицилийски, История 1:68). Това става повод за недоволство, което прераства в гражданска война и разбунтувалите се армия и аристокрация коронясват за фараон един успешен военачалник, Яхмос II ( "син на Ях, бога на Луната", гр. Амазис, 570-526 г. пр. н.е.). Той ще бъде последният велик владетел в египетската история.

Пред лицето на едва ли не всенародното въстание Априй побягва извън страната и в крайна сметка вероятно търси помощ от Навуходоносор. Царят на Вавилон разбира се оценява удобната възможност да влезе в непревзимаемата до момента страна като сътрудник на легитимен владетел и след това да се разправи и с двамата опоненти. През 567 г.пр. н.е. Египет е нападнат по море и суша. Покрай средиземноморския бряг навлиза флотът на Априй с безброй гръцки наемници (Стела от Елефантина на Амазис, TR 13/6/24/1 от музея в Кайро, понастоящем в Нубийския музей, Асуан: IV.3), а през Синайската пустиня нахлува вавилонската войска. Кампанията обаче се оказва пагубна за Априй. Флотът му пострадва тежко от буря а остатъците от войската са разгромени в битка на сушата (Стела TR 13/6/24/1: IX.12-13). Различни източници описват края му по различен начин, със сигурност повечето са просто примери за любимата на историците от онова време назидателна фикция. Съгласно наратива на Амазис и неговите поддръжници (Стела TR 13/6/24/1: XII. 17-18) фараонът се удавя при корабокрушението, според други, е убит в сражението. Според Херодот (История 2:169) той е пленен от успелия си съперник и с него се отнасят добре, докато народът не изисква той да бъде убит. Книгата на Йеремия просто казва, че той е предаден „в ръцете на тези, които търсят живота му“ (44:29)



Глава на скулптура на египетския фараон Яхмос II (Амазис, 570-526 г. пр. н.е.) от сив пясъчник.
Берлински музей (инв. ном. ÄM 11864).


При всички случаи обаче е твърде нелогично той да е убит от своите вавилонски съюзници, а и  Амазис със сигурност не е поставен на трона от същите тези нашественици. както се опитва да ни убеди Йосиф Флавий в посочения по-горе пасаж: „и той убил царя, който управлявал тогава и поставил на трона друг“ (Юдейски древности Х.9.7). Това е само лесно разпознаваем опит на пристрастен историограф да представи събитията като съответстващи на  предварително определен „непогрешим“ наратив – в случая „пророческите“ предсказания. В крайна сметка Амазис постъпва така, както би постъпил всеки един интелигентен узурпатор в тази ситуация. Според неговата версия на събитията той нарежда Априй да бъде погребан с почести като владетел (Стела TR 13/6/24/1: XII.18) и се жени за дъщеря му Хедебнейтирбинет II, за да легитимира династически своето управление. Можем само да гадаем кой от противоречащите си исторически източници, представящи различните гледни точки и цели казва истината. Но със сигурност библейският разказ и коментарите на неговите поддръжници са не по-малко тенденциозни и манипулативно-недостоверни от всички останали. Единственият краен извод е, че Априй губи живота си в тази кампания и оставя Египет в ръцете на своя опонент.

Що се отнася до вавилонския експедиционен корпус, то този път той все пак успява да нахлуе в Египет и сякаш Навуходоносор е най-близо да постигне една от главните цели на живота си: да съкруши и покори последния останал съперник на Вавилон в Близкия Изток. Фрагментарен исторически надпис върху клинописна плочка в Британския музей (BM 33041 = 1878,1015.22 = Nbk 329) описва събития, случили се през 37-мата година от царуването на владетеля (23 април 568- 12 април 567 г. пр. н.е.). Те включват поход на армията му в Египет, където тя е пресрещната от фараона Амазис: “през 37-мата си година Навуходоносор, цар на страната потегли на война срещу Египет. Царят на Египет Амазис (A-ma-a-su) събра войската си..“ (BM 33041:13-14 recto; 1 verso).
Неясен термин в ред 2 verso се чете от някои автори като Putu-Iaman: топоним, който би могъл да се преведе като „Буто на йонийците (йонийските гърци)“ – отъждествяван с гръцките колонии в Киренайка или с град Питак на о. Лесбос. В случая по-вероятно е първото, тъй като гърците по либийското крайбрежие са естествен съюзник на Амазис. При това не само заради враждата си с предшественика му Априй, но и водени от собствения си интерес да не допуснат нов и непознат силен враг близо до своите територии.

Остатъкът от текста е прекалено силно повреден за да бъде надежден източник, но можем сполучливо да го допълним със сведенията от стелата на Яхмос от Елефантина. Там  събитията са описани по следния начин: „Четвърта година, трети месец на сезона Ахет (сезонът на разлива, когато водите на Нил покриват долината), ден 8. Някой дойде да каже на негово величество: „Азиатците се надигната в тяхната надменност и се придвижват през Хор (Пътищата на Хор е система от пътища, погранични укрепления и складове през Синайския п-в, която подпомага придвижването на войски през него и служи като защитен аванпост). Там има хиляди и те нападат  земята… за да превземат страната ни. Негово величество каза на армията си: „Наистина жив съм аз и Ра ме обича… Който и да причинява вреди на градовете и областите, мое величество няма да се спре за да му устрои клане. Армията на мое величество е многобройна по всички пътища…Буря, битка, слава на боговете… Негово величество стоеше пред изображението на бога, докато армията му се радваше до небесата“ (Стела TR 13/6/24/1: X.14-XII.16).

Така благодарение на двата писмени паметника, независимо от разнопосочната им тенденциозност можем да възстановим накратко историческата истина за събитията по следния начин: Конфликтът между съперничещите си фараони е използван от Навуходоносор за поредния му опит армията му да проникне в Египет. Много е възможно той да се представя за съюзник на Априй, който се притича на помощ на легитимния владетел. Този път, независимо дали с или без съдействие от страна на Априй вавилонците успяват да нахлуят поне в Делтата на Нил. Там тяхната войска извършва опустошения, макар и в твърде ограничен периметър. В крайна сметка обаче, силите на Амазис са мотивирани от това, че защитават родината си (Стела TR 13/6/24/1: VI.5-7). Те се справят както с флота на Априй настъпващ откъм морето, така и с вавилонските нашественици. За пореден път неприятелят е победен и отблъснат, като е принуден да се оттегли без някакви значими успехи. Макар и този път на крачка от някакъв резултат, вавилонците за пореден път остават с празни ръце в опита си да завоюват Египет.

Що се отнася до библейските пророчества, те просто не се сбъдват. Пророците са подведени от „политическия мейнстрийм“ на рационалните очаквания и от горчивия опит на собствения си народ, за да очакват победа на привидно по-силния. Но в крайна сметка залагат на погрешния участник в конфликта и се оказват на „неправилната страна на историята“. Смятат, че чуват глас на бог, но всъщност се вслушват в гласа на собственото си въображение.
- Те предричат пълен успех на Навуходоносор и вавилонското оръжие. Това не се сбъдва, а се случва точно обратното: след първоначалните блестящи успехи при Кархемъш и Хамат най-великият цар на Вавилон не успява да спечели нито една решителна битка срещу египтяните. Напротив, Египет печели всеки сблъсък, защитавайки свободата си.

- Предсказват превземане и опустошение на всички големи египетски градове. Нищо от това не се сбъдва. Дори при последната си инвазия през 567 г. пр. н.е. вавилонците да успяват да причинят някакви вреди в Делтата, те не са нищо повече от обичайните дребни неудобства на военните действия и са бързо възстановени. Големите египетски градове, посочени като обречени от пророците - например Мемфис и Тива остават недокоснати и пребъдват в целия си блясък и величие.

- Предричат свиване на Египет до горната част от долината на Нил. Това се оказва абсолютно невярно. Никога през своята история Египет не е обезлюден, няма големи преселвания на египтяни в чужди земи, каквито репресии засягат много народи в Леванта по време на асирийското и вавилонското владичества. Напротив, по време на дългото и успешно царуване на Амазис Египет е една от най-процъфтяващите и могъщи държави по онова време. Това е отразено както в мащабните строителни проекти на монументални сгради, така и в подема на културния и обществен живот, на търговията и международните връзки и най-сетне в благоденствието на обикновените хора (вж. и Херодот, История II.1-182). А по-късно, през епохата на Птолемеите (IV-I в. пр. н.е.) и под римско владичество, всъщност се случва точно обратното и завършва процесът започнат още от фараоните на Саис. Без страната да губи политическата си и етническа цялост, центърът се премества в Делтата, столицата в Александрия, а Египет се превръща от африканска в средиземноморска страна.

- Предсказват масова депортация на населението, подобна на извършваната от асирийци и вавилонци с непокорните народи от Месопотамия и Леванта. Прогнозират пълно обезлюдяване на страната в продължение на едно или две поколения. Такова нещо изобщо не се случва.  Свободен или под чуждо владичество египетският народ никога не напуска своята родина. Никога големи маси египтяни не се изселват принудително или доброволно от страната. Дори в наше време при населението от долината на Нил практически не се наблюдава емиграция. Египтяните се адаптират, трансформират се, оцеляват, но винаги остават свързани със земята си. Сменят културата, религията, езика, но никога не я напускат и винаги помнят кои са, къде са и къде трябва да бъдат. 

Така пламенната пристрастност на библейските автори и неистовият им стремеж да докажат истинността на своето божество Яхве от Йерусалим чрез сбъдващи се предсказания в крайна сметка им изиграва лоша шега. Иначе изостреният им усет към злободневната политика ги подвежда и историческите събития категорично опровергават техните пророчества. За пореден път религиозните откровения се оказват банални субективни мнения без особено покритие или тежест. Тези, които претендират да познават волята на бога се оказват фалшиви пророци по критериите на записаното в собствената им свещена книга определение (Второзаконие 18:21-22).

Поуката за днешния ден, във време когато войната отново, след се връща на дневен ред като средство за постигане на цели в международните отношения е повече от очевидна. Изживяло живота си в мир, нашето поколение не познава ужасите на кървавите конфликти и лесно се подвежда от красиво звучащи политикански химери. Склонни сме да се превръщаме в запалянковци, които възприемат войната като спортно състезание с окуражително подвикване за избраната от нас страна, сякаш това не е кървава касапница, в която хиляди хора губят непрекъснато живота си. И което е особено важно, твърде повръхностно си въобразяваме, че лесно можем да определим кой от противниците е по-силният, за да вземем неговата страна и така да спечелим заедно с него. Както виждаме, дори „политическите анализатори“ от далечното минало, за които войната е ежедневие и чиято интуиция е силно развита от непрекъснатата борба за оцеляване се оказват дълбоко заблудени. Привидно по-слабият често накрая се оказва победител, понеже отстоява своите свобода и съществуване, а уж по-силният е безсилен да постигне целите си при цялата си сила. Едва ли ще успеем да спрем завръщането на илюзията за „правилната страна на историята“. Но поне си заслужава да опитаме – залогът е достатъчно голям и последиците прекалено сериозни. В условията тук и сега войната означава всички да се окажем лъжливи пророци, излъгани в своите очаквания. С всички произтичащи от това последици.



Библейският пророк Йеремия оплаква опустошението на Йерусалим
Фреска на Микеланджело в Сикстинската капела, Папски дворец във Ватикана, Рим (между 1508 и 1512 г.).



ЛИТЕРАТУРА:

- Biblia Hebraica Stuttgartensia [5 editio, ediderunt K. Elliger, W. Rudolph], Stuttgart, Deutsche Bibelgesellschaft, 1997

- Тhe Cambridge Ancient History, Volume III, part 2. Assyrian and Babylonian empires and other states of Near East from eight to sixth centuries B.C. , Cambridge, Cambridge University Press, 2006 [John Boardman, Iorwerth Eiddon Stephen Edwards, Nicholas Geoffrey Lemprière Hammond, E. Sollberger, Christopher B.F. Walker (eds.)]

- Cline, Eric H. - The Battles of Armageddon: Megiddo and the Jezreel Valley from the Bronze Age to the Nuclear Age, Ann Arbor (MI), University of Michigan Press, 2003

- Forshaw Roger - Egypt of the Saite Pharaohs, 664-525 BC, Manchester, Manchester University Press, 2019

- Glassner, Jean-Jacques - Mesopotamian Chronicles, Atlanta (GA), Society of Biblical Literature, 2004 [Writings from the Ancient World 19]

- Grayson, Albert Kirk - Assyrian and Babylonian Chronicles, Locust Valley (NY), J. J. Augustin, 1975 [Texts from Cuneiform Sources 3]

- Herodotus with an English translation, Volume II, London, William Heinemann / New York, G.P. Putnam's Sons, 1928 [transl. Alfred Denis Godley]

- Jansen-Winkeln, Karl - Die Siegesstele des Amasis [in: Zeitschrift für ägyptische Sprache und Altertumskunde, 141 (2014), pp. 132-153]

- Josephus Flavius - Jewish Antiquities. Volume VI. Books IX-XI, Cambridge (MA), Harvard University Press / London, William Heinemann, 1958 [translation by Ralph Marcus]

- Kahn, Dan’el - Nebuchadnezzar and Egypt: An Update on the Egyptian Monuments [in: Hebrew Bible and Ancient Israel, vol. 7.1, 2018, pp. 65-78]

- Ladynin, Ivan A. - The Elephantine stela of Amasis : Some problems and prospects of study [in: Göttinger Miszellen, 2006, vol. 211, pp. 31-57]

- Lipschits, Oded - The Fall and Rise of Jerusalem: Judah under Babylonian Rule, Winona Lake (IN), Eisenbrauns, 2005

- Mitchell, T.C. – Where was Putu-Yaman? [Proceedings of the Seminar for Arabian Studies

Vol. 22, Proceedings of the Twenty Fifth Seminar for Arabian Studies held at Cambridge on 23rd - 25th July 1991 (1992), pp. 69-80]

- Pinches, Theophilus G. - A new fragment of the history of Nebuchadnezzar III [in: Transactions of the Society of Biblical Literature 7, 1882, pp. 210-225]

- Wilson-Wright, Aren M. – Jeremiah’s Egypt: Prophetic Reflections on the Saite Period, Atlanta (GA), SBL Press, 2023

- Wiseman, Donald John - Chronicles of the Chaldean Kings (626–556 BC) in the British Museum , London, The Trustees of the British Museum, 1956

- Библия или Свещеното Писание на Стария и Новия Завет с препратки и паралелни пасажи, София, Верен, 2020 [7-мо ревизирано издание]