КОРОНИ ЗА РАЗБОЙНИЦИ (или как социалният термин „ḫаbiru” се превръща в етнонима евреи)

 

Фиг. 1: Статуята на Идрими, цар на Алалах в Британския музей (инв. ном. ВМ 130738).

1. Феноменът „хабиру” („хапиру”)

В средата на 30-те години на миналия век британският археолог сър Леонард Уули[1] открива при разкопките на Алалах[2] сред руините на местния храм интересна статуя от твърд бял камък, която впоследствие се озовава в колекцията на Британския музей. Статуята е покрита с клинописен текст на акадски език, който обезсмъртява името на един успешен авантюрист, станал цар на града и основател на нова династия - Идрими ( XV в. пр. н.е). В автобиографията си той разказва, че е син на царя на Ямхад[3] Илим-Илима, но е прогонен от родината заедно със семейството си. Получава убежище първоначално в Емар[4], а впоследствие в „град Амия… в земята на Ханаан”[5], където намира сънародници и прекарва седем години сред „хабиру”[6] . Периодът е използван за натрупване на власт и влияние, строеж на кораби и наемане на местни войски[7]. След изтичането на този срок Идрими заедно с братята си напада Алалах по суша и море, превзема го и се възцарява там, като се обвързва с васална клетва за вярност към царя на Митани, Баратарна[8]. Основаната от него династия е продължена от сина му Никме-Епух и внука му Илим-Илима II[9] до превземането на Алалах от хетския цар Шупилулиума I[10].

Разказът за приключенията на Идрими е особено любопитен  със споменаването на тайнствените „хабиру”[11] или „хапиру”[12] – едно име, известно най-вече от многобройни клинописни текстове в Месопотамия, Анатолия, Сирия-Палестина и дори Египет през почти цялото второ хилядолетие пр. н.е. (Бронзовата епоха). Както ще видим по-долу, Амия, където Идрими набира военния си контингент, е един от центровете на хабиру в района през този период. Кои са тези хора и каква е ролята им в историята? Това е един от въпросите, около които сред специалистите се разгаря ожесточен дебат в продължение на около век.

Името хабиру е извеждано понякога етимологически от „(х)апиру” със значение „мръсен, прашен”[13] от семитското ‘PR – „прах” (евр.; сир.; арам.; араб.) но това предположение следва да се приеме за погрешно. Най-удачната хипотеза предлага етимология идваща от вероятно западносемитския глагол ḫаbāru[14]: „ преминавам през/отвъд, прекосявам, пресичам” оттам “премествам се, преселвам се, емигрирам, избягвам” откъдето названието е заимствано и в египетския. В този смисъл хабиру означава „беглеци, пришълци, скитници”[15] и трябва да се съгласим с датския изледовател Нилс Петер Лемче[16], че „това е определено най-правдоподобното етимологично обяснение”[17].

Най- разпространеното клинописно обозначение на хабиру е шумерограмата  SA.GAZ[18]: „ убиец, главорез”. По-късното, класическо акадско произношение на думата е habbātu вече с разширено значение: освен  „убиец” то включва „бандит, грабител, крадец”, превръщайки се в стандартно название за разбойници по пътищата[19].  В Угарит[20], където се използва клинописна азбучна писменост, те са [х]апирум (‘aprm[21])  в мн.ч. Угаритската епиграфика дава и една от добрите илюстрации на етимологията, предлагайки посочения глагол със значение „преминавам, излизам, надхвърлям [определена граница или стойност]” и в двете форми – както ‘abr, така и ‘apr[22].  

Тази категория население  е упомената многократно в различни паметници от най-различни места в региона на Плодородния полумесец[23] през периода XVIII-XII в. пр. н.е. Споменаванията изобилстват с красноречиви описания, от които можем да получим пълна и адекватна представа какво представлява тя. Например в кореспонденцията от Амарна[24]  (XIV в. пр. н.е.), когато с отслабването на египетския контрол върху имперската провинция в Леванта броят и ефектът на тези шайки от скитащи бандити нарастват неимоверно, те се споменават изключително често[25].

Основна черта на хабиру е тяхната извънсистемност, доброволна или насилствена откъснатост от установените трайни социални структури и връзки. В този смисъл най-подходящото определение, което могат да им дадат техните врагове и жертви е „бездомно куче”[26]. Тъй като са извън закона, единственият, но и предпочитан от тях начин да изкарват прехраната си е грабежът. Така в доклада на един чиновник до Ехнатон се разказва за „търговци от Египет, нападнати от хапиру” [27]. Също показателно е повествованието за превземането на гр. Йопа[28] от египетския генерал Джехути, служил при великия фараон-военачалник от XVIII династия на Новото царство, Тутмос III[29]. Там в любопитен епизод генералът се разпорежда воини марианну[30] да доведат конете и да им се даде зоб, за да не бъдат отвлечени от местни хапиру[31]. В т. нар. Стела от Бет Шан[32] на Сети I[33] се отбелязва, че хапиру от планината Ярумту са нападнали местните бедуини от района на Рухма[34]. Подобни проблеми с тези хора имат и в Сирия. Управникът на Захур пише на Зимри-Лим[35], цар на Мари[36], как „хабиру дойдоха през нощта и завзеха друг град”[37].

Много чести са случаите, когато при взаимен интерес  тези странстващи разбойници прагматично постъпват на служба при местни владетели, които имат полза да ги използват в борбата за надмощие срещу свои локални съперници, „формирали са истински чуждестранен легион”[38]. Например Биряваза, цар на Упе (Дамаск) с митанийско потекло пише, че е готов и на разположение да изпълни повелите на Ехнатон заедно „с моите хапиру”[39]. Услугите им купуват охотно, давайки им убежище, и другите местни владетели: царят на Амуру - Абди-Аширта[40] и синът му Азиру[41], Аменхотеп, египетски наместник на Тушулту[42], Лабаю от Сихем[43]; Абди-Хеба от Йерусалим[44]; владетелите на Азатиу и Кумади[45]; царят на Хасура[46] и др. Едно от най-ранните споменавания на „хабиру от земята” е от Мари в Горна Месопотамия, където Машум, служител на царя, вероятно Зимри-Лим, съобщава, че Япах-Адад е укрепил град Залул на Ефрат и се е настанил там с 2000 от тях[47]. В друг текст подчиненият на царя на Мари губернатор на Сагаратум, Яким-Адду наема лидера на група хабиру от Вавилон – Адду-Шарум[48]. Воини-хабиру има и в армията на Хетската империя[49]. Tова е един от начините бродягите извън закона да уседнат и да бъдат наново реинтегрирани в местните общества.  Такъв успех постига Ами-ибал от Нашер, който се записва на служба като елитен воин в Илансура, района на Мари[50].  Особено ценни за осветляване еманципацията на хабиру чрез самонаемане като слуги при различни господари са текстовете от Нузи[51]. Немалък брой от тях споменават как те се договарят да постъпят на работа като прислуга. Така например в един договор[52] е записано, че „Адад-Раби, хабиру декларира устно, че ще стане слуга на Техиптила, син на Пухишени”  -важен митанийски чиновник (ḫаlṣuḫlu – управител на район) в града, наемал много хабиру по различни поводи. В определени случаи е посочено, че те получават храна на държавни разноски[53]. Когато са вече в положение на слуги и не са достатъчно силни и многобройни за да се защитят, хабиру могат да изпаднат и до положение на обикновени роби, особено жените. Един от документите по този повод[54] гласи: „Син-Балти, жена-хабиру: тя се задължава да влезе като прислужница в дома на Техиптила. Но ако Син-балти наруши договорката и влезе в друг дом, тогава Техиптила ще извади очите на Син-балти и ще я продаде срещу заплащане.” Често обаче владетелите прилагат политика на последователни мерки срещу тези маргинални групи, поставяйки ги официално извън закона и правят всичко възможно да ги прогонят от земите си. Така например царят на Угарит тържествено декларира, че няма да прибягва до услугите на хабиру (‘iprm): “Aз, великият цар, няма да ги приема, но ще ги отпратя от земята на Угарит”[55].

И в Египет хабиру са използвани като слуги, както фараоните гордо изброяват в паметните си надписи. Най-често ги използват за полагане на тежък неквалифициран принудителен труд, независимо дали са били заловени като пленници или като наемници – трудовата повинност за подпомагане мащабни строителни проекти на фараоните е обичайно задължение на армията там. Най-ранните възможни споменавания за  хапиру  в Египет са йероглифни пояснения към стенописи в гробниците на велможите Пуйемре[56] (ТТ 39) и Антеф[57] (ТТ 155) в Тиванския некропол – първата половина на XV в. пр. н.е. И на двете сцени предполагаемите хапиру са показани като слуги, които изстискват грозде при производство на вино за господарите си[58].

Надеждно доказано споменаване обаче имаме в по-късен документ: разказа за победните кампании в Азия на Аменхотеп II[59], запазен върху стели от Карнак и Мемфис. Там се изброява плячка от заловени пленници, която фараонът води със себе си при триумфалното си завръщане в Мемфис: „127 принцове на Речену, 179 братя на принцове, 3 600 хапиру, живи шасу 15 200, 36 300 хару, 15 070 живи неге, 30 652 техни родственици”[60]. Следват разпореждания за отпускане на зърно за „армията и хапиру, които теглят каменни блокове” при издигането на пилон[61] и при строежа на храм на Ре (Ра) край Мемфис[62] по времето на Рамзес II[63] и стела от третата година на Рамзес IV[64] за изпращане на работа в каменните кариери на Уади Хамамат на 5000 войници, 800 хапиру, 2000 храмови работници и 500 квалифицирани майстори[65].

Фиг. 2: Предполагаемо изображение на слуги-хабиру от гробницата на Пуйемре (ТТ 39) в Тиванския некропол.
Йероглифният надпис името им е над работниците, изцеждащи гроздето.

За своето разбойническо съществуване хабиру както бандитите от всички времена и места разчитат в голяма степен на съдействието на местното население, чиято благосклонност и лоялност те се стараят да спечелят, представяйки се за негови закрилници и благодетели. Разбира се, както и при легендарния Робин Худ, казаците от ранния им период или балканските хайдути, тази симбиоза не е продиктувана от идейни или идеалистични подбуди, а се основава на съвсем банална изгода – хабиру се нуждаят от местното население в рядко населените селски райони, за да получават продоволствие, подслон и възможност да пласират заграбената плячка. От друга страна селяните разчитат на тях като на незаконен източник на допълнителен доход и дори обогатяване, както и инструмент за въздействие върху локалната администрация с цел избягване или намаляване на бремето от данъци и принудителен труд. Въпреки това в съзнанието на това население хабиру притежават очарованието на един романтичен ореол и то застава на тяхна страна при всеки удобен случай. Така в писмата от Амарна четем как  „всеки се присъедини към силите на хапиру”[66]; населението на Амия по призив на Абди-Аширта убива господаря си и се съюзява с разбойниците[67]; всички села в планините и по морския бряг се присъединили към тях[68]; „страхувам се от моите селяни, те ще ме смажат [или: ще ме повалят]”[69] ; „селяните се разбягват, хапиру ще завземат града”[70]; Зимреди, наместник на Сидон  алармира: „градовете се присъединиха към хапиру”[71]; а отчаяният Риб-Ади от Библос прави тъжно заключение: „живея сред хапиру”[72].

 

Фиг. 3: Карта на египетските азиатски владения в Сирия-Палестина по времето на Ехнатон (XIV в. пр. н.е..

Отбелязани са регионите на активност на най-успешните водачи на хабиру: Азиру и Лабаю.

Съвсем различна и далеч по-бляскава е съдбата на хабиру когато в определени райони централната власт отслабва, местните управници са боричкащо се за власт множество и територията е раздробена на съперничещи си общности без възможност за консолидация. Тогава тези разбойници извън закона и обществото се превръщат със своя военен опит и организация в сила, достатъчно влиятелна за да се превърне в първостепенен фактор на регионалната политика. Те завземат обширни територии, които управляват самостоятелно по свои правила: „хапиру завзеха цялата страна”[73]; „всички земи са загубени от хапиру”[74]; „царят няма земи, хапиру заграбиха земите на царя”[75]; “цялата земя ще се присъедини към хапиру”[76]. Те успяват да превземат градове и да ги превърнат в центрове на собствената си власт. В египетската провинция на Сирия-Палестина това например са Амия[77], Ирката (след като убиват неговия цар Адуна)[78], Махзибту, Гилуну, Магдалу, Ушту[79], Сакми[80] и др. Молбите за помощ към далечния владетел в долината на Нил остават нечути и напразни, той е зает с вътрешните си дела – да утвърждава религиозния си преврат срещу могъщото жречество. Затова и накрая всички, избрали погрешно да възлагат надеждите си на лоялност към него са принудени да се съгласят с горчивата равносметка на най-ревностния молител Риб-Ади от Библос: „Ти не се интересуваш от градовете си затова кучето хапиру ги завзема”[81].

 

2. Хабиру като държавотворен фактор в Сирия-Палестина през Бронзовата епоха.

 

Най-успешните между предводителите на хабиру успяват да се възползват максимално от смутните времена и дори да основат нови царства, полагайки начало на собствени династии – трайни или ефимерни.

Най-известен между тези коронясали се водачи на бандити е Абди-Аширта[82], произхождащ от аморитите[83] в Западна Сирия.  Осланяйки се основно на хабиру[84] той завзема последователно поредица от градове: Шигата, Ампи, Амия, близкия до Библос Батруна, Митана[85] и дори Сумур, град с египетски гарнизон[86]. Царете на Сидон – Зимреда и на Берит (Бейрут) – Япах-Адад са принудени да му станат васали[87]. Само смъртта след болест[88] му попречва да разшири своето царство, но делото му е продължено успешно от неговите задружни синове[89].

Техен лидер става Азиру[90], който проявява забележителни способности както на пълководец, така и на дипломат. След като организира армия и дори съоръжава собствен флот, той налага своята власт навсякъде в северозападния регион на Леванта. Обсажда и окончателно утвърждава властта си над Сумур[91], прогонва царя на Библос Риб-Ади в Берит (Бейрут) и назначава за цар там протежето си Или-рапих, негов брат[92]. Убива царете на Ирката, Амия и Ардата[93] и присвоява земите им, завзема градове, принадлежащи на царя на Катна[94], напада Тунип[95], укрепва съюза със Сидон[96] и създава нов с Етакама, цар на Кадеш[97], братът му Пу-Баала влиза в Уласа[98]. Както красноречиво описва ситуацията Япах-Адад, царят на Берит: „всички земи от Библос до Угарит [ни] станаха врагове, служещи на Азиру”[99], а многострадалният Риб-Ади от Библос приключва накратко: „Азиру взе всичко”[100]. Доминиращата му позиция в този район е отчетена в Египет, откъдето той получава богати дарове. Значителните суми обаче са реинвестирани от него за закупуване лоялността на останалите дребни владетели наоколо[101].

Едновременно с това Азиру избягва директния конфликт с Египет, кълне се във вярност на фараона и изпраща двама свои синове за заложници с молба да бъдат пуснати обратно[102] и богати дарове[103]. Създава си мощно лоби в двора на египетския монарх, като извоюва на своя страна покровителството на могъщия велможа Туту[104].  Поема тържествено обещание самият той да се представи пред фараона[105] като доказателство за своята лоялност и в крайна сметка удържа на думата си, като след това благополучно се завръща във владенията си[106]. Като едновременно свидетелство за предаността си към Египет и средство да манипулира събитията той използва преувеличаването на хетската опасност, тъй като точно тогава хетите са победили Митани в борбата за надмощие и преминават към последователна експанзия[107]. Това обаче не му пречи трезво да направи оценка на силите и веднага след прибирането си да се отметне, преминавайки на страната именно на Хетската империя след тайни преговори с царя ѝ Шупилулиума I. Резултат от този съюз е ангажиментът Амуру да брани хетския съюзник и васал Угарит срещу сумата 5000 шекела (ок. 36 кг сребро) годишно[108].

На новия си сюзерен Азиру остава верен до смъртта си, а наследилите го негов син и внук носят хетско-хуритски имена: Ари-Тешуб и Дупи-Тешуб. Трябва да дойде времето на Сети I и Рамзес II, за да се появи този район отново в орбитата на египетското влияние. Доколко важна е била ролята му като лоялен на хетите пазител на интересите им в района за стабилността на тяхната държава говори текстът на договора между  Мурсили II[109]и Дупи-Тешуб : „Азиру бе твой дядо, Дупи-Тешуб. Той се разбунтува срещу моя баща, но пак се подчини на моя баща. Когато царете на земята Нухаси и царете на Кинза се разбунтуваха срещу моя баща, Азиру не се разбунтува. Както бе обвързан от договор, така и остана обвързан от договора. Както баща ми се сражаваше със своите врагове, също така се сражаваше и Азиру. Азиру остана верен на моя баща и не предизвика гнева на баща ми… Когато баща ми стана бог и аз седнах на бащиния трон, Азиру се отнасяше с мен също така както се отнасяше към баща ми”[110].

В крайна сметка резултат на проявеното от тези баща и син бандити забележително съчетание от безпринципност, дързост и разсъдителност е появата на нова държава  - Амуру. Тя ще пребъде до края на Бронзовата епоха (XII в. пр. н.е.), когато рухва под ударите на „морските народи”[111].

Фиг. 4: Карта на Амуру като васално царство в състава на Хетската империя (XIV-XII в. пр. н.е.).
Отбелязани са повечето градове свързани с дейността на Азиру.

 

Друг успешен главатар на разбойници или сполучливо използващ ги местен лидер е Лабаю (Laba-Yaw: “Яхве е лъв”)[112], управник на добре познатия от Библията град Сихем[113]. С помощта на хабиру на които  се отблагодарява с щедри суми[114] и им дава цял град – Сакми[115], Лабаю завладява Гезер[116], обсажда и Мегидо[117]. Той се чувства дотолкова господар на положението, че след заповед от фараона да предаде за наказание определени хора, той отказва да го направи[118]. Въпреки това не губи чувство за мярка и също като околните царчета нарича себе си верен и потомствен слуга на египетския владетел[119]. Също както Абди-Аширта успява да прехвърли властта си на сина си Мут-Баал и останалите му братя[120].

Азиру и Лабаю не са единствените издигнали се до трона или поне до статуса на васален управник разбойнически главатари. Оказва се, че в Древния Близък Изток когато в определен регион настъпят смутни времена, това е едва ли не закономерност. Така дядото на царя на Нухаси[121] – Тете (или Тети, Тетиш), който вдига бунт[122] срещу хетския цар Мурсили II  е наречен в клинописните текстове от Богазкьой[123] хабиру, на когото през XV в. пр. н.е. царят на Митани е дал града Ярувандаш. Като наследил го член на династията, самият Тете също е наречен хабиру (amel SA.GAZ)[124]. В далеч по-късния XI в. пр. н.е. царят на Вавилон Нинурта-надин-шуми[125]  обвинява Мутакил-нушку[126], цар на Асирия, обичайния съперник за хегемония в Месопотамия и съгласно собствените му виждания – обикновен узурпатор, че заговорничи срещу него с някой си „хабиру Харби-Шипак”[127] – най-малкото високопоставен член на обкръжението му, ако не полунезависим владетел.  На друг успешен бандит в Двуречието – Кудура, син на хабиру , друг вавилонски цар - Мардук-надин-ахе[128] дарява голямо поземлено имение[129].

 

3. Евреи ли са хабиру? История и завършек на един вековен спор.

 

Още при първоначалните проучвания върху хабиру не остава незабелязана една достатъчно очевидна етимологическа и семантична аналогия – названието им е изключително сходно с това на древните евреи (עברים :ʿIḇrîm)[130] от по-късната Желязна епоха. Освен съзвучието в имената, може да бъде открита аналогия и при значението: както хабиру изведено от ḫаbāru: „ преминавам през/отвъд/оттатък” означава първично „преминали отвъд [определена граница]” хора, „живеещи оттатък”, така и Iḇrîm има подобен смисъл. Той е изведен по неоспорим начин от eber (עֵבֶר) – “оттатък, отвъд, от другата страна”[131], като най-често става въпрос за територии отвъд река (Йордан, Арнон, Ефрат). Словосъчетанието eber-ḫa-naḫar (עֵ֣בֶר הַנָּהָ֗ר) – “отвъд реката” е стабилно фиксирано както в Библията[132], така и в други древноизточни паметници, като там то дори е название на провинция (Ебер-Нахар, Ебер-Нари) в структурата на Неоасирийската (911-605 г. пр. н.е.), Нововавилонската (612-539 г. пр. н.е.) и Персийската (539-332 г. пр. н.е.) империи, обхващаща териториите на Сирия (Арам), населени основно с арамеи[133]. Названието на тази провинция (сатрапия) идва именно от това, че е разположена отвъд река Ефрат. В определени случаи библейските текстове имат предвид точно тази провинция[134]. В такъв смисъл Iḇrîm е извеждано етимологически като „хора живеещи или преминали отвъд [реката]”. Библейските автори го свързват с митологичния прародител-епоним Евер[135], но тази етимология е разбира се фолклорна и отразява един наивистичен опит за обяснение при първоначалното съставяне на този литературен корпус от древните жреци и писари.

Така установената прилика още през XIX в. води до възглед, поддържан до първата половина на миналия век от голям брой стари историци и археолози, а дори днес все още сред някои съвременни изследователи с консервативно-фундаменталистки виждания, както и сред незапознатата с академичните изследвания широка публика.  Това е представата, че хапиру (хабиру) от Амарнския архив са всъщност де факто древните евреи.  Дори описваните там свързани с тях размирици са представяни понякога за митичното „завладяване на Ханаан” от техните войски под предводителството на легендарния Исус Навин (Йешуа бин Нун), описано с ярки краски в едноименната библейска книга. Така например Стивън Лангдън[136] от Оксфорд се произнася, че „възможността за идентифициране на хабиру с евреите филологически не е под въпрос”[137]. На същото мнение, макар и с уместна и в крайна сметка вярна уговорка е и Манфред Вайперт[138]: “Равенството хапиру = евреи определено може да бъде поддържано с лингвистични доказателства….Вярно е разбира се, че само лингвистични доказателства не са достатъчни за да освободят такава идентификация от всякакво съмнение”[139].

Най-отдаденият на идеята протагонист е известният американски археолог и семитолог Уилям Ф. Олбрайт[140]. В средата на миналия век той пише уверено, че „се натрупват все повече и повече доказателства, които навеждат на мисълта, че ранните евреи са свързани по някакъв начин с хапиру, които играят любопитна роля в клинописните документи…. до момента повечето учени приемат приравняването на хапиру с евреите… произходът на хапиру би напаснал изключително добре на традиционната история на евреите”[141]; „не всички евреи от които произлиза по-късният Израел са взели участие в изхода на Моисей. Някои от тях трябва да са окупирали и да са уседнали в определени части на Палестина преди инвазията на израелитите при Моисей и Исус [Навин]”[142]; „мнозинството, което приема равенството Ḫabiru = ‘ Ibri”[143].

Идеите на Олбрайт дори тогава не са нови. По същество те представляват безкритично преповтаряне на концепцията, изложена още от френския египтолог Франсоа Шаба[144] : „добре установените филологически правила ни позволяват да идентифицираме името на евреите с етноса хапиру”[145].  Мотивът е подет впоследствие от холандеца Франц Бьол[146] , последван от германски изследователи. Авторитетният Рудолф Кител[147] е убеден, че „живеещият в Египет народ ‘pr – евреи в широк смисъл, вероятно фактически, както и лингвистично, е същият като хабиру”[148]. Към него се присъединява и австрийско-немският религиовед от чешки произход Антон Жирку[149].  Според  първия „докато приравняването на народа Ḫabiru  с евреите на основата на лингвистични находки е много възможно, без да е необходимо, то чрез демонстриране идентичността на тези Ḫabiru с народа SA.GAZ то достига до степен на сигурност”[150]; „идентичността на SA.GAZ- Ḫabiru с ‘Eber/’Ibrîm предоставя и нужното потвърждение, че „евреи” всъщност е много по-широкообхватен термин от”израелити”[151], докато за втория  „евреите са идентични с хабиру”[152].

Като че ли сред адептите на това предположение е и с присъщия си деликатно-премерен изказ и големият британски египтолог сър Алън Гардинър[153]: „вече не може да има съмнение, че ‘apiru са  идентични с habiru  от  табличките от Амарна и че името кореспондира с по-късната еврейска дума ‘ebri , „евреи”… това още не е етнически или топографски термин, но е използван за да опише групи от чуждоземни авантюристи, намиращи се постоянно в движение”[154].  

Един от последните защитници на становището през втората половина на миналия век е Роланд де Во[155]. Макар и да изброява детайлно всички доводи на опоненти, той търси основание за отъждествяването в разногласията им относно детайлите на етимологията чрез „аргумент на комфорта”: „трудностите изчезват, ако ‘Apiru-Ḫapiru не е обозначение на социална класа, а на народ, тъй като в такъв случай няма нужда да му се търси нито значение, нито етимология”[156].

Всъщност тази хипотеза е безкрайно далече от историческата истина. Още по времето на Олбрайт срещу безкритичното отъждествяване се обявяват редица утвърдени имена в египтологията, асириологията и историята на Древния Близък Изток.  Колегата му Джеймс Причард[157] се произнася категорично, че „Habiru не е етническо понятие и въпросните хапиру не са били евреи, понеже за това няма никакви доказателства”[158]. Едуард Чиера[159] от Чикагския институт по ориенталистика подчертава, че „хабиру означава просто „чужденци”…. поради това думата „хабиру” не дава какъвто и да било знак относно расата или езика”[160]. Съгражданинът му Джон А. Уилсън[161] категорично допълва по темата: „приравняването на хапиру и евреите е изоставено от повечето учени и от известно време ние сме много внимателни, когато се отнасяме до проблема с тези хора” [162]…. “изглежда тази дума по-скоро се използва за чужденци на египетска служба със статус на роби или слуги”[163]. Египтологът Рикардо Каминос[164] също призовава за сдържаност по въпроса, считайки все пак хабиру за „етническо наименование”: „ макар, че може да кореспондира с по-късния термин “евреин”, сякаш въобще не изглежда  ‘apr, срещани в египетските текстове да биха могли да са идентични с евреите”[165].

Отвъд океана, в лагера на френските учени също се надига хорово отрицание. Египтологът Пиер Монте[166] се отнася критично към споменаванията на хапиру в древноегипетските паметници като имащи отношение към библейските повествования: „нито работите, нито обстоятелствата не кореспондират точно с това, което се случва с децата на Израел”[167]. Едуар Дорм[168] нарича идентифицирането на хапиру с евреи, нахлуващи в Палестина: „фалшиво отъждествяване[169], макар и от неиздържани лингвистични позиции[170]. Впрочем този подход на недотам обективно крайно отрицание е характерен за повечето представители на френската школа – повече от половин век по-късно за Пол Бри „изглежда между хабиру и евреите няма нито семантична, нито етимологическа връзка”[171].

  На особено последователно и в крайна сметка унищожително опровержение подлага отъждествяването на хабиру като етнически термин с ранните евреи Жан Ботеро[172]. Именно той пръв формулира убедително и изчерпателнообщоприетата днес в научните среди формулировка, че хабиру е „определение не за националност, а за социален статус”[173]:

- „изглежда невъзможно при настоящото състояние на знанията ни да възприемаме хабиру като нещо друго, освен наименование за социално положение”[174];

- “съгласно всичко следващо от актуалното състояние на нашите знания терминът хабиру сам по себе си, във всички познати текстове, не означава нищо повече от начин на живот на бандити, бегълци, хора извън закона, които са могли да пребивават по границите на тези, които са уседнали, извършвайки набези върху тях, воювайки с тях или добре заплатени от тях да нападат други, както и да намират убежище сред тях и да търсят там скромно място в низините на обществената структура”[175].

Ботеро е и инициатор и организатор на четвъртата международна среща на асириолозите в Париж (29.06-01.07.1953), посветена именно на проблема с хабиру. Материалите от нея са издадени под негова редакция[176].

След този етап в развитието на проучванията вече дори консервативните изследователи като Манфред Вайперт са принудени да възприемат тази позиция: „в днешно време е честно общопризнато, че хапиру… не са народ, тоест относително обединена единица с много общо в езика, обществото и културата, а една „интернационална” класа от хора, които в стратфицираното общество на Близкия Изток през Средната бронзова епоха играят всякаква друга, но не и водеща роля”[177]. Повтаря го и Карен ван дер Тоорн[178]: „ḫаbirū са били „маргинализирани елементи” или „социални изгнаници””[179].

Точка на спора поставят  от 80-те години нататък Нилс Петер Лемче с дефиницията си:„парасоциален елемент … състоял се от избягали бивши несвободни селяни и арендатори”[180] и Ансън Райни[181] от университета в Тел Авив: “ ’apiru,  изгнаници и хора извън закона спрямо установеното общество, нямат нищо общо, било езиково, било социално с ibrîm, евреите”[182];  ”ясно е, че хабиру не е етническо обозначение. Хабиру са социален елемент… те не са от една единствена езикова група…и за тях никога не се посочва, че принадлежат към племена”[183]. Той язвително определя все още продължаващите опити за представяне на хабиру за евреи „наивни”, „абсурдна ментална гимнастика на предубедени мислители (wishful thinkers), които се опитват да игнорират реалностите на лингвистиката”[184]. В крайна сметка, когато резултатът от цялата дискусия е сумиран от Освалд Лоретц[185]. В единствената детайлна монография по темата  той формулира наложилия се научен консенсус в същия дух: „под хабиру не трябва да разбираме конкретна народност, а определена социална класа –наемници и разбойници, които не са желаели да се вписват повече в съществуващата обществена структура”[186]; и нарича идеята за „директна връзка” между хабиру и евреите „историческа спекулация”[187].

В системното отстояване на тази концепция се включват даже и самите евреи. Както изрично отбелязват израелският археолог Израел Финкелщайн[188] и Нейл Ашер Зилберман[189], а успешно доказва[190] сънародникът им Надав Нааман[191]: „широко разпространената употреба на термина в продължение на много столетия из целия Близък Изток сочи, че той има по-скоро социално-икономическо значение, отколкото да обозначава специфична етническа група”[192]; „Ḫabiru не се отнася толкова до етническа група, колкото до проблемна социоикономическа класа”[193]; названието „Ḫabiru” … никога не е използвано като етническо определение; всъщност отсъствието на етническо окончание е една от най-забележителните му характеристики и го отличава от всички имена на народи”[194].

В Източния блок по време на Студената война трактовките на специалистите в областта следват общата насока на научната общност независимо от политическото противостояние. Игор Дяконов[195] пише по въпроса в пълно съзвучие с горните мнения: „Изказаното още в началото на века мнение, че под термина „хапиру” се крие първоначалната форма на етническото обозначение „евреин”  предизвика продължителна и разгорещена дискусия…такава идентификация няма нито лингвистична, нито историческа опора. Хапиру са били… прогонени или бегълци от своите общини с най-различен произход”[196].

 

4. Доводи против етническото отъждествяване между хабиру и евреи.

 

Така за период от около век позицията на научната общност се преобръща напълно[197] и хабиру са считани за „най-общо казано… група, която е съшествувала извън структурата на познатите политически сили”[198] . Какви са основните аргументи за тази промяна?

- На първо място нито един от многобройните споменаващи хабиру древни текстове не говори за тях като за етнос. Няма никакви данни за тяхно разделение на племена, нито преки или косвени сведения за „език на хабиру”. Социалната им структура е напълно неясна, с изключение на това, че се подчиняват на главатари, сред тях преобладават мъжете и живеят извън установените граници на уседналите общини.  Един от египетските текстове, изброяващи даровете на фараона Рамзес III[199] за различни храмове – големият папирус Харис, споменава хапиру заедно с други слуги, дадени на храма на Атум в Хелиополис: „воини, синове на принцове, марианну, хапиру и уседнали хора, които са на това място – 2093 души”[200]. Тук на първо място те са споменати заедно с други социални категории и групи (но не по племенна принадлежност !) и на второ, сякаш са противопоставени на категорията „уседнали хора”. Като че ли текстът прокарва споменатата в обобщенията на учените по-горе разграничителна линия между скитащите хапиру и уседналите общинници независимо от племенна принадлежност, както марианну макар и индоевропейски термин обозначава категория наемни воини независимо от произхода им. Закономерността е отбелязана от Джон А. Уилсън: „никое от съпровождащите имена не е на племе, всички се отнасят до статус”[201].

Въпреки това, този аргумент изведен от египетските текстове сам по себе си не е достатъчен за надеждно разрешаване на въпроса – той може да има само помощна роля в дискусията, по необходимост концентрирана основно върху клинописните паметници. Освен това заключението на Уилсън е твърде генерално, за да бъде вярно – например в друг вече споменат паметник, идентичните текстове на стелите в Карнак и Мемфис[202] на Аменхотеп II, хапиру са споменати заедно с категорично племенни групи: бедуините шасу, хару (хорити от Палестина) и неге (вероятно жители на Нухаси в Северна Сирия). Както сочи Освалд Лоретц, от йероглифните надписи: „не става ясно какъв е произходът на египетските ‘apiru и дали те следва да бъдат считани за етническа или социална единица”[203].

- На второ място хабиру и древните евреи се различават категорично по обитавания ареал на разпространение. Съгласно авторите на Библията и археологическите данни, еврейските племена обитават „от Дан до Беер-Шева” [204]: западната планинска част на Палестина по поречието на реката Йордан, край езерото Кинерет, планината Башан, пустинята Негев и източното крайбрежиена Мъртво море – от Дан (Тел Дан) на север до Беер-Шева на юг. Всъщност на картата на Древния Близък Изток това е един съвсем ограничен район, далеч от центровете на цивилизацията.

От друга страна хабиру са активни в един значителен по площ регион, какъвто  еврейските жреци-редактори не са си представяли и в най-разпалените си мечти за териториално разширение на Юдея. Те са споменавани в таблички от Шумер (Ларса[205] и Нипур[206]). В текстовете от Нузи се съобщава, че родина на много от тях е Акад: „Тарибатум, хабиру от Акад”[207]; „Мар-Ищар, хабиру от Акад”[208]; „Ищар-Ахат и Ахатийа… две жени хабиру от Акад”[209]; „за коня на хабиру от Акад”[210]. Други са родом от Вавилон, като Адду-Шарум, постъпил на служба в Сагаратум с шайката си[211] или Асирия: „Мар-Идиглат, хабиру от Ашур”[212]; оттам са и Арад-Куби[213], Вааш-Кабийа[214] и Ати-Иламу[215] Срещаме ги в Мари[216] по средното течение на Ефрат, асирийските колонии в Кападокия[217], Нузи[218] в Сирия, малоазийските и сирийски владения на хетите[219].

Дори ако се фокусираме само в региона на Сирия-Палестина откъдето имаме изключително богата документация, географският обхват на дейност на хабиру отново не съвпада с този на „децата на Израел”. Наистина, в кореспонденцията от Амарна се споменават градове в териториалното ядро на царството Юдея: Йерусалим[220], Сихем[221] , Мегидо[222], Гезер[223]. Но от друга страна хабиру обсаждат Библос[224] и в крайна сметка поставят там свое марионетно протеже. Застрашават най-големите финикийски градове: Тир[225] и Сидон[226], като за това имат значителен флот какъвто евреите в ранната си история не притежават. В Западна Сирия те са около Кадеш[227], в Дамаск[228] (тогава Упе), стигат дори до Халаб (Алепо) който в редица текстове е наречен дори „Халаб на хапиру”[229]. По крайбрежието стават първостепенна тема за коментари в Угарит[230] – далеч отвъд както от реалните възможности на древните евреи, така и на тяхното въображение.

 

Фиг. 5: Регионът на действие на хабиру като социален и политически феномен през Бронзовата епоха.
На картата са отбелязани градовете в Сирия и Палестина, където те са най-активни.

 

- Третият аргумент е, че хабиру са с изключително разнообразен етнически състав. Преобладават западните семити, вкл. аморити[231], но освен тях имаме и източни семити:  жителите на изброените по-горе области- акадци, асирийци, вавилоняни. имаме и немалко хурити[232], които дори въобще не са семити. В архивите от Нузи се споменава поне един: Ари-Тешуб[233]. Документът обаче, който въвежда така значимо хуритите като фактор в етническия анализ е малка глинена призма с неизяснен произход от частна колекция. Тя съдържа списък с воини-хабиру на служба при Тунип-Тешуб, цар на незначителната държава Тикунани между Тигър и Ефрат в Горна Месопотамия, съвременник на хетския цар Хатушили[234]. В списъка общо 438 наемници носят 333 различни имена. При детайлен анализ 273 от тях (ок. 62 %) са идентифицирани като категорично или предполагаемо хурити, само 26 (ок. 6 %) като доказано или предполагаемо семити (аморити и акадци), а 135 (ок. 34 %)  са с установена или възможна друга, нито хуритска, нито семитска етимология на имената (касити[235], еламити или неопределени). Тримата отговорници (waklu) на групата и акадският писар не са взети предвид при калкулацията[236].

Като довод за етнически характер на хабиру не може правомерно да бъде привеждано и наличието в хетски клинописни договори на термина „богове на хабиру”[237], на пръв поглед припокриващ се с „бога на евреите”[238] в библейските текстове. Причина такова привидно праводоподобие да бъде отхвърлено е, че изразът не е употребен в смисъл на божества на определен народ или племе, а като „неизвестни богове почитани от чужденци и скитници”. За тях съставителите на договора не са имали нужната информация за да ги включат поименно или с конкретно обобщение на географска област, а не са искали да предизвикат гнева им със своята небрежност. В този контекст „боговете на хабиру” намират паралел в далеч по-късната практика на древните гърци да издигат олтари и храмове на „непознатите богове” (άγνωστοι θεοί)[239]. В подобен смисъл вероятно би следвало да се разбира и споменаването на бог Хабиру в асирийски текст от гр. Ашур[240].

- Последен, макар и само косвен и спомагателен довод е голямата времева дистанция между отбелязаната активност на хабиру през късната Бронзова епоха (XIV-XIII в. пр.н.е.) и първите достоверни исторически свидетелства отбелязващи наличието на евреи в Палестина – двете царства Израел и Юдея през Желязната епоха  (кр. X- нач. на IX в. пр. н.е.)[241].

Така в резултат на всичко гореизлижено можем отново да обобщим:

Хабиру (хапиру) не е етнически термин и те не са древните евреи или родствени на тях племена, a социален феномен. Това е обозначение за хора (индивиди или групи) извън закона, които по една или друга причина са се отделили от своите общности и живеят извън обхвата на административни, военни или други власти. Те могат да обитават както градски или селски региони с традиционна уседналост, така и незаселени или рядко заселени пущинаци. Тъй като нямат дом в общоприетия смисъл, хабиру могат лесно да мигрират от едни места или области в други, но не са номади в обичайния смисъл на думата: не водят специфичния за номадите  начин на живот, нямат обусловения от него бит, в много по-голяма степен от тях са зависими от връзката си с уседналите общини и не принадлежат към племенната структура и йерархия на номадите. Хабиру са с най-разнообразен етнически произход, говорят на различни езици, локализирани са на най-различни места в Древния Близък Изток. Те могат да бъдат социализирани доброволно или принудително по множество начини, а в случаите когато някъде централна власт отсъства или е слаба, могат да се обединят под ръководството на харизматичeн неинституционален лидер (главатар[242]), да се превърнат в политическа сила и дори да положат начало на нова държава.

Такова обобщение в подобен вид може ида се открие и у Пол Бри: „ Хабиру са политически емигранти, често организирани във въоръжени банди, групирани около вожд; те са му предани, но по отношение на тях не може да се има предвид верността, дължима на един цар. Те ни-най-малко нямат структурите, които характеризират бедуините, които са организирани в разпределени на кланове племена обединени около един цар. Понякога те са описани по един индивидуален начин с техния етнически произход, но дадена  тяхна група не се характеризира с общ етнически генезис”[243].

От друга страна, за библейските автори „евреи” определено е етноним, обвързан с конкретна територия[244] и това прави смисъла на двете понятия напълно несъвместим ако ги разглеждаме ограничено било само в контекста на племенна принадлежност, било само в социален такъв.

И все пак, оказва се, все пак между хабиру и древните евреи съществува връзка. И тя действително е историческа и етимологическа, макар и в никакъв случай етногенетична.

 

Фиг. 6: Етимологическа връзка между понятията хабиру и евреи според актуалния академичен консенсус[245]

 

5.  Вторият възход на хабиру в Ханаан.

 

През XI-X в. пр. н.е. в Палестина е смутното време на Ранножелязната епоха. Обществено-политическата картина напомня доста тази от царуването на Ехнатон през Бронзовата (XIV в. пр.н.е.), като в много отношения властовият вакуум и социалният хаос са далеч по-големи. Египет се е оттеглил отново в традиционните си граници, водейки борба на живот и смърт за оцеляването си пред нашествието на „морските народи”.  Големият му конкурент – Хетската империя е пометена от тях. По крайбрежието на Ханаан се заселват отблъснатите от Египет племена пелешет (филистимци[246]). Традиционните градски центрове са опустошени, административната структура – разрушена и няма местни сили, които да си оспорват властта в районите във вътрешността на страната: между крайбрежието и Мърво море и по поречието на Йордан. В тази обстановка на тотална социална фрагментация, когато регионът е „ничия земя”, местните жители[247] oбаче просперират. Те са освободени от сянката на обичайните велики сили, които си оспорват властта над тях. Населението се увеличава – в района между Беер-Шева[248] на юг и долината Изреел[249] на север са обитавани над 250 макар и малки селища.  Усвоени са новаторски техники в земеделието и водоснабдяването (обмазани цистерни), използват се железни оръжия и инструменти. Основани са племенни съюзи и се полагат основите на двете бъдещи царства Израел ( кр. на XIII[250]/X в. – 720 г. пр. н.е.) и Юдея (XI/X в.-586 г. пр. н.е.), както и аналогично на далеч по-малко популярните техни съседи на юг, изток и югоизток: Амон (X в-332 г. пр. н.е.), Моаб (XIII в.- ок. 400 г. пр. н.е.) и Едом (XIII в.- ок. 125 г. пр. н.е.). От смесването на различни локални социални елементи: бедуини шасу, планински полуномади и възможно емигранти от традиционните големи градски центрове по крайбрежието и в равнинната част на Ханаан в резултат на постепенен процес се формира еврейският етнос[251]. Един забележителен археологически маркер по който можем да определим началото на неговото присъствие е практически пълната липса на кости от свине в обитаваните от него селища, докато в тези на съседите му от крайбрежната равнинна част на страната и на изток от Йордан и Мъртво море те са откривани в изобилие[252].

 Не е учудващо и това, че при такива идентични и дори далеч по-благоприятни за анархията от тези през Бронзовата епоха условия отново процъфтяват скитащите разбойници хабиру. Именно техните опитни в партизанските тактики (guerilla warfare), лоялни на лидерите си дружини се превръщат в ядро, около което се формират новите властови структури. Така например в библейската книга Съдии (Шофтим), запазила въпреки фолклорния си характер, късното записване и последваща редакция[253] и зърна автентична  информация за най-ранната история и политическо устройство на евреите скитниците-разбойници отчитат едно почти натрапчиво присъствие.

Най-яркият разказ с тяхно участие там е този за кариерата на някой си Йефтай от Галаад[254]. На моменти тя напомня изключително много сюжета, познат от статуята на Идрими. Той е „син на проститутка”[255], който е прогонен от братята си за да не получи дял от бащиното наследство[256]. Принуден е да бяга в „земята Тов”, където става водач на шайка – „около Йефтай се събраха безделници  и излизаха с него”[257]. Заплаха от амонитите обаче принуждава старейшините от родината му да потърсят неговата помощ и закрила като му се подчинят[258]. Йефтай обещава ако победи враговете, да принесе в жертва чрез изгаряне (olah) първото което срещне прибирайки се у дома след победния си поход[259]. Победата над неприятеля от Амон е пълна, а когато Йефтай се завръща е посрещнат от дъщеря си, която е принуден да принесе в жертва[260].

Не можем да сме сигурни, че Йефтай е наистина историческа личност, завършекът на повествованието със сигурност е фолклорен мотив. Но както обстоятелствата, така и развитието на основния наратив за успешно налагащата властта си над околните селища банда разбойници кореспондират напълно с обстановката в района през този период и ѝ придават правдподобност. Паралелът между този главатар и хабиру не е оставен без внимание от изследователите. Така Пол Бри отбелязва: „в историята за Йефтай се откриват няколко характеристики, присъщи на хабиру: принудително изгнание… групиране на авантюристи около прогонения водач и предприемане на набези”[261].

В същата книга Съдии се срещат още, макар и не така ярки описания на епизоди за бандити. Така в един до болка познат от различни исторически епохи разказ за семейна междуособица в борба за власт Абимелек, син на Гедеон (Йерубаал) от Офра и местна аристократка от Шекем (Сихем) се опитва да елиминира братята си след смъртта на бащата. За целта той  търси подкрепата на роднините на майка си, които му дават необходимата сума пари от местното светилище на божеството Баал-Берит („Баал на завета”). С тях той наема „едни никакви и развалени мъже”[262]. Начело на тази шайка нахлува в Офра, изколва братята си  и заграбва трона[263]. Случаят е квалифициран от Надав Нааман по недвусмислен начин: „използвайки скитащи бегълци за да му помогнат да завземе политическата власт, Абимелек прилича на управниците на градове-държави в Ханаан, които наемат войници от средите на хабиру за подобни цели”[264]. Впоследствие новоизпеченото локално царче влиза в конфликт с доскорошните си съюзници, които са се отдали на разбойничество и „поставиха засади по хълмовете…. та обираха всички, които минаваха покрай тях по пътя”[265].

Друга случка, в която е описано завладяване на град от орда хабиру е историята за историята на поселището Дан и тамошното светилище. За нея не можем да кажем доколко там е запазен  спомен за реални събития, или е просто очерняне със скандален пи-ар на провинициален култов център от столичните жреци в Йерусалимския храм. Според сюжета млади и войнолюбиви мъже от племето Дан, живеещо в Цора и Ещаол изпращат разузнавачи в района на Лаиш, колония на финикийския център Сидон. Те виждат, че населението е безгрижно, градът изглежда неукрепен и беззащитен, отдалечен от съседи, които биха могли да му окажат помощ. След завръщането на съгледвачите у дома от местното население се отделя банда, която за да си подсигури успех в набега взема насилствено идолите и жреца от едно популярно домашно светилище[266]. После те „дойдоха в Лаиш, при хора спокойни и живеещи без страх и поразиха ги с острието на ножа, а града изгориха с огън”[267]. Впоследствие той е заселен от нападателите и наречен Дан, а с идолите е създадено светилище, което се радва на голяма популярност[268]. Дори и целият разказ да е стандартен етиологичен мит, детайлите в него обрисуват по конкретен и правдив начин формирането на шайка хабиру от средите на локални земеделци, а не от номади. Тя е използвана за конкретна цел- овладяване на град, който след успешния завършек служи за оземляване на новите господари.

Така в процеса на взаимодействие между местното население и излъчените от средите на същото това население разбойници – хабиру част от тях се социализират вторично, а в резултат приелите ги групи вероятно започват също да бъдат наричани с това наименование от своите съседи: „ в определени исторически моменти … групи от „евреи” са си сътрудничели с техните сънародници и като следствие са били реинтегрирани в обществото на израелитите… по този начин се е получила един вид етническа връзка между израелитите и „евреите” в смисъл, че последните са били част от израелитската племенна общност..не е чудно, че социалното название е придобило етническо значение”[269].

 

6. Царството Юдея като държава на хабиру.

 

Фиг. 7: Ханаан (Палестина) през Желязната епоха. Районите на разселване на племената в преддържавния период отговарят грубо на териториите на последвалите ги държави.

 

Далеч по-важен разказ за възхода на местен Робин Худ откриваме в книгата на Самуил (или първа и втора Царе). И той касае ни повече, ни по-малко самия легендарен основател на царството Юдея – Давид. Голяма част от разказите за основателя на династията юдейски владетели представляват художествена измислица – било разпространявана спонтанно в народния фолклор, било съзнателно съчинена от по-късни жреци и книжовници с цел да обслужва пропагандно монархическия институт в Йерусалим. Това е и причината някои хиперкритично настроени изследователи да отричат изцяло правото на съществуване на Давид и да го причисляват към образите с митологичен характер. Така Томас Томпсън[270] от Копенхагенската богословска школа се произнася, че „библейските истории за Саул, Давид и Соломон въобще не са история”[271], и да счита този владетел за изобретение на книжовните среди от далеч по-късната епоха на Хасмонеите[272].

Тази хипотеза обаче в крайна сметка се оказва невярна. През 1993 при проучването на Тел Дан в Северен Израел, местен екип археолози воден от Авраам Биран открива три фрагмента от стела, възможно издигната от сирийския владетел на Арам[273] със столица Дамаск - Хазаел[274], за да ознаменува победата си над царете на Израел – Йорам[275] и Юдея –Ахазия[276]. Надписът се състои  от 13 реда, като редове 9 и 10 споменават: „… и аз убих Ахазия [син на Йорам] от дома на Давид и превърнах [градовете им в руини и опустоших] земята „[277]. Споменаването на „дома на Давид” (b’t Dwd) e стандартно за района и времето наименоване на управляващата династия по името на нейния основател. По същия начин управлявалата царството Израел династия на Омридите (ок. 884-835 г. пр. н.е.) е наречена „дом на Омри” (bit Humri) по името на първия ѝ представител (oк. 884-873 г. пр. н.е.) в редица достигнали до нас асирийски клинописни паметници[278] - „ лексемата byt Dwd е сходна с такива държавно-династически обозначения като bit Humri”[279].

Аналогично, различните арамейски княжества в Сирия са споменати по установените там династии респективно Бит Хазаел - т.е. Арам-Дамаск[280], Бит Якин[281], Бит Сингибути[282] и т. н. Подобни ономастични изрази са съхранени и в Библията: „домът на Израел”[283] и „домът на Яков”[284] по името и прозвището на митичния родоначалник на евреите. Там е съхранено дори и понятието „дом на Давид”[285] – като „социално-политическо определение”[286].

Така след това откритие вече разполагаме с надеждно доказателство, че през IX в. пр. н.е. Юдея е управлявана от династия, водеща произхода си от Давид. Така този библейски образ застава пред нас като потвърдена историческа личност.

Находката от Тел Дан не е посрещната единодушно. По-специално в лагера на Копенхагенската школа, чиито теоретични построения са засегнати в най-голяма степен от нея се надига вълна от безогледни критични предположения, включващи оспорване на автентичността (като късен фалшификат), реконструкцията на фрагментите, прочитането и интерпретацията на текста (dwd като топоним, име на божество) и пр.[287]. Доколкото обаче артефактът произхожда от контролирани археологически разкопки на официална институция, подобни възражения са напълно несъстоятелни. Позицията на авторите им не е обективна оценка, а е продиктувана от идеологически предразсъдъци не по-различни от тези на библейските фундаменталисти или марксистките историци, отричащи по презумпция съществуването на човека Исус през I в.

 

Фиг. 8: Стелата от Тел Дан споменаваща „дома на Давид”.

 

 Разбира се, макар и историчен, истинският Давид не е библейският герой. Отношението между двата образа е като между крал Артур, Робин Худ, Крали Марко и техните действителни прототипи – „повечето от разказите за Давид и Соломон в Библията не могат да бъдат четени като историческо свидетелство в прекия смисъл на думата и тяхното царство е било далеч по-скромно отколното традиционно се счита”[288]. Управляваното от него и предполагаемия му наследник Соломон (за който вече нямаме никакви данни в извънбиблейски извори)[289] не е представяната могъща и богата държава, разпростряла се върху обширни територии в Леванта. Тя е била нищожна кланова деспотия, разположена в див полупланински район, незабележима и безинтересна за по-могъщите си съседи[290] и управлявана от резиденция приличаща по-скоро на укрепено градче[291], отколкото на столицата, сътворена от фантазията на по-късните автори. Населението на цялата им страна едва ли е надвишавало в най-добрия случай пет хиляди души, селищата са били не повече от двадесет малки селца с размери около един акър и с около стотина жители[292]. Двамата властват над империя толкова, колкото майстор Манол от народните песни лети с измайсторените от него криле повтаряйки подвига на Дедал.

Въпреки това въз основа на посочената базова предпоставка за реално съществуване историците са в правото си да търсят в легендите за Давид ядра на реални събития, за да реконструират доколкото е възможно неговата кариера. Родената от привързаността на народа и полета на фантазията измислица не отнема на героя правото на съществуване.

Особено ценни сведения в такъв тип редактирани източници са тези, които поради своя характер и отношение към образа не могат да служат за целите на една по-късна пропаганда или като епизоди с нравоучително-назидателен характер. С други думи такива, които създават лош имидж и негативен пиар на описвания идеализиран герой.

Малко вероятно е Давид  да е бил на служба при хипотетичния първи цар на Израел – Саул. Такъв наратив чудесно се вписва като оправдание за постулиране на царуването му над една изобретена post hoc ранна „обединена монархия”[293].  Имаме епизод обаче, който  изглежда като праводоподобно начало на неговата история и той повтаря напълно модела за възхода на главатар на разбойници-хабиру: „ И Давид тръгна оттам и избяга в пещерата Адулам (или Одолам) … и се събраха около него всеки, който се намираше в притеснение и всеки,  който беше с дългове, и всеки, който беше обиден и той им стана началник”[294]. Веднъж формирал шайка, Давид започва да действа по типичния за планински гангстер начин – той „се крие по недостъпни места в дъбовата гора”[295] или „в пустинята”[296], успешно отбягвайки изпратените подире му потери[297]. Той е квалифициран от местните жители именно като хабиру като смисъл и семантика: „много са днес слугите, всеки от които е избягал от господаря си”[298]; „човеци, които не знам откъде са”[299].

Препитава се като събира принудително „данък спокойствие” от местните земевладелци: „ето, не навредихме на овчарите ти, които бяха с нас; нито им се изгуби нещо през цялото време когато бяха на Кармел…така че нека придобият моите момци твоето благоволение… моля дай на слугите си и на сина си Давид каквото ти дава ръка”[300]..Ако пък някой от тях му се опълчи е убиван, имотът му разграбван, а собствената му жена бива отвлечена като наложница на разбойническия главатар (историята за Набал от Маон и съпругата му Абигаил)[301].

Спрямо лоялните селяни обаче, от които има нужда за осигуряване на убежище и продоволствие за бандата[302] Давид е истински закрилник по съвсем прагматични подбуди. Той ги защитава от набезите на грабители отвън в пограничните области извън закона, където никоя власт не може да се противопостави на нашественици: „след това известиха на Давид като казаха: Ето, филистимците воюват против Кейла и разграбват нивите…. Тогава Давид отиде с мъжете си в Кейла, би се против филистимците, взе добитъка им и ги порази с голямо клане. Така Давид избави жителите на Кейла”[303].

Следващата закономерна стъпка в развитието на успешния разбойник е да се предложи като наемник на някой местен владетел , за да се реинтегрира обратно в обществото от статуса на изгнаник-хабиру. Това наблюдаваме и в настоящия наратив. Давид постъпва на служба не при сънародниците си от израелските племена, а… при един от царете на омразните филистимци – Ахиш (или Анхус[304]) от Гат, който го прави господар на малък град – Циклаг (Сиклаг)[305], подобно на случаите с водачите на хабиру Кудура и Харби-Шипак по-горе. И в новото си амплоа обаче новоизпеченият градоначалник продължава да упражнява привичните си занимания, естествено само спрямо съседите на господаря си от южните райони: "И Давид и мъжете му излязоха, та нападнаха жителите на Гесур, Гезер и амалекитите... до Сур и дори до египетската земя. Давид опустошаваше земята и не оставяше жив ни мъж, ни жена; и грабеше овци, говеда, магарета, камили и дрехи....”[306]. Плячката той разпределя между членовете на шайката – „какъвто е делът на участващия в боя, такъв ще бъде и делът на седящия при вещите”[307], но и използва награбеното за да раздава подкупи на околното население, чиято подкрепа иска да спечели: „когато Давид дойде в Циклаг, изпрати от тази плячка на старейшините на Юда ... във всичките места дето Давид и мъжете му се навъртаха”[308]. Като наемник участва и във военните походи на своя сюзерен[309].

Най-сетне, натрупал достатъчно средства от грабежа и осигурил си чрез него и необходимия човешки ресурс, Давид решава да отхвърли и формалната зависимост и вървейки по стъпките на Азиру и Лабаю, да се обяви за самостоятелен владетел. В резултат е „избран за цар” от жителите в района на Хеброн[310], а „неговата шайка става ядро на нарастващата армия на новото царство”[311]. Напълно правдоподобна макар и недоказана е възможността утвърждавайки новопридобитото си владение да е воювал именно с Израел, прохождащ като държавност по същото време[312]. Най-сетне успешният лидер на бандитите превзема Йерусалим[313], дори в тези смутни времена важен стратегически център в региона и го прави своя столица, полагайки началото на държавата Юдея.

Давид може би не е единственият разбойник в региона, който съумява да достигне до короната през този смутен период. Ако се доверим на друг библейски разказ, основател на сирийската държава Арам-Дамаск е: „Резон, синът на Елиада, който беше побягнал от господаря си Хадад-Езер, цар на Цоба… който като събра около себе си мъже, стана главатар на шайка… и те отидоха в Дамаск и се заселиха там, и царуваха в Дамаск”[314]. Тъй като въпросният Резон е напълно неизвестен за други извори освен Библията, не можем да считаме за напълно потвърдена неговата историчност. Но ако този епизод има реална основа, то основите на една от значимите политически сили в района през X-VIII в. пр. н.е. са положени отново от водач на хабиру.

Друга важна, макар и не изпъкваща на пръв поглед подробност в изложените по-горе разкази е, че като че ли на места в тях терминът евреи (ibrîm) е употребяван не в етнически смисъл на племенна принадлежност, а с добре познатото от много столетия в района социално значение на хабиру. Етническото определение тук винаги е израилтяни, като поне в няколко случая то изглежда разграничено и противопоставено на ibrîm, присъстващи именно като наемници и бивши разбойници: 

- „И евреите, които отначало бяха с филистимците и които бяха дошли при тях в лагера от околните местности, те също се отметнаха за да помогнат на израилтяните… също всички мъже от Израел, които се бяха крили в хълмистата земя на Ефраим, като чуха, че филистимците бягат, се втурнаха и те в сражението да ги преследват”[315].

- „И така филистимците събраха всичките си войски в Афек, а израилтяните разположиха лагера си при извора, който е в Изреел.Филистимците заминаваха със стотиците си и хилядите си войници, а Давид и мъжете му идваха отзад с Ахиш. Тогава филистимските военачалници казаха: Какво търсят тука тия евреи?”[316]

- В разказ за един успешно потушен бунт срещу Давид, предвождан от Шеба бин Бишри[317] има многозначителна фраза, която също подчертава разлика между „израилтяни” (евреи в етнически смисъл) и евреи (хабиру в социален): „тогава Шеба мина през всички племена на Израел, от Абел до Бет Мааха и всички евреи ( ql ḫbrym) също се събраха заедно и го последваха”[318]. Тук ясно можем да видим как авторът прави разлика между надигналите се еврейски племена и живеещите отделно бегълци хабиру, които „също” се присъединяват към тях в бунта. Допълнителна подкрепа за този ред на мисли дава и това, че Шеба (Савей) веднъж е определен като „вениаминит”[319], а веднъж като излязъл „от хълмистата земя на Ефраим”. Доколкото племенните територии на вениаминитите са разположени на съвсем различно място от тези на ефраимитите[320], съчетавайки двете квалификации можем да реконструираме образа на един беглец (хабиру) от племето Вениамин, който се оттегля в групата си в земите на Ефраим, за да разбойничества там. Въпросната „хълмиста земя” на други места в библейските текстове[321] е наричана se’irah (горист полупланински терен) – място перфектно за убежище на бандити[322].

Макар в друг случай да имаме наративно приравняване на евреи с израилтяни[323], приведените пасажи изглеждат далеч по-автентично, а и в останалите случаи, когато се използва от филистимците то звучи като  квалификация с обиден оттенък[324]:

Не е учудващо, че тази очебийна прилика между образа на основателя на Юдея, Давид и бродягите-разбойници от Бронзовата епоха не остава незабелязана от изследователите. Надав Нааман смята, че „бандите на Йефтай и Давид са били социално идентични с бандите хабиру от второто хилядолетие”[325]  и определя справедливо разказите за тях като „най-добрите описания на шайки в цялата литература на древния Близък изток…те рисуват … появата на бандите, начините им за оцеляване и способа по който те са били ре-интегрирани в …обществото”[326].  Според Израел Финкелщайн и Нейл-Ашер Зилберман „хапиру… помагат да бъде обяснен възходът на Давид  до властта по един твърде земен начин”; „описанието на възхода на Давид в Първата книга на Самуил съдържа множество характерни паралели с дейността на един типичен вожд на хапиру и неговата бунтовническа шайка” [327]. За тях цялата начална част от свързания с него епически цикъл може да бъде наречена „истории за Давид като хапиру”[328].

Разбира се, не можем да твърдим, че изложената реконструкция е доказана в абсолютен смисъл и неподлежаща на критика . Тя обаче е най-логичното заключение в контекста на целия гореизложен изворов материал, който демонстрира показателна идентичност както по отношение на социалните реалии, така и на терминологията. Подкрепена е и от доказаната историчност на главния герой. Напротив – опитите на французина Пол Бри  чрез изопачена интерпретация да се опитва да поддържа твърдението, че „активността на Давид, доколкото разказът за нея е резултат от обединяването на многобройни традиции, често легендарни, не позволява да се идентифицира Давид  като един вожд на хабиру, а и квалификацията ibri никога бе е използвана директно за него”[329] е просто упражнение по схоластика и напразно търсене на възражения там, където текстът на първоизточниците не им позволява да стъпят на здрава основа.

7. Трансформацията на един социален термин в етноним – еволюция на съдържанието.

Потвърждаването на концепцията за Давид като доказал се лидер на хабиру има и едно изключително важно следствие: тя помага да бъде обяснена трансформацията на социалния термин в етническото самоназвание „евреи”. Дейността на основателя на Юдея протича в район, който съгласно кореспонденцията от Амарна може да се счита за един от традиционните ареали на хабиру, където те се явяват един повече или по-малко постоянен обществено-политически фактор. Можем да приемем, че и  името на тези разбойнически банди се е запазило непроменено в речника на местното население през няколкото столетия, отделящи Давид от неговия предшественик в Йерусалим, Лабаю. Неговият успех води до последващо позитивно идеализиране на образа му по модела на Робин Худ, Джеси Джеймс и Панчо Виля[330] - първоначално спонтанно и фолклорно, впоследствие и по административен път от неговите приемници. В резултат на това имаме и трансформация на термина хабиру/евреи от презрително наименование към гордо самоопределение. Разширява се и обхватът му: от шайката и нейния водач през населението на новообразуваното вождество до поданиците на укрепнала държава и в крайна сметка до формиралия се в хода на продължителен процес народ.

Освен това тази хипотеза предлага и друго, елегантно и икономично обяснение на два мита, които евреите са считали за част от ранната си история.

От една страна попадането им в сферата на влияние на Асирия довело до безпрецедентен просперитет на Юдея за един кратък период. Впоследствие покоряването ѝ от Нововавилонската империя и депортацията на част от елита са причина за активни контакти между тях и културата на Месопотамия, част от която е и реалията хабиру. А тя съвпада с тяхното самоназвание, поради което те вероятно спонтанно идентифицират тамошните хабиру от отдавна отминали времена със себе си. Възможно е стремежът да намерят обяснение за такова съвпадение да е довел до убеждението за етническа приемственост, а то от своя страна да е допринесло за появата на легендата за „Авраам евреина”, скитащ заедно с клана си от Шумер през Сирия до Палестина[331] – все области с отбелязано активно участие на хабиру в местните събития.

От друга страна Юдея както в периода на своята независимост, така и като подчинена провинция  е поддържала интензивни връзки и с Египет. През нейните земи минават походите на фараоните Тахарка[332] и Нехо II[333], които се опитват да възвърнат миналото величие на страната си и нейните бивши азиатски владения. Впоследствие наемници от Леванта са включвани в гарнизоните по южната граница на страната с Нубия, например в Елефантина[334] още от Саиската епоха[335].  Египетските исторически записи също споменават хапиру, така че както самите евреи, така и египтяните се изправят пред нуждата да обяснят сходството в имената. Най-лесно и спонтанно това става по описания вече по-горе начин и така се ражда невярното убеждение, че предците на евреите са същите хапиру, които са мъкнели каменни блокове за фараоните от Новото царство. Последвалата необходимост да се обясни актуалното местообитание на набедените за техни потомци се слива с египетския наратив за прогонването на азиатците-хиксоси и така се ражда величествената фантазия за „изхода от Египет”, която както доказва[336] Доналд Редфорд[337], е записана и най-вероятно съчинена в далеч по-късни времена. Дори да не са единственото, цялостно и изчерпателно обяснение за легендите, изброените фактори със сигурност са част от него.

Именно тези два мита формират основа за самосъзнанието за един народ, който носи с достойнство името „скитници бандити”, отличава се с твърдоглава привързаност към националните си традиции и маниакална убеденост в собствената си изключителност. В крайна сметка това е успешната еволюционна рецепта за идеология, подобна на заразителен вирус. С нея той съумява въпреки историческите превратности не само да се съхрани и да надживее далеч по-могъщите си и многобройни съседи. Този народ съумява не само да накара милиарди хора по света да го смятат за избран от вселенско божество.  Те дори започват да възприемат основалия първата му държава безцеремонен преуспял главорез за велик завоевател, образцов владетел, благочестив праведник и божествен любимец.

Давид вероятно не е бил толкова талантлив държавник като Азиру, нито достига приживе мащабите на неговите операции и значимостта му в международните отношения. Но на него и на делото му по ирония на историческите обстоятелства е отредено да пребъдат и да се превърнат в част от културното наследство на глобалната цивилизация.

 

---

[1] Леонард Уули (1880-1960) е известен британски археолог. Най-важните му разкопки са тези в Ур, във връзка с които е първият, представил концепцията за библейския „потоп” като локално наводнение в Долна Месопотамия, оставило незаличима следа във фолклора на местните жители. Освен там, той провежда проучвания и в Нубия (Бухен, Караног), Кархемъш (Сирия) и Тел ел Амарна (Египет).

[2] Алалах или Алахтум, под което име (XIX в . пр. н.е.) е известен в архивите от Мари: днешният Тел Атчана близо до гр. Антакия в югоизточната турска провинция Хатай на сирийската граница. Основан е ок. XXI в. пр. н.е., а краят му настъпва през XII в. пр. н.е. с нашествието на „морските народи”. През по-голямата част от съществуването си е във васална зависимост или провинция на Ямхад, Митани и Хетската империя.

[3] Ямхад е сирийска държава със столица Алепо (Халаб). Основана е в края на XIX в. пр. н.е., а към средата на следващия век владее по-голямата част от Сирия. През XVI в. пр. н.е. в опустошена от хетите, после попада под властта на Митани.

[4] ВМ 130738: 1-12.

[5] ВМ 130738: 19-20.

[6] ВМ 130738: 27.

[7] ВМ 130738: 30-41.

[8] ВМ 130738: 42-59. Баратарна, Параштатар или Шауштатар (XV в. пр. н.е.) е цар на Митани, който е най-известен с разграбването на Ашур при управлението на Нур-Или (1466-1454).

[9] Cambridge Ancient History, II, 1, 2006, pp. 433-519.

[10] Шупилулиума I (oк. 1380-1346 г. пр. н.е. средна хронология; ок. 1344-1322 г. пр. н.е. – къса хронология) е един от големите хетски държавници и дипломати. Успешно разширява държавата в Сирия и района на Ефрат за сметка на Египет. Почти успява да ожени сина си Зананза за овдовяла съпруга на фараон през смутното време след смъртта на Ехнатон: вероятно Нефертити, Меритатон, съпруга на Сменхкаре (ок. 1327-1323 г. пр. н.е.) или Анхесенпаатон, жена на Тутанкамон (ок. 1334-1325 г. или 1333-1323 г. пр. н.е.). Успешен комплот на фараона Ейе (или Ай, ок. 1327-1323 или 1323-1319 г. пр. н.е.) обаче ликвидира кандидат-жениха и причинява дипломатически скандал. Умира от епидемия, донесена от египетски пленници.

[11] Изписвани клинописно като SA.GAZ:   ), по-рядко като KU₆-KAŠ-RU  ( ), съответно на произнасянето на името. Най-ранните упоменавания са твърде древни – датират от Ранния династичен период в Шумер (XXVI-XXIII в. пр. н.е. – MSL XII, 19a, 153), Aкадската империя (XXIV-XXII в. пр. н.е. - Iraq VII, 66, pl. 5); III династия на Ур (XXII-XXI в. пр. н.е. : TCS I, 13, 6, 4; ITT II/1, 3959, 2, pl 55).

[12] Ḫabiru (SA.GAZ) се среща в клинописните текстове, а ‘apr (хапиру) – в египетските. Засвидетелствани са достатъчно примери за преминаване на семитското b в p при египетския, включително при географски имена, напр. Gebal (Gubla) = Kepan, Dibon=Tipuna, Debir=Depir, Ubi=Upi, Saḫbina (топоним в хетски текст) = Saḫpina и др. ( вж. Jack - New Light, 1940, р. 100).

[13] Borger,  Das Problem der ʿapīru, 1958, s. 130; Loretz, Habiru-Hebräer, 1984, ss. 85 n. 20, 239-240; Weippert , The Settlement, 1971, p. 80 – „не може да бъде включена по никакъв очевиден начин в семантичния обхват… на думата”’; Rainey - Review of Habiru-Hebräer, 1987, р. 541; Rainey, Who Were the Early Israelites, 2008, р. 51. Обзор на други по-малко правдоподобни теории вж. в  Loretz, Habiru-Hebräer, 1984, ss. 237-242.

[14] Bottero, Ḫabiru, 1972-1975, p. 23, col. 2: “ ‘BR: passer, outrepasser, passer la frontiére”; Lemche, Hebrew, 1979, p. 1; Loretz, Habiru-Hebräer 1984, s. 243, 246; Naʾaman, Ḫabiru and Hebrews, 1986, p. 274, n. 16 (по Maurice Birot, Lettres de Yaqqim-Addu, gouverneur de Sagarârum (ARM XIV, 50; 72), Paris, 1976, p. 228); Lewy, Ḫabirū and Hebrews, 1939, p. 604; Davies, Joppa, 2003, p. 64; de Vaux, Historia Antigua de Israel, I; p. 123. Вж и превода на текста от Мари ARMT XIV, 50, 14 ah-bu-ur-ma в LAPO XVII: “емигрирах” (превод на Жан-Мари Дюран).

[15] вж. Black et al., A concise dictionary of Akkadian, 2000, 106: hāpiru(m) "(class of) vagrant".

[16] Нилс Петер Лемче (р. 1945) е датски теолог и библеист, преподавател в Копенхагенския университет. Представител на т. нар.  Копенхагенска школа на „библейския минимализъм”, т. нар. „минималистка (Копенхагенска) школа”, която свежда до минимум историческата стойност на библейския наратив, опирайки се за реконструиране историята на древните евреи основно от една страна на данните на археологията и точните науки, а от друга, на антропологията и сходни социологически дисциплини. Приносът на това направление за дисекцията и критичното осмисляне на библейските текстове е значима и безспорна. Често обаче представителите ѝ демонстрират последователен идеологически продиктуван хиперкритицизъм.

[17] Lemche, Hebrew, 1979, p. 1.

[18] Първоначално SAG.GAZ от SAG (глава) и GAZ (смазвам, съкрушавам, смачквам, убивам, коля) оттам в арх. акад. šaggāšu(m) - Bottero, Ḫabiru, 1972-1975, s. 23, col. 1-2; Davies, Joppa, 2003, p. 64; Delitzsch - Sumerisches Glossar, 1914, ss. 84, 230; Foxvog, Elementary Sumerian, 2010, pp. 18, 45; Halloran, Sumerian Lexicon, 2018, pp. 28, 49.

[19] Bottero, Ḫabiru, 1972-1975, s. 23, col. 1-2; Weippert , The Settlement, 1971, p. 64; Black et al., A concise dictionary of Akkadian, 2000, р. 99; Langdon - The Habiru and the Hebrews, 1920, р. 327: погрешно превеждайки „войник” като „легална военна професия”; de Vaux, Historia Antigua de Israel, I; p. 123; Loretz, Habiru-Hebräer, 1984, s. 243, 246.

[20] Угарит, дн. Рас Шамра до Латакия в Сирия е западносемитски град –държава и важно търговско пристанище на средиземноморското крайбрежие. Контролира търговията между Месопотамия, Сирия, Египет и медните рудници в Кипър. Разцветът му е през XIV пр. н.е., а е унищожен от „морските народи” през XII в. пр. н.е. Оцелелите архиви на царският дворец са важен корпус автентични паметници за миналото на региона и демонстрират отчетлива връзка с библейската митология.

[21] RS 1603 (= PRU III, 3): 5-6; 1799 (= PRU VI, 112): 5; 10045: 1; 11724; 11790: 7; 11848: 12; 15109 (=PRU III, 102): 54; 16364: A7; 17232 (= PRU IV, 239): 2; 17238 (= PRU IV, 107): 7, 16; 17341 (= PRU IV, 161): 3'; 7'; 17349 B (= PRU IV, 87): 9'; 18148 (= PRU V, 88): A7; 19101 (= PRU IV, 287 s.): 16'.

[22] ‘abr - KTU 1.3:VI, 7-8; 1.4: VII, 7; ‘apr - KTU 2.71: 12.

[23] Благоприятният за земеделие район образуван от долините на Нил, Тигър и Ефрат и района на Средземноморското крайбрежие на Сирия-Палестина, рязко контрастиращ с околните пустинни и полупутинни райони на Сахара, Арабия и Западен Иран. Наричан е с право „люлка на цивилизацията”.

[24] Архивът от Амарна (древната столица Ахетатон) е царска кореспонденция на акадски език (международният от онова време) между египетските фараони Аменхотеп III (ок. 1391-1353 г. пр. н.е.) и Аменхотеп IV (фараонът-„еретик” Ехнатон: ок. 1353-1336 г. пр. н.е. ) и различни повече или по-малко значими владетели от Близкия Изток.

[25] ЕА 67 (= VAT 1591): 17; EA 68 (= VAT 1239): 18; EA 72 (= VAT 1722) :32; EA 74 (=ВМ 29795) :14; ЕА 75  (=  С 4757/12191):10; ЕА 85 (=  VAT 1626) : 78; ЕА 94 (=  C 4756) : 78; ЕА 108 (=  VAT 345) : 62; ЕА 112 (=  VAT 1664) : 46; ЕА 113 (=  C 4753) : 25; ЕА 146 (=  VAT 1871) : 22; ЕА 179 (=  VAT 1703) : 22; ЕА 189 (=  VAT 336) : v. 11; 17; ЕА 286 (=  VAT 1642) : 19; ЕА 298 (=  ВМ 29833) : 27; ЕА 117 (=  VAT 350) : 94; ЕА 366 (=  АО 7096) : 11-21 и др.

[26] Риб-Ади, цар на Библос в писмо до Ехнатон: ЕА 67 (= VAT 1591): 17.

[27] ЕА 313 (=  С 4782 / 12228) : 2-6.

[28] Днес Яфа, старият град и пристанището на Тел Авив.

[29] Тутмос III (ок. 1479-1425 г. пр. н.е.) е най-дълго царувалият (54 г.) и най-войнолюбивият фараон от XVIII династия на Новото царство. Първоначално 22 г. от управлението му са в сянката на неговата мащеха Хатшепсут, която се опитва да го изтика на заден план. След това обаче неуморно извършва цели петнадесет похода в Палестина и Сирия, превръщайки ги в египетска имперска провинция.

[30] Марианну е име с индоевропейска терминология. Първоначално означава воин на колесница, като постепенно с термина започва да се обозначава военната аристокрация на царството Митани. Впоследствие терминът губи етническия си оттенък и започва да означава просто съсловие наемни воини приндалежащи към разни народности. В този смисъл се употребява и в египетските текстове.

[31] BM 10060 (pHarris 500 = ANET 22), v.  I, 5.

[32] Бет Шан е древен градски център с важно стратегическо значение в Северен Ханаан, в района където се сливат долината на р. Йордан с равнината Йезреел.

[33] Сети I (oк. 1290-1279 г. пр. н.е.) е вторият фараон от XIX династия на египетското Ново царство и баща на великия Рамзес II (ок. 1279-1213 г. пр. н.е.). Произхожда като баща си Рамзес I (ок. 1292-1290 г. пр. н.е.) от средите на военната аристокрация, като възобновява експанзионистката политика на Египет в Леванта, преустановена в смутните времена на Ехнатон и наследниците му.

[34] PAM 885 (= BASOR 125, 29; ANET 255; KRI I, 4, 16): 10-11.

[35] Зимри-Лим (ок. 1774-1759 г. пр. н.е.) е последният цар на Мари. Участва активно в местната политика, съюзник е на Хамурапи (ок. 1793-1750 г. пр. н.е.) от Вавилон. Последният обаче нарушава договора си с него и нахлува в Мари, като го присъединява към империята си.

[36] Мари (дн. Тел Харири на брега на Ефрат, близо до западната сирийска граница с Ирак) е древен град-държава на западните семити в Средна Месопотамия. Съществува между XXIX и XVIII в. пр. н.е., като е един от хегемоните в международните отношения на Месопотамия.

[37] BASOR 78:29.

[38] Dhorme, Les Habirou et les Hébreux, 1954, р. 261.

[39] ЕА 195  (=  С 4761/12230): 27.

[40] EA 71 (= VAT 1632) :16-22, 28; EA 73 (= ВМ 29790) :25-33; EA 74 (=ВМ 29795) : 23-30 (разказ за това как гражданите на споменатия в историята на Идрими град Амия са се присъединили към хапиру в резултат на неговите интриги); ЕА 76 (=  VAT 324) :17-29; ЕА 79 (=  VAT 1634) : 10-13; ЕА 81 (=  VAT 1318) : 12-13; ЕА 82 (=  ВМ 37648) : 6-9; ЕА 87 (=  ВМ 29805) : 20-24.

[41] ЕА 132 (=  ВМ 29801) : 20-21: „Азиру събра всички хапиру”; ЕА 186 (=  VAT 1724) :  12-85.

[42] ЕА 185 (=  VAT 1725) :  9-75.

[43] ЕА 246 (=  VAT 1649) : v. 6-7; ЕА 254 (=  VAT 335) : 33-35; ЕА 289 (=  VAT 1645 + VAT 2709) : 22-24.

[44] ЕА 280 (=  4772 / 12213) : 30-33.

[45]ЕА 129 (=  VAT 1637 + VAT 1638) : 84-89.

[46] по донос на Аби-Милку от Тир: ЕА 148 (=  С 4765) :41-45).

[47] ARM II, 131 (= ANET 483), 10-15.

[48] АRM XIV, 72; 73.

[49] BM 108584 + 108642 (= HT pl 32): r. X, 3; XXXVII, 3.

[50] АRM XIV, 50.

[51] Нузи е хуритски град в Северна Месопотамия, който през XV-XIV в. пр. н.е. е част от Митани.  Запазените там архиви дават изключително ценна информация за гражданскоправните отношения в региона през този период.

[52] JEN V, 448: 1-7. Други подобни текстове са:  JEN V, 447; 450; 452, 453:1-9; 10-15; 454; 455:1-7; 8—16; 456: 1-8; 4-27; 458; 459; 460; 461; 463; 464; JEN 1023; SMN 2145.

[53] SMN 3191; 3199; 3208.

[54] JEN V 452.

[55] RS 17.238 (= PRU IV, 108): 17.

[56] Висш жрец на Амон с титлата „втори пророк” по време на съвместното царуване на Хатшепсут и Тутмос III (ок. 1481/79-1458 г. пр. н.е.).

[57] Висш царедворец с титлата „велик глашатай” също при Хатшепсут и Тутмос III.

[58] Изписването на обозначението хапиру (‘prw) е архаично-силабическо:, като е модифицирано това на египетския му омоним ‘prw със значение „екип, екипаж моряци, бригада работници”, известен от времето на Старото царство. Очевидно чуждата заемка тепърва е навлизала в египетския език и писарите са търсели начин да предадат непривичното звучене – вж. Säve-Söderbergh, The 'prw as Vintagers, 1952, р. 5-6 и финалното му заключение: „‘prw и в двете гробици: 155 и 39 са известните ‘aprm от Угарит = акадските Hapíru” (пак там, р. 7).

[59] Аменхотеп II (ок. 1427-1401 г. пр. н.е.) от XVIII династия е син на Тутмос III. Не провежда експанзионистка политика за разлика от баща си, а дава на страната така необходимия период на мир за възстановяване след предишните непрестанни военни кампании. Походите му в Палестина са единствено с цел укрепване на имперската власт там. Известен като атлет и стрелец с лък.

[60] Urk. IV, 1309 ( = ANET 247), 1, 29-31.

[61] pLeiden I, 348, r. 6:6.

[62] pLeiden I, 349, r. 15.

[63] Рамзес II (ок. 1279-1213 г. пр. н.е.) oт XIX династия е най-успешният владетел след Тутмос III. Не достига границите на неговите завоевания, тъй като при Кадеш е спрян от хетите. Договорът му с царя им Хатушили III (oк. 1267-1237 г. пр. н.е.) се счита за може би най-старият запазен образец от този тип международни документи в историята. Известен е и с монументалните си строежи, макар немалка част от приписваните му да са издигнати от други владетели, а той само сменя имената върху тях. Погрешно е смятан за „фараон на Изхода”, доколкото такова събитие няма място в действителната история.

[64] Рамзес IV (ок. 1155-1149 г. пр. н.е.) е третият фараон от XX династия на Новото царство. Идва на власт след потушаване бунта дворцова клика целящ да постави на трона брата му Пентаур. Ангажира се със строителни дейности в Карнак и Деир ел Бахри и разширяване на добива в каменните кариери на Уади Хамамат и Серабит ел Хадим.

[65] MIFAO XXXIV, 12, I, 17, pl. IV. (=KRI VI, 9, 12-14).

[66] Риб-Ади от Библос : EA 68 (= VAT 1239): 18.

[67] EA 74 (= ВМ 29795) :19-22.

[68] пак там.

[69] ЕА 77 (=  VAT 1365 + VAT 1700) : 35-37.

[70] ЕА 118 (=  ВМ 29808 + VAT 1662) : 37-39.

[71] ЕА 144 (=  VAT 323) : 29-30, вж. и ЕА 121 (=  VAT 1665) : 21.

[72] ЕА 130 (=  VAT 1624) : 38.

[73] ЕА 83 (=  ВМ 29787) : 17.

[74] ЕА 215 (=  ВМ 29843) : 14-15 – писмо на администратора Баява, вж и ЕА 272 (=  ВМ 29863) : 15-17 : “цялата земя на моя господар бе загубена от хапиру” – писмото вероятно е на местния управник Милкили; пак неговото ЕА 271 (=  VAT 1531) : 14-16: „нека царят моят господар спаси земите си от силата на хапиру” и др.

[75] ЕА 286 (=  VAT 1642) : 55-56 – писмо на Абди-Хеба от Йерусалим.

[76] Дълга поредица от отчаяни писма на Риб-Ади от Библос: ЕА 77 (=  VAT 1365 + VAT 1700) : 29; ЕА 79 (=  VAT 1634) : 20; ЕА 85 (=  VAT 1626) : 73, в т.ч. ЕА 88 (=  ВМ 29800) : 33-34: с допълнението „чак до Египет!”. Напразно владетели като Япаху от Газру (Газа) или Субанду молят фараона за помощ, тъй като „хапиру са по-силни от нас” (ЕА 299 (=  ВМ 29832) : 18-19; 24-26, вж. и ЕА 305 (=  С 4780 / 12215) : 21-22; ЕА 307 (=  VAT 1586) : 8-9)

[77] ВМ 130738: 19-20; EA 73 (= ВМ 29790): 25-33; EA 74 (= ВМ 29795) :19-22; 23-30; ЕА 81 (=  VAT 1318) : 12-13.

[78] ЕА 75 (=  С 4757/12191) :25-29.

[79] ЕА 185 (=  VAT 1725) :  9-75 ;  ЕА 186 (=  VAT 1724) :  12-85 – писма на владетеля на Хаси, Маярзана, който с големи усилия успява да отблъсне обсадилите града му хабиру.

[80] ЕА 289 (=  VAT 1645 + VAT 2709) : 22-24.

[81] ЕА 90 (=  VAT 1661) : 24-26. Риб-Ади изпива до дъно горчивата чаша на разочарованието. Той е най-настойчив от всички местни царе, изпраща най-много писма до двора на фараона, а в крайна сметка е прогонен в изгнание в Берит (Бейрут), а осланящият се успешно на хабиру негов съпepник Азиру поставя начело на града катто марионетен управник собствения му брат (ЕА 138 (=  VAT 351): 35-36;  39-130).

[82] вж. ЕА 60 (=  VAT 343); ЕА 62 (=  VAT 1680); ЕА 71 (=  VAT 1632); ЕА 73 (=  ВМ 29798); ЕА 75 (=  С 4757 / 12191); ЕА 76 (=  VAT 324); ЕА 79 (=  VAT 1634); ЕА 81 (=  VAT 1618); ЕА 127 (=  VAT 1687); ЕА 132 (=  ВМ 29801); ЕА 84 (=  VAT 1633); ЕА 85 (=  VAT 1626); ЕА 92 (=  VAT 868); ЕА 94 (=  С 4756); ЕА 97 (=  VAT 1598); ЕА 101 (=  ВМ 29827) и др.

[83] Аморитите са западносемитски племена, водещи номадски или полуномадски начин на живот. Родината им са високите степи на Сирия на запад от Месопотамия, откъдето идва и названието им на шумерски: MAR.TU („хора от запада”). Известни са от XXIV в. пр. н.е., а през периода XXI-XVII в. пр. н.е., окупират по-голямата част от Двуречието и основават свои собствени династии в Исин, Ларса, Киш, Мари и др. Най-известна е тази във Вавилон (включва законодателя Хамурапи: ок. 1792-1750 г. пр. н.е. – средна хронология), който превръщат от незначително селище в първостепенна политическа сила. Макар тяхната  династия там да приключва с опустошението на града от хетите (1595 г. пр. н.е. – средна хронология), аморитите остават важен фактор в Сирия през остатъка от Бронзовата епоха.

[84] EA 71 (= VAT 1632) :16-22, 28 (монолог на Риб-Ади) : „Какво е Абди-Аширта, слуга и куче, та да взема земята на царя за себе си? Каква сила му оказва помощ, та той е силен? Със силата на хапиру, които му оказват помощ той е силен…. Не допускайте той да обедини всички хапиру!”; вж. подобни констатации и в ЕА 76 (=  VAT 324) :17-29; 35-37; ЕА 82 (=  ВМ 37648): 5-13 и др.

[85] ЕА 76 (=  VAT 324) :17-29; ЕА 89 (=  VAT 1627): 58-67; ЕА 90 (=  VAT 1661): 8-20; ЕА 93 (=  VAT 1663): 19-28; ЕА 95 (=  VAT 1668): 44-46; ЕА 98 (=  VAT 1675): 5-10.

[86] ЕА 76 (=  VAT 324, писмо на Риб-Ади): 35-37: "Сумур, вашият гарнизонен град отиде към хапиру и вие останахте мълчалив". Сумур е завземан с обсада по суша и море и от Азиру, сина на Абди-Аширта (ЕА 138 (=  VAT 351): 35-36;  39-130).

[87] ЕА 83 (=  ВМ 29797): 21-29.

[88] За болеcтта му вж. ЕА 95 (=  VAT 1668): 41-42, но без изрично да се споменава, че е починал от нея.

[89] ЕА 102 (=  ВМ 29806): 23; ЕА 103 (=  VAT 1208): 9;  ЕА 105 (=  VAT 1628): 11; ЕА 108 (=  VAT 345): 11-12; ЕА 116 (=  С 4762): 12; 68; ЕА 118 (=  ВМ 29808  + VAT 1662): 25-26; ЕА 121 (=  VAT 1665): 19-20; ЕА 123 (=  ВМ 29803): 38; ЕА 125 (=  ВМ 29802): 41; ЕА 129 (=  VAT 1637 + 1638): 4-5; 77; ЕА 362 (=  АО 7093): 66-69; ЕА 133 (=  VAT 1667): 6-8.

[90] ЕА 55 (=  ВМ 29819); ЕА 107 (=  VAT 346); ЕА 110 (=  VAT 1666); ЕА 114 (=  ВМ 29796); ЕА 116 (=  С 4752); ЕА 117 (=  VAT 350); ЕА 124 (=  С 4755/ 12188); ЕА 134 (=  С 4754/ 12189); ЕА 139 (=  С ВМ 29828); ЕА 151 (=  ВМ 29813); ЕА 197 (=  ВМ 29826).

[91] EA 106 (= VAT 344): 23 ff. При обсадата на града е убит египетският управител, следва паническа евакуация. Азиру представя в свое писмо за виновни градските първенци и египетския наместник, които му отказали достъп до града, който искал да защити (EA 157 (= VAT 624): 9-19).

[92] ЕА 59 (=  ВМ 29824): 34-38 ; ЕА 98 (=  VAT 1675): 10-18; ЕА 138 (=  VAT 351): 35-36;  39-130; ЕА 149 (=  ВМ 29811): 35-40.

[93] ЕА 140 (=  VAT 1639): 10-12 – повторно завземане на Амия и убийството на царя ѝ след идентични събития, приписвани на баща му Абди-Аширта (вж. по-горе).

[94] ЕА 55 (ВМ 29819) – писмо на Акизи от Катна.

[95] ЕА 59 (=  ВМ 29824).

[96] ЕА 147 (=  ВМ 29812): 66-69, писмо на тирския цар Аби-Милки; EA 149 (=  ВМ 29811): 37-40, 67-70.

[97] ЕА 151 (=  ВМ 29813): 69-73.

[98] ЕА 104 (=  С 4751): 7-13.

[99] ЕА 98 (=  VAT 1675): 5-9.

[100] ЕА 125 (=  ВМ 29802): 23-24.

[101] ЕА 126 (=  VAT 1183): 61-66.

[102] ЕА 156 (=  VAT 337); ЕА 171 (=  VAT 1723).

[103] ЕА 161 (=  ВМ 29818);   ЕА 158 (=  С 4758/ 12205).

[104] ЕА 164 (=  VAT 249): 4-17; 27-42; 43-44; ЕА 167 (=  VAT 326): 28-34; ЕА 168 (=  VAT 1659): 16-39; ЕА 169 (=  VAT 1660): 16.

[105] ЕА 164 (=  VAT 249): 43-44; ЕА 165 (=  VAT 325): 14-17; 25-26; ЕА 166 (=  VAT 250): 12-20; 30-32; ЕА 167 (=  VAT 326): 5-10; 14-15; ЕА 168 (=  VAT 1659): 8.

[106] ЕА 168 (=  VAT 1659); ЕА 169 (=  VAT 1660); ЕА 170 (=  VAT 327).

[107] ЕА 165 (=  VAT 325): 18-21; 28-41; ЕА 166 (=  VAT 250): 21-29; ЕА 167 (=  VAT 326): 11; 20-27. Лайтмотив в собствените писма на Азиру е „царят на Хати е в Нухаси (граничен район в Сирия)” (ЕА 164 (=  VAT 249):18-26 ; ЕА 165 (=  VAT 325): 18-21; 18-41; ЕА 166 (=  VAT 250) :21-29; ЕА 167(=  VAT 326): 11-15; 20-24. Предлог и причина той все пак да успее да напусне Египет и да се завърне у дома е завземането от хетите на важния граничен град Амка (ЕА 170 (=  VAT 327): 14-18).

[108] PRU IV, 122.

[109] Мурсили II (oк. 1345-1319 г. пр. н.е. –средна хронология или 1321-1295 г. пр. н.е. – къса хронология) е син на Супилулиума I. Успешно потушава бунтове и на планинците кашка (североизточният планински район на Мала Азия към Черно море), в Арцава (югозападна Анатолия), както и в Кинза и Нухаси (Сирия), запазвайки целостта на държавата. За справяне с последните особено му помагат Азиру и неговият син.

[110] акадска версия KUB III, 14, хетска версия KBo V, 9 = KUB III, 119; XIV, 5; XIX, 48; XXI, 49; СТН 65; MVAG XXXI, 4-5 r. : 2-3.

[111] „Морските народи” са съвкупност от племенни обединения с различен етнически произход. През периода XII-IX в. пр. н.е. те мигрират от Мала Азия и островите на Егея по суша и море, причинявайки т. нар. Колапс на Бронзовата епоха Техните нашествия заличават Хетската империя, микенска Гърция, минойската цивилизация на Крит, Угарит, Амуру, Кипър, докато Египет и Асирия им устояват с цената на максимално напрежение на силите си. Останки от тяхната приливна вълна заселват трайно Сицилия, Сардиния, вероятно териториите на етруските в Италия и т. нар. филистимски район на крайбрежието на Ханаан, давайки начало на името Палестина. На „морските народи” до голяма степен се дължи разпространението на желязото и неговата обработка в Близкия Изток и като резултат - преходът от Бронзова към Желязна епоха.

[112] ЕА 244 (=  C 4768 / 12200); ЕА 245 (=  ВМ 29855); ЕА 246 (=  VAT 1649); ЕА 249 (=  VAT 1603);  ЕА 250 (=  C 4769 / 12204 ); ЕА 252 (=  ВМ 29844); ЕА 253 (=  VAT 1589; ЕА 254 (=  VAT 335); ЕА 255 (=  VAT 333); ЕА 263 (=  VAT 1688); ЕА 280 (=  С 4772 / 12213); ЕА 287 (=  VAT 1644); ЕА 289 (=  VAT 1645 + VAT 2709); прехвърля властта си на сина си ЕА 287 (=  VAT 1644) : 30; ЕА 289 (=  VAT 1645 + VAT 2709).

[113] Сихем (евр. Шекем – שְׁכָם: „рамо), днешният Наблус е град в района на Западния Бряг на р. Йордан, на ок. 50 км северно от Йерусалим. Основан е още през III хил. пр. н.е. Известен е с древното си светилище, разположено в дъбравата Морé под огромно дърво (Бит. 12:6-7; 33:19 ; 35:4; Ис. Нав. 24:26), което евреите приписват на митичния патриарх Авраам (Бит. 12:6-8; 33:18) и вярват, че там са погребани костите на правнука му Йосиф (Ис. Нав. 24:32).

[114] ЕА 246 (=  VAT 1649) : v. 5-7 – писмо на Биридия, управник на Мегидо; ЕА 254 (=  VAT 335) : 33-35 – възражение на Лабаю с лицемерно уверение, че не знае нищо за такъв случай.

[115] ЕА 289 (=  VAT 1645 + VAT 2709) : 22-24.

[116] ЕА 253 (=  VAT 1589): 21-22; ЕА 254 (=  VAT 335) : 21-22.

[117] ЕА 244 (=  C 4768 / 12200) : 18-33- зов за помощ от Биридия.

[118] ЕА 252 (=  ВМ 29844): 3 – пак писмо на Биридия.

[119] ЕА 253 (=  VAT 1589): 7-17; ЕА 254 (=  VAT 335) : 6-15;  ЕА 255 (=  VAT 333).

[120] ЕА 246 (=  VAT 1649) : v. 5-7; ЕА 254 (=  VAT 335) : 33-35; ЕА 287 (=  VAT 1644) : 30; ЕА 289 (=  VAT 1645 + VAT 2709) : 6: 22-24.

[121] Нухаси (наричано още Нухаше или Мукиш) е царство в Северна Сирия, простиращо се от долината на р. Ефрат на Изток до тази на р. Оронт на запад. През описаната епоха елитът (т.е. и посочената династия) е хуритски, а населението западносемитско.

[122] KUB XIV, 17, v. II, 1-6.

[123] KBo III, 3, I, 3 ff. Хатуша (дн. Богазкьой) е столицата на Хетската империя.

[124] KBo I, 136; 137.

[125] Нинурта-надин-шуми (1133/1132-1126 г. пр. н.е.) е трети цар от IV династия на Вавилон (II династия от Исин). Води активна външна политика на съперничество с Асирия.

[126] Мутакил-нушку (1133/1132 г. пр. н.е.) заема асирийския трон след заговор срещу брат си Нинурта-тукулти-Ашур (1133 г. пр. н.е.). Последният избягва в граничния град Сишил. Следва кореспонденция между вавилонския цар Нинурта-надин-шуми и Мутакил-нушку, но тя е преустановена от битка мжеду двамата братя, която вероятно завършва със смъртта им.

[127] Ḫarbi-šipak ḫabirai: IV R 34, II, 5.

[128] Мардук-надин-ахе (ок. 1099-1082 г. пр. н.е.) е шести цар от IV династия на Вавилон (II династия от Исин). Известен е с възстановяването на храма на Еганунмах, храма на Нанар в Ур, сушата и глада съпътстващи царуването му, както и с войните които води срещу Тукулти-апил-ешара (114-1076 г. пр. н.е.). , цар  на Асирия.

[129] OBI 149:22, референция по Langdon, The Habiru and the Hebrews, 1920, p. 326. Възможно името да е погрешно разчетено, а  надписът да е върху граничен камък – kudurru.

[130] Бит. 14:13 („Авраам евреинът” – преведено на гръцки в LXX именно с περάτης – „емигрант”); 39:14-17; 40:15; 41:12; 43:32; Изх. 1:15-16; 19; 2:6-7; 3:18; 5:3; 7:16; 9:1-13; 10:3; 11:13; 21:2; Втор. 15:12; 1 Сам. (гр. и слав. 1 Цар.) 4:6-9; 13:3-7.5; 19; 14:11-21; 29:3; Йер. 34:9; Йон. 1:9; Strong, Exhaustive concordance, 1890, р. 476 - Hebrew and  Chaldee Dictionary, p. 85, col. 1, lexs. 5680-5681.

[131] Бит. 50:10-11; Числ. 21:13; 22:1; 32:19;  32; 34:15; 35:14; Втор. 1:1; 5; 3:8; 20; 25; 4:41; 46; 47; 49; 11:30; Ис. Нав. 1:14-15; 2:10; 5:1; 7:7; 9:1; 10; 12:1; 7; 13:8; 27; 32; 14:3; 17:5; 18:7; 20:8; 22:4; 7; 11; 24:2-3; 8; 14-15;  Съд. 5:17; 7:25; 10:8; 11:18; 1 Сам. (гр. и слав. 1 Цар.) 31:7; 1 Летоп. (гр. и слав. 1 Парал.) 6:78; 12:38; 26:30; Ис. 9:1; 18:1; Соф. 3:10 и др.; вж. Strong, Exhaustive concordance, 1890 - Hebrew and  Chaldee Dictionary, p. 85, col. 1, lex. 5676; Bry,  Les „Hébreux”, 2008, р. 44-45, 50, особено 55.

[132] Ис. Нав. 24:2-3; 8; 14-15; 2 Сам. (гр. и слав. 2 Цар.) 10:16; 1 Цар. (гр. и слав. 3 Цар.) 4:24; 14:15; 1 Летоп. (гр. и слав. 1 Парал.) 19:16; вж. Loretz, Habiru-Hebräer 1984, s. 245; Strong, Exhaustive concordance, 1890 - Hebrew and  Chaldee Dictionary, p. 85, col. 1, lex. 5682.

[133] Арамеи : северносирийски племена, които от XI-X в. нататък започват да оформят серия независими държави като Арам Дамаск, Хамат, Палмира, Халаб (Алепо) и се разселват в южната част на Анатолия, Северна Палестина и Средна и Горна Месопотамия. През VIII-VI в. пр. н.е. са завладяни от Новоасирийската империя, езикът им става втори официален с нея наред с акадския, а впоследствие го измества. Персийската империя разширява още повече употребата на този Imperial Aramaic, превръщайки го в говорим език за Сирия, Палестина, цяла Месопотамия, Трансйордания.

[134] Езр. 8:36; Неем. 2:7; 9; 3:7; Ис. 7:20.

[135] Бит. 10:21; 24-25; 11:14-17; Числ. 24:24; 1 Хрон. (гр. и слав. 1 Парал.) 1:18-19 и др.; вж. и Strong, Exhaustive concordance, 1890, р. 296 - Hebrew and  Chaldee Dictionary, p. 85, col. 1, lex. 5677.

[136] Стивън Хърбърт Лангдън (1876-1937) е американски асириолог, изградил кариерата си в Оксфорд и университетския музей по антропология и археология в Пенсилвания. Основните му интереси са концентрирани върху вавилонската литературна традиция.

[137] Langdon, The Habiru and the Hebrews, 1920, p. 327.

[138] Манфред Вайперт (р. 1937) е немски теолог-евангелист с интереси в библейската археология.

[139] Weippert , The Settlement, 1971, p. 82.

[140] Уилям Фоксуел Олбрайт (1891-1971) е американски професор по семитски езици в университета „Джон Хопкинс”, академик, ръководител на Американската школа за изследване на Ориента в Йерусалим и на важни разкопки в Палестина: Тел ел Фул (Гибеа) и Тел Бет Мирсим.

[141] Allbright, From Stone Age, 1940, p. 182-183.

[142] пак там, р. 211.

[143] Allbright, Review of Die Wanderungen, 1928, p. 183.

[144] Франсоа Шаба (1817-1882) е френски египтолог от Шалон-сюр Саон, препитаващ се като търговец на вино и администратор в структурите на местната власт. Въпреки деловите си задължения, той успява да усвои в тънкости древноегипетския език, да стане отличен познавач на материята и да напише около петдесет научни труда по темата.

[145] Chabas, Mélanges égyptologiques, 1862, p. 48. Цялостното изложение обхваща pp. 47-54 на есето Les Hebreux en Egypte.

[146] Франц Мариус Теодор де Лиагре Бьол (1882-1976) е холандски теолог, асириолог и хебраист, преподавател в университета в Лайден.

[147] Рудолф Кител (1853-1929) е известен немски богослов, хебраист, създател на стандартния своден критически текст на Стария завет Biblia Hebraica.

[148] Kittel, Geschichte, 1923, s. 305., продължение на n. 1 под линия от предната стр.

[149] Антон Жирку (1885-1972) е немско –австрийски теолог, семитолог и хебраист, професор в университетите на Кил и Бреслау (Вроцлав) и Бон. През епохата на нацизма се ангажира активно с неговите идеи, член на НСДАП от 1933 г. Освободен като преподавател в процеса на денацификация.

[150] Böhl, Kanaanäer und Hebräer, 1911, s. 88. Цялостно изложение на теорията му в тази монография - ss 73-96.

[151] пак там, s. 89. Формулировката за „израелитите като част от хабиру” води до последвалото абстрактно теоретизиране от страна на Олбрайт : „населението на Палестина при ранния Израел е било съставено основно от три групи: предизраелитски евреи, собствено израелити и ханаанци с разнообразен произход” (Allbright, From Stone Age, 1940, p. 212).

[152]Anton Jirku - Die Hauptprobleme, 1918, s. 40.

[153] Алън Хендерсън Гардинър (1869-1963) е един от най-добрите египтолози- анализатори на своето поколение. Разчита протосинайската писменост, създава класически пособия: "Египетска граматика" и „Египетска ономастика”, издава и коментира редица папируси .

[154] Gardiner,  Ancient Egyptian Onomastica, vol I, 1947, p. 184.

[155] Роланд де Во (1903-1971) е популярен френски археолог и хебраист, член на католическия орден на доминиканците. Кариерата му е основно в Ecole Biblique в Йерусалим, прави първоначалните разкопки в Хирбет Кумран (1951-1956) откъдето са свитъците от Мъртво море. Той е и ръководител (1955-1968) на първоначалния екип, отговорен за тяхното официално публикуване, но придобива противоречива репутация в научните среди във връзка с този проект. Обвиняван е в съзнателно ограничаване на достъпа до определени текстове с важно отношение към генезиса на ранното християнство и забавяне на публикацията им.

[156] de Vaux, Historia Antigua de Israel I, 1975, p. 124; вж. и изложението му на наложилия се консенсус на противниците пак там, рр. 122-123.

[157] Джеймс Бенет Причард (1909-1997) е американски археолог, семитолог и религиовед, професор в Пенсилванския университет. Известен е с разкопките си на Гибеон (Ел Джиб, 1956-1962), Тел ес Саадийе (964-1967), финикийския град Сарепта (дн. Сарафанд в Ливан, 1969-1974). Получава златния медал на Американския археологически институт за цялостен принос през 1983 г. Важна част от научното му наследство е справочното издание „Текстове от Древния Близък Изток с отношение към Библията (ANET)”, което се използва регулярно и до днес. Причард е и един от пионерите в процеса на разделяне на историческите факти от митологичните и легендарни елементи в американската библеистика.

[158] Pritchard, Ancient near Eastern texts, 1969, p. 22, n. 4.

[159] Едуард Чиера (1885-1933) е изключително успешен американски археолог и историк от италиански произход. Работи основно в Чикагския институт по ориенталистика и Американската школа за изследвания на Ориента. Откривател на архивите от Нузи (1924-1925), води разкопките и в Хорсабад, където разкрива двореца на асирийския владетел Саргон II (722-705 г. пр. н.е.). Започва издаването на монументалния Асирийски речник на Чикагския институт.

[160] Chiera, Ḫabiru and Hebrews, 1933, рр 123-124.

[161] Джон А. Уилсън (1899-1976) е изтъкнат американски египтолог, професор е в Чикагския университет, както и директор на Института по ориенталистика. Американски представител в научния комитет по спасяването на археологическите паметници в Нубия при построяването на язовира „Насър” (1970-1976).

[162] Wilson, Eperu, 1933, p. 257.

[163] пак там, р. 278.

[164] Рикардо Аугусто Каминос (1916-1992) е египтолог от аржентински произход, с дипломи от университетите в Буенос Айрес, Оксфорд и Чикаго. Участва в редица разкопки, преподава в университета Браун (Роуд Айлънд). Завършва живота си в Лондон като член на Egypt Exploration Society.

[165] Caminos,  Late Egyptian Misscelanies, р. 494.

[166] Пиер Монте (1885-1966) е един от големите френски египтолози на XX век, професор в университета в Страсбург и в Колеж дьо Франс. Открива и изследва в Танис (египетска столица в Делтата на Нил) три непокътнати гробници на фараони от Третия преходен период: Псусенес, Аменемопе и Шешонк II (XI-IX в. пр. н.е.) Един от първите академични специалисти, които започват да пишат на популярен език за ежедневието и бита на обикновените египтяни в древността.

[167] Montet, L'Egypte et la Bible, 1959, р. 6.

[168] Едуар Дорм (1881-1966) е френски хебраист, директор на френското училище по библейска археология в Йерусалим, директор на Висшето училище по науки и изкуства, професор в Колеж дьо Франс, академик. Един от членовете на екипа дешифрирал угаритското писмо, автор на съвременен научно издържан превод на Стария завет на френски език. Под влияние на изводите от научните си изследвания напуска ордена на францисканците, поради което е отлъчен от  папа Пий XI (1931 г.).

[169] Dhorme, Les Habirou et les Hébreux, 1954, р. 260.

[170] Дорм е привърженик на неправилната хипотеза за хапиру като производна на „покрит с прах”- „можем да се запитаме дали квалификацията ‘apiru, възприета във формата ḫаpiru в клинописните текстове, не е живописна фигура, представяща „запрашените” които обикаляли по големите пътища” (Dhorme, Les Habirou et les Hébreux, 1954, р. 261) и възраженията му срещу отъждествяването с хабиру са основно от лингвистична гледна точка.

[171] Bry - Les „Hébreux”, 2008, p. 60.

[172] Жан Ботеро (1914-2007) е един от най-добрите специалисти в света по културата на Древна Месопотамия за своето време, интересите му включват също така семитология, библеистика и история на Древния Близък Изток. Преподава асириология в Екол Пратик дез’ От Етюд в Париж. В младежките си години се увлича по католицизма и дори постъпва в ордена на доминиканците. Напуска го през 1950, след като е подлаган на тормоз и ограничения и е обявен за „опасност за младежта”. Причина е публичното му мнение, че разказите в библейската книга Битие не са достоверни, а митологични.

[173] Bottero, Ḫabiru, 1972-1975, s. 25, col. 2.

[174] пак там, s. 27, col. 1.

[175] пак там, , col. 2.

[176] J. Bottéro (ed.) - Le problème des Habiru à la 4e rencontre assyriologique internationale [Cahiers de la Société Asiatique 13], Paris (Imprimerie nationale) 1954.

[177] Weippert , The Settlement, 1971, p. 65.

[178] Карен ван дер Тоорн (р. 1956) е холандски религиовед, преподавател в Амстердамски университет.

[179] Van der Toorn, Family religion, 1996, p. 186.

[180] Lemche, The early Israel, 1985, p. 427. За пръв път в по-ранна негова статия: „парасоциална група на граничната линия на нормалната обществена система” (Lemche, Hebrew, 1979, p. 3).

[181] Ансън Райни (1930-2011) е семитолог роден в САЩ и преподавал в Израел, университета на Тел Авив. Най-същественият му научен принос е изучаването и обновеното критично издание на писмата от Амарна. Преди да започне научната си кариера е военен във военната академия Браун в Арканзас.

[182] Rainey,  Review of Redating the Exodus, 1980, r. 251.

[183] Rainey, Shasu or Habiru, 2008, p. 52.

[184] Anson Rainey and R. Steven Notley, The Sacred Bridge (Jerusalem: Carta, 2006), p. 89, цит. по Rainey, Shasu or Habiru, 2008, p. 53.

[185] Освалд Лоретц (1928-2014) е немски богослов и ориенталист. Изучава главно текстовете от Угарит, като има значителна заслуга за признаване на факта, че тамошните религиозни и епически текстове и тези в еврейската Библия принадлежат към една и съща митологична традиция. Основава годишника Ugarit-Forschungen (UF)  и създава системата за референтно цитиране на паметниците от Угарит (KTU).

[186] Loretz,  Habiru-Hebräer, 1984, р. 33.

[187] пак там, р. 86.

[188] Израел Финкелщайн (р. 1949) е авторитетен израелски археолог, академик. Интерпретира археологическите данни с широк интердисциплинарен подход. Участва повече от 25 г. (от 1994) в разкопките на  Мегидо. Има съществен принос в реконструирането на историята и хронологията на Израел и Юдея в епохата на тяхното формиране като държави.

[189] Нейл Ашер Зилберман (р. 1950) е американски историк от еврейски произход, автор на популярни книги за еврейското минало и цивилизационно наследство. Участник, ръководител и координатор при много проекти по опазване на културно-исторически паметници в Близкия Изток и Европа.

[190] Naʾaman, Ḫabiru and Hebrews, 1986, pp. 271-288.

[191] Надав Нааман (р. 1939) е израелски историк, професор в университета на Тел Авив и автор на важни монографии за ранните история и религия на евреите през Желязната епоха.

[192] Finkelstein & Silberman, The Bible Unearthed, 2002, p. 103; Finkelstein & Silberman, David and Solomon, 2006, p. 44.

[193] Finkelstein & Silberman, David and Solomon, 2007, p. 44.

[194] Naʾaman, Ḫabiru and Hebrews, 1986, p. 278.

[195] Игор Михайлович Дяконов (1915-1999) е руски специалист по история и култура на Древния Близък Изток. Aвторитетни по шумерология, един от авторите на опит за определяне на шумерския език (считан официално и до момента за изолат) като принадлежащ към групата мунда в австро-азиатските езици. Занимава се още с иранистика, хебраистика, арменистика, сравнителна съпоставка на древните законодателства, философия на историята, литературознание и др.

[196] Дьяконов, История Древнего Востока, ч. 2, 1988, стр. 228.

[197] Подробен и почти пълен разбор на позициите на специалистите в: Loretz,  Habiru-Hebräer, 1984, ss 235-248; Bry,  Les „Hébreux”, 2008, рр 39-41.

[198] Davies, Joppa, 2003, p. 64.

[199] Рамзес III (ок. 1186/5-1155/3 г. пр. н.е.), наричан от израелския историк Ерик Клайн: „последният герой на Египет” е вторият фараон от XX династия. Най-важно събитие в царуването му е отблъскването на нашествието на „морските народи”, които се опитват да окупират Делтата на Нил и да нахлуят в страната. Води наказателни походи в Леванта и Либия и временно стабилизира държавата.

[200] BM 10053 (pHarris I; BM EA9999.43 = ANET 261), XXXI, 8.

[201] Wilson, Eperu, 1933, p. 278.

[202] Urk. IV, 1309 ( = ANET 247), 1, 29-31.

[203] Loretz,  Habiru-Hebräer, 1984, р. 28.

[204] Съд. 20:1; 1 Сам. (гр. и слав. 1 Цар.) 3:20; 2 Сам. (гр. и слав. 2 Цар.) 3:10; 17:11; 24:2; 15; 1 Цар. (гр. и слав. 3 Цар.): 4:25; 2 Летоп. (гр. и слав. 2 Паралип.) 30:5.

[205] YOS V, 33, 7; 46, 2; 47, 4; 50, 4; 51, 4; 52, 4; 53, 3.

[206] RA XLIII, 33, 24, 1; AB XI, 37, 23; PBS II/2, 84, 9; 89, 2; .

[207] JEN V, 455, 11, 1-7.

[208] JEN V, 455, 11, 8-16.

[209] JEN 1023.

[210] SMN 3191:19, вж. и SMN 2145.

[211] АRM XIV, 72; 73), вж също и K 212:5; BM 1922-5-13: 2

[212]  JEN V, 459.

[213]  JEN V, 157.

[214] JEN V, 942.

[215] JEN V, 420; вж. също и СТ XXXIX, 25a, 15; K 260:8; 250 (= CT XXVI, 40), II, 7; 2055, II, 7; 2898; 4195 (= CT XXVI, 42), II, 4; 4395, V, 22’; 7000 и др.

[216] ARM II, 131, 13; ARM VII, 227, 9'; ARM IX, 7, 4; A.49; A.109, 42; A.498, 30'; A.566, 21; A.633, 22; A.807, 14; A.1218, 29; A.1265, 7'; A.2145, 16; A.2339; A.2523, 14; A.2734, 5; A.2886, 23; A.3004, 14; A.3056, 20, 3 и др.

[217] OIP XXVII, 5; 9; BIN VI, 226, 14, 9.

[218] JEN V, 447; 446; 447, 2; 448, 2; 449, 1; 450, 1; 452, 1; 453, 6; 454, 1; 455, 2; 456, 5; 457; 458, 1; 459, 2; 460, 1; 461, 2; 463, 1; 464, 1; 465, 2; 610; 611; 613; 642; JEN 1023; SMN 2145; HSS V, 38, 41; 55; HSS XIII, 123, 11; 152, 22; 348, 5; 468, 9; HSS XIV, 46, 19; 49, 39; 53, 18; 93, 5; 95, 10; 102, 14; 176, 8; HSS XV, 62, 3; 120; 227, 1; 237, 3; OIP 57: 55; 214 и др.

[219] KUB III, 3, 7, 4'; KUB VIII, 83., 9; KUB XIX, 50, IV, 19; KUB XXI, I, IV, 20; KUB XXIII, no 75, IV, 12; 77a, 8; KUB XXX, 34, IV, 30; KUB XXXII, 9; 14; KUB XXXIV, 62, 10; KUB XXXV, 21, I, 22; 43, III, 31; 45, II, 3; 46, 6; 48, III, 9; 49, 16; 51, II, 27; KUB XXXVI, 102, 2; 106, 2; KBo I, 1, 50'; 2, 27'; 3, 5'; 4, IV, 29; KBo III, 3, 17; 20, 10; 46, 39; 54, 9; KBo  IV, 10, 3'; KBo V, 3, I, 56; 9, IV, 12; KBo. IX, 4; 73, 13; HT 2, IV, 5; 37, 3; AboT 56, II, 25  

[220] ЕА 286: 19; 56; 287:31; 288:38; 289:24; 290:13.

[221] ЕА 254:34.

[222] ЕА 243:20; 246:7.

[223] ЕА 271:16; 298:27; 299:18; 24.

[224] EA 68:13, 18; 71:21; 29; 73:29, 33; 74:14; 21; 28; 36; 75:10; 76:18; 37; 77:25; 79:10; 20; 26; 81:13; 82:9; 83:17; 85:41; 73; 78; 87:21; 88:34; 89:32; 90:25; 59; 91:5; 24; 104:52; 54; 105:74; 108:62; 111:20; 112:46; 113:25; 116:38; 77; 117:58; 94; 118:38; 121:21; 127:8; 21; 46; 129:89; 130:38; 132:21.

[225] ЕА 146:22; 148: 43; 45.

[226] ЕА 144:26; 30.

[227] ЕА 189:11; 17.

[228] ЕА 195:27; 197:4; 11; 30.

[229] Hlb ‘aprm : KTU 4.48:1; 4.73:12; 4.346:7; 4.380:16; 4.610:26 ; Syria XXI, 143.

[230] RS 1603 (= PRU III, 3): 5-6; 1799 (= PRU VI, 112): 5; 10045: 1; 11724; 11790: 7; 11848: 12; 15109 (=PRU III, 102): 54; 16364: A7; 17232 (= PRU IV, 239): 2; 17238 (= PRU IV, 107): 7, 16; 17341 (= PRU IV, 161): 3'; 7'; 17349 B (= PRU IV, 87): 9'; 18148 (= PRU V, 88): A7; 19101 (= PRU IV, 287 s.): 16'.

[231] JEN V, 270: Ki-iš-A-mu-ur-ri, son of Ta-te-ni; JEN V, 409: Ṣilli-Kubi; JEN V, 157: Arad-Kubi и др.

[232] Хуритите са кавказки племена, разселили се в Анатолия, Горна Месопотамия и Северна Сирия. Основно население на Митани, значително- в Хетската империя и в Асирия. Говорят хуритски език, сроден на урартския и възможно днешния грузински. Участват в етногенеза на по-късните арменци, макар те да говорят на индоевропейски език.

[233] JEN V, 464.

[234] Хатушили I (ok. 1650-1620 г. пр. н.е.  – средна хронология или 1586-1556 г. пр. н.е. – къса хронология) е хетски цар, известен най-вече с твоа,ч е премества столицата на страната от Кушара (в днешния район Йозгат) в Хатуша (дн. Богазкьой).

[235] Касити са 12 души от отряда хабиру, почти 3 %. Единственият друг касит-хабиру, ако съдим по името, е Харби-Шипак от кореспонденцията между  вавилонския и асирийския цар (IV R 34, II, 5). Каситите също не са семити, а сродни на хуритите племена от планините Загрос. През XVI-XII в. владеят Вавилон.

[236] Zadok, Review of Salvini’s The prism, 1999-2000, pp 352-355.

[237] В договора между Шупилулиума I и Куртиваза (наричан още Шативаза), царя на Митани (XIV в. пр. н.е. : KBo I, I, 35 ff = ANET 206) и далеч по-известния договор между Хатушили III и Рамзес II (XIII в. пр. н.е.) : KBo I, 7, KUB III 121, KBo I, 25, KUB III, 2 § 18 = АNET 205); KBo II, 1, 27: ilani- meš ša-ameli SA.GAZ .

[238] Изх. 3 :18; 4:5; 5:3; 7:16; 9:1; 13; 10:3.

[239] Paus. Descr. I, 1, 4; Philostr. Vit. Apoll. VI, 3; Pseud.-Luc. Philopatr., IX, 14; Деян. 17:22-31. Вж. идеята за такъв паралел във Weippert , The Settlement, 1971, p. 70-71.

[240] KAV 42, II, 9.

[241] отбелязан в Loretz,  Habiru-Hebräer, 1984, р. 86.

[242] В текстовете от Угарит срещаме именно тази титла – rb ‘aprm (KTU 4.752:1).

[243] Bry,  Les „Hébreux”, 2008, р. 42.

[244] Бит. 40:17 – „земята на евреите” (הָעִבְרִים אֶרֶץ  erez ha ibrim);

[245] Loretz,  Habiru-Hebräer, 1984, р. 46.

[246] Филистимците (евр. פלשתים - pēlištim, познати в научната литература и с даденото им от египтяните име пелешет са един от „морските народи”, нахлули през XII в. пр. н.е. в Египет. Отблъснати при Рамзес III, те се заселват по южното крайбрежие на Ханаан, образувайки независима конфедерация от пет града-държави: Газа, Ашкелон, Ашдод, Екрон и Гат. Така всъщност те, а не евреите или техни предци се явяват единствените уседнали в района нашественици през този период, което е доказано и с генетичен анализ  (Michal Feldman et al. , Ancient DNA sheds light, 2019, pp. 1-11). Не е ясно дали са индоевропейси или не, ранните изследователи ги идентифицират с пеласги. Впоследствие тези завоеватели се претопяват в местното население, приемат дори езика му, но остават да доминират в района чрез името си. Последните филистимци са депортирани насилствено в Месопотамия от нововавилонския цар Навуходоносор II (605-562 г. пр. н.е.) ок. 604 г. пр. н.е.

[247] Противно на популярните и поддържани от библейските разкази представи, „завоюването на Ханаан” от евреите начело с Исус Навин е само мит, обслуждащ целите на национална консолидация и експанзия в далеч по-късното царство Юдея. Археологическите данни потвърждават, че масирано нашествие в Палестина през XIII в. пр. н.е., свързано с разрушаване на споменатите в Библията градове не е имало  (вж. Finkelstein & Silberman, The Bible Unearthed, 2002, pp. 79-90).

[248] Беер-Шеба: град в Южен Израел, северната част на пустинята Негев. Древното селище, разположено северозападно от съвременния град е със статут на „световно културно наследство” от ЮНЕСКО.

[249] Изреел: плодородна долина между планинските райони на Галилея и Самария и планината Кармел, достигаща до долината на Йордан. В древността е известна като „житница” на района, най-големият ѝ град е бил Мегидо.

[250] Първото споменаване на Израел като етнос в Победната стела на Мернептах (ок. 1208 г. пр. н.е.) в Тива: „Израел е опустошен и семето му вече го няма”(ред. 27, вж.  KRI, IV, 3 A/B, 19, 7; KRIT IV, 3 A/B, 19, 7, p. 15).

[251] Finkelstein & Silberman, The Bible Unearthed, 2002, pp. 105-122; Finkelstein & Mazar, The Quest for historical Israel, 2007, рр. 73-98; Dever,  Who were the early Israelites, 2008.

[252] Finkelstein & Silberman, The Bible Unearthed, 2002, pp. 119-120; Finkelstein & Mazar, The Quest for historical Israel, 2007, рр. 79: „ табуто върху свинете вече е било практикувано през периода Iron I”.

[253] Най-ранният корпус от библейски книги е формиран в Юдея при царуването на Йосия (ок. 649-609 г. пр. н.е.). Основната му цел е да обслужва провежданите от него религиозни реформи, административна централизация и външна експанзия за присъединяване на освободените от асирийско владичество земи на северния съсед – Израел. Втора основна редакция и допълнение този сборник претърпява във Вавилон (VI в. пр. н.е.) от еврейски жреци и книжовници.

[254] Галаад или Гилеад: хълмист район на изток от р. Йордан, днес в Йордания.

[255] Съд. 11:1.

[256] пак там 11:2.

[257] пак там 11:3.

[258] пак там 11:4-11.

[259] пак там 11:31.

[260] пак там 11:32-40.

[261] Bry,  Les „Hébreux”, 2008, р. 58; вж. също и Naʾaman, Ḫabiru and Hebrews, 1986, pp. 279-280.

[262] Съд. 9:4.

[263] пак там 9:1-6.

[264] Naʾaman, Ḫabiru and Hebrews, 1986, p. 281.

[265] Съд. 9:25.

[266] пак там 18:1-27.

[267] пак там 18:27.

[268] пак там 18:28-31.

[269] Naʾaman, Ḫabiru and Hebrews, 1986, p. 281.

[270] Томас Л. Томпсън (р. 1939) е американски библеист и теолог, но по-голямата част от академичната си кариера (1993-2009) прекарва в университета в Копенхаген, Дания. Първоначално следва католическо богословие в Тюбинген, Германия, но не успява да се дипломира - дисертацията му, критикуваща представите за историчност на „патриарсите” Аврам, Исаак и Яков е отхвърлена от преподавалия тогава там като професор кардинал Йозеф Ратцингер (бъдещият папа Бенедикт XVI). Защитава я в университета Темпъл (САЩ) Въпреки това, поради господстващите в американските академични среди консервативни и фундаменталистки настроения той не успява да получи преподавателска катедра. Затова е принуден да се препитава в продължение на десетилетия като учител, портиер и бояджия.

[271] Thompson, The Mythic Past, 1999, р. 206.

[272] Thompson, The Mythic Past, 1999, рр. 200-210. Хасмонеите (167/140-37 г. пр. н.е.) , наричани още Макавеи („Чуковете”) са фамилия еврейски свещеници, лидери на успешно еврейско въстание срещу имерията на Селевкидите. Резултат от него е установяването на теократична държава със столица Йерусалим, в която те стават управляваща династия. Впоследствие тя се елинизира силно, изпада в зависимост от Рим и накрая е детронирана от Марк Антоний и Октавиан, които поставят на престола протежето си Ирод Велики (37-4 г. пр. н.е.).

[273] Арам-Дамаск е сирийска държава на арамеите (X в. – 733/732 г. пр. н.е.). Основането му в средата на X в. пр. н.е. се приписва на Ризон I, след като той отхвърля сюзеренитета на Хадад-Езер, цар на Цоба. Най-известният ѝ владетел е Хазаел. Унищожена е от царя на Асирия Тиглатпаласар III (745-727 г. пр. н.е.) при един от завоевателните му походи.

[274] Хазаел (или Азаил, ок. 840-800 г. пр. н.е.): цар на Арам-Дамаск. След битката при Рамот-Гилеад срещу израелско-юдейска коалиция превръща в първостепенна регионална сила, завладява големи части от Израел, отразява успешно асирийски нападения и обсажда столицата на Юдея – Йерусалим. Освен в Билията и стелата от Дан е споменат в надписи върху украшения за колесница, открити на гръцките острови Самос и Евбея.

[275] Йорам (ок. 851-842 г. пр.н.е.): владетел на палестинското царство Израел, убит в битката при Рамот Гилеад (стелата от Дан) или след поражението от военачалника си Йеху (или Ииуй, ок. 841-814 г. пр. н.е.), който вдига метеж срещу него (според Библията).

[276] Ахазия (или Охозия, ок. 842-841 г. пр. н.е.): цар на Юдея, съгласно двете версии по-горе съдбата му е същата като тази на Йорам от Израел (вж. и  2 Летоп (гр. и слав. 2 Паралип.) 21:16-17).

[277] вж. 2 Цар. (гр. и слав. 4 Цар.): 8:28; 13:3; 12:17-18. Библейските автори приписват убийството на двамата царе на военачалника Йеху :(2 Цар. (гр. и слав. 4 Цар.): 9:15-28. Не можем да кажем кой от двата източника отразява коректно историческите събития. Възможно е Хазаел да си приписва смъртта на враговете си като безспорен резултат от причинения им от него разгром. Но е възможно и библейският разказ да е фолклорна легенда.

[278] Черният обелиск на Салманасар III (859-824 г. пр. н.е.) - COS 2.113F (= ANET 278–281); каменната плоча на Адад-Нирари III (811-783 г. пр. н.е.) от Калах - I R 35, I (= ARAB I, 738; ANET 281): 12; Аналите на Тиглатпаласар III – RINAP I, 21 (=III R 2, pl X): 3’; RINAP I, 22:3´; 42:6´; 15´; 44:17´; 49 rev. 4; 9; 50 rev. 4.

[279] Athas, Tel Dan, 2003, p. 298.

[280] RINAP I, 42:7´; 49 rev. 3; 50 rev. 3.

[281] RINAP I, 47 obv. 3; 26; 51:3; 19; 52:3.

[282] RINAP I, 6:8; 14:5,;8, 9; 17:5; 26:4; 7; 27:1; 35, I:5´; 12´; 47 obv. 29; 34; 51:20.

[283] Изх. 16:31; 40:38; Лев. 10:6; 17:8; 10; 22:18; Числ. 20:29;

[284] Бит. 46:27; Изх. 19:3; Ис. 2:5; 8:17; 10:20; 14:1; 29:22; 46:3; 48:1; 58:1.

[285] 2 Сам. (гр. и слав. 2 Цар.) 7: 6-15; 1 Цар. (гр. и слав. 3 Цар.) 12:19; 26; 14:8; 10; 2 Летоп. (гр. и слав. 2 Паралип.) 21:7; Йерем. 21:11-12.

[286] Athas, Tel Dan, 2003, p. 300.

[287] вж. Thompson, The Mythic Past, 1999, р. 203-205; Gmirkin, Tools slippage, 2002, pp. 293-302; Athas, Tel Dan, 2003, p. 221-226, 271-279; 298-309: особено „b’t dwd трябва да се разглежда като топоним, а не като препратка към династия на Давид” (р. 226);  „в надписа от Тел Дан b’t dwd е топоним” (р. 300); „надписът от Тел Дан не ни дава доказателство за един исторически Давид” (р. 309).

[288] Finkelstein & Mazar, The Quest for historical Israel, 2007, р. 107.

[289] В никой египетски писмен паметник от ранножелязната епоха няма сведение египетски фараон да е дал дъщеря си за жена на ханаански племенен вожд (противно на библейските твърдения в 1 Цар. (гр. и слав. 3 Цар.) 3:1; 7:8-12; 9:16; 24; 1 Летоп. (гр. и слав. 1 Паралип.) 8:11. Дори аналите на Шешонк I (библ. Шишак, 942-922 г. пр. н.е.) – портала от Бубастис, стелата от Мегидо,  не се споменава никакво обсаждане и плячкосване на Йерусалим, описание на каквото имаме в 1 Цар. (гр. и слав. 3 Цар.) 14:25-26; 2 Летоп. (гр. и слав. 2 Паралип.) 12:2-9.

[290] Finkelstein & Silberman, The Bible Unearthed, 2002, pp. 128-145, особено р. 135; Finkelstein & Mazar, The Quest for historical Israel, 2007, рр. 101-139;

[291] Finkelstein & Mazar, The Quest for historical Israel, 2007, р. 139.

[292] Finkelstein & Silberman, David and Solomon, 2006, p. 68; Finkelstein & Silberman, The Bible Unearthed, 2002, p. 143. Колегата на Финкелщайн, Амихай Мазар предлага 20 000 души, но подобна оценка е явно преувеличена (Finkelstein & Mazar, The Quest for historical Israel, 2007, рр. 104, 134).

[293] 1 Сам. (гр. и слав. 1 Цар.) гл. 16-21.

[294]  пак там 22:1-2.

[295]  пак там 23:19.

[296] пак там 23:14; 24:1.

[297] пак там 23:13-28; 24:1-22; 26:1-25. Разбира се в благочестивата редакция водач на преследвачите е самият Саул, Давид се промъква скришом до него всеки път успешно и вместо да го убие, води с него сантиментални разговори.

[298] пак там 25:10.

[299] пак там 25:11.

[300] пак там 25:7-8.

[301] пак там 25:1-42. Разбира се, историята е претърпяла и неизбежната редакторска намеса с цел да се оневини основателят на царство Юдея. Така Набал е представен като държащ се извънмерно арогантно, не бива умъртвен от нападналия го с две трети от хората си Давид, а умира от удар, съпругата му Абигаил става наложница на Давид доброволно и т.н.

[302] вж. пак там 21:1-8.

[303] пак там 23:1; 5.

[304] Гат (днешният Тел ес Сафи или Тел Цафит) е древен филистимски град, разположен по средата между Йеруслаим и Ашкелон, на границата между крайбрежната низина и района на Юдейските хълмове (Шефела). Името на царя на Гат  е близко по звучене до това на Анхиз, бащата на Еней от Омировата Илиада (XX, 239), което придава донякъде вид на автентичност на свързаните с него истории. Друг белег на запазена в разказите достоверност е, че през епохата на разцвет на Юдея, когато най-рано са записани и компилирани тези разкази VII-VI в. пр. н.е. Гат е западнало селище в сянката на съседния Ашдод. Причината е опустошаването на Гат от дамаския цар Хазаел през IX в. пр. н.е. Преди това обаче, именно през XI-X в. пр. н.е., когато са ситуирани легендите около разбойника Давид, Гат е водещ филистимски град-държава с площ от 20-30 хектара (вж. Finkelstein & Mazar, The Quest for historical Israel, 2007, р. 18; 135.

[305] пак там 27:1-6.

[306] пак там 27:8-9

[307] пак там 30:24.

[308] пак там 30:26; 31.

[309] пак там 28:1-2; 29:1-3;

[310] 2 Сам. (гр. и слав. 2 Цар.) 2:1-7. Хеброн е древен еврейски племенен център в района на Западния бряг на р. Йордан, на 30 км южно от Йерусалим.

[311] Naʾaman, Ḫabiru and Hebrews, 1986, p. 281.

[312] 2 Сам. (гр. и слав. 2 Цар.) 2:8-32; 3:1; 6-39; 4:1-8. Вж. Finkelstein & Silberman, David and Solomon, 2006, p. 65: „възможно е царуванията на Саул и Давид да са се застъпвали”.

[313] пак там 5:6-9.

[314] 1 Цар. (гр. и слав. 3 Цар.) 11:23-24.

[315] 1 Сам. (гр. и слав. 1 Цар.) 14:21-22

[316] пак там 29:1-3.

[317] 2 Сам. (гр. и слав. 2 Цар.) 20:1-22.

[318] пак там 20:14. В гръцката Септуагинта (LXX) и придържащите се към нея преводи фразата е изопачена с неверен превод: „отбрани момци”.

[319] Вениаминити или по-точно „Bini-Y(Ḫ)amina (синовете на дясната страна)” са древен племенен съюз аморити-полуномади. Споменават се още в текстовете от Мари (XIX-XVIII в. пр. н.е. - ARM I, 42, 29; ARM II, 26; ARM XXII, 328, III, 16; A.3080, 21; A.2560, 7 и др.) заедно с Bini-Sim’al („синовете на лявата страна). Имената си двете групи носят по географска причина: едните живеят на десния (южен) бряг на р. Ефрат, а другите на левия (северен). Редица големи държавници на Северна Месопотамия произхождат от вениаминитите (техния клан Haddu): Ила-Кабкабу от Терка (средата на XIX в. пр. н.е.), синът му Шамши-Адад I (началото на XVIII в. пр. н.е.), който се възкачва на трона на Асирия и основава династия продължила с наследниците му Ишме-Даган, Мут-Ашкур и Асинум до последната четвърт на века, както и синът му Ясмах Адад, царувал над Мари (първата четвърт на XVIII в. пр. н.е.).

Впоследствие част от вениаминитите се озовава в Палестина, където е абсорбирана в еврейската общност. Изкушаващо е да се предположи, че посоченият за основател на еврейската държавност в Израел Шаул бен Киш (кр. На XI- нач. на X в. пр. н.е.), ако е бил реална историческа личност е избран за цар поради древната владетелска традиция на своето племе. Предполага се, че територията им е била западно т Йордан, около Гибеон и Йерихон.

[320] Ефраим е племе от древноеврейския съюз, с предполагаеми територии на запад от Йордан в централната част на Ханаан и северно от вениаминитите. Техни култови и политически центрове са Бетел („домът на бога Ел”) и Бет-Хорон („домът на бога Хорон”). Диалектът им се различава от този на съседите им (Съд. гл. 12).

[321] Съд. 3:26-27; вж. Ис. Нав. 15:10.

[322] Вж. Naʾaman, Ḫabiru and Hebrews, 1986, p. 283-285. Нааман дори издига хипотезата, че Шеба бин Бишри е роднина на първия цар на Израел Шаул (Саул) и затова е преследван от новия владетел Давид. Доколкото историчността на Шаул и отношението на основаната от него държавност към Юдея са тема, която не може да стъпи здраво на историческа основа тази част от реконструкцията му следва да се счита за недоказана. Най-вероятно „обединена монархия Израел” никога не е съществувала. Двете царства Израел и Юдея са се развивали паралелно от самото начало- вж. Finkelstein & Silberman, The Bible Unearthed, 2002, pp. 70, 124, 143-145, 150-168; Finkelstein & Mazar, The Quest for historical Israel, 2007, р. 10-12, 102-103, 107-116.

[323] 1 Сам. (гр. и слав. 1 Цар.)  4:5-6; 13:2-3.

[324] пак там 4:6; 9; 13:3; 19; 14:11: „ето, евреите излизат от дупките си, където се бяха скрили”; 29:3.

[325] Naʾaman, Ḫabiru and Hebrews, 1986, p. 279.

[326] Naʾaman, Ḫabiru and Hebrews, 1986, p. 280.

[327] Finkelstein & Silberman, David and Solomon, 2006, p. 46.

[328] Finkelstein & Silberman, David and Solomon, 2006, p. 53.

[329] Bry,  Les „Hébreux”, 2008, р. 58.

[330] Finkelstein & Silberman, David and Solomon, 2006, p. 32.

[331] Бит. гл. 11-14.

[332] Тахарка (690-664 г. пр. н.е.) е египетски фараон от XXV династия (744-656 г. пр. н.е.) на Третия преходен период. Династията е от нубийски произход, обединява временно Египет и родината си – царството Куш в северен Судан. Тахарка се опитва да присъедини отново Палестина към египетската сфера на влияние, за което воюва с асирийския цар Асархадон (680-669 г. пр. н.е.). Претърпява поражение от него, като асирийците нахлуват в Египет, завоюват Делтата и стигат до Мемфис. В Библията е споменат като „етиопският цар Тирхак (2 Цар. (гр. и слав. 4 Цар.) 19:9; Ис. 37:9).

[333] Нехо II (610-595 г. пр. н.е) e фараон от XXVI египетска династия (664-525 г. пр. н.е.). За да обезопаси Египет, помага на Асирия, срещу Нововавилонското царство. При похода си през Палестина е пресрещнат от претендиращия за обединител на страната юдейски цар Йосия (640/639-609 г. пр. н.е.). В жестоката битка при Мегидо (609 г. пр. н.е.) юдеите са тотално разбити, Йосия е убит, а градът завинаги остава в историята на религиите, давайки ѝ понятието Армагедон (har Megido – “хълмовете на Мегидо”). След като е победен от Навуходоносор II (605-652 г. пр. н.е.) при Кархемъш (605 г. пр. н.е.), Нехо се оттегля от района, осигурил временно безопасността и мира на Египет. Поддържайка дружески отношения с гръцките полиси, разчита в походите си основно на техни наемници, както и на финикийския флот. По негово време финикийски моряци на служба при него извършват епично тригодишно плаване около Африка (Херодот, История, IV, 42). Библейските разкази с негово участие за събитията касаещи Юдея са в 2 Цар. (гр. и слав. 4 Цар.) 23:29-:30; 2 Летоп. (гр. и слав. 2 Паралип.) 35:20-25.

[334] Елефантина или Елефантине (др. ег. Абу – столица на нома Та-Сети, дн. Гезирет-Асуан в чертите на гр. Асуан) е остров непосредствено след първите прагове на р. Нил с едноименен град. Там в епохата на персийското владичество (VI-IV в. пр. н.е.), а възможно и отпреди това има наемен гарнизон от евреи и арамеи. Тяхната локална общност e оставила е значителен брой писмени паметници върху папирус, най-вече лична и официална кореспонденция. Местните евреи също са почитатели на Яхве (YHW, локално произношение Яху) и поддържат активна връзка с Йерусалимския храм, въпреки,че имат свой собствен. Те обаче не са така засегнати от пуристките монотеистични реформи и наред с него почитат съгласно  стародавната народна традиция и други божества: неговата богиня- съпруга Анат-Яху , Бетел, Анатбетел. По темата вж. Bezalel Porten - The Elephantine Papyri in English Three Millennia of Cross-Cultural Continuity and Change, Leiden- Boston- Köln, E.J. Brill, 1996.

[335] Саиска епоха е алтернативно название за управлението на XXVI династия по името на столицата – града Саис (др. ег. Зау) в Делтата на Нил. Наричана е още Саиски Ренесанс, тъй като освен с последните опити да бъде възстановена империята в Азия е свързана с творческо пресъздаване на древните образци в литературата, изкуството, религията и обществения живот.

[336] Редфорд демонстрира,че ономастиката, топонимията и описваните в историята за Йосиф (Бит. гл. 37-41) реалии касаещи Египет съответстват не на обстановката през епохата на Новото царство след прогонването на хиксосите (XV-XIII в. пр. н.е.), а на далеч по-късната Саиска епоха (VII-VI в. пр. н.е.), когато Юдея вече е отдавна утвърдена държава. Самата основна сюжетна линия напомня късноегипетските литературни образци: вж. Redford, A study of the story of Joseph, 1970, рр. 192-195, 197, 199, 200-208, 225-231, 235, 238-243, като заключението е: „наличните към момента доказателства обвързват фона на историята за Йосиф към Саиския период” (пак там, р. 243).

[337] Доналд Брюс Редфорд (р. 1934 г.) е канадски египтолог и археолог, професор в Пенсилванския университет (САЩ). Ръководи важни разкопки в Карнак и Мендес. Специалист по взаимоотношенията между Египет и Леванта в древността.

СЪКРАЩЕНИЯ:

 

AB: Assyriologische Bibliothek (Leipzig 1881 -1933); NF = Neue Folge, 1-2 (1933)

ABoT: K. Balkan, Ankara Arkeologji Müzesinde bulunan Bogazköy Tabletleri (Bogazköy Tablets in the Archaeological Museum in Ankara, Istanbul 1948)

ANET: J. B. Prichard, Ancient Near Eastern Texts Relating to the Old Testament (Princeton 1950- 1 ed.; 1955- 2-ed.; 1969-3- 3 ed.)

ARAB: D. D. Luckenbill, Ancient Records of Assyria and Babylonia (Chicago 1926/27)

ARM: Archives royales de Mari (Paris 1949 ff.)

ARMT: Archives royales de Mari, traduction (Paris 1950 ff.)

BASOR: Bulletin of the American Schools of Oriental Research (New Haven 1919 ff.)

BE: The Babylonian Expedition of the University of Pennsylvania (Philadelphia 1893 ff.)

BIN: Babylonian lnscriptions in the Collection of J. B. Nies (New Haven 1917 ff.)

BM: Museum siglum of the British Museum, London

C: Museum siglum Chicago Oriental Institute

COS : W. W. Hallo and K. Lawson Younger, The Context of Scripture, 3 vols. (Brill 1997, 2000, 2002)

CTH: E. Laroche, Catalogue des textes hittites (Paris, 1971)

EA : J. A. Knudtzon, Die El-Amarna-Tafeln (= VAB II, Leipzig 1915)

HSS: Harvard Semitic Series (New Haven, 1978 ff)

HT : L.W. King, Hittite Texts in the Cuneiform Character from Tablets in the British Museum (London 1920)

Iraq : Iraq (British School of Archaeology in Iraq) (London 1934 ff.)

ITT (aka FYI) : Inventaire des tablettes de Tello

JEN : Joint Expedition with the Iraq Museum at Nuzi (= Publications of the Baghdad School. Texts, 1-6, Paris/Philadelphia 1927-1939)

K : Museum siglum of the British Museum in London (Kuyunjik)

KAV: Otto Schroeder - Keilschrifttexte aus Assur, Verschiedenen Inhalts, Leipzig, J.P. Hinrichsche  Buchhandlung, 1920

KBo. : Keilschrifttexte aus Boghazköi (Bd. 1-22 in WVDOG, Leipzig/Berlin 1916 ff.)

KRI: Kenneth A. Kitchen - Ramesside Inscriptions. Historical and Biographical (Oxford, 1975-1990)

KRIT: Kenneth A. Kitchen - Ramesside Inscriptions. Translated and Annotated  (Oxford, 1993 ff )

KTU : M. Dietrich/ O. Loretz/ J. Sanmartín, Die keil-alphbetischen Texte aus Ugarit (= AOAT 24/1, 1976)

KUB : Keilschrifturkunden aus Boghazköi (Berlin 1921 ff.)

LAPO : Littératures anciennes du Proche-Orient (Paris, Les Éditions du Cerf, 1967 ff)

MIFAO: Les Mémoires publiés par les membres de l'Institut français d'archéologie orientale [Le Caire, 1902 ff]

MSL: Materialien zum sumerischen Lexicon (Roma: Scripta pontificii instituti biblici, 1937ff.). From 1970: Materials for the Sumerian Lexicon (Roma: Scripta pontificii instituti biblici, 1970ff.).

MVAG (aka MVAeG) : Mitteilungen der Vorderasiatischen (ab 1922: Vorderasiatisch-Agyptischen) Gesellschaft (Berlin/Leipzig 1896 ff.)

OBI: Hermann Volrath Hilprecht, Old Babylonian Inscriptions, chefly from Nippur, Philadelphia, 1983 [American Philosophical Society Transactions, new ser. v. 18, pt. 1, 4; The Babylonian expedition of the University of Pennsylvania; Series A: Cuneiform texts ; v. 1]

OIP : Oriental Institute Publications (Chicago 1924 ff.)

PAM: Museum siglum of the Palestine Archaeological Museum, Jerusalem

Paus. Descr. : Павзаний, Описание на Елада

PBS : University of Pennsylvania, Publications of the Babylonian Section (Philadelphia 1911 ff.)

pHarris: Collection siglum of the papyri collected by Anthony Charles Harris (1790–1869) and bought after his death by the British Museum.

Philostr. Vit. Apoll. : Филострат, Животът на Аполоний от Тиана

pLeiden: Siglum designation of a papyrus in the Leiden Museum collection

PRU : Palais royal d'Ugarit. Mission de Ras Shamra (Paris 1956 ff.)

Pseud.-Luc. Philopatr:  Псевдо-Лукиан, Филопатрида

pTurin: Siglum designation of a papyrus in the Turin Museum collection

R : H. Rawlinson et al., The Cuneiform Inscriptions of Western Asia, I-V (London 1861-1909); обичайно в научната литература тук номерът на тома се цитира преди буквената референция, напр: I R = vol. 1 (1861); III R= vol. 3 (1870)

RA : Revue d'Assyriologie et d'Archéologie Orientale (Paris 1886 ff.)

RINAP : The Royal Inscriptions of the Neo-Assyrian Period (Winona Lake, Eisenbrauns, 2011 ff)

RS : Museum siglum of the Louvre and Damascus (Ras Shamra)

SMN : Museum siglum of the Semitic Museum of the Harvard University (Nuzi Tablets) Ḫḫāū  ArOr: Archiv Orientalni (Prague)

Syria : Syria. Revue d'art oriental et d'archéologie (Paris 1920 ff.)

TAD : B. Porten and A. Yardeni, Textbook of Aramaic Documents from Ancient Egypt

TCS : Texts from Cuneiform Sources (New York 1966 ff.)

ТТ: Tomb designation for Theban Necropolis (New Kingdom).

Urk: Urkunden des ægyptischen Altertums (Leipzig et al., 1932-1961)

VAT : Museum siglum of the Vorderasiatisches Museum, Berlin (Vorderasiatische Abteilung. Tontafeln)

YOS : Yale Oriental Series, Babylonian Texts (New Haven (CU) , 1915 ff.)

Бит.: Библия, Стар Завет, кн. Битие – първа книга на Тората (Петокнижието), приписвана на Моисей

Втор.: Библия, Стар Завет, кн. Второзаконие – пета книга на Тората (Петокнижието)

Деян.: книга Деяния на апостолите в Новия завет на християнската Библия

Езр.: Библия, Стар Завет, кн. на Ездра –  част от раздел Кетувим (Писания) в еврейската Библия

Изх.: Библия, Стар Завет, кн. Изход – втора книга на Тората (Петокнижието)

Ис.: Библия, Стар Завет, книга приписвана на пророка Исая; – част от раздела Невиим

Ис. Нав.: Библия, Стар Завет, книга приписвана на пророка Исус Навин (Йешуа бин Нун); – част от раздела Невиим Ришоним (Ранни пророци) в еврейската Библия

Йерем.: Библия, Стар Завет, книга приписвана на пророка Йеремия – част от раздела Невиим Ахароним (Късни пророци)

Йон.: Библия, Стар Завет, книга приписвана на пророка Йона – част от раздела Невиим Трей Асар (Дванадесетте „малки” пророци) в еврейската Библия, където всички те се считат за една книга

Лев.: Библия, Стар Завет, кн. Левит– трета книга на Тората (Петокнижието)

Летоп.: Библия, Стар Завет, книги Летописи (или Хрон. Хроники); в гръцките и славянски преводи на Библията са наречени Паралипоменон (Пар., букв. „пропуснато”); при евреите формират една единствена книга

Сам.: Библия, Стар Завет, книги на Самуил, съответстват на 1 и 2 книги на Царете в християнската традиция, част от раздела Невиим Ришоним

Неем.: Библия, Стар Завет, кн. на Неемия –  част от раздел Кетувим, до XVI в. едно цяло с книгата на Ездра

Софон.: Библия, Стар Завет, книга приписвана на пророка Софония  – част от раздела Невиим Трей Асар

Съд.: Библия, Стар Завет, кн. Съдии на Израел  – част от раздела Невиим Ришоним

Цар.: Библия, Стар Завет, книги на Царете; у евреите книги 1 и 2 Цар. се наричат книги 1 и 2 на Самуил, а 1 и 2 Цар. съответстват на книги 3 и 4 Цар. в християнската традиция

Числ.: Библия, Стар Завет, кн. Числа – четвърта книга на Тората (Петокнижието)

ЛИТЕРАТУРА

КНИГИ

1. Allbright, William Foxwell - From Stone Age to Christianity: Monotheism and the historical process, Baltimore, John Hopkins Press, 1940

2. Athas, George - The Tel Dan Inscription: A Reappraisal And a New Interpretation, London-New York, Sheffield Academic Press, 2003

3. Biblia Hebraica Stuttgartensia (5 editio, ediderunt K. Elliger, W. Rudolph), Stuttgart, Deutsche Bibelgesellschaft, 1997

4. Birch, Samuel O.  - Facsimile of an Egyptian Hieratic papyrus of the reign of Ramses III, now in the British Museum, London, British Museum, 1876

5. Black, Jeremy, Andrew George, Nicholas Postgate (eds.) - A concise dictionary of Akkadian, Wiesbaden, Harrassowitz Verlag, 2000

6. Böhl, Franz - Kanaanäer und Hebräer : Untersuchungen zur Vorgeschichte des Volkstums und der Religion Israels auf dem Boden Kanaans, J. C. Hinrichs'sche Buchhandlung, 1911

7. Breasted, James Henry - Ancient Records of Egypt: Historical Documents from the Earliest Times to the Persian Conquest.Volume II. The Eighteenth dynasty / Volume III. The Nineteenth dynasty, Chicago(IL), University of Chicago Press, 1906

8. Bryce, Trevor - The Kingdom of the Hittites, Oxford, Oxford University Press, 2005

9. Bryce, Trevоr - The Routledge Handbook of The Peoples and Places of Ancient Western Asia, London-New York, Routledge, 2009

10. Cambridge Ancient History, vol. II, part 1. The Middle East and the Aegean region ( c. 1800- 1380 BC) , Cambridge, Cambridge University Press, 2006 ( eds: Iorwerth Eiddon Stephen Edwards, Cyril John Gadd, Nicholas Geoffrey Lemprière Hammond, E. Sollberger)

11. Caminos, Ricardo A. - Late Egyptian Misscelanies, London, Oxford University Press - Geoffrey Cumberlege, 1954

12. Chabas, François - Mélanges égyptologiques, comprenant onze dissertations sur differents sujets, Chalon-sur-Saone - Paris, J. Dejussieu - Benjamin Duprat, 1862 [Les Hebreux en Egypte, pp 42-54]

13. Couyat Jules, Pierre Montet - Les inscriptions hiéroglyphiques et hiératiques du Ouâdi Hammâmât [MIFAO 34], Le caire, Institut français d'archéologie orientale, 1912

14. Davies, David Peter - The taking of Joppa, Durham, Durham University, 2003 [M.Phil. thesis in Archaeology]

15. Delitzsch, Friedrich - Sumerisches Glossar, Leipzig, J. C. Hinrichs'sche Buchhandlung, 1914

16. Dever, William G.  - Who were the early Israelites and where did they come from?, Grand Rapids (MI), William B. Eerdmans Publishing Company, 2008

17. Finkelstein, Israel; Silberman, Neil Asher - The Bible Unearthed. Archaeology's New Vision of Ancient Israel and the Origin of Its Sacred Text, New York, Touchstone- Simon & Shuster, 2002

18. Finkelstein, Israel; Silberman, Neil Asher - David and Solomon: In Search of the Bible's Sacred Kings and the Roots of the Western Tradition, New York - London - Toronto - Sidney, Free Press, 2007

19. Finkelstein, Israel; Mazar, Amihai - The Quest for the Historical Israel: Debating Archaeology and the History of Early Israel, Leiden-Boston, Brill, 2007

20. Foxvog, Daniel A. - Elementary Sumerian Glossary, Los Angeles., Cuneiform Digital Library Initiative - UCLA, 2010 https://cdli.ucla.edu/pubs/cdlp/cdlp0003_20160104.pdf

21. Gardiner, Alan H. - Ancient Egyptian Onomastica. Text,  Volume I, Oxford, Oxford University Press, 1947

22. Halloran, John A.  – Sumerian Lexicon, Los Angeles, Sumerian Language Page, 2018 [version 3.0 https://www.sumerian.org/sumerian.pdf]

23. Hebrew-English Interlinear ESV Old Testament: Biblia Hebraica Stuttgartensia (BHS) and English Standard Version, Wheaton (IL), Crossway, 2013

24. Helck, Wolfgang; Otto, Eberhard; Westendorf; Wolfhart - Lexikon der Ägyptologie - Band I (A - Ernte); Band II (Erntefest - Hodjedef), Wiesbaden, Otto Harrassowitz, 1975; 1977

25. Hogan, Peter & Tara - Sumerian Cuneiform English Dictionary MUGSAR     (http://mugsarsumerian.com/default.htm ]

26. Jirku, Anton - Die Hauptprobleme der Anfangsgeschichte Israels,  Gütersloh, C. Bertelsmann, 1918

27. Kitchen, Kenneth A.  - Ramesside Inscriptions, Historical and Biographical. Volume I. Ramesses I, Sethos I, and Contemporaries / Volume IV. Merenptah and the Late Nineteenth Dynasty/ 1983, Volume VI. Ramesses IV to XI and contemporaries, Oxford, B.H. Blackwell Ltd., 1975, 1983

28. Kitchen, Kenneth A.  - Ramesside Inscriptions, Translated and Annotated. Translations. Volume I. Ramesses I, Sethos I, and Contemporaries/ Volume IV. Merenptah and the Late Nineteenth Dynasty, Oxford-Cambridge (MA), Blackwell Publishers, 1993, 2003

29. Kittel, Rudolf - Geschichte des Volkes Israel: I Band, Gotha, Leopold Klotz Verlag, 1923

30. Lemche, Niels Peter - Early Israel, Leiden,  E. J. Brill, 1985

31. Lemche, Niels Peter - Historical dictionary of Ancient Israel, Lanham (MA), Scarecrow Press, 2004

32. Loretz, Oswald - Habiru-Hebräer. Еine sozio-linguistische Studie über die Herkunft des Gentiliziums 'ibrî vom Appellativum ḫabiru, Berlin-New York, Walter de Gruyter, 1984

33. Montet, Pierre - L'Egypte et la Bible, Neuchatel, Delachaux Et Niestlé, 1959, Neuchatel, Delachaux Et Niestlé, 1959

34. Moran, William L. - The Amarna Letters, edited and translated, Baltimore (MD), John Hopkins University Press, 1992

35. Pritchard, James B. - Ancient Near Eastern Texts relating to the Old Testament, Princeton (NJ), Princeton Univerity Press, 1969 [3-rd edition with supplement]

36. Rainey Anson F.; Schniedewind, William M.; Cochavi-Rainey; Zipora - The El-Amarna correspondence : a new edition of the cuneiform letters from the site of El-Amarna based on collations of all extant tablets. Volume 1-2, Leiden-Boston, Brill, 2015

37. Redford Donald B. - A Study of the Biblical Story of Joseph (Genesis 37-50) (Supplements to Vetus Testamentum, Vol. XX), Leiden, E.J. Brill, 1970

38. Strong, James - The exhaustive concordance of the Bible: showing every word of the text of the common English version of the canonical books, and every occurrence of each word in regular order; together with A comparative concordance of the authorized and revised versions, including the American variations; also brief dictionaries of the Hebrew and Greek words of the original, with references to English words, New York, Eaton & Mains / Cincinnati, Jennings & Graham, 1890

39. Tadmor, Hayim, Shigeo Yamada - The Royal Inscriptions of Tiglath-pileser III, King of Assyria (744-727 BC) and Shalmaneser V (726-722 BC), Winona Lake (IN), Eisenbrauns, 2011

40. Thompson, Thomas L. - The Mythic Past: Biblical Archaeology And The Myth Of Israel, New York, Basic Books, 1999

41. Toorn, Karen van der - Family Religion in Babylonia, Ugarit and Israel: Continuity and Changes in the Forms of Religious Life, Leiden - New York, Koln, E.J. Brill, 1996

42. Vaux, Roland de - Historia Antigua de Israel. Tomo I: Desde los origenes a la entrada en Canaan, Madrid, Ediciones Cristianidad, 1975

43. Weippert, Manfred - The Settlement of the Israelite Tribes in Palestine. A critical survey of recent scholarly debate, London-Edinburgh, Allenson-Breckinridge Books, 1971

44. Young, Gordon D. (ed.) - Ugarit in Retrospect: Fifty Years of Ugarit and Ugaritic, Winona Lake (Indiana), Eisenbrauns, 1981 (The proceedings of the international symposium commemorating the 50th anniversary of the discovery of Ras Shamra-Ugarit, held at Madison, Wisconsin, under the auspices of the Middle West Branch of the American Oriental Society, February, 1979)

45. История Древнего Востока. Зарождение древнейших классовых обществ и первые очаги рабовладельческой цивилизации. Том 1: Месопотамия/ Том 2: Передняя Азия, Египет, Москва, Наука, 1983 -1988 (ред. И. М. Дьяконов, Г. М. Бонгард-Левин)

СТАТИИ

1. Albright, William Foxwell – Review of Die Wanderungen der Hebräer im 3. und 2. Jahrtausend v. Chr by Anton Jirku [Journal of the American Oriental Society Vol. 48 (1928), pp. 183-185]

2. Albright, William Foxwell - The Smaller Beth-Shan Stele of Sethos I (1309-1290 B. C.) [Bulletin of the American Schools of Oriental Research,No. 125 (Feb., 1952), pp. 24-32]

3. Borger, Riekele - Das Problem der ʿapīru („Ḫabiru”) [Zeitschrift des Deutschen Palästina-Vereins (1953-), Bd. 74, H. 2 (1958), pp. 121-132]

4. Bottero, Jean  – Ḫabiru [Erich Ebeling, Bruno_Meissner (begr.) - Reallexikon der Assyriologie. Band IV (Ḫa-a-a - Hystaspes), Berlin - New York, Walter de Gruyter, 1972-1975, ss. 14-27]

5. Bry, Paul - Les „Hébreux” dans la Bible : ibrîm et habiru [Semitica et Classica, 1 / 2008, p. 39-60]

Bryce, Trevor R.  - Tette and the Rebellions in Nuhassi [Anatolian Studies, Volume 38, December 1988, pp 21 - 28]

6. Chiera, Edward - Ḫabiru and Hebrews [The American Journal of Semitic Languages and Literatures Vol. 49, No. 2 (Jan., 1933), pp. 115-124]

7. Dhorme, Édouard - Les Habirou et les Hébreux [Revue Historique, T. 211, Fasc. 2 (1954), pp. 256-264]

Feldman, Michal, Daniel M. Master, Raffaela A. Bianco, Marta Burri, Philipp W. Stockhammer, Alissa

8. Mittnik, Adam J. Aja; Jeong, Choongwon; Krause, Johannes - Ancient DNA sheds light on the genetic origins of early Iron Age Philistines [Science Advances  03 Jul 2019: Vol. 5, no. 7; pp. 1-11; eaax0061: https://advances.sciencemag.org/content/5/7/eaax0061]

9. Gmirkin, Russell - Tools slippage and the Tel Dan inscription [Scandinavian Journal of the Old Testament: An International Journal of Nordic Theology, 16/2 (2002), pp. 293-302]

10. Goetze, Albrecht - The City Khalbi and the Khapiru People [Bulletin of the American Schools of Oriental Research, No. 79 (Oct., 1940), pp. 32-34]

11. Guillaume, A.  - The Ḫabiru, the Hebrews, and the Arabs [Palestine Exploration Quarterly, 78:2 (1946);pp. 64-85]

12. Gustavs, Arnold  - Der Gott Habiru in Kerkuk [Zeitschrift für die Alttestamentliche Wissenschaft, Volume 58, Issue 1-2 (1941); ss. 158-159]

13. Jack, J. W.  - New Light on the Habiru-Hebrew Question [Palestine Exploration Quarterly, 72:3 (1940), pp. 95-115]

14. Langdon, Stephen H.  - The Habiru and the Hebrews: New Material in the Problem [The Expository Times, Volume 31.7 (April 1920): pp. 324-329]

15. Lemche, Niels Peter - ‘Hebrew’ as a national name for Israel [Studia Theologica - Nordic Journal of Theology, 33:1 (1979), рр 1-23]

16. Lewy, Julius - Ḫabirū and Hebrews [Hebrew Union College Annual, Vol. 14 (1939), pp. 587-623]

17. Naʾaman, Nadav - Ḫabiru and Hebrews: The Transfer of a Social Term to the Literary Sphere [Journal of Near Eastern Studies, Vol. 45, No. 4 (Oct., 1986), pp. 271-288]

18. Novak, Mirko – The chronology of the Royal palace of Qatna [Ägypten und Levante 14, 2004, ss. 299–317]

19. Rainey, Anson F. - Review of Habiru-Hebräer, Eine sozio-linguistiche Studie über die Herkunft des Gentiliziums ʿibrî vom Appellativum ḫabiru by Oswald Loretz [Journal of the American Oriental Society, Vol. 107, No. 3 (Jul. - Sep., 1987), pp. 539-541]

20. Rainey, Anson F.  - Review of Redating the Exodus and Conquest (Journal for the Study of Old Testament Supplement Series 5) by John J. Bimson [Israel Exploration Journal, Vol. 30, No. 3/4 (1980), pp. 249-251]

21. Rainey, Anson F.  – Shasu or habiru - Who Were the Early Israelites? [Biblical Archaeological Review 34/ 6, Nov/Dec 2008, pp. 51-55]

22. Säve-Söderbergh, Torgny - The 'prw as Vintagers in Egypt [Orientalia Suecana [ed. Eric Gren], vol. I, fasc. 1/2, 1952, pp. 5-14

23. Tadmor, Hayim  - The Historical Inscriptions of Adad-Nirari III [Iraq, Vol. 35, No. 2 (Autumn, 1973), pp. 141-150]

24. Wilson, John A. - The Eperu of the Egyptian Inscriptions [The American Journal of Semitic Languages and Literatures, Vol. 49, No. 4 (Jul.,1933), pp. 275-280]

25. Zadok, Ran - Review of The Habiru prism of King Tunip-Teššup of Tikunani. (= Documenta Asiana. Collana di Studisull'Anatolia e l'Asia Anteriore antica diretta da Mario Salvini, III (volume editor Neda Parmegiani)) by Mirjo Salvini [Archiv für Orientforschung, Bd. 46/47 (1999/2000), pp. 351-358]

ЕЛЕКТРОННИ РЕСУРСИ:

 

1. Abbreviations for Assyriology  in Library of knowledge of the Cuneiform Digital Library Initiative (Oxford Univeristy): http://cdli.ox.ac.uk/wiki/abbreviations_for_assyriology

2. The Electronic Idrimi : http://oracc.museum.upenn.edu/aemw/alalakh/idrimi/index.html

3. Mechon Mamre Electronic Hebrew-English Bible: https://www.mechon-mamre.org/p/pt/pt00.htm

4. Wikipedia – The Free Encyclopedia: https://www.wikipedia.org/

5. Библия БГ: https://biblia.bg/

6. Синодална Библия: https://dveri.bg/bible/