Алберт Айнщайн (1879-1955) по време на своя публична лекция.
Едно от понятията, за които си струва да помислим, когато спорим с религиозни хора е това за злоупотребата при манипулативно използване на фактите. В терминологичния речник на набожната традиция за този прийом се използват дори по емоционални прилагателни като нечестива или неправедна употреба. Най-общо тук става въпрос за очевиден факт, който се изважда от същинския си контекст и се представя като привиден довод за нещо, с което няма и не може да има нищо общо.
1. Подмяна на контекста с цел изопачаване на смисъла:
Всичко това обаче не е нищо повече от апология на собствения индивидуален мироглед на Айнщайн, определян най-често и най-общо като „безличен космически пантеизъм“, който е основан на емоционално-естетическо преклонение пред „рационалното и закономерното“ в природата . В нея няма нито одобрение, нито оправдание на вярата в богове като личности, в нематериална душа или в свобода на волята, които са основни елементи в традиционния религиозен мироглед. Затова всякакво цитиране или позоваване на мнението на Айнщайн от привържениците на традиционни религии е именно манипулация и изопачаване на целта и смисъла в неговото изказване. Напротив – в редица свои публични и частни изявления той се изразява по най-категоричен начин за идеологията на различните вероизповедания:
1.1. Айнщайн не вярва в личностен бог. Идеята за такъв според него категорично е продукт на слабост и невежество:
вж. и Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, p. 342
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, p. 343
- „Идеята за личностен бог ми е съвсем чужда и освен това изглежда наивна“.
Писмо до Беатрис Фролих, 17.12.1952
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, p. 341; Max Jammer - Einstein and religion, р. 121
- “Основният източник на днешните конфликти между сферите на религията и науката се намира в концепцията за личностен бог“
„Наука, философия, религия“ – доклад на симпозиум на Конференцията за наука, философия и религия в отношението им към демократичния начин на живот от 1940, публикуван през 1941
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 335
- „Аз не се опитвам да си представям бог. Достатъчно е да застанем във възхищение пред устройството на света, доколкото позволяват да я оценим нашите неадекватни сетива“.
Писмо до С. Флейш, 16.04.1954
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 343
вж. и Max Jammer - Einstein and religion: physics and theology, p. 47: „Както Спиноза Айнщайн не вярва в личностен бог“.
1.2. Айнщайн не вярва в божествена справедливост и в това, че свръхестествена личност може да награждава и наказва хората за тяхното поведение:
- „Аз не вярвам в бога на теологията, който награжава доброто и наказва злото.“
Разговор с Уилям Хърманс през 1943 г.
цит. по Max Jammer - Einstein and religion, р. 123
- „Бог наказва толкова много от своите деца за техните многобройни глупости за които самият той може да бъде държан отговорен; по мое мнение, само неговото несъществуване може да го извини“
Писмо до швейцарския му колега Едгар Майер, 02.01.1915
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, p. 321
- „Аз не мога да си представя бог, който награждава и наказва обектите на своето творчество, чиито цели са моделирани вследствие на нашите собствени – накратко бог, който е само отражение на човешката слабост. Нито мога да вярвам, че индивидът преживява смъртта на своето тяло, макар немощните души да таят такива мисли поради страх или смехотворен егоизъм“.
В какво вярвам аз: материал публикуван в периодичното издание Forum and Century 84 (1930), рр. 193–194
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 330
- „Аз не мога си представя личен бог, който би искал да подбужда действията на индивидите…“
Писмо до М. Шайер от 01.08.1927
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 325
- „Моралната стойност на човека не се определя от това какви са неговите религиозни вярвания, а от това какви емоционални импулси е получил той от природата“.
Писмо към монахинята Маргрит Гьотер, 02.1955
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 343
1.3. Айнщайн не вярва в живот след смъртта:
- „Аз не вярвам в безсмъртието на личността и смятам, че етиката е изключително човешко дело – без свръхчовешки авторитет зад нея“
Отговор на баптисткия пастор А. Никърсън, юли 1953
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 341
- На въпрос на журналист дали вярва в безсмъртието, той отговаря категорично:
„Не. И един живот е достатъчен за мен.“
цит. по Walter Isaacson - Einstein : his life and universe, New York, Simon & Schuster, 2007, р. 461 (реално стр. 384 от файла)
В него ученият нарича идеята за бог "израз и продукт на човешката слабост".
1.4. Айнщайн категорично не вярва в съществуването на душа:
- „Тъй като нашият вътрешен опит се състои от възпроизвеждания и комбинации на нашите сетивни впечатления, то концепцията за душа без тяло за мен изглежда празна и лишена от смисъл.“
Писмо до поетесата Лили Халперн-Нойда от Виена, 05.02.1921
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 323
- „Няма идея изникнала в ума ни независимо от нашите пет сетива“.
Разговор с Уилям Хърманс през 1943 г.
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 337
- Когато дъщерята на негов познат умира в детска възраст, в утешението на Айнщайн няма и помен от илюзорно залъгване за съществуване в отвъдното:
„ Човешкото същество е част от цялото, наречено от нас Вселена, част от ограничените време и пространство. То усеща себе си, своите мисли и чувства като нещо отделно от останалото – вид оптическа илюзия за собствено съзнание. Стремежът да освободи себе си от тази илюзия е единственият източник на истинска религия. Пътят за постигане на мир в ума в достижима степен е не да я подхранваме, а да я преодолеем“
Писмо до Робърт Маркъс, 12.02.1950
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 340
1.5. Айнщайн не вярва в свободата на волята: основен елемент в доктрината на организираните религии.
- „Човешките същества в техните мисли, чувства и действия не са свободни, но са просто толкова причинно обвързани, колкото звездите в тяхното движение“
Становище за Обществото на Спиноза в Америка, 22.09.1932
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 332
- „Аз съм детерминист. Като такъв аз не вярвам в свободната воля… Аз отхвърлям тази доктрина философски“
- „Неоспоримият факт, че човешката воля не е свободна“.
Интервю с Джордж Силвестър Виерек за Сатърдей Ивнинг Поуст, 26.10.1929, p. 114, col. 3
1.6. Айнщайн не вярва в „свещените книги“ на различните религии, които претендират да откриват на хората волята на божества и да дават познание за тяхната свръхестествена природа. Особено той не вярва в свещената книга на собствения си народ – Библията.
- „И така аз стигнах… до дълбока религиозност, която все пак намери своя внезапен край на 12 години. Чрез четене на научнопопулярни книги аз скоро достигнах до убеждението, че много от историите на Библията не може да са истински.. От тази опитност израстна подозрението към авторитет от всякакъв вид… настроение, което никога не ме напусна“
Автобиографични бележки, 1946. Публикувани в The Saturday review of Literature, 26.11.1949, p. 9
вж. и Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 338; Max Jammer - Einstein and religion, р. 25
1.7. Айнщайн не вярва в божествеността и дори в изключителността на Исус:
- „Напълно е възможно ние да вършим по-велики неща от Исус. Това, което е писано в Библията за него е поетически преукрасено“
Разговор с Уилям Хърманс през 1943 г.
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 337
1.8. Айнщайн не признава никакви църковни авторитети:
„Относно бог аз не мога да приема никаква концепция, основана на авторитета на църквата. Откакто се помня, аз съм се възмущавал от масовото индоктриниране. Аз не вярвам в страха от живота, в страха от смъртта, в сляпата вяра.“
Разговор с Уилям Хърманс през 1943 г.
цит. по Max Jammer - Einstein and religion, р. 122
1.9. Айнщайн не желае синовете му да изучават в клас каквото и да е вероучение:
Когато настава време двамата му сина Ханс Алберт и Едуард да тръгнат на училище, той е пределно сигурен в мнението си относно преподаването на вероучение в училище:
- „Въобще не ми харесва на моите деца да се преподава нещо, което противоречи изцяло на научното мислене“.
цит. по Max Jammer - Einstein and religion: physics and theology, pр. 26-27
1.10. Последната воля на Айнщайн е да не бъде погребан според общоприетите религиозни обичаи, а да бъде кремиран:
Последното желание на Айнщайн малко преди смъртта му е той да не бъде погребан съгласно традициите на юдаизма, а да бъде кремиран и прахът му да бъде разпилян по вятъра. Тази предсмъртна воля е ясно доказателство за това, че традиционната религиозност е нещо чуждо за него и той се отнася към нея с непоколебимо отрицание.
вж. Max Jammer - Einstein and religion: physics and theology, p. 27
В крайна сметка изводът от всички тези многобройни изказвания може да бъде само един. До края на живота си Айнщайн категорично не вярва нито в личностно божество, нито в идеологията на организираните религии. Смята вярата в подобни догми за илюзорна и рязко се разграничава от нея. Теолозите и мисионерите обаче или не им обръщат внимание, или се отнасят към тях твърде избирателно….
- “Космическата религия на Айнщайн е разбира се, несъвместина с доктрините на юдаизма, християнствотом исляма и всички други теистични религии. Решаващата разлика е в неговото отрицание на личностен бог, който наказва порочните или награждава праведните и твори чудеса като нарушава причинните закони на природата. Затова молитвените молби нямат място в религията на Айнщайн“
цит. по Max Jammer - Einstein and religion: physics and theology, p. 149
Затова и ако проповедниците на различните религии смятат Айнщайн за авторитет в областта на религиозността и вероучението, следва да изоставят своите доктрини и вкупом да се присъединят към неговата „космическа религия“. Той не им принадлежи и не е техен съюзник. Напротив – смята каузата им за исторически институционализирана огромна човешка заблуда. И доводите му против нея са доводите на всеки нормално мислещ човек – прости, ясни и очевидни.
2. В какво всъщност вярва Айнщайн:
Обективното и безпристрастно класифициране на убежденията на Айнщайн го определя като пантеист: той не вярва в личностно божество, а изпитва преклонение и благоговение към Вселената, която можем да кажем с пълно право, че емоционално обожествява. В това отношение той е твърде близък до известния холандски философ от еврейски произход Бенедикт (Барух) Спиноза (1632-1667) и се счита за негов последовател.
вж. Max Jammer - Einstein and religion: physics and theology, рp. 43-48; 57
Единственият източник на това преклонение са наблюденията и възхитата му от материалния свят, пречупени през призмата на музикално ориентираната му емоционалност. Към края на живота си обаче Айнщайн се определя сякаш по-скоро като агностик.
2.1. Пантеизмът на Спиноза и Айнщайн:
- "Моята религиозност се състои в смирено възхищение от безкрайно висшия дух, който се разкрива в малкоо, което можем да разберем от познаваемия свят. Това дълбоко емоционално убеждение във висшата причинна сила, която се разкрива в непонятния свят, формира моята идея за бог".
Писмо до М. Шайер от 01.08.1927
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 325
- „Аз вярвам в бога на Спиноза, който се разкрива в закономерната хармония на света, не в бог, който го е грижа за съдбата и делата на човечеството“
Отговор към равина Хърбърт С. Голдщайн на 25.04.1929
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 325; Max Jammer - Einstein and religion, р. 49
- „Ние, последователите на Спиноза виждаме нашия бог в чудния ред и закономерността на всичко, което съществува и в неговата душа, както тя се разкрива в човека и животното“
Отговор до Едуард Бюшинг, 1929
цит. по Max Jammer - Einstein and religion, р. 50
- „ Моето разбиране за бог произтича от дълбоко преживявано убеждение за висш интелект, който се разкрива в опознаваемия свят. С общоприетите термини някой би могъл да го опише като пантеистичен (Спиноза).“
Интервю за японското списание Кайзо, в което му се задават въпроси изпратени от различни негови читатели. Публикувано в неговия номер 2 за 1923, стр. 197
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 323
- „ Този вид религиозно чувство, което не познава нито догмата, нито бога който е представян в човешки образ, затова не може да има църква, чиито основни учения да са основани на него… Според моя възглед най-важната функция на изкуството и науката е да събудят това чувство и да го пазят живо за тези, които са възприемчиви към него … Аз бих го нарекъл космическо религиозно чувство. Тридно е то да бъде изяснено на тези, които не са го изпитали, тъй като то не въвежда идеята за антропоморфен бог; личността преживява пустотата на човешките желания и стремежи и благородството и чудния ред, които се разкриват в природата и света на мисълта… з смятам, че това космическо религиозно чувство е най-силната и благородна движеща сила зад научното изследване“.
Из доклад „Наука, философия, религия“, изнесен на симпозиум на Конференцията за наука, философия и религия в отношението им към демократичния начин на живот от 1940, публикуван през 1941
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, рр. 329-330
- „ Ученият е обладан от усещането за универсална причинност… Неговото религиозно чувство приема формата на обземащо го възхищение пред хармонията на природния закон, който разкрива интелект с такова превъзходство, че сравнени с него цялото систематично мислене и действие на човешките същества е абсолютно маловажно“
Публикация „Моята картина на света“ (Mein Weltbild) от 1934, s. 18
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 333
- “Пътят към истинската религиозност не преминава през страха от живота и страха от смъртта и сляпата вяра, но през преследването на рационалното познание“
Доклад „Наука, философия, религия“, изнесен на симпозиум на Конференцията за наука, философия и религия в отношението им към демократичния начин на живот от 1940, публикуван през 1941
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 336
- „Не мога да намеря по-добър израз от „религиозна“ за увереността в рационалната природа на реалността, доколкото тя е достъпна за човешкия ум“
Писмо до Морис Соловин, 15.01.1951
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 340; Max Jammer - Einstein and religion, р. 120
- „Това, което аз виждам в природата е една великолепна структура, която ние можем да разберем само много несъвършено и която трябва да изпълни мислещата личност с чувство на смирение. Това е автентичното религиозно усещане, което няма нищо общо с мистицизма.“
Написано малко преди смъртта му през 1955
цит. по Max Jammer - Einstein and religion, р. 126.
вж. пак там (pp. 126-127) квалификацията на автора:
„Айнщайн никога не е бил мистик… Той никога не е смятал своето „космическо религиозно чувство“ за заместител на рационалното мислене… Неговата философия на религията никога не е преминавала отвъд границите на рационалното“.
- „Моята позиция относно бог е тази на агностик. Аз съм убеден, че живата осъзнатост от първостепенно значение за моралните принципи за подобряване и облагородяване на живота не се нуждае от идеята за законодател, особено законодател, който работи основно чрез награда и наказание“
Писмо до М. Берковиц, 25.10.1950
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 340
2.2. Доколко е религия религията на Айнщайн?
Всички тези изказвания на Айнщайн ясно показват мироглед, който той нарича „религиозен“, но в сравнение с религиите той има безкрайно различно съдържание. Нима може да се нарече „бог“ една категорично безлика „същност“, която няма никакво отношение към човека? Затова и позоваването на „религиозността на Айнщайн“ от религиозните апологети наистина не е нищо повече от манипулация и изопачаване смисъла на неговите убеждения.
Нещо повече: в контекста на религиозната доктрина такова мнение не е нищо повече от замаскиран практически атеизъм. Най-малкото понеже какво значение има бог, който няма личностни качества и е толкова безкрайно ирелевантен на човешките дела, че се превръща в една празна абстракция?
Това следствие от мирогледа на учения е ясно схванато от някои църковни дейци, макар впоследствие църквата да променя отношението си. Единствена причина за това обаче е баналното желание да се избегне общественото негодувание от един конфликт между духовенството и Айнщайн предвид неговата огромна популярност не само в академичните среди, но и сред обикновените хора.
Свидетелство за автентичното първоначално отношение на религиозните кръгове, произтичащо логически от същността на идеите му са някои ранни изказвания от тези среди по негов адрес:
Не случайно Осерваторе Романо – вестникът на Ватикана се произнася ясно, че космическата религиозност на Айнщайн е „автентичен атеизъм, дори и да е замаскиран като космически пантеизъм“, макар впоследствие да оттегля становището си поради голямата популярност на учения.
вж. Max Jammer - Einstein and religion, рр. 150-151
На 25.04.1929 г. в Ню Йорк Таймс се появява изявление на кардинал О‘Конъл, архиепископ на Бостън, с което той забранява на членове на Католическия клуб на Америка да четат материали за теорията на относителността, тъй като според него тя е „спекулация, произвеждаща повсеместно съмнение в бога и неговото творение… прикривайки ужасяваща проява на атеизъм“
вж. Max Jammer - Einstein and religion, р. 48
3. Приемлив и обоснован ли е неперсонализираният пантеизъм на Айнщайн като мирогледна позиция?
Независимо от обществения авторитет на Айнщайн категорично не. Да, пантеизмът (подобно на абстрактния деизъм, така обичан от интелектуалците през XVIII век) не споделя повечето от фаталните недостатъци на вярата в личен бог или богове. Въпреки това обаче и останалите споделени недъзи са достатъчни за да не заслужава доверие. Защо? Ами защото аргументите в негова защита макар и приемливи за този учен далеч не са убедителни. Доверието на публиката към тях се дължи изцяло на възхищението пред Айнщайн като велик физик, извършил сам революция в знанието ни за природата. Това обаче ни най-малко не им придава реална тежест, а ги превръща в поредния банален пример на логическа заблуда ad hominem. Пантеизмът на Айнщайн в основата си се състои от два елемента: емоционален и интелектуален, като и двата са повече от достатъчно уязвими за критика.
3.1. Емоционалният момент в мирогледа на Айнщайн е безспорно по-въздействащ и е водещ в неговата привързаност към концепцията на Спиноза. Както обаче всички знаем, емоционалното отношение към дадена идея, дори ако е достатъчно силно за да се превърне в обсесия или фанатизъм няма никакво отношение към истинността на тази идея. От една страна безчислен брой мистици от всички големи религии са изпитвали и изпитват със съшата сила и дълбочина същите чувства към своите личностни богове – същите тези богове (особено бога на трите „авраамически“ религии), които Айнщайн отрича с такава убеденост и толкова добри доводи. От друга, няма как да не признаем, че тези чувства не са негов монопол. Те са добре познати и на други отдадени на своята наука големи физици и космолози като покойния Карл Сейгън и Нийл Деграс Тайсън. Но те по никакъв начин не обличат своите преживявания в религиозна фразеология. Възхитата им от Вселената не страда от излишна пристрастност. Да, преклонението пред величието на Космоса е мощен двигател в работата на всеки учен в тази област. Но както колкото и да е мощен, не двигателят задава посоката на автомобила, така и рационалното осмисляне на това емоционално състояние може да поведе този който го изпитва както в правилна, така и в погрешна посока. Може да го вдъхнови за формулиране на верни идеи, но може и да го отклони в погрешния път на олицетворението и в крайна сметка боготърсителството. Нормално и нужно е всички ние да можем да съпреживеем емоциите на Айнщайн по повод природата на света. И повечето от нас са наясно какво имам предвид. Но от това въобще не следва да се отнасяме към същия този свят с безкритично обожествяване.
3.2. Интелектуалният елемент в мирогледа на Айнщайн е убедеността в разумното и хармонично устройство на света, воден от неизменни и абсолютни закони. Това всъщност е единствената „догма“ във „вероучението“ му: вярата в рационалния характер на природата, постижим за осмисляне чрез научни занимания.
Този довод обаче в крайна сметка също не издържа критика. По същество той си е все същият стар телеологически аргумент, изтъркан от употреба в спорове от класическите теисти, но отново в защита на вярата в лично божество. Макар и популярен в интелектуалната атмосфера на XIX и първата половина на XX век, част от която е самият Айнщайн, днес вече той определено е морално остарял, а и убедителни възражения срещу него се повдигат от столетия.
Тук не е моментът и мястото да се прави подробен исторически или философски анализ на „телеологическото доказателство“. Интересуващите се от него могат да намерят достатъчно материал по темата. Можем само накратко да споменем, че в същността си той апелира към сложността и хармонията на Космоса или живите същества от което привържениците му правят извода, че те са резултат от работата на интелигентен дизайнер, който разбира се е бог. Така че срещу мнението на Айнщайн, независимо че вместо на личен бог приписва рационалната структура на света на безлика същност, която е същият този свят могат съвсем обосновано да се повдигнат обичайните възражения против телеологията, отнесени към Вселената като цяло.
Понастоящем ние ги наблюдаваме на ранен стадий на сливане.
Сините отблясъци маркират зоните на звездообразуване, катализирано от този процес.
Снимката е на Космическия телескоп Хъбъл на NASA/ESA.
3.2.1 Вселената не е икономична. Икономичността е основна характеристика на изградените по разумен план обекти. В нашия неописуемо голям и постоянно разширяващ се свят разхищението на материя и енергия е също неописуемо голямо. Дори заедно с Айнщайн да приемем, че богът (самият Космос) е безразличен към човешките мнения и реакции, все пак всички ефекти на нашата Вселена биха могли да бъдат постигнати с далеч по-малко пилеене на материал.
3.2.2 Вселената не е хармонична. Колкото и да е умилителен Айнщайновият апел към „музиката на сферите“, всъщност процесите случващи се в Космоса биха звучали по-скоро като буботещия грохот на хиляди водопади или като хаотичния трясък на гръмотевична буря. Наивният в своята простота модел на елегантно обикалящи по орбитите си небесни тела, така вдъхновявал интелектуалците през XVI- началото на XIX век всъщност няма нищо общо с истината и няма как повече да бъде използван. Той просто не отговаря на обективната действителност. Това което знаем за Космоса е, че той е изпълнен с колизии: сблъсъци на звезди и галактики, взривове на свръхнови, поглъщане на всевъзможни тела от лакоми черни дупки, планети падащи върху своите слънца или разпилявани на хиляди късове от стоварващи се върху тях метеорити… И всичко това като резултат от банални гравитационни ефекти или термоядрени процеси. Не случайно големият съвременен популяризатор на науката Нийл Деграс Тайсън остроумно отбелязва, че „компютърните модели на звездна еволюция приличат на статистически таблици за смъртността“.
цит. по Нийл Деграс Тайсън – Да паднеш в черна дупка и други премеждия, които могат да те сполетят в Космоса, София, Изток-Запад, 2008, стр. 257
Едни от най-известните примери за бъдещи неминуеми вселенски катастрофи са както следва:
а/ Краят на нашето Слънце като жълто джудже от спектрален клас G, когато то ще изчерпи запасите си от гориво за да се превърне в застинала маса от космическа сгурия. Преди това обаче ще има многократно усилване на неговата светимост, значително увеличаване на размерите му и в крайна сметка поглъщане на Земята в газообразните външни слънчеви слоеве. Като резултат океаните ще се изпарят, атмосферата ще се разнесе из космоса, а планетата ни ще стане нажежена буца, топяща се бавно с навлизането си в слънчевата обвивка. Този наш локален апокалипсис ще настъпи след около 5 млрд. г.
б/ След около 7 млрд. г. пък ще се случи сблъсъкът на нашата галактика Млечен път с галактиката Андромеда. Двете в момента се придвижват една към друга със скорост ок. 100 км/сек или 400 млн км/ч. Тогава гравитационните взаимодействия ще деформират орбитите на звездите и планетите, астероидите и кометите. Резултатът ще е отново масово излизане на подходящите обекти от удобната за поддържане на живот зона и поголовно унищожение на живота, ако тогава той все още процъфтява на определени места в тях.
вж. Нийл Деграс Тайсън – Да паднеш в черна дупка, 2008, стр. 257-260
3.2.3 Материята във Вселената не е равномерно разпределена. Друг довод против хармоничността на Космоса е, че материята в него въобще не е равномерно разпределена. Макар отнесено към цялата Вселена, тя да е „гладка“ и „еднородна“ както уточняват съвременните физици, това не пречи при поглед отблизо да виждаме картина на очевидна неравномерност. Някъде изобилстват звездни купове, галактически центрове или подобни струпвания, докато други сектори са изцяло или почти лишени от материя и представляват пуст и празен вакуум в който се скитат оскъдни прашинки.
Затова и Нийл Деграс Тайсън формулира съвременните постижения в областта на космологията по един съвсем несъответстващ на сантименталните представи за вселенска хармония у Айнщайн начин: „Слънчевата система изглежда наистина стабилна ако разполагате единствено с лист и молив. Но в ерата на суперкомпютри, където милиарди изчисления са нещо обичайни, модели на слънчева система могат да бъдат проследявани за стотици годин напред. Каква благодарност получаваме за дълбокото си познаване на Вселената? Хаос. Хаосът се разкрива чрез прилагането на нашите добре известни физични закони в компютърни модели на еволюцията на Слънчевата система. Но той буквално стърчи и в други науки като метеорология, екологичния модел хищник-жертва и почти навсякъде където откривате сложни взаимодействащи си системи.“
цит. по Нийл Деграс Тайсън – Да паднеш в черна дупка, 2008, стр. 243
3.2.4. Вселената не е стабилна и устойчива. Основна отлика на разумното планиране е трайността на създадените чрез него структури. Дори сравнени със собствения ни живот времевите мащаби на макросвета да ни изглеждат безкрайно продължителни, съотнесени към космическите обекти те далеч не са такива. В зависимост от масата си звездите или избухват, или пропадат в себе си, или изстиват в самота, превръщайки се в купчини студена, мъртва материя с висока плътност. Всъщност тяхната мимолетност е предопределена от начина, по който функционират – чрез термоядрени реакции. Съдбата на планети като нашата е да бъдат погълнати от своите слънца, а на всички сблъскващи се късове материя да бъдат раздробени на космически прах. В крайна сметка дори цялата ни Вселена ще изпадне в състояние на максимална ентропия в резултат на непрекъснатото си разширяване. А при малко по-различни показатели, тя можеше просто да си пулсира…
Този окончателен край на света е известен като „топлинна гибел“ или „ентропично изчерпване“ на Вселената и по последни изчисления ще настъпи след 1.7×10 на 106-та степен години.
3.2.5. Най-сетне, противно на мнението на Айнщайн, в своята основа Вселената не е детерминирана. След неоспоримото експериментално потвърждаване на квантовата механика, която дори впрегнахме в полезни устройства като ЯМР апаратите, детерминизмът в непоколебимия Айнщайнов смисъл вече няма място в описанието на света. А и доколкото малко след началото на Големия взрив Космосът е бил безкрайно по-малък, то и квантовите ефекти са били далеч по-силни в своите прояви. Така в крайна сметка бе потвърдено, че в основата на света стои не хармония и строга каузалност, а случаен и недетерминиран хаос.
3.3. Възможен ли е безличен интелект?
Всъщност поддържайки тезата, че неговият бог е едновременно интелигентен и безличен (не-личностен) Айнщайн допуска още една грешка. Интелектът според общоприетия смисъл на това понятие и прсъщите му отличителни характеристики е неотделим от личността. По необходимост едно същество е интелигентно преди всичко, когато осъзнава собственото си съществуване и поради това няма как да не представлява личност. Това важи с пълна сила дори и за изкуствения интелект, поне съгласно теста на Тюринг, според който един компютър е достигнал ниво на интелигентност тогава, когато е в състояние да заблуди жив човек с репликите си в спонтанен разговор с него. Затова идеята, че един разум може да не е обвързан с личност е погрешна още на ниво дефиниция.
При сблъсъка си със земната атмосфера те пораждат геомагнитни бури.
4. Някои доводи на космологията против съществуването на лично божество с лично отношение към живота и човешкото съществуване.
Айнщайн прави изричната уговорка, че неговото божество е абсолютно чуждо на хората и напълно безразлично към тях и тяхното съществуване (вж. по-горе). Поради това анти-телеологични възражения свързани с човека и живота изобщо сякаш не биха били уместни в рамките на неговата парадигма. Нека оставим настрана логичния въпрос защо ученият въвежда това изискване спрямо божеството от своя мироглед и какви са аргументите за това. Няма основателна априорна философска предпоставка, която би налагала на някакъв интелигентен създател безразличние и пренебрежение към обитаващите създадена от него вселена разумни същества. Може би по-скоро би следвало да очакваме точно обратното.
Такива аргументи обаче са повече от валидни срещу един традиционен мироглед, обвързан с вярата с личностен бог (или божества). Затова не би било излишно поне да ги споменем накратко. Да, нашата Вселена е домът на най-сложния и невероятен феномен: живите организми и в крайна сметка разумните, притежаващи интелект и самосъзнание същества. Да, на пръв поглед сякаш изглежда, че светът е устроен нарочно именно така, че да ги приюти и да им даде условия да същестуват и да се развият. Доколкото Айнщайн е физик-космолог, тук не е мястото да коментираме доказателствата, движещите сили, процесите и резултатите на еволюцията. Но дори и при разсъждения ограничени с Космоса се натрапват поне няколко извода:
4.1. Живите организми са безкрайно крехки и уязвими в сравнение с чудовищните сили и процеси във Вселената . За да могат да се появят и еволюират е необходим деликатен и устойчив баланс от условия: температурна амплитуда, източник на енергия – едновременно изобилен и безопасен, наличие на течна вода и правилната комбинация от множество химични елементи. Цялата тази съвкупност от изисквания към планети от типа на Земята, отстоящи на нужното разстояние от звездата в дадена система (за предпочитане от вида на нашето Слънце) е наречена от астрофизиците „зоната на Златокоска“.
На пръв поглед случайното съвпадане на всички необходими за поява и развитие на живота фактори изглежда крайно невероятно чудо. Сравнено обаче с размерите на Вселената, броя на звездите и планетарните системи и времето с което разполагаме от Големия взрив насам (ок. 14 млрд. г.) тази комбинация всъщност се оказва не само възможна, но дори неизбежна. При това неведнъж. Не трябва да се удивляваме, че животът и разумът са се появили. Трябва да се учудваме, че Вселената не кипи от живот. Съгласно изследване от октомври 2020, в което участват НАСА, институтът SETI за търсене на извънземен разум и други организации и е базирано на данни от космическия телескоп Кеплер само в нашата галактика броят на потенциално обитаемите планети е около 300 милиона.
Публикация на SETI How Many Habitable Planets are Out There? от 29.10.2020
Коментарът на може би най-големия астрофизик от втората половина на XX и първата на XXI век Стивън Хокинг (1942-2018 г.) и Ленард Млодинов (1954 г.) по този повод е повече от елегантен: „Това прави благоприятните условия на нашата планета … далеч не толкова забележителна случайност и доводът, че Земята е била проектирана специално, за да достави удоволствие на човешките същества вече не е сериозен“.
Стивън Хокинг, Ленард Млодинов – Великият дизайн, София, Бард, 2012, стр. 184
4.2. Вселената сякаш нарочно функционира по начин, който да застрашава живота и разума. Колкото и обаче на пръв поглед условията в нашия свят да изглеждат сякаш идеални и нарочно подбрани за възникване и развитие на живи и разумни същества, всъщност това не е нищо повече от удобна самозаблуда. Точно обратното – с далеч по-голямо основание можем да твърдим, че Вселената е жестоко, сурово място в което непрекъснатите бездушни сблъсъци на гигантски маси мъртва материя с лекота биха премазали в зародиш крехките кълнове на живота. Не случайно Нийл Деграс Тайсън озаглавява цял раздел от своята книга „Да паднеш в черна дупка“ красноречиво „Всички начини по които Космосът иска да ни убие“.
Дори нашата малка и незначителна планета през всеки един период на своята история се намира в постоянна опасност от безброй бездушни и безразлични, слепи природни сили. Промени в земната орбита или слънчевата активност, водещи до замръзване или кипване на океаните; сблъсък с астероид или комета, равен по сила на стотици или хиляди атомни бомби; гигантски вулканични изригвания, които променят климата и изхвърлят в атмосферата невиждани количества отровни газове; стерилизиращи всичко потоци от гама лъчи, родени в предсмъртно избухване на гигантска свръхнова звезда – „хипернова“ са най-страховитите бедствия, които могат да се случат в даден момент на Земята и да изличат от нея не само нашия вид, но и самия живот. За повечето от тях ние нямаме възможности за противодействие и не се предвижда да бъдат изобретени такива в близко бъдеще.
вж. Нийл Деграс Тайсън – Да паднеш в черна дупка, 2008, стр. 241-283
вж. и Neil deGrasse Tyson - Death by Black Hole: And Other Cosmic Quandaries, W. W. Norton & Company, рр. 283-332 от файла
Затова няма как да не се съгласим с Нийл Деграс Тайсън: „В Космоса преобладават безредиците: чудовищни избухвания на гама лъчи, смъртоносни пулсари, унищожаващи материята гравитационни полета, гладни за материя черни дупки … галактики, които се сблъскват една с друга, експлозии на свръхмасивни звезди, хаотични звездни и планетни орбити … Нашето собствено космично място – вътрешната слънчева система – се оказва истинско стрелбище, пълно с откъснали се астероиди и комети, които се сблъскват с планети от време на време. Понякога дори помитат огромна част от флората и фауната на Земята. Всички доказателства сочат към факта, че живеем нв в подредена Вселена, която работи по часовник, а в деструктивен, жесток и враждебен космически зоопарк … Така че Вселената иска да ни изтреби до крак“.
цит. по Нийл Деграс Тайсън – Да паднеш в черна дупка, 2008, стр. 354
Кратерът е резултат от сблъсъка със Земята на железен метеорит преди ок, 49 000 години.
Метеоритът е бил с размерите на училищен автобус, но белегът, който оставя на земната повръхност е
И повечето от тези опасности ни най-малко не са абстрактни предвиждания за възможности или заплахи на вторачени в небето астрономи. Животът на Земята вече се е сблъсквал неколкократно с такива събития и едва е успял да оцелее с цената на милиарди и милиарди загинали в причинявания от тях планетарен холокост организми.
Може би първото от тези събития е периодът „снежна топка Земя“ отпреди прибл. 717/ 650 млн. г., и продължило ок. 60 млн. г. Тогава повръхността на нашата планета е покрита изцяло с лед, може би с изключение на няколко изолирани океански оазиса приютили малки популации от живи същества. Всъщност това е най-известното, но в никакъв случай не и единственото глобално заледяване в историята. То е предхождано от т. нар. Хуронско заледяване, настъпило преди 2,5/2,4 млрд. г. и продължило цели 300 млн. г.
Преди 66/65 млн. г. гигантски метеорит пада на крайбрежието на п-в Юкатан, близо до Чиксулуб и образува кратер с диаметър 180 км и дълбочина 20 км. Освободената при сблъсъка му със земната повръхност кинетична енергия е еквивалентна на между 70 и 100 тератона тротилов еквивалент или приблизително 2 млн. атомни бомби като тази хвърлена над Хирошима. Резултатът е изхвърляне на милиарди тонове прах и скали в атмосферата, поредица от опустошителни земетресения и цунами, огромни горски пожари из цялата планета когато запратените във високите слоеве на атмосферата по-големи скални късове започват да падат обратно, изменения в климата и ядрена зима поради праха в атмосферата и много други последващи ефекти. В крайна сметка днес много учени смятат, че именно това трагично събитие е унищожило господствалите милиони години гигантски динозаври и е отворило пътя за еволюционно развитие на бозайниците. Разбира се, с цената на поголовно унищожение на по-голямата част от биосферата.
И това ни най-малко не е изолиран случай. Според Earth Impact Database на университета в Ню Брънзуик, Канада нашата Земя е преживяла най-малко 190 потвърдени случая на сблъсъци с големи метеорити.
Възможна предстояща опасност за човечеството е преминаването на астероида Апофис (на името на гигантския дракон Апепи от древноегипетската митология, с който се бори слънчевият бог Ра) близо до Земята през 2029 г. Ако той премине през точно определен „прозорец“ в стратосферата, наречен от изследователите „ключалка“, влиянието на земното притегляне върху неговата орбита ще е такова, че при следващата му обиколка през 2036 г. той неминуемо ще се сблъска с нашата планета някъде в района на Тихия океан, създавайки опустошителни земетресения и цунами.
вж. Нийл Деграс Тайсън – Да паднеш в черна дупка, 2008, стр. 255
Не по-малко опасна е собствената ни планетарна тектоника, изразяваща се във вулканични изригвания и земетресения. Някои от тях са толкова големи, че застрашават значително биосферата. Такова е например състоялото се пак преди 66/65 млн. г. гигантско вулканично изригване Декан Трапс на платото Декан в северозападната част на Индия. То покрива със слой от лава дебел 2 км първоначална площ от 1,5 млн кв. км, от която до днес са останали 0,5 млн. кв. км. базалтови скали. Изхвърляните в атмосферата газове (в т.ч. отровни) и прах също допринасят за промените в климата и ядрената зима не по-малко от сблъсъка в Чиксулуб.
Едно от най-мащабните изригвания в новата история е това на вукана Кракатау западно от Ява в Индонезия през 1883 г. То причинява разнообразни ефекти по цялото земно кълбо, в това число и последвалата вулканична зима.
Най-заплашителното подобно не много вероятно, но все пак възможно събитие в обозримо бъдеще би могло да е ново изригване на супервулкана, намиращ се в горещата точка (резервоар от гореща магма) на ок. 8 км под националния парк Йелоустоун в САЩ. Този супервулкан е имал мащабни изригвания поне три пъти досега: съответно преди 2,1 млн; 1,3 млн и 664 000 години. Такова изригване би погребало щатите Айдахо, Уайоминг, Монтана, Колорадо и част от Тексас под еднометров слой вулканична пепел, унищожавайки всичко живо там. Ефектът би засегнал катастрофално целия американски Среден Запад и Северна Америка като цяло.
Larry G. Mastin, Alexa R. Van Eaton, Jacob B. Lowenstern - Modeling ash fall distribution from a Yellowstone supereruption [in: Geochemistry, Geophysics, Geosystems, Volume15, Issue 8, August 2014, pp. 3459-3475]
Да, по отношение на живота Вселената изглежда е като дело на добронамерен създател, а сякаш творение на бездушен мизантроп. Много вероятно при изобилието на подходящи за живот и еволюция на разумни същества планети в нашата галактика причината на не откриваме никакви следи от тях е именно преждевременната им повсеместна гибел в резултат на някои от изброените космически катаклизми.
Няма никаква логика да се предполага някакъв всемогъщ интелект, който би създал най-сложните форми на съществуване – живата материя и самоосъзнатия разум само за да ги осъжда на масови унищожения и съдбата да бъдат плячка на слепи, бездушни природни сили.
4.3. Илюзията на „фините настройки“.
Едно от последните, макар и също толкова неустойчиви убежища на теистичния мироглед е идеята за „фините настройки“ на Вселената. Според нея стойностите на определени константи в нашия свят като N (съотношението между електромагнитна и гравитационна сила между двойка протони), Ω („омега“: параметъра на плътността от Фридмановите уравнения за масата на материята и енергията на Вселената), Λ („ламбда“: космологичната константа, описваща енергийната плътност на пространството или енергията на вакуума), състоянието на Хойл отнасящо се до енергийното състояние на въглеродния изотоп С12 и неговия синтез в звездните ядра и др. са с точно определени фино настроени стойности. При други стойности както нашата Вселена, така и животът в нея биха били абсолютно невъзможни.
вж. и Стивън Хокинг, Ленард Млодинов – Великият дизайн, София, Бард, 2012, стр. 179-198
Впоследствие идеята са „фините настройки“ е експлоатирана от модерните защитници на религиозната телеология за да възкресят претенциите си чрез една от многото формулировки на т. нар. „силен антропен принцип“. Според нея светът е създаден с точно определени условия, които да благоприятстват възникването и развитието на живота и разумните същества. Разбира се, в рамките на такава концепция неминуемо възниква необходимост от постулиране на интелигентен създател, който да зададе тези начални условия. Други формулировки на силния антропен принцип не предполагат наличие на такъв интелигентен създател, но евентуален техен анализ излиза извън целите и задачите на настоящото изложение.
Всъщност обаче дори самото наличие на фини настройки не е нито така очевидно, нито толкова безалтернативно. От една страна се оказва, че все пак стойностите на някои константи могат да варират в определен, дори прилично широк диапазон. Така например константата ε („епсилон“) – енергийната ефективност при термоядрен синтез на хелий от водород е детерминирана от силното ядрено взаимодействие и е 0,007. Тоест при сливането на 4 водородни нуклона в хелиево ядро от 2 протона и 2 неутрона 0,7% от масата им се превръща в енергия. Дълго време се счита, че ако стойността на ε е малко по-малка, синтезът на хелий би бил невъзможен, а при незначително по-висока стойност всичкият водород би бил превърнат в хелий. Съвременни изследвания обаче показват, че дори при увеличаване на стойността за ε до над 1,065 до 50% от наличния водород ще остане непокътнат.
J. MacDonald, D. J. Mullan - Big bang nucleosynthesis: The strong nuclear force meets the weak anthropic principle [in Physical Review D, 80(4), 2009, pp. 1-8]
В резултат от работата на Алън Гут през 1980 е създадена инфлационната теория, според която на един изключително ранен етап от своето развитие Вселената е претърпяла фаза на извънредно бързо разширяване (10 на 29 степен за частици от секундата), наречено инфлация. Този модел не само обяснява гладката еднородност на света в който живеем (това, че Вселената е в известен смисъл „плоска“) но и показва нагледно, че макар в него стойността на Ω да е = 1, то преди инфлацията тя е могла да бъде всякаква. Тоест константата Ω не е „специално подбрана“, а в резултат на инфлационното разширение всяка първоначална стойност на Ω преминава накрая в 1.
Така в крайна сметка по думите на популярния физик-космолог Лорънс Краус от Държавния университет на Аризона „Някои стойности са изглеждали необясними и фино настроени и след като веднъж сме ги разбрали, те вече не изглеждат толкова фино настроени“
Anil Ananthaswamy - Is the Universe Fine-Tuned for Life? [in The Nature of Reality |NOVA – PBS, 07.03.2012]
вж. и Alan H. Guth - Infiationary universe: A possible solution to the horizon and fiatness problems [in Physical Review D, 23(2), 1981, pp. 347–356]
Друго напълно легитимно и приемано от все повече учени обяснение за „фините настройки“ е хипотезата за Мултивселената. Според нея нашата Вселена е просто една от безкрайно множество, в които стойностите на физическите константи могат да бъдат всякакви. Но единствено във вселени подобни на нашата може да възникне и просъществува достатъчно дълго разумен живот, който да си поставя космологични въпроси и да търси чрез изследвания техните отговори. И тъй като Мултивселената по дефиниция съдържа безкраен брой вселени, то и тези с условия съвместими със съществуването на разумни същества са също безкраен брой. Привърженици на тази теория са множество съвременни космолози като Макс Тегмарк, Браян Грийн, Алън Гут, Андрей Линде, Мичио Каку, Александър Виленкин, Нийл Деграс Тайсън и самият Стивън Хокинг.
вж. Стивън Хокинг – Кратки отговори на големите въпроси, София, Бард, 2018, стр. 78-86
вж. и Стивън Хокинг, Ленард Млодинов – Великият дизайн, 2012, стр. 162-173
вж. и Стивън Хокинг – Черни дупки и бебета вселени и други есета, София, Бард, 2016, стр. 62-64
По този повод коментарът на Хокинг и Млодинов е следният: „Както съвпаденията в условията в Слънчевата система се оказват незначителни след осъзнаването, че съществуват множество подобни системи, така и фината настройка на законите може да се обясни със съществуването на множество вселени… концепцията за Мултивселената може да обясни фината настройка на физичните закони без необходимостта от създател, който да е направил Вселената специално за нас“.
Стивън Хокинг, Ленард Млодинов – Великият дизайн, 2012, стр. 197
Тази теория за Мултивселената по същество е съвместима с една друга модификация на антропния принцип - т. нар. слаб антропен принцип. Според него единствената реална причина стойностите на физичните константи да обуславят живота и разума е не някакво въображаемо интелигентно планиране, а фактът, че във Вселена с различни константни характеристики просто не би имало мислещи същества, които да разсъждават за света около тях и да измерват тези показатели.
Както достатъчно ясно го е формулирал може би най-големият физик-теоретик на последния половин век Стивън Хокинг: „Самият факт, че съществуваме и можем да задаваме въпроса „Защо Вселената е такава, каквато е?“….е пример за т. нар. антропичен принцип. Според него Вселената трябва да е повече или по-малко такава, каквато я виждаме, защото ако беше различна нямаше да има кой да я наблюдава“
Стивън Хокинг – Кратки отговори на големите въпроси, 2018, стр. 79
На пръв поглед подобен отговор би могъл да изглежда логически нонсенс, но в светлината на квантовата теория – прочутият парадокс с котката на Шрьодингер, той придобива нов неочакван смисъл. При квантовата суперпозиция дадена частица съществува в няколко възможни състояния едновременно, ако не бъде фиксирана към едно от тях чрез наблюдение. Този фундаментален принцип означава ни повече ни по-малко, че характеристиките на даден обект не са напълно независими, а се определят от взаимодействието му с наблюдателя.
Може би най-понятните формулировки на този парадокс намираме у Стивън Хокинг и Ленард Млодинов:
Стивън Хокинг, Ленард Млодинов – Великият дизайн, 2012:
„За една обща система вероятността на някакво наблюдение е резултат от всички възможни истории, които биха довели до наблюдението.“ (стр. 98)
„Наблюдението на една система трябва да я промени…в квантовата физика се счита, че за да наблюдавате нещо, трябва да взаимодействате с наблюдавания обект“ (стр. 99)
„Квантовата физика ни казва, че независимо колко подробно наблюдаваме настоящето, (ненаблюдаваното) минало, както и бъдещето е неопределено и съществува само като спектър от възможности. Вселената според квантовата физика няма само едно минало или история.
Фактът, че миналото не приема определена форма, означава, че наблюденията, които правим на система в настоящето променят миналото ѝ“ (стр. 101)
„Подобно на частица, Вселената няма само една, а всяка възможна история, всяка със своя собствена вероятност… нашите наблюдения на сегашното ѝ състояние влияят върху нейното минало и определят различните ѝ истории“. (стр. 102)
„В космологията историята на Вселената не бива да се следва отдолу нагоре, защото това означава, че има само една история с добре дефинирана отправна точка и еволюция. Вместо това историите трябва да се проследят отгоре надолу, назад от сегашния момент. Някои истории ще бъдат по-вероятни от други и сумата обикновено ще се доминира от една история, която ще започва с възникването на Вселената и ще достига до разглежданото състояние. Ще има обаче различни истории за различни възможни състояния на Вселената в настоящия момент. Това води до радикално нов подход към космологията и към отношението между причина и следствие… Чрез нашето наблюдение ние създаваме историята, вместо историята да създава нас“ (стр. 168)
„Фактът на нашето съществуване ограничава характеристиките на средата ни до онези, в които се намираме. Този принцип се нарича слаб антропен принцип … По-подходящ би бил терминът „подборен“ вместо „антропен“, защото принципът се отнася до това как собственото ни съществуване налага правила, които избират от всички възможни условия само онези, чиито характеристики позволяват наличието на живот“. (стр. 185)
вж. и Стивън Хокинг – Черни дупки и бебета вселени, 2016, стр. 70-71; 124-128; 169; 194
Така в крайна сметка отчитайки всички изброени по-горе аргументи имаме пълното право да смятаме, че усещанията и преживяванията на „космическо религиозно чувство“ просто са подвели Айнщайн. В основата на структурата и действието на Вселената няма никакъв интелект, никакви специално подбрани правила и никакъв разумен замисъл. На мястото на „вселенската хармония“ виждаме единствено хаос.
Да, можем да признаем, че емоционалните пристрастия на Айнщайн са го мотивирали в неговата научна работа и може би са спомогнали за неговите гениални открития. Но това ни най-малко не означава, че следва и ние да ги приемаме, щом те се разминават с действителността и съвременната наука по един толкова явен и категоричен начин. В предположенията си, че Вселената има интелект и в следването на Спиноза Айнщайн греши. „Музиката на небесните сфери“ при едно внимателно заслушване се оказва банална какофония, а хармонията очевидно звучи единствено в ушите на тези учени, на които по някаква причина им се иска да има такава. Това обаче не е наука и няма кой знае колко общо с обективната реалност, каквато я познаваме в началото на XXI век.
5. Как се стига до „бога на учените“?
Както видяхме, всъщност богът на учените и философите, богът на Спиноза, Декарт и Айнщайн няма нищо общо с боговете на организираните религии. Макар и да е също толкова плод на въображението, колкото и те, той не е обременен с множество от техните лесни за оборване отличителни черти. Високо интелектуализиран, абстрактен, изтънчен (модерното поколение англофони би казало „софистициран“), той няма нищо общо с белобрадия старец, който обича да се разхожда вечер по хладина из градината си (Битие 3:8), наказва хората за неразрешено ядене на плодове (Битие 3:14-24), има навика да говори от горящи храсти (Изход 3:1-6) и обича да вдъхва приятни аромати, например на печено месо (Битие 8:20-21).
За него също няма доказателства и невидимото му присъствие непрекъснато убягва от взора на изследователите, колкото и да разширяват хоризонта на своето познание. Не случайно основната отличителна черта на бога на интелектуалците през XXI век ще бъде да е олицетворение и обобщение на всичко което не знаем за природата. Съдбата му е постепенно да се превърне наистина единствено и само в „бог на белите петна“.
Въпреки това подобно божество изглежда са съвременните и просветени хора далеч по-убедително и най-малкото по-добре изглеждащо от излезлите от детски приказки образи на традиционните религии. Затова и повечето техни апологети се опитват да зарибят потенциалната аудитория за своята кауза започвайки най-вече с него. Едва по-късно, при липса на съпротива и ако аудиторията поддаде, се преминава към следващата стъпка, която е опит за приравняване на този бог с бога на съответното вероизповедание.
От друга страна големият недостатък на академичните кадри в областта на естествените науки е, че дори и да познават генезиса на религиозните вярвания от антропологична, историческа и културологична гледна точка, те рядко обръщат достатъчно внимание на резултатите, до които стигат специалистите в тези дисциплини, за да могат да си направят нужните изводи. А тези изводи са повече от ясни. Идеята за божества и свръхестествено се появява на определен етап от човешката история, като преди това не е съществувала.
Кога точно се е случило това не можем да кажем със сигурност, но най-старите археологически артефакти свързани по безспорен начин с религията, са две статуетки от епохата на горния палеолит, намерени в Европа и принадлежали на анатомически съвременни хора, кроманьонци. Това са откритите на територията на Германия скулптури от мамутови бивни: Човекът-Лъв от пещерата Щадел, открита през 1939 г. и съхранявана в Улм и Венера от пещерата Фелс, близо до Шелклинген, открита през 2008 г. И двете са датирани отпреди 40-35 000 години като и при двете има елементи доказващи култово предназначение: Човекът-Лъв е първият случай на изобразяване на фантастично същество-химера: човек с глава на хищник от семейство Котки, а женската статуетка – „Венера“ освен, че притежава хипертрофирани белези на женственост и плодовитост е била използвана като амулет.
вж. Der Löwenmensch: Geschichte - Magie – Mythos
вж. Neil Patrick - The Venus of Hohle Fels is the oldest statue depicting a woman’s figure, Vintage News, 08.06.2016
(мамутски бивник, отпреди 40-35 000 г.)
Как се е появила самата религиозна концепция също е въпрос на теоретичен дебат, но това със сигурност не се е получило нито чрез откровение свише, нито чрез разкритие на съкровени истини от страна на самите хора. Доколкото чувствата, които вярващите изпитват към своите богове са просто пренос на естествени човешки емоции: любов, страх, респект (благоговение), възторг от техните естествени обекти (например други хора) към създадени от въображението измислени такива. В този смисъл това е използване на генетично заложени у нас черти на нашата природа в насока различна от тази, която ги е развила първоначално, а на религиозността може да се гледа донякъде като на паразит. Важна роля в създаването на преносния модел има и спонтанната склонност на човешката психика да олицетворява – тоест да си представя природни събития, процеси и явления като породени от човекоподобни агенти, имащи същото съзнание, преживявания, мисли, цели и намерения като хората. Тази склонност се е пренасяла с пълна сила и в отношението към животните, за които прадедите ни са мислели като за хора по всичко, освен по външен вид: мислещи, чувстващи, дори говорещи. От това отношение до ловно-събираческите култове и ритуали има една крачка, която със сигурност е била направена лесно и спонтанно, а антропологията и етнографията ни предоставят богат сравнителен материал по въпроса. Добре е и да си спомним, че тази склонност е твърде присъща и на детските умове, за което свидетелстват и безбройните детски приказки.
вж. Робърт Райт – Еволюцията на Бог, София, Изток-Запад, 2013, стр. 360-361, 365-368, 371-375
Във всички случаи обаче безспорният момент в историческото и сравнително религиознание е, че идеята за свръхестествена божественост не е изначално стабилна и с постоянно съдържание, а ни се представя в многообразни форми. При това те отразяват прецизно етапите, през които преминават обусловените от обществените условия индивидуално и колективно съзнание. Така ако идеята за божествено отразяваше някакъв действително съществуващ абсолют, то от самата зора на историята щяхме да наблюдаваме изначален, чист и нравствен монотеизъм във високо абстрактна форма. Впрочем някои религиозни апологети се опитват да ни убедят именно в това. Истината обаче е съвсем друга. В примитивните и архаични общества на ловци-събирачи наблюдаваме истински хаос от аморфни, първични и стихийни божества и духове – ту покровителстващи, ту злонамерени и действащи по силата на инстинктивни и неконтролируеми импулси, подчинени единствено на магически обреди. За морал в някакъв по-късен възвишен смисъл не става и дума. Контактът със свръхестественото се упражнява от жреци-шамани, изпадащи в трансоподобни състояния и откровено използващи наркотици за тази цел.
вж. Робърт Райт – Еволюцията на Бог, 2013, стр. 11-39
В епохата на земеделско-скотовъдните общества и социалното разслоение представите на вярващия ум се променят. Боговете започват да образуват племенни пантеони, засилва се тенденцията към антропоморфизация. Животните като обекти на култа не изчезват, но започват дори външно да заприличват все повече на хора. Красноречив пример са оцелелите изключително дълго египетски богове с човешки глави, а индийските им (например Ганеша с глава на слон) аналози все още дори и днес получават регулярни жертвоприношения. Култът започва да става все по-организиран, по-малко спонтанен и все повече подчинен на предаваните чрез традицията, отначало разбира се устна, формули. Започват да се забелязват първите наченки на морализаторстване, като извършващите противообществени прояви са заплашвани с гнева на божествата.
вж. Робърт Райт – Еволюцията на Бог, 2013, стр. 39-58
На последващия етап човешките общества започват да се организират в държави. Появяват се стриктната социална стратификация и класите, едноличните владетели, административните апарати, писмеността. Тези драстични промени се отразяват и в света на боговете. В пантеона започва да се оформя йерархия, различните божества се специализират и се разглеждат като чиновници или воини на главното божество. Отделните държави, области и градове развиват специални връзки със свои лични богове или богини покровители. Жреците вече най-често не са спонтанно изживели екстаз мистици, а отделна обществена прослойка, упражняваща ритуалите като професия и по наследство. От една страна се засилва нравоучителният елемент под влиянието на засилените социални очаквания към личността и откриването на чувството за несправедливост като резултат от фрустрацията пред наистина несправедливите обществени условия. От друга, боговете все още са просто живеещи на небесата или в непристъпни планински обители невероятно могъщи, но все пак обикновени хора, с всички човешки достойнства или недостатъци. Което е още по-важно, на основата на идеята за поддържания както със сила, така и с пропаганда социален ред се появява концепцията за космически порядък и хармония, поддържани от божествата така, както владетелят и администрацията поддържат реда в държавата.
вж. Робърт Райт – Еволюцията на Бог, 2013, стр. 59-72; 251-260
Папирус на Ани, Тива, ок. 1250 г. пр. н.е. (понастоящем в Британския музей, инв. No 10470,3)
Отново на определен етап стартират два нови процеса с изключително важни резултати. И в двата случая двигател е спекулативната религиозно-философска мисъл, която в Близкия и Средния Изток е движена преобладаващо от наследственото храмово жречество, докато например в Древна Гърция и с някои условности Китай от оформящата се социална категория на философите. В Индия случаят е сякаш по-специален, тъй като виждаме активни и двете обществени групи: както на жреците, така и философите, докато например в Израел партньор и едновременно опонент на наследствената жреческа каста са „пророците“, преживяващите индивидуално откровение или следващи персонални наставници. Съдържанието на процесите е накратко следното:
а/ Процес на монотеизация. Изразява се в засилващата се представа, че вместо множество богове над света властва един-единствен бог, много вероятно катализирана от понятието за суверенния владетел монарх. Пътищата по които се достига до нея са поне два:
аа/ В Египет от периода на Новото царство (XVI-XI в. пр. н.е.), Месопотамия и Индия боговете започват да се разглеждат като ипостаси (притежаващи собствена персоналност проявления) на единственото божество.
аб/ В Египет през епохата Амарна: царуването на Ехнатон и неговите наследници (втората половина на XIV в. пр. н.е.) и най-вече при древните евреи (X-VI в. пр. н.е.) монотеизмът се разглежда като ексклузивен – утвърждаването на единствения бог макар и постепенно и с ред условности става чрез отрицание на всички останали божества. Тази революционна по своя характер концепция в крайна сметка става крайъгълен камък на западната и ислямската цивилизации, докато в Индия и Далечният Изток традиционно преобладава предишният тип.
вж. Робърт Райт – Еволюцията на Бог, 2013, стр. 72-79; 81-156
ав/ По малко по-различен път свързан с втория процес тръгват гръцките философи от класическата епоха (VI-IV в. пр. н.е.) като Питагор, Платон и Аристотел, които достигат до монотеизма чрез поредица абстрактно-умозрителни съждения, доста откъснати от реалността, но в крайна сметка изцяло обусловени от нея: най-малкото те са основани на математика (най-вече геометрия) и опитите за извеждане на представи за съвършенството. Така например в един момент философският бог се оказва сферичен, тъй като сферата е съвършената форма, както и чиста мисъл (разум). Такава представа например има Ксенофан от Колофон (ок. 570-478 г. пр. н.е.)
вж. Диоген Лаертски, Животът на философите, IX, 2, 18-20
б/ Процес на абсолютизация. Този процес макар и по различен път преследва същата цел: да абсолютизира идеята за божеството. За да бъде съвършен, богът следва да бъде освободен от всички недостатъци на човешката природа, над които така се надсмиват философстващите интелектуалци на древността. Привържениците на абстрактното мислене започват да смятат, че за единствения бог е недостойно да бъде ограничен, незнаещ, зъл или отмъстителен, погрешим, несправедлив. И доколкото било очевидно, че в света има повече от достатъчно зло, някои религии като зороастризмът, късният юдаизъм, християнството и ислямът въвели фигурата на върховния демон – бил той Ариман за персите или Сатана за авраамическите религии. Така божеството било освободено от бремето да бъде виновно за глобалната несправедливост.
От друга страна теолозите можели да се любуват на сътвореното от своите собствени умове съвършенство и да надарят единствения бог с такива гротескно хипертрофирани характеристики като безначалност, вечност, самодостатъчност, всемогъщество, присъствие навсякъде, всезнание, непогрешимост, съвършена справедливост и ред други абсолютизирани по фантастичен начин отражения на реално съществуващи, но ограничени атрибути на човешката личност. Паралелно с това универсалният бог като отражение на универсалните империи (персийска, елинистическа, римска) води и до идеята за единство на човечеството, а оттам и за универсален ред, равен на поддържаща го универсална нравственост, валидна за всички хора.
вж. Робърт Райт – Еволюцията на Бог, 2013, стр. 163-178; 181-198; 200-231
изработен ок. 370 г. пр. н.е. от скулптура Силанион за Академията в Атина.
Не е нуждно да се спираме на доктринално-политическите спорове в християнството и исляма през Средновековието. По същество те нямат съществен принос към развитието на самата идея за божествено. Единствената им роля е, че от една страна на Запад продължителните и изтощителни религиозни войни настройват голяма част от мислещите и често управляващите хора негативно към традиционната религиозност на теолозите. Започва да си проправя път критиката на свещеното писание (Библията), която все по-често се възприема като сборник с пропаганда и легенди. По същество това е абсолютен пробив в мисленето, тъй като обезсмисля самата идея за свръхестествено откровение.
От друга страна науката набира сили и все пак предразположените към нагласата да търсят и откриват вселенска хармония от своя юдеохристиянски бекграунд първи учени започват да търсят и вследствие на това да виждат такава хармония в устройството на света, който изучават. Именно културно обусловената религиозна предубеденост в нейния монотеистичен вариант води при мнозина от тях до убеждението, че природата функционира не просто като естествено взаимодействие на материални елементи, а по зададени от някакъв космически интелект правила. Така природните закони доста неоснователно се приравняват на човешките и зад тях въображението започва да съзира сянката на законодател. Отново олицетворението поема кормилото, наблюдаваните в природата процеси и явления отново се приписват на бог, а наблюдението и изследването на Вселената биват наричани естествена форма на откровение. Този бог обаче няма как да е богът на традиционната религия – критиката на Библията в светлината на историята и логиката е изиграла своята роля и този бог вече няма как да е еврейският бог. Освен това изглежда несериозно същество управляващо безкрайния Космос да го е грижа за някаква загубена в него прашинка или да има специално отношение към населяващите я обитатели. Така в крайна сметка се появяват най-рафинираните и абстрактни концепции за божественото: деизмът (вярата в отделен от света бог – творец, законодател и първопричина, който не се вмесва в делата на хората) и https://en.wikipedia.org/wiki/Pantheism пантеизмът (когато това божество се разглежда като иманентно на Вселената). Струва си да вметнем първо, че пантеистичният мироглед на основа на единство на съзнанието и природата е разработен и доста по-рано например в Индия. На второ място ако, както прави например Айнщайн, от тази пантеистична представа за Вселената се отнеме персоналният елемент и стане безлика, тогава в действителност тази идея по нищо не се отличава просто от една обожествена природа към която се изпитва благоговение, описвано като религиозно, но в която няма никакво място за нищо свръхестествено.
Какво общо обаче има това продължително и сякаш ненужно отклонение с мирогледа на Айнщайн или с несъстоятелността на вярата в бог или богове? Ами всъщност има много общо и това кратко пътешествие в историята на религиозните идеи е повече от необходимо.
Както се видя, религиозните представи се появяват на определен етап като опит на въображението да осмисли заобикалящата ни среда и използват по нов, реално паразитен начин основни човешки инстинкти и емоции, формирани като приспособяване към нея. При това тези представи не са константни, а се изменят с историческото развитие на човечеството. Нещо повече, и всъщност точно това е важното: идеите за божествено на всяка една епоха направо отричат, презират и оборват тези на предишната. Това, което за хората от едни времена е било обект на благоговение и изпълнена с респект боязън, за тези от следващите с основание изглежда грубо, примитивно и дивашко суеверие. Накрая както самият човешки вид е продукт на биологичната еволюция, така се оказва и, че вярата в божественото е непрекъснато променящ се съобразно историческите условия продукт в еволюцията на идеите (меми според формулировката на Докинз). Колкото и да ни изглежда трудно за възприемане, както старогръцкият мъдрец-философ или втораченият през телескопа си астроном са потомци на космати маймуни без особени хигиенни навици, така и екстазът на Айнщайн пред Космоса реално е продукт на еволюиралите по същия начин от бълбукащите суеверия на дивачеството емоционални състояние на първобитните ловци-събирачи.
Това някак си категорично не се връзва с идеята за съвършен бог, който се открива на създадено от него човечество и в крайна сметка изглежда „човешко, твърде човешко“, както би казал Ницше. Не, представата за божество не е вложена у нас изначално от някакъв въображаем свръхестествен създател. Именно нейната изменчивост, стремеж към адаптиране и в крайна сметка вътрешно присъща тенденция към отрицание на предишните концепции като вече исторически несъстоятелни е един от най-добрите аргументи за нейната илюзорност и съвсем естествения ѝ произход. Това е рефлексия спрамо заобикалящия ни свят, която никога не е съществувала другаде, освен в нашето въображение. И като такава по същество се оказва просто една неправдоподобна, следователно неправилна хипотеза.
Анализът на религиозността в исторически план освен това обяснява именно и разглеждания от нас феномен защо понякога учени са склонни да разглеждат Вселената като продукт на свръхестествен интелект, когото до голяма степен по културна традиция наричат „бог“. Това тяхно убеждение, както видяхме, няма как да бъде изведено от научното наблюдение и анализа на явленията и процесите в Космоса. Напротив – всичко в него ни показва не ред, хармония и вечност, а безпорядък, хаос, катастрофизъм и в крайна сметка предопределена гибел. В крайна сметка идеите за обратното няма как да изникнат като безпристрастен резултат от научните занимания, дори изследователите да са убедени в противното.
Осмислянето на данните в една парадигма за „интелигентен дизайн“ в какъвто и да е вариант не е нищо друго, освен призракът на бога от предходните епохи, интерполиран в мисленето на неговите академични защитници чрез културата в която са израсли. Да, те няма как да го възприемат безкритично, а отново, както винаги се е случвало, го преосмислят и преоформят в удобен за тях облик, създавайки си бог по свой образ и подобие, отразяващ собствения им начин на мислене. Да, той отрича и изобличава като примитивно и неподходящо за тяхната модерност суеверие представите за божествено у техните предшественици. Но самата идея, склонността към олицетворяване и одухотворяване на иначе безспорно мъртвата, безлика и бездушна природа е наследена. Тя е същата, която движи дивака да се прекланя пред камъка и дървото, звяра или реката и да търси гневния бог в гръмотевицата. Тя е миражът, който е подбуждал мистиците от всички епохи да преследват до безкрай въображаемите си видения. Тя е която кара вторачените и може би смутени от гигантските мащаби на мирозданието космолози понякога да търсят по детински наивна опора в теоретизирането за някакъв крайно абстрактен законодател. И ще порастнем истински като отвоювал стъпка по стъпка своя разум биологичен вид тогава, когато отърсим фантазията си от наследените илюзии и се научим да я използваме като инструмент за разкриване на лежащите пред очите и уредите ни истини.
(Лайден, Нидерландия, 11.12.1925)
6. Авторитет ли е Айнщайн?
Да, безспорно. Но именно в отношението към един велик учен и неговото академично наследство можем най-ясно да осъзнаем разликата между религиозната и научната дефиниция за авторитет. А те са безкрайно различни.
В рамките на религиозната парадигма и доминирания от вяра в свръхестественото мироглед авторитетът е преди всичко безусловно и йерархично понятие. Избраните наставници чрез които се открива висшият разум (бог или богове) общуват директно с него и вследствие на това узнават и разкриват несъмнени истини. Те са непогрешими по презумпция и съмнението в техните поучения е недопустимо, тъй като подкопава самите основи на вярата. Затова ако Айнщайн е нарекъл атеистите „фанатици“ и „неспособни да усетят музиката на сферите“ това просто няма как да не е така, само по силата на смазващия авторитет на великия учен.
Авторитетът в света на науката и за обучения в нейните принципи ум се гради на съвършено различни основи. Личността на откривателя, получил прозрение няма кой знае какво значение. Важна е стойността на аргументите, които обосновават научното откритие. Важна е възможността всички останали специалисти да извървят пътя на създателя на определеня теория или хипотеза и да признаят нейната валидност по силата на независимите от личната предубеденост факти и данни. Авторитетът в тези условия не е плод на откровение, а резултат от експертиза. Той със сигурност не е нито безусловен, нито неоспорим. Напротив, един от най-важните източници на надеждност, които предоставя научното познание е възможността теориите и хипотезите да бъдат подложени на справедлива и аргументирана критика, която да потвърди или оспори тяхната истинност с валидни доводи. В този смисъл независимо от авторитета на Айнщайн по определени въпроси, всяко негово мнение по различни от тях теми не само може, но и трябва да бъде изпитано чрез критичен анализ и преоценка.
Космическата религиозност на Айнщайн, неговата убеденост в абсолютния детерминизъм и интелигентната (макар и безлична) основа на Вселената всъщност не му помагат, а напротив, пречат му в много отношения в неговата научна дейност. Така например именно те го водят до известнатата му реплика „Квантовата механика определено е впечатляваща. Но един вътрешен глас ми казва, че това все още не е нещо истинско. Теорията ни дава много, но едва ли ни доближава до тайните на Стареца. При всички случаи аз съм убеден, че той не играе на зарове“.
Писмо до Макс Борн от 4 декември 1926
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 380
Това свое убеждение Айнщайн упорито не изоставя до края на живота си, както личи и от някои негови далеч по-късни коментари:
- „Трудно е да се хвърли скришом поглед в картите на бог. Но това, че той би поискал да играе на зарове със света … е нещо в което аз не мога да повярвам дори за миг.“
Писмо до Корнел Ланцош от 21 март 1942
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 393
- „Ти вярваш в бог, който играе на зарове, а аз в завършените закон и ред в един свят, който съществува обективно… Дори големият първоначален успех на квантовата теория не може да ме накара да вярвам във фундаментална игра на зарове.“
Писмо до Макс Борн от 7 септември 1944
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 393
- „Аз съм в състояние, ако лошото върви към по-лошо, все пак да осъзная, че бог е създал свят в който няма природни закони. Накратко хаос. Но в това, че съществуват статистически закони с определени решение, тоест закони, които принуждават бог да хвърля зар във всеки един индивидуален случай, аз намирам за твърде незадоволително.“
Реплика към Джеймс Франк
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 408
- „Въпреки, че вече съм един стар глупчо, аз все още работя здраво и все още отказвам да повярвам, че бог играе на зарове“
Писмо до бившата му берлинска студентка Илзе Розентал-Шнайдер от 11 май 1945
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 56
Така твърдоглавото убеждение в закономерността и детермираността на света като плод на интелигентен замисъл прави Айнщайн неспособен да осмисли и приеме квантовата теория. Начинът за осмисляне на света, който тя предлага така и си остава чужд за него. Днес, когато за разлика от времето в което се водят тези тогава по същество все още теоретични спорове, квантовата теория е напълно доказана, в т.ч. и експериментално, подобно упорство в отрицанието не би могло да бъде определено другояче, освен като ретроградна закостенялост.
Да, Айнщайн има грешки и заблуди, включително научни. И неверието в квантовата теория е най-голямата от тях, при това докрай неосъзната. Впрочем той признава две други свои грешки, поне една от които все пак може би накрая няма да се окаже такава: въвеждането на космологична константа в уравненията свързани с общата теория на относителността (ОТО) и участието в инициативата за създаване на атомна бомба.
Затова и сме в правото си да се отнасяме критично към всяко негово твърдение, неподкрепено с адекватни доказателства както към такива твърдения, изказани от всеки друг. И ако той твърди, че „Наука без религия е куца, религия без наука е сляпа“* можем основателно да смятаме това просто за негова поредна, макар и привидно остроумно звучаща заблуда.
* В доклад „Наука, философия, религия“, изнесен на симпозиум на Конференцията за наука, философия и религия в отношението им към демократичния начин на живот от 1940, публикуван през 1941
цит. по Alice Calaprice – The Ultimate Quotable Einstein, р. 335
7. За фанатизма и неговите граници
Какво всъщност е фанатизъм? На пръв поглед да е определи това състояние сякаш изглежда лесно и всеки, който е употребявал такава квалификация си мисли, че е наясно с неговото съдържание. А то е едновременно лесно и трудно определимо.
а/ От една страна фанатизъм – това е глупаво упорство да отстояваш своите предразсъдъци пред лицето на очевидните факти и доказателства. Това не е чак толкова рядък човешки недостатък. Всъщност мнозина му се поддават с лекота, особено ако предразсъдъкът им е любим и са силно привързани към него. Ясно е, че в своето определение за „фанатични атеисти“ Айнщайн определено има предвид точно такива хора, като посочва негодността им да „чуят музиката на небесните сфери“ като основна причина за това упорство. Както вече обаче видяхме, всъщност самият Айнщайн е до такава степен отдаден на любимата си заблуда за вселенската хармония, че не е в състояние да се откаже от нея дори ако заради това е неспособен да осъзнае важността на квантовата механика. През първата половина на XX век при липсата на достатъчно емпирични доказателства в полза на трудно пробиващите своя път нови теории, когато тежкото бреме на Нютон и Декарт тежи като камък на шията на специалистите и спъва полета на тяхната мисъл това все пак е донякъде извинително и няма защо да съдим Айнщайн толкова строго – като всички нас и той е рожба на своето време и неговите нагласи. Самият той също изпитва на свой гръб силата на академичната инерция, въвеждайки съвсем нови концепции за време и пространство.
В днешно време обаче, седемдесет години по-късно, квантовата физика не само е потвърдена, но и стои в основата на широко използвана апаратура като уредите за ядрено-магнитен резонанс (ЯМР) или инженерни решения като GPS навигацията.
Суперкомпютри изчисляват траекториите на сложни орбити и извършват акуратни симулации с огромен брой участващи обекти. Мощни телескопи не само от земята, но и в орбита претърсват всяко кътче от Вселената в търсене на нова информация.
Данните се трупат и резултатът от техния анализ е категоричен: на мястото на детерминизма и хармонията идват неопределеността и хаосът. В тази Вселена няма място за интелигентен замисъл или създател. И не атеизмът, а упоритото придържане към остарели модели вече е актуалното лице на фанатизма.
Да, Айнщайн е и ще си остане безспорен авторитет. И величието на неговите открития никога няма да помръкне така, както няма да помръкне наследството на Нютон и Ръдърфорд, Келвин и Хойл. Но дължимото признание към техните достижения не може и не трябва да ни оставя слепи и безразлични към допуснатите от тях грешки.
Силата и надеждността на науката се състоят именно в способността ѝ да коригира грешките на авторитетите чрез своята методология за натрупване и проверка на познание. Именно тази нейна особеност ѝ позволява да се поправя и развива, разкривайки нови и нови истини за природата. Новото познание издига нови авторитети. Уважението към Айнщайн не може да ни попречи както да не сме съгласни с него когато той бърка, така и да сме съгласни с Хокинг и Краус, Стенджър и Докинз, чиито идеи отразяват актуалното състояние на знанията днес. И това не е фанатизъм. Това е приемане на достиженията в съвременната наука.
б/ Втората възможна дефиниция на фанатизма е известна още от зората на Просвещението, самото то рожба на религиозните войни на Европа от XVI-XVII век. Това е стигането до жестоки крайности в налагането на религиозна догма, определяна от действащите по този начин политици като официална и задължителна за всички.
Този вид идеологически терор е присъщ на християнството още от първите му стъпки в съюз с имперската държавна машина на Рим, когато преследваните в един миг се превръщат в гонители, движени от един и същ пламък на маниакална убеденост в собствената правота и неминуемата победа на „истинската религия". Негови рожби през идващото хилядолетие и половина християнско господство са ограничителните закони и правното остракизиране на инакомислещите; колкото продължителните, толкова и кървави борби около избистрянето на християнската догматика, довели в Източната Римска империя практически до четиривековна гражданска война на религиозна основа; кръстоносните походи; процесите над „еретици“ и инквизицията; потискането на съвременната наука в зората на нейното развитие; религиозните войни и много други срамни страници от историята на западната цивилизация. Господстващото на църквата в нея има своята кървава цена и тя е платена от обществото.
Ислямът също не е чужд на фанатизма, най-малкото понеже израства от същия корен на непреклонно отрицание, формулиран от юдаизма и неговата свещена книга – Библията. Борбата с „неверниците“ е негов основен принцип, формулиран още от Мохамед. Днес неговите прояви на екстремизъм са далеч по брутални и по-широко отразени в медиите. Но куриозът в исторически план е, че през по-голямата част от своето съществуване именно ислямът е бил по-толерантната и умерена религия от християнството. Докато в християнските държави насилственото покръстване на привържениците на други религии е било винаги държавна политика и дори дребни различия във вероизповеданието са били повод за насилие, в ислямския свят правата и гражданскоправната автономия на друговерците са били уредени на основата на търпимост и невмешателство. Техните общности се ползват с „дхимма“ (правна защита). Не случайно дори свещеният за мюсюлманите Коран формулира понятието „ахл ал китаб“ (хора на книгата), което отнася до останалите обвързани с еврейската културно-религиозна традиция общности: юдеи, християни и „сабии“ (оцелелите до днес като малобройна и маргинална секта, но някога многобройни и влиятелни мандеи). Според Мохамед те имат правото да следват вярата си съгласно собствените си свещени книги и спрямо тях не трябва да се практикува насилствено обръщане в исляма (Коран 2:62; 5:68-69; 22:17). Това е най-прогресивната религиозно-политическа концепция на Близкия Изток и Европа за онова време и християнският свят стига до нея едва през XVIII век, след горчивите поуки от религиозните войни през предходните два века.
Въпреки това ислямът така и не прекрачва отвъд средновековните разбирания за свобода на съвестта и известните ни трагични терористични атаки над Световния търговски център (11.09.2001), редакцията на сатиричното издание „Шарли Ебдо“ (07.01.2015) или съвсем скорошната саморазправа, осакатила популярния писател Салман Рушди (12.08.2022) доказват това по неоспорим начин.
От друга страна, за да разберем защо и как Айнщайн обявява атеизма за фанатичен, може би освен към личната му мотивация, произлизаща от отказа на признание за неговия безличностен космически бог би било полезно да се обърнем и към историческия контекст в който той изказва това свое мнение.
А то е произнесено през 1941 г. Не толкова отдавна от една страна в Русия се разгръщат процесите следващи Октомврийската революция от 1917, а в Германия тези в резултат на вземането на властта от нацистите през 1933. И двете категории събития са отразявани при голям обществен интерес от западната преса.
За Айнщайн слепият фанатизъм в името на религията и в името на атеизма изглежда еднакъв: “фанатичните атеисти, чиято нетолерантност е от същия вид като нетолерантността на религиозните фанатици и произлиза от същия източник“.
Аналогията е повече от очевидна: Преследваното ранно християнство става официална религия и веднага започва методично преследване на езичниците и дори различно мислещите християни. По същия начин в Русия през 1917 насилствено взелите властта болшевики покрай изтребването на политическите си врагове започват и насилствена саморазправа с църквата и нейните служители, тъй като (с всяко основание) ги считат за една от най-важните опори за безспорно угнетителския обществен строй, срещу който се борят. Този път вместо езически храмове горят църкви, някои с историческа и художествена стойност. Пролива се кръвта не на езическите жреци, а на православните попове. Именно разказите за тези жестокости, разкрасени от журналистите по обичайния за онова време сантиментален начин може да са впечатлили дълбоко Айнщайн, чийто темперамент го прави особено чувствителен към насилието. Затова и той смята, че доскорошните поробени са прекалили със саморазправата над своите поробители и „все още усещат тежестта на веригите си, вериги, които те са отхвърлили след мъчителна борба“.
Така и кладите с книги в нацистка Германия след 1933 г., политическите убийства, концлагерите, преследванията на евреите от които самият той самият успява да избегне по щастливо стечение на обстоятелствата може би са усилили неговата неприрязън към нерелигиозната нетърпимост. И там, както в Русия, определена политическа партия реализира по насилствен начин един държавно-секуларен проект като цели тотална мобилизация на обществото чрез пропагандата на задължителна идеология, на която се придава квазирелигиозен статут.
Представляват ли обаче тези насилствени епизоди част от интелектуалното и идейно наследство на атеизма? Съвсем не. Преди всичко това са политически процеси и насилието с което са свързани е преди всичко политическо насилие. То е мотивирано и обвързано с политически цели и задачи и мирогледният (атеистичен) момент в тях е само спомагателен. Атеизмът като философия и начин на живот никога не си е поставял за цел да приобщи насилствено или чрез други форми на принуда големи човешки маси или цели общества към своите идеи. Той винаги и при всички обстоятелства е бил мироглед на осъзнатите и доброволно приети на основата на определени аргументи убеждения. Единствената ограничителна социална цел, която той някога си е поставял е била и остава борбата за спазване на принципа на разделение на държавата от което и да било религиозно изповедание. При това съвсем основателно предвид печалните резултати от експеримента с държавните религии.
Най-вече атеистите нямат нужната мотивация да се разправят със своите противници и да налагат вижданията си с насилие и жестокост. Такава активност е свързана с усилия и рискове, които всеки нормален човек се стреми да избегне, освен ако не се налага да ги приеме в името на някаква особено значима за него цел.
За религиозно вярващите съвсем естествено това е наградата на вечния живот, опрощението на греховете от божеството и избягване на безкрайните адски мъки, участието в тържеството над силите на метафизичното зло. В рамките на техния мироглед това са живи и действени стимули, в името на които е оправдана както всяка саможертва, така и всяко жертвоприношение на някой друг.
От друга страна, атеистът не очаква нито небесни отличия за своите евентуални мисионерски усилия, нито пъклени страдания за недостатъчно усърдие в разпространяването на своя мироглед. Единствени награди за отстояването на собствените убеждения за него са признанието на единомишлениците и моралното удовлетворение от приобщаването към истините, които разкрива науката.
За него животът свършва със смъртта и той е единствен. Затова той знае неговата цена много по-добре от вярващия в безсмъртието и поради това е далеч по-склонен да пази както своя, така и чуждия много повече от онзи, за когото битието не свършва с един смъртоносен удар.
Това в известна степен е лоша новина за атеизма. Най-малкото понеже никой радикален идеологически поврат в историята на обществата не се е осъществил без системно и продължително насилие, прилагано над инакомислещите.
Теократичното жречество на юдейския монотеизъм успява да изкорени традиционните западносемитски култове едва след няколко столетия откровено физическо изтребление на упорстващите техни привърженици. Това става на няколко етапа: първоначално реформите на юдейските царе Езекия и Йосия (VIII-VII в. пр. н.е.), след това автономията на Втория храм в рамките на Персийската империя на Ахеменидите (VI-IV в. пр. н.е.) и най-сетне изкореняването на проелинистическите тенденции и юдаизация на съседни народи – арамеите в Галилея на север и Едом на юг при монархията на Хасмонеите (II-I в. пр. н.е.).
По същия начин в християнството между Миланския едикт от 313 г. на Константин и Лициний и окончателното затваряне на Атинската Академия от Юстиниан I през 529 г. минават цели две столетия активно и последователно ограничаване на конкурентите докато новата религия е наложена трайно и повсеместно сред населението на империята. Аналогично ислямът става доминираща религия в Египет между X и XII век, когато местните владетели от династията на Фатимидите изоставят традиционната политика на толерантност към коптите и започват да ги принуждават да станат мюсюлмани.
Така от историческа гледна точка цялостната промяна в мирогледа на дадена популация отнема около двеста години. През това време паралелно с пропагандата на новите идеи се налага неминуемо привържениците на старата идеология биват ограничавани в правата си и върху тях да се упражнява насилие, стигащо в крайните случаи дори до геноцид.
Всъщност оказва се болшевиките не успяват да изкоренят религията в своята държава не по друга причина, а понеже преследванията на които я подлагат са краткотрайни, а след тях политиката им към нея е твърде мека и толерантна. Това се случва не просто понеже експериментът на съветския комунизъм се оказва относително кратък и се проваля в рамките на около 70 години. Много преди това ръководството на страната се отказва от политиката на насилие спрямо вярващите. Комисията по провеждането на декрета за отделяне на църквата от държавата (Антирелигиозна комисия) към ЦК на ВКП (б) е разпусната през 1929 г. През 1947 съдбата ѝ споделя и единствената масова организация на атеистите в страната: Съюзът на воинстващите безбожници. Реалният му край обаче е още през 1941 г., когато спира издаването на неговия печатен орган – вестника „Безбожник“ и по решение на партийната управа начело със Сталин отношението към църквата се трансформира радикално с цел тя да бъде привлечена като съюзник в мобилизацията на страната срещу германската инвазия.
На 08.03.1943 болшевиките разрешават за патриарх на Русия да бъде провъзгласен епископът Сергий (Страгородски). През октомври 1943 в Москва се открива богословски институт, а с разпореждания на Министерския съвет на СССР № 1132–465сс от 29.05.1946 и № 3537-рс от 09.07.1946 се откриват съответно духовни академии в Москва, Ленинград и Киев и духовни семинарии в Москва, Ленинград, Киев, Одеса, Саратов, Лвов, Луцк, Минск и Ставропол. По този начин се оказва, че църквата в СССР вече дори не е преследвана, а придобива учебни заведения на държавна издръжка.
вж. А. М. Катаев - Духовные школы Русской Православной Церкви в 1943-1949 годах [във Вестник церковной истории (2006- № 1) стр. 176-189] , стр. 183
Оттам нататък със системните гонения от страна на комунистите спрямо църквата е свършено. Натискът продължава единствено на персонално и морално ниво по места и като просветителска дейност от страна на партийните органи. Той обаче е изцяло пропаганден, в най-голяма степен чисто формален и като цяло съвсем недостатъчен за елиминирането на широко разпространена религиозна структура с хилядолетна история. Още повече, че моделът на мъченичеството и неговата героизация е част от нейната традиция и се възпроизвежда чрез пропагандата ѝ ежедневно в живота на нейните последователи. Затова и отговорните другари решават вместо да изкореняват църквата по стария и добре изпитан начин с който самата тя се е справила с опонентите си, да я интегрират наново в държавните структури по модел ако не идентичен, то поне доста сходен с този от времето на Руската империя - макар и някак тихомълком и подмолно. Служителите ѝ отново стават държавни чиновници, а някои дори и част от тайните служби, поне що се отнася до висшето духовенство, което започва да се радва на всички привилегии на номенклатурата. Същият модел е копиран и в съветските сателити от Източна Европа.
Така накрая се оказва, че болшевиките не успяват да се справят с религията не заради това, че тя е проявила някакво кой знае какво мъжество. А понеже те самите не се оказват нито достатъчно жестоки, нито достатъчно последователни в мерките за постигане на тази цел. Провалят се не поради прекалена жестокост и нетърпимост, а поради недостатъчна нетърпимост и излишна толерантност. А ако комунизмът в този негов приложен на практика вариант не беше рухнал в рамките на 70 години по силата на собствените си вътрешни противоречия и не беше разграден от създадената да го брани номенклатура а се беше задържал на власт няколко столетия? Ако беше продължил приципно и неотстъпчиво да преследва църквата по начина по който го е правил в през първия четвърт век от своето съществуване? Почти не остава съмнение, че при такъв сценарий в крайна сметка обществото там би станало почти напълно атеистично: и то не по официална статистика, а по същество.
Въпреки този изцяло политически експеримент обаче, преследването на инакомислещите никога не е било и няма как да бъде част от атеистичния мироглед – в него просто няма основания, които да оправдават подобна колективна стратегия. Тяхното отсъствие е най-сериозният аргумент против това да му се приписват нечестно подобни аспекти. Много повече дори от факта, че през историческото си съществуване именно атеизмът и неговите последователи най-често са били преследвани и ограничавани с насилие. Последният довод всъщност не е достатъчно убедителен, най-малкото понеже например християнството съществува три столетия като преследвана секта, преди в един миг тези, които доскоро са гонени да станат с готовност самите те гонители.
Затова и ние просто ще трябва да се примирим с това, че организираната традиционна религия ще присъства винаги в живота на обществото. Поради спецификата в менталната обработка на нейните членове възможностите да ѝ се противостои чрез наука и просвета (каквато е била идеята на светските хуманисти през XVIII и XIX в.) са твърде ограничени и неефективни. Стимулирани от фикс идеите за вечно блаженство и адски мъки нейните последователи ще бъдат много по-активни в разпространението на своята идеология от привържениците на рационалния мироглед. Моделите за преследване на инакомислещи, макар и днес прикрити и прибрани единствено за вътрешна употреба поради цялостното неодобрение на съвременното общество, все още се пазят като скъпоценно историческо наследство и чакат търпеливо своя час за да бъдат извадени отново за употреба в подходяща социална обстановка, ако такава по някакви причини настъпи в бъдеще. Затова и кумулативният социален ефект от общите усилия на религиозните активисти ще си остава по-голям от този на разумните и мислещи хора. Желаем или не желаем, религията ще е наш постоянен спътник и в съвременното ни общество: независимо какъв напредък ще постигнат науките и технологиите. Ще ни се налага просто да я търпим – сега и за в бъдеще.
А ние не искаме и не можем да преследваме своите опоненти – не само защото не виждаме никакви разумни причини но и понеже по този начин просто бихме станали подобни на тях. Бихме се превърнали в поредната секта, която цени човешкия живот много по-малко от родени в нечие въображение фантастични представи. А ние просто сме по-добри и по-толерантни.
Затова и квалификацията „фанатизъм“ просто няма как да се приложи към атеизма. Той нито сляпо вярва в отречени теории, нито е склонен да преследва с насилие своите опоненти. Формулировката на Айнщайн просто не е вярна по същество, тъй като в своята естествена и неангажирана с политически проекти форма атеизмът няма как да отговаря на ясните и обективни критерии за фанатизъм, изложени по-горе. Да, очевидно Айнщайн е огорчен от неприемането на идеите му за безлико пантеистично космическо божество от атеистите. И затова реагира спрямо тях пресилено и предубедено. И научният му авторитет не го прави по-малко неправ. Най-малкото понеже ако някой възприема като фанатик всеки за когото неговите доводи за дадено твърдение са неприемливи и недостатъчно убедителни не във всички случаи ги прави по-силни, а понякога просто отразява състоянието на собственото му наранено его. Нека не забравяме – дори великите учени също са хора и имат своите малки човешки слабости и недостатъци на характера.
8. За отстояването на собствените убеждения и за ползата от това да си непримирим.
Е, Айнщайн е казал каквото е казал. Независимо дали е бил прав и доколко. Значи ли това обаче, че той не одобрява критиката към глупостите на религията и към нейните служители? Забранява ли ни да ги изобличаваме и подлагаме на заслужен присмех? Съвсем не. Аз не мисля така и смятам излишната пасивна толерантност, издигната в култ от съвременното ни постмодерно общество за един от неговите най-големи недостатъци.
Днес фалшивият страх да не засегнем убежденията на другите за да не ги разстроим и да изглеждаме на всяка цена добре, дори прекалено добре възпитани е придобил размерите на такава социална обсесия, че с удивление можем да станем свидетели на това как един учен и убеден атеист мъмри друг учен и убеден атеист, че според него не проявява достатъчно търпимост към вярващите като не ги оставя на спокойствие да се радват на своите илюзии. И това не е анекдот. Точно така постъпва Питър Хигс (р. 1929), човекът предсказал Хигс бозона и въвел в съвременната физика на елементарните частици понятия като механизъм на Хигс и поле на Хигс. Той си позволява да обвини най-големия съвременен генетик Ричард Докинз (р. 1941), че има „фундаменталистки подход“ към вярващите само понеже защитава публично гледната си точка, че религията е вредна за обществото измислица.
вж. Nigel Farndale - Has Richard Dawkins found a worthy opponent at last? [in: The Telegraph, 29.12.2012]
Но нима подобна позиция е правилна или дори уместна извън рамките на актуалните призиви към тотална уравниловка? Доколко тя е издигане в култ на персоналните изживявания, независимо дали правилни или погрешни и за равната ценност на всички идеи, независимо дали те са верни или неверни? И дали в безогледния си стремеж към индивидуална свобода и безметежни междуличностни отношения обществото ни не загуби благородния стремеж към истина и страстта към нейното отстояване някъде по пътя?
Не, стремежът да научиш истината и желанието да я разпространяваш не са фанатизъм. Иначе в противен случай светът е пълен с паметници на фанатици. Нищо, че напоследък се появи някаква мода да ги рушат и от двете страни на Атлантика. А неотделима и неминуема част от този път, ако си поел по него е да спориш. Няма как да не ни изглежда абсурдно как от една страна по въпросите на политиката се приема за важно, необходимо и повече от правилно да се водят спорове и ожесточени дебати, да се разменят обвинения и дори обиди по най-безцеремонен начин и обществото ни да смята това за нормално и да го насърчава. А от друга, в не по-малко, а според мен и още мнозина дори далеч по-важните въпроси на мирогледа споровете, противостоянието и изобличаването неправотата на опонента изведнъж се превръщат в тема табу, а религиозните убеждения на някого, колкото и да са абсурдни се оказват свещена крава.
Да, да честитиш близки, приятели или колеги техни религиозни празници е просто въпрос на добро възпитание и чувство за такт. Излишното парадиране със собствените възгледи понякога по-скоро ги излага, отколкото да предизвика уважение към тях. Но от това в никакъв случай не следва, че трябва да ги крием, да се срамуваме от тях или че нямаме право да ги защитаваме свободно и спокойно. Както и да иронизираме своите опоненти, ако мненията им заслужават това.
Нима изказването на собствено мнение, било то и иронично вече е нетолерантност? Нима подигравката с една заблуда и нейните носители е фанатизъм? И могат ли да бъдат наречени фанатици Волтер, Лео Таксил, Джордж Карлин, Рики Джерваис? Напротив. Изобличаването на една обществено институцинализирана лъжа е похвална подкрепа за истината и няма нищо общо с фанатизма.
Не е добре да убиваме, да призоваваме към насилие или рушим обществото, преследвайки по жесток начин елиминирането на своите опоненти, колкото и да сме убедени в тяхната неправота. Но значи ли това да спрем да обичаме и мразим? Да спрем да имаме мнение и да го отстояваме? Да не смеем да наречем вярното вярно и невярното невярно? Да се страхуваме да наречем лъжата и лицемерието с истинските им имена?
Нима някой измежду нас е склонен да проповядва системно и методично избиване на християни с цел насилствено прочистване на обществото от тяхната заблуда? Или да им се налагат други законови ограничения на общите им човешки права? Не мисля, че бих намерил и един такъв. Дори само с това ние сме по-добри и по-човечни от тях. Защото дори да не го обявяват явно, немалка част от тях тайно одобряват такова отношение към нас. И това е например е казано с брутална прямота дори през 20 век от човек, когото православната църква дори наскоро (2016 г.) оказва се, е обявила за „светец“ – руския архиепископ-бежанец от революцията Серафим Соболев (1881-1950), установил се впрочем в крайна сметка в София: "Затова нашият народ е длъжен неотклонно да осъжда безбожието от всякакви отклонения от православната вяра и с всички средства да съдейства за това в неговото бъдещо държавно законодателство като реализация на мисълта на епископ Теофан Затворник да има закон, който да наказва сурово, даже със смъртно наказание пропагандата на атеистически възгледи и особено кощунството.“
цит. по Архиепископ Серафим Соболев, Русская идеология, Заключение в Архіепископъ Серафимъ (Соболевъ) - Русская идеологія, Софія, Типография Рахвира, 1939
Любопитно е, че макар архиепископът да е активен деец на обслужващата руските емигранти Руска православна църква зад граница и да е известен с фундаменталистките си и строго монархически възгледи, когато на 09..09.1944 г. комунистите идват на власт в България където той се намира, в живота на владиката не настъпват никакви драматични промени. Въпреки радикалните изказвания в своите съчинения, където изисква изтребление на безбожниците, сваляне на съветската власт и възстановяване на самодържавието в Русия в още по-безкомпромисен вариант, светиня му светкавично се преориентира в политическата обстановка. Той веднага се присъединява към контролираната от Сталин Московска патриаршия и прекарва последните си години в пълно спокойствие, без да бъде подлаган на каквито и да било репресии от комунистите, които е призовавал да бъдат избивани.
При това проповедникът на тези идеи не е нито някакъв новатор, нито краен радикал. Напротив, придържа се стриктно към здравата църковна традиция. Както самият той посочва, предлагайки да бъдат убивани атеистите само заради това, че са се осмелили да отстояват или споделят своите убеждения, той единствено се придържа към наставленията на своя образец, известния руски консерватор-фундаменталист от XIX век епископ Теофан Говоров, наричан още Затворник (1815-1894), който най-добронамерено и благо съветва своя поклонник Н.В. Елагин как следва да се направлява общественият живот от нравствено разложение към пречистване и възход:
„При нас материалистическите възгледи придобиват все по-голяма и по-голяма тежест и се консолидират. Все още не са набрали сила, но набират. Неверието и безнравствеността също се разпространяват. Изискването на свобода и самоуправление се изразява свободно. Излиза, че и ние сме на пътя към революция. Какво да правим. Трябва – да се пресече свободата на мисълта – да се затвори устата на журналистите и вестникарите. Неверието да се обяви за държавно престъпление. Материалистическите възгледи да се забранят под страх от смъртно наказание. Материалистическите възгледи се разпространяват чрез училищата. Лапласовата теория за самообразуването на света с добавка на Дарвиновите бълнувания навлиза в уроците. След училищата тя навлезе и в публикациите и навсякъде дава като плод неверие. Кой е виновен за това? Правителството. То го позволи. Следователно кой следва да прекрати всичко това? Правителството. Ако то заповяда, всичко ще се поправи“.
цит. по Собраніе писемъ Святителя Ѳеофана. Вып. VII. Письмо 1144, стр. 142-143. Москва, 1900
Е, повече от столетие след тези мъдри наставления правителството на Русия сякаш най-после благочестиво е решило поне да започне отнякъде за да съумее да ги претвори на дело. Сега в Русия, скоро и в други страни… И днес толкова, утре повече, а накрая не се знае докъде….
Поне единствено така може да се възприема относително новото допълнение към Наказателния кодекс на Руската Федерация относно нарушенията на свободата на съвестта и вероизповеданията:
„Публичните действия, изразяващи явно неуважение към обществото и извършени с цел оскърбление на религиозните чувства на вярващите се наказват с глоба в размер до 300 000 рубли, или в размера на трудовото възнаграждение или друг доход на осъдения за период до две години, или със задължителен труд за срок до 240 часа, или с принудителен труд до 1 година, или с лишаване от свобода за същия срок“
цит. по Наказателен Кодекс на Руската Федерация, чл. 148, ал. 1 от 29.06.2013 г.
Промяната в текста е приета с федерален закон N 136-ФЗ
За всеки, който не се е досетил, простото публично изказване „Исус Христос не е възкръснал, понеже…“ или „Мохамед не е пратеник на Аллах, а…“ е пределно сериозно и ефективно оскърбление на най-съкровените чувства на вярващите, което ги разстройва особено силно. И поне на теория те са в пълното си право да подадат жалба по тази нормативна разпоредба дори само заради това.
А всичко това не е процес започнал преди някое и друго столетие в Русия – родината на много странности и разнообразни, непонятни видове фанатизъм. Това са нагласи, насърчавани още от първите векове на християнска доминация в Римската империя от най-авторитетните църковни богослови и проповедници. Всъщност крайно време е след няколко века опити да се разделим с мита, че църковният апарат е и е бил събор от благо мънкащи духовници, които раздават абстрактни морални притчи на килограм и учат народа на семейни ценности, както и какво е да си истински българин (грък, руснак, сърбин, румънец, унгарец, поляк или на този етап в далеч по-малка степен западноевропеец по избор) съгласно измислените критерии на някаква митична традиция. Напротив, това е ядро от жреци, готово при всеки удобен случай да възпита едновременно послушни и безжалостни фанатици. Не случайно за корен на всички изброени дотук поучения може да се счита проповедта на известния цариградски патриарх и светец Йоан Златоуст (349-407 г.): антиохийски адвокат, преквалифицирал се в духовник възможно поради по-добрите перспективи за кариера. Няма как да отречем, че от словото му струи неприкрита агресия към неверниците, на която би завидял всеки афганистански молла, а призивът към спонтанна физическа саморазправа е особено ясно формулиран. Не е чудно как и защо християнството е победило (с малко държавна помощ) – на всички несъгласни в най-добрия случай просто са им избивали зъбите: „Ако ти чуеш, че някой на кръстовище или площад хули Бога, приближи се и го предупреди. И ако е нужно да го удариш, не се отказвай, удари го по лицето, разбий му устата, освети ръката си с удара; и ако за това те обвинят или завлекат в съда, отиди. И ако съдията в съдилището изиска отговор, смело кажи, че той е похулил царя на Ангелите; понеже ако следва да се наказват тези, които хулят земния цар, то много повече – оскърбяващите Този (Цар). Престъплението е единствено по своя род, публично оскърбление. Обвинител може да бъде всеки, който пожелае. Нека узнаят и юдеите, и елините, че християните са пазители, защитници, владетели и учители на града. И нека същото това научат разпътниците и развратниците, че именно те следва да се страхуват от рабите Божии; та дори и да поискат някога да кажат нещо подобно, да се оглеждат навсякъде наоколо и да треперят даже от сенките, опасявайки се да не би някой християнин да не ги подслуша, да ги нападне и да не ги пребие силно.“
цит. по Първа беседа за статуите, параграф 12
вж. Iоанн Златоуст, архiепископ Константинопольский - Творенiя. Томъ II. Книга I, Санктъ-Петербургъ, Санктъ-Петербургская Духовная Академiя, 1896, стр. 24-25
В проповедите си определя физическата саморазправа с инакомислещи
Е, очевидно познатите ни от доста по-късни, не по-малко зловещи времена айнзац-групи имат своите религиозни предшественици във византийските „спонтанно формирали се“ граждански групи за саморазправа. И колкото и в днешни времена църквата да се опитва излишно да не парадира с тази част от своето историческо наследство, тя не само никога не го е отрекла. И тримата автори са официално провъзгласени за „светци“ и както можем да видим поученията им се разпространяват активно в средите на вярващите, макар и обяснимо предимно за вътрешна употреба.
Нещо повече - докато Айнщайн просто си мърмори срещу "неспособните да разберат музиката на сферите", християнските наставници буквално се молят за смъртта на своите идеологически опоненти на своето всеблаго божество. Така например поредният руско-православен духовен авторитет, протойереят от Кронщадската катедрала Йоан Сергиев (канонизиран за светец като Кроншадски, 1829-1908 г.) е един от най-ожесточените противници на големия руски писател, общественик и хуманист Лев Толстой (1828-1910). През 80-те години на XIX век писателят преживява лична мирогледна криза, отрича се от официалното за страната православие и започва да проповядва своя собствена рационално ориентирана религия на прошката и духовното самоусъвършенстване, очистена от според него вече неприемливите догми на държавното християнство. В това отношение той е твърде подобен на Айнщайн в своето мирогледно развитие. Разбира се с тази разлика, че в имперска Русия църквата все още има достатъчно влияние и власт, за да вземе мерки срещу него. На заседание на Светия синод на РПЦ от 20-22.02.1901 (стар стил) Лев Толстой е отлъчен от църквата и обявен официално за "еретик". По онова време и в онова общество това далеч не е безопасно, а може да доведе до куп неудобни ограничения в гражданските права, в т.ч. и принудително изпращане на заточение в Сибир. Само огромната известност на писателя и влиянието му в руското общество го спасяват от подобен неприятен развой на събитията. Не случайно в разговор с него през 1890 г. в Оптинския манастир (близо до Козелск в Калужка област) известният консервативен идеолог и фундаменталист Константин Леонтиев (1831-1891) му казва откровено:
"Жалко, Лев Николаевич, че у мен има малко фанатизъм. А би трябвало да напиша в Петербург, където имам връзки, да Ви заточат в Томск и да не позволяват на графинята и дъщерите Ви дори да Ви посещават и да Ви се изпращат малко пари. Тъй като Вие сте наистина вреден"
Писмо на Константин Леонтиев до Т. И. Филипов от 14.03.1890 г.
цит. по А. Коноплинцевъ - Жизнь К. Н. Леонтьева въ связи съ развитiемъ его мiросозерцанiя, стр. 135 [в Памяти Константина Николаевича Леонтьева. Литературный сборникъ, Санктъ-Петербургъ, Типографiя Сирiусъ, 1891]
Въпреки това Толстой е подложен на истински ураган от нападки, особено в проповедите на църковниците от амвона. Сред тях с особена активност се отличава Йоан Кронщадски, като неговата дълбока омраза към писателя се превръща в истинска обсесия. В дневника си за 1908 г. той например пише:
"6-ти септември. Господи, не допускай Лев Толстой, еретикът надминал всички еретици да доживее до празника на Рождеството на Пресветата Богородица, която той похули и продължава да хули. Вземи го от земята - този зловонен труп, осмърдял със зловонието си цялата земя. Амин. 9 ч. вечерта".
Дневник на Йоан Кронщадски от 06.09.1908 (стар стил)
цит. по святой праведный Иоанн Кронштадтский – Дневник. Том 26 (1890-1894; 1896-1898; 1908), Москва, Региональный общественный фонд «Память мучеников и исповедников Русской Православной Церкви», 2018, стр. 300
В интерес на истината молитвата на Йоан Кронщадски така и не подейства и вместо това той умира на 20 декември същата година - може би задавен от собствената си православна злоба. Лев Толстой го надживява с почти две години.
И такива явления, както и обуславящите ги хилядолетни традиции на маниакална обсесия за собствена правота и нетърпимост към несъгласните не са без обществено значение: Защо тези, спрямо които ни призовават да сме търпими и толерантни, не са такива спрямо нас? Призивите към насилие и убийства на идеологическа основа, към накърняване свободите на другите са посочени като престъпления например у нас не само в Конституцията (чл. 11; 39) и Наказателния кодекс (чл. 162; 164; 172; 416). Защо тогава се оказва, че ако са осветени от една хилядолетна традиция те могат да се разпространяват безпрепятствено и да бъдат одобрявани, при това с благоговение, от една религиозна общност? Имат ли традиционните вероизповедания в различните държави имунитета да не спазват правилата за търпимост в съвременното общество? И доколко противопоставянето на тези подмолно завръщащи се от миналото техни аспекти е фанатизъм и нетолерантност или граждански дълг? И не, ние не сме и няма как да бъдем същите, като религиозните фанатици, независимо какво си е мислел Айнщайн. Никой от нас, невярващите атеисти никога не е желал да извърши физическа саморазправа с вярващите, камо ли да се опитва да я институционализира.
(съхранява се понастоящем в колекцията на Държавния музей по история на религията, Москва)
Главният обект на нашата критика не е богът на учените. Да, както виждаме и той не е нищо по-различно от поредното еволюирало превъплъщение на първобитното суеверие, наложило си поредната маска. И е също толкова измислен, колкото и всички останали преди него. Но все пак той не изисква смъртта на неверниците от своите последователи, не желае жертвоприношения, не следи дали вярващите изопачават и бичуват човешката си природа заради него, той дори не претендира да бъде личност. Може би дори вярващите учени си мислят, че такъв образ ги вдъхновява в научните им търсения, макар без него може би Вселената би им била далеч по-понятна и щяха да я виждат в далеч по-истинска светлина
Но основната ни цел е да покажем истинското лице на старите богове от отминалите епохи – да покажем, че колкото и поредното поколение техни заклинатели да призовава отдавна изпразнените им от съдържание сенки, те вече отдавна принадлежат на миналото. А днес в света няма място за тях. Няма неосветени кътчета, дори в далечните простори на Космоса и в безкрайно дребното субатомно ниво на материята, където биха могли да се скрият. Феномените на духа се оказаха твърде материални, "духовно" се разкри като синоним на нищо, а "свръхестествено" на илюзорна самозаблуда.
Написаните преди хилядолетия свещени книги на отдавна изтлели творци претендират да ни наставляват за волята на богове, изглеждали подходящи за свят от който отдавна са останали само археологически артефакти. И когато тези свещени книги например ни убеждават, че Земята е плоска (Исая 40:22), разположена е върху стълбове (1 Самуил (гр. и слав. 1 Царе) 2:8; Псалми 75:3 (гр. и слав, 74:4); Йов 9:6; 38:6), или, че небето е твърдо (Битие 1:6-8, 14-15, 17, 20; Псалми 19 ( гр. и слав. 18):1; 150:1; Езекил 1:22-23, 25-26; 10:1; Даниел 12:3), а дъждът се излива през дупки, пробити в него (Битие 7:11-12, 8:2; Исая 24:18-19; Малахия 3:10), ако там като в добрите детски приказки се разказва за змии (Битие 3:1-5) или магарета (Числа 22:28; 30), които говорят, да се надсмиваме на такова детинско лековерие с претенции за авторитет не е осъдително, а дори е похвално. И Айнщайн независимо от намусеното си мърморене по наш адрес би одобрил това на драго сърце. Най-малкото защото сам е преминал по този път и именно освобождението от тези фалшиви авторитети е отворило ума му за разсъждения относно истинските тайни на Вселената.
Когато тези литературни паметници ни учат с най-наставнически тон как жените трябва единствено да мълчат и да се подчиняват (1 Тимотей 2:11-14; 1 Коринтяни 11:7-8; 10; 1 Коринтяни 14:34), а най-добре е мъжете да не ги докосват (1 Коринтяни 7:1), понеже жените осквернявали (Откровение/ Апокалипсис на Йоан 14:4), или насърчават мъжете да ги бият (Коран, 4 (Ан Ниса): 34), когато набожни ловци на души съветват хора боледуващи от сляп идеализъм да изоставят семействата си: родителите си, децата си, своите съпрузи или съпруги, понеже това бил подвиг в името на господ (Матей 10:34-37; Лука 14:26), ние нямаме право да мълчим. Напротив, длъжни сме по всякакъв начин да изобличаваме подобни ретроградни и вредни наставления и мнимия авторитет на техните източници. Задължени сме да ги подлагаме на унищожителна критика като противни на всяка нормалност и всяко достижение в областта на човешките права, достигнати толкова трудно и след мъчителна борба. А Айнщайн със сигурност би одобрил това без никакво колебание.
И ако да посветиш усилията си на изобличаване на суеверието и призивите към насилие и саморазправа, на илюзиите насаждани от фалшиви наставници, на ненаучните представи и заклеймяването на естествената човешка същност заради измамни надежди за отвъден живот е фанатизъм, аз го харесвам и го одобрявам.
Ако да наричаш истината истина, а лъжата лъжа без да се церемониш, но и без стремиш да вредиш на своите опоненти, ако искаш да опазиш човешката свобода и да съдействаш с всички сили на стремежа към знание е фанатизъм, аз избирам да бъда фанатик. И съм убеден, че Айнщайн не би могъл да има нищо против.
Фотография от къщата им в Пасадена, Калифорния, 1931 г.
