Дори днес, в XXI век Библията се счита дарена на човечеството свише от една значителна част от човечеството. Струва си обаче да се замислим, че определящата черта на едно божествено откровение би трябвало да е неговата простота, яснота и общодостъпност. Характеристиката да е лесно разбираемо от всякакви хора, с различен социален статус, произход, образование и интелект Универсалност, която без да нарушава фактологическата достоверност да я поднася по такъв начин, че да може да се осмисли от всекиго. Всъщност колкото и сложно да изглежда на думи, това далеч не е трудна задача. Всеки обичащ работата си средно способен начален или гимназиален учител се справя успешно с това всеки работен ден.
С Библията нещата обаче далеч не стоят по този начин. И то не само поради множеството референтни групи, от които произлизат отделните книги, които я съставят, не само заради разнообразните литературни стилови и различния исторически и културен контекст. Особено голям проблем е трансмисията на оригиналните текстове през хилядолетията чрез преводи, които съзнателно или случайно изопачават до неузнаваемост смисъла на оригиналния текст.
Един от най-ярките примери за подобна подмяна на значението е случаят с небезизвестния приказен персонаж Лилит. Лилит, както почти всеки знае само от обща култура е демон от женски пол, който напада и се възползва сексуално от спящи хора. Произходът му се губи далеч назад във времето, в шумерската митология, където за пръв път се споменава демонът lili. Впоследствие заедно с шумерската култура, която възприемат, това митологично същество преминава у източните семити на Месопотамия – акадците. Там то се появява като lilitu, заедно с мъжкия си аналог lilu и е осмислено етимологически, макар и погрешно, като произлизащо от līlâtu (вечер). Думата е общосемитска и сродна на еврейската „лайла“ (לילה), арабската „лайла(т)“ (لَيْلَة), неоарамейската „леля“ (ܠܹܠܝܵܐ) или дори етиопската „лелит“ (ለሊት). Във всички тези езици думата означава нощ, мрак, здрач. Среща се и като женско лично име, особено сред арабите и е популярно за момиченца, родени през нощта – „дъщеря на нощта“.
Исторически наследството на Акадската империя (XXIV-XXII в. пр. н.е.) е усвоено и доразвито от Асирия и Вавилон и най-сетне достига до евреите. При тях Лилит става особено популярна от елинистическия период нататък, както и през ранното средновековие. Откриваме Лилит в Текстовете от Кумран (4Q510–511, наричан още Песните на мъдреца, фрагмент 1), в Талмуда (Ерувин 100b, Нида 24b, Шабат 151b, Бава Батра 73a), както и в Живота на Адам и Ева, християнски апокриф от VI век. По времето на Персийската империя на Сасанидите (III-VII в.) евреите от Месопотамия прогонват този зъл женски дух с магически купички, украсени със заклинателски текстове и изображения. Митът за това как Лилит е пламенна и свирепа женска дяволица, която първа е съжителствала сексуално с Адам води началото си от Живота на Адам и Ева, а впоследствие е развит детайлно в книгата от която води началото си Кабалата – Зохар (XIII в.) на Моше де Леон, в коментара върху Левит 19а.
Еврейска заклинателна купа с арамейска епиграфика и изображение на Лилит
Нипур, Южен Ирак, VI-VII в.
Малко от милиардите християни обаче знаят, че този демон от митологията на Шумер е споменат като абсолютно реално съществуващ в самата Библия. А една от основните причини за това са гузно изопачаващите оригинала преводи. Така например в протестантския превод на Библията на български имаме един напълно невинно звучащ текст от книгата на Исая 34:14: „Дивите котки ще се срещат там с хиените и пръчът ще се провиква към другаря си; също и бухалът ще се настани там, като си намира място за почивка.“. На пръв поглед банално описание на запустение и разруха на някога блестяща и процъфтяваща цивилизация, неспособно да заинтригува никого за продължително време.
Сравнението обаче с не по-малко архаичния и недодялан православен превод започва да събужда известни подозрения: „И зверове пустинни ще се срещат с диви котки, и песоглавци ще си подвикват един другиму; там веди ще отдъхват и ще си намират покой.“ Тук някакси под покривалото на интерпретативната словесност започват да се очертават формите на древни и обвързани с мистиката и митологията фантастични образи.
Още по-издайнически в някои отношения е един по-скорошен и в значителна степен модернизиран превод, осъществен в периода 1993-2014 от екип теолози и езиковеди от СУ и БАН и финансиран от Обединените библейски дружества (United Bible Societies): „Там ще са заедно пустинни животни и хиени, а дивите козли ще си определят среща. Там почива нощният призрак и си търси място за отдих“.
Крайно интересен е паралелът на тази фраза с един момент от Епоса за Гилгамеш, XII, табличка. Въпросният текст не е интегрална част от стандартния текст на епоса, но е добавен към него отделния и също водещ началото си от шумерите разказ за Гилгамеш, Енкиду и подземния свят. Там покрай другите повествования се разказва и как в двора на храма на Инана (Ищар) в Урук расте „дървото хулупу“ (вид върба) от което тя иска да си направи трон и легло. За това трябва да ѝ помогне Гилгамеш, който обаче трябва да убие и прогони чудовищата, които са го направили свое жилище: страховитата змия-дракон в корените му, гръмотевичната птица Анзу в неговата корона и съществото ki-sikil-lil-la-ke в хралупа на неговия ствол. В хода на тази мисия Гилгамеш успешно убива дракона и прогонова птицата Анзу и ki-sikil-lil-la-ke в дивия пущинак. Преводачите на този термин, срещан в стихове 131, 143 от самия Самюъл Ноа Крамер насам са единодушни, че това същество е Лилит. Така благодарение на сходството между тези две сцени в които Лилит устройва своето място за покой в пущинака, имаме достатъчно основания да предположим, че авторът на този пасаж в книгата на Исая е бил запознат пряко или косвено с един от вариантите на Епоса на Гилгамеш, описващ именно аналогичен момент.
Така пред малко по-упорития и все пак с известни познания по иврит читател се разкрива любопитният факт, че шумерският демон Лилит все пак е споменат в Библията и авторът на един от разказите в нея е бил дълбоко и непоколебимо убеден в нейното съществуване. Остава отворен въпросът как ако действителният автор на текста беше библейският бог Яхве, наличието на Лилит би се отразило на неговото самочувствие и фиксацията му върху собствената му уникалност в метафизичен аспект. Оставайки обаче върху здравата основа на културно-историческите факти можем само да се удивляваме на пътищата и начините на цивилизационно заимстване по които един прадревен митологичен образ достига до наши дни именно чрез посредничеството на Библията.
Вила Романа дел Казале, Пиаца Армерина, Сицилия
Нещо повече – крайно интересен е моментът от този стих, в който „дивият козел подвиква на другаря си“. В оригинала е употребена думата саир или сеир (שָׂעִ֖יר), мн. ч. сеирим (שְּׂעִירִ֑ם). В основното си значение тя означава наистина козел (Битие 37:31; Левит 4:23-24; 9:3; 15; 16:8-10; Числа 7:16 и др.), като етимологически първичното е буквално „космат, покрит с дълга козина“. Например така е наречен Исав (Битие 27:11; 23) в популярната история за Исав и Яков (Битие 27 гл.). В народния еврейски фолклор обаче така са наричани космати, козлокраки и обитаващи дивата пустош демони с външен вид идентичен с този на древногръцките сатири или фавни, на които очевидно се явяват близкоизточни културно-еволюционни предшественици. Точно в този смисъл думата е употребена в конкретния текст на Исая, както и в друг подобен, който го предшества (Исая 13:21): „и сеирим ще скачат там“.
За това, че тук, както и на други места в Библията „сеирим“ няма как да са обикновени козли недвусмислено свидетелстват следните пасажи:
- Левит 17:7: „Да не принасят вече жертвите си на демоните (שְּׂעִירִ֑ם), след като те блудствуват; това да им бъде вечен закон във всичките им поколения“. Няма как да се принасят жертвоприношения на обикновени козли – това определено са горски, полски или планински духове, които древните евреи си представят в образа на сатири. Подобни практики имаме у всички древни народи: вавилоняни, гърци, римляни, келти, славяни, като имената на тези духове са различни, но функциите им като локални покровители на различни диви местности са напълно идентични.
- 2 Царе (гр. и слав. 4 Царе) 23:8: във въпросния стих е употребен терминът „бамот ха-сеирим“ (בָּמוֹת הַשְּׁעָרִים), като еврейският термин „бама“ (בָּמָה) означава именно олтар, оброчище, светилище, построено на високо място и използвано в локалния култ по селата и малките градчета. Абсолютно идентичен техен аналог у нас са множеството все още използвани оброчни кръстове по селата, които очевидно са трансформирани под влияние на християнството древни езически оброчища. Така, тези „оброчища на сеирим“ няма как да са посветени на обикновени козли, а са били средище на култа към еврейските фавни.
- 2 Летописи (гр. и слав. 2 Паралипоменон) 11:15 потвърждава недвусмислено горната интерпретация: „и Еровоам беше си поставил жреци за високите места, за демоните (שְּׂעִירִ֑ם) и за телетата, които бе направил“. Тук ясно са изброени различните божества, почитани в локалните култове по различните оброчища в провинцията на царството Израел: от една страна сатирите/фавни сеирим, а от друга местните ипостаси на божеството-бик, което във високата митология е отъждествявано както с Ел, така и с Баал и Яхве.
Така анализирайки езиково, културно и контекстуално различните пластове на библейските разкази можем да открием в тях неочакван, крайно интересен, древен и отдавна забравен смисъл. Под монотонното каканижене на свещеници и равини въоръженият със знания ум може да разкрие невероятно богатство от пищни образи породени от въображението. Любопитни отломки, принадлежали към прастарата митология на Древния Близък, които откриват пред нас цял един нов и неподозиран свят на фантазията, наложил своя незаличим отпечатък върху достигналата до нас култура.
За Лилит, сатирите и множество други интригуващи библейски същества искрено препоръчвам следния онлайн материал:
Of Myth and the Bible – Part 6: Satyrs and Centaurs and Demons, Oh My!, където тази материя е изложена завладяващо и достъпно.
.jpg)
Художествена галерия Аткинсън, Саутпорт, Мърсисайд
