ЗАЛЕЗЪТ НА АЛЕКСАНДРИЯ: 3. КИРИЛ ИЛИ „СТЪЛБЪТ НА ВЯРАТА”

Кирил Александрийски (412-444).
Кадър от филма "Агора" (2009) на Алехандро Аменабар в който той е пресъздаден от израелския актьор Сами Самир (р. 1972)

„Кирил влязъл във владение на епископството с власт по-голяма тази, която Теофил упражнявал когато и да било. От този момент Александрийският епископат излязъл извън границите на религиозните си функции и започнал да управлява и светските дела”
[Сократ Схоластик, Църковна история VII, 7]
“Убийството на Хипатия поставило незаличимо петно върху характера и религията на Кирил Александрийски”
[Едуард Гибън, История за залеза и упадъка на Римската империя, гл. 47]
„Като безумци и глупци александрийците се оставят да бъдат подведени от най-банални поводи превръщайки се в  излючителна опасност за общото благополучие”
[История на римските императори (Historia Augusta) XXII, 1-3]
„Чудовище, родено и обучено за разруха на църквата”
[Йоан I Антиохийски на алтернативния събор в Ефес, 431 г.]
„Бог ми е свидетел, аз не съм виновен за тези размирици. Връщайте се по епархиите си и се постарайте да загладите това зло и този скандал, които устроихте на вашето сборище”
[из заповедта на император Теодосий Младши за разпускане на Третия вселенски събор в Ефес 431г.: Mansi V, 1431]

Наследник на Теофил е неговият племенник Кирил. Може би най-справедливата характеристика дадена му от християнски историк гласи: „напълно безскрупулен, арогантен, метежен и жаден за власт, готов да употребява тълпата и монасите като инструмент за надмощие срещу своите опоненти” [Frend, Rise, 1972, p. 16]
При понтификата му властта на Александрийския престол достига до своя зенит. Той не само се разпорежда еднолично в Египет като нов фараон, но и демонстрирайки дипломатически способности успява макар и не за дълго да си извоюва първенство сред църковните глави на Изтока. Това постига като умело изгражда алианс с римския папа и с негова помощ се разправя с конкуренцията от Константинопол и Антиохия.
Насочвайки офанзивата към патриарха на Константинопол Кирил продължава последователно политиката на чичо си и в крайна сметка съумява да постигне поставената от него заветна цел. Макар и с Пирова победа, главният враг е повален и заклеймен като еретик, а Александрийският му колега е признат за едноличен авторитет по религиозните въпроси.
Този небивал успех се дължи на това, че императорът – Теодосий II (Mладши, 402-450) не е силна личност излъчваща респект. Поставен на трона едва седемгодишен, през по-голямата част от царуването си той е под влиянието последователно на преторианския префект Антемий, съпругата си Елия Евдокия, сестра си Пулхерия и евнуха Хрисафий. Основните му грижи са построяването на отбранителните стени на Константинопол (ок. 413 г.), училището Магнаура (425 г.) и законодателният сборник Codex Theodosianus (438 г.). Военните му експедиции завършват с трагичен провал навсякъде, накъдето насочи армиите си: срещу персите, вандалите или хуните. Единствената успешна кампания е срещу Западната римска империя. В нея успява да върне на трона племенника си Валентиниан III (425-455) подкрепяйки го срещу узурпатора Йоан (423-425).
В тези условия Кирил се възползва максимално от широките възможности за реализация на амбициите и идеите си. Методите му не се различават по нищо от тези на предшественика му, особено в използването на параволаните в ролята на частна милиция по въвеждане и поддържане на ред, съответващ на неговите разбирания. Но докато Теофил действа в съюз с римските власти, Кирил вече си позволява безнаказано да застава против тях и да използва насилие дори срещу висши длъжностни лица. За него гражданската администрация не е вече желан съюзник, а пречка в плановете му и съперник, който следва да бъде поставен на място. Единствено безсилието на централните власти и ангажирането им с други проблеми позволяват такава арогантна тактика, но в конкретния момент тя се оказва успешна. С Кирил като безспорен едноличен владетел на Александрия тя е прочистена от всички неугодни елементи чрез безкомпромисно реализирани кампании. Прогонени или ликвидирани са и евреите, и „езичниците”, и дисидентските християнски общности. Въпреки извършените от него жестокости образът, който оставя той в църковната пропаганда за разлика от този на чичо му е  на „светец” и „стълб на вярата” благодарение на победата, постигната от партията, на която е водач. За това не се оказва пречка дори фактът, че собствените му теологични възгледи са обявени за ерес не дълго след смъртта му. В наследство оставя покорен и умиротворен Египет, изцяло послушен на своя първосвещеник. Но цената, която заплащат за това страната и народът ѝ е огромна и непоносима.

412 г. : На 15 октомври умира Теофил и за нов патриарх на Александрия е избран племенникът му Кирил. Интронизацията не минава без очакваните размирици. Из улиците избухват масови кървави побоища между неговите привърженици и тези на конкурента му – архидякона Тимотей, подкрепян от Абунданций, военния управител на Египет. В крайна сметка все пак последна дума има на отлично организираната и лоялна гвардия на параволаните и Кирил е утвърден стабилно на архиепископската катедра.
[Socr. Hist. Eccl. VII, 7; Hist. Patr. I, 12 (166)]

краят на 412- началото на 413 г.: Първа грижа на новия папа е да се разправи с местните новациани (дисидентска раннохристиянска секта). Тя няма доктринални различия с официалната имперска църква, но е считана от нея за разкол. Въпреки преследванията тези пуристи са широко разпространени и дори имат репутация на мъченици и борци за чистота на вярата. Кирил съзира в тях опасност за авторитета си, а може би е гневен и от възможна тяхна подкрепа за Тимотей.  Моментът е удобен, августът Хонорий (395-423) ги е приравнил към еретици и „всичко наболяло в сърцето на ревностния архипастир против новацианите се изляло в бързо прилагане към тях на новоизлезлия закон” [Лященко, Кирилл, 1913, стр.124]. Разбира се при известно престараване. Изпратени от него отреди завземат храмовете им и оплячкосват всичко ценно: „веднага след това Кирил затворил църквите на новацианите в Александрия, присвоил всички техни свещени съдове и украси и така лишил епископа им Теопемпт от всичко, което той притежавал”. Бруталните действия са съпроводени с натрапчива пропагандна кампания за „единство”.
[Socr. Hist. Eccl. VII, 7; Nikeph. Kall. Hist. Eccl. XIV, 14 (= PG 146, coll 1100c; Hist. Patr. I, 12; Cyr. Ep. Fest. I, 1, 10-21; Cod. Theod. XVI, 3, 5, 1, 52]


Брачен договор на еврейското семейство Анания и Тамуд на арамейски език,
Египет, 3 юли 449 г.

началото на 415 г.: През V в. Александрия все още има многобройна и процъфтяваща еврейска община. Макар официалният статус на християнската религия да води до дискриминация срещу нея,  богатството и влиянието на нейните лидери успяват да ги компенсират. Така тя все още има значително влияние в градските дела. Местна традиция при празнуването на съботата са театралните представления с танцьори, на които градските власти гледат като на потенциален източник на безредици. Затова градоначалникът (praefectus augustalis) Орест издава едикт, който регулира провеждането им с цел опазване на обществения ред. Едиктът е изложен публично в градския театър, където тогава се събират евреите. Търсещият повод за провокация Кирил изпраща там свой приближен - граматика Хиеракс под предлог да прочете едикта за да му преразкаже неговото съдържание. Хиеракс има обичай да се гаври невъздържано с опонентите на своя лидер и изходът от посещението е лесно предвидеим. Присъствието му привежда публиката в ярост, надига се недоволство и органите на реда вземат нещата в свои ръце. Размирникът е арестуван и бичуван публично на място. Патриархът вече има нужния за плана му провокиран инцидент. Той изисква водачите на еврейската община да се явят пред него и ги обсипва със заплахи. Това обаче има обратен ефект и в Александрия пламва поредният метеж. Църквата на Александър е подпалена (изворите твърдят, че е разпространен само слух за това), а притичалите да гасят пожара християни са нападнати от еврейски заговорници, като някои от тях са убити. Това е напълно достатъчно за Кирил – на следващата сутрин начело на огромна въоръжена християнска тълпа той нахлува в еврейския квартал. Синагогите са завзети и превърнати в църкви, всички евреи са прогонени от града, а собствеността им е плячкосана от орди мародери с благословията на архиепископа. „Така евреите, които обитавали града от времето на Александър Македонски били прогонени оттам, лишени от всичкото си имущество и разпръснати в различни посоки” [Socr. Hist. Eccl. VII, 13], като „префектът Орест бил безсилен да им окаже каквато и да е помощ” [Ioann. Nik. Chron, 84:99]. Разгневеният от самоуправството магистрат изпраща доклади до императора, но Кирил също излага своя версия и така тези събития остават без адекватна реакция от столицата.
Александрия е лишена от значителна и икономически активна част от своето население, може би между 100 и 200 000 души, а главата на нейната църква е окуражен да продължи с демонстрациите на сила – „при слабо управление и във време на суеверие той бил сигурен в своята безнаказаност” [Gibbon, Decline and Fall, V, 1885, p. 212]. Кирил не се задоволява да се разправи с евреите само физически. Нужно е да бъде превърнат в зловеща гротеска и техният публичен образ. Изпод перото на патриарха излиза серия зловещи памфлети, в които те са наричани „утвърдили умовете си в съвършено упорство, довело до там те сами да стоварят разрухата върху собствените си глави” [Cyr. Comm in Ioann. 5:46] и „юдеите, които надминават цялото човечество с необикновената си нечестивост” [Cyr. Epist. Pasch. 1]. Това съчетание на жестока масова депортация с пропагандна кампания с право превръща александрийския първосвещеник в „инициатор на първото „окончателно решение”” [Дешнер, Криминальная история, 1999, стр. 138]
[Socr. Hist. Eccl. VII, 13; Ioann. Nik. Chron. 84:89-99; Theoph. AM 5905; Cassiod. Hist. Eccl. Trip. XI, 11; Cedr. Comp. Hist. I, 589; Niceph. Call. Hist. Eccl. XIV, 14; Mich. Syr. Chron. VIII, 3; Cyr. Epist. Fest. IV.4.1-6.130; VI.6.1-6.11.105; PG 69 col. 565c; 70 col. 229c; 77 cols. 417; 420a; 424; 513; 516; 529; 853-856; 869-873; 896-901; 1057-1060; 108, col. 225A; 121, I, col. 640D; 146 col. 1104; Cyr. Epist. Pasch. 1; 6]

по-нататък през 415 г. : Напрежението в Александрия продължава да ескалира, архиереят продължава „да се меси в работите на чиновниците” [Лященко, Кирилл, 1913, стр.138]. Градските първенци организират среща на помирение между префекта и патриарха, но Кирил я превръща в перфидно проведена провокация. Той предлага на Орест да целуне държано от него евангелие. Съгласно протокола това означава признаване на превъзходство и първенство. Ако пък откаже, това би хвърлило подозрение върху собствената му принадлежност към християнството. Орест отказва за да сърхани авторитета си, но с това пада в капана и се превръща в удобна мишена за фанатиците.
За гарантирано надмощието над гражданските власти Кирил повиква от Нитрийската пустиня отред от 500 въоръжени монаси и така изменя съотношението на силите категорично в своя полза. Група от тях обкръжава ескорта на префекта с крясъци, че той е езичник и идолопоклонник. Напразно Орест изтъква, как е християнин, кръстен от самия цариградски патриарх Атик (406-425). Политат камъни, а един от тях, хвърлен от някой си Амоний, го уцелва в главата. Магистратът рухва облян в кръв, а охраната се разбягва. Спасен е от множество притичали на помощ граждани, които прогонват нападателите. Впоследствие Амоний е заловен и подложен на мъчения от които умира. Кирил демонстративно излага трупа му на поклонение в катедралата, превъзнасяйки го в прочувствена реч като „мъченик за вярата”. Атентаторът дори е наречен Тавмасий („Чуден”), с явното намерение останките му да бъдат превърнати в обект на култ. Макар и оцелял, Орест слиза от сцената, а александрийският папа „съумял да издигне своята светска власт над властта на местните представители на императора” [Острогорский, История, 2011, стр. 101]
[Socr. Hist. Eccl. VII, 14; Ioann. Nik. Chron, 84:94]


Хипатия (ок. 350/360-415) нарисувана между философите на Атинската школа.
Фреска на Рафаел от Апостолическия дворец във Ватикана (1511-1512).

март 415 г. : Най-известно в тази експлозивна поредица вдъхновени от Кирил злодеяния обаче е убийството на Хипатия (между 350/370-415), дъщеря на неоплатоническия философ и учен Теон. Тя е един от малкото останали в града след разгрома на Серапеума представители на елинистическата интелигенция. Коментира съчиненията на платоника Плотин (204/205-270), провежда изследвания в областта на математиката и астрономията. Умело ръководи наследената от баща си школа – дори „по-добре” [Philost. Hist. Eccl. VIII, 9] от него. Нейни ученици са много християни, заели впоследствие високи постове в гражданската администрация и църковния клир. Между тях е Синесий (373-414), епископът на Птолемаида, който води с учителката си обширна кореспонденция и се обръща към нея с „майко”. Протекцията на благодарните ученици помага Хипатия не само да преподава необезпокоявано. Tя дори да се ползва с авторитет и право на директен достъп („паресия”) до префекта. Той от своя страна търси нейните съвети по различни въпроси и тя „често се появявала публично в присъствието на магистратите” [Socr. Hist. Eccl. VII, 15]. Тази близост в контекста на конфликта между него и патриарха предизвиква завист и омраза у християнската партия, а близостта ѝ с висшия администратор я превръща в изключително подходяща жертва, чрез която патриархът да си отмъсти на самия него. Тръгват слухове, че тя е омагьосала Орест със сатанински ритуали за да не бъде той покорен на духовния си наставник и заради нея той „привличал мнозина вярващи към нея и сам той приемал неверници в своя дом” [Ioann. Nik. Chron. 84:88] . Кирил произнася разпалени проповеди срещу езичеството и насочва последователите си в правилната посока на действие.
Удобен случай за разправа идва когато веднъж тя пътува по улицата с колесница. Тълпа параволани, водена от близкия до Кирил четец (или свещеник) Петър я напада и я отвлича в църквата Кесарион. Там я събличат гола, убиват я и я разчленяват с глинени чирепи. След това започват да влачат из улиците на града обезобразеното ѝ тяло. Накрая изгарят трупа ѝ в местност наречена Кинарон. Слухът за изстъплението се разнася из цялата империя – „този случай покрил с немалък позор не само Кирил, но и цялата Александрийска църква” [Socr. Hist. Eccl. VII, 15]. За обкръжението на патриарха това пък е повод за зловеща радост – със смъртта на Хипатия изглеждат унищожени и последните следи от авторитет за елинистическата култура в града. Те тържествено славословят водача си, наричайки го „новият Теофил” [Ioann. Nik. Chron. 84:103]. Загубата за Александрия в областта на науката и философията обаче е знакова: „убийството на Хипатия отбелязва първия момент от близо 700 години, в който градът не приютява първенстващия център както на математиката, така и на философията в Източното Средиземноморие” [Watts, Hypathia, 2017, p. 118].
Разправата не остава без внимание и в императорския двор. Теодосий се разгневява и издава разпореждане броят на параволаните бъде ограничен и те да преминат на подчинение на гражданската администрация. Опитът обаче е неуспешен -  продължава само две години. Други реални последствия няма, тъй като Кирил подкупва Едесий, един от приближените на владетеля.
Парадоксална историческа ирония е как впоследствие именно църквата се възползва от тази трагедия. Нейните автори само подменят името на Хипатия с Екатерина, а християнските убийци с „езичници”, запазвайки всички останали подробности. Така се появява „житието на света Екатерина Александрийска”, използвано за целите на новата вяра. За заличаването пък на истинските обстоятелства около убийството пък са положени системни усилия. Така в хрониката на Теофан добре известните палачи на Кирил са подменени гузно и мъгляво с „някакви хора” [Theoph. AM 5906].
[Socr. Hist. Eccl. VII, 15; Ioann. Nik. Chron. 84:87-88; 100-103; Philost. Hist. Eccl. VIII, 9-9a; Ioann. Malal. Chron. XIV, 12 (359); Theoph. AM 5906; Lex. Suid. III, 111, 19; IV, 644, 5-8; 645, 4-16 (Y 166); Θ 205; Anthol. Palat. IX, 400; Damasc. Fragm. 102; 104; 276; Damasc. Vita Isid. 43C-43Н (77, I, 4; II, 15-17); 106A-106B; 128A; Synes. Epist. 4; 10; 15; 16; 33; 46; 81; 124; 133; 136; 154; 159; Cod. Theod. XVI, 2, 15; 42-43; Cyr. Epist. Fest. I.6.116-21]

между 415 и 425 г. : Периодът е време на относителен мир и консолидация на силите за александрийския клир и в частност за неговия глава. Необезпокояван, той се радва на пълната си хегемония в града и страната, като се старае да укрепи международното положение на своята катедра. Води продължителни преговори с константинополския патриарх Атик (406-425) за признаване на станалия вече обект на посмъртен култ Йоан Хризостом и включването му в богослужебните списъци (диптихи) на Александрийската църква. Кирил е съпровождал чичо си на „събора под дъба” (403 г.) и изцяло споделя неговата неприрязън към столичния размирник. Първоначално той отказва – за него да възстанови Йоан в диптихите е същото като да въстанови Юда между апостолите. Впоследствие обаче политическият реализъм надделява. Римската църква не иска да възстанови дипломатическите си отношения с Александрия без този акт, а и проявите на насилие у дома изискват тактичност към императора за да останат безнаказани. Затова и в крайна сметка Кирил се съгласява.
Паралелно с това той раздава с щедра ръка църковни имоти и средства на свои роднини и приближени. Когато десетилетия по-късно мнозина от тях се оплакват на събора в Халкидон (451 г.) как приемникът му Диоскор (444-454) ги е лишил от имуществото им, се оказва, че са получили просторни домове, градини с плодни дръвета, ренти от земи и сгради, роби и налични суми в злато.
За този период се отнася и сведение на Йоан от Никиу как „православните обитатели на Александрия се изпълнили с ревност, събрали голямо количество дърва и изгорили мястото на езическите философи” [Ioann. Nik. Chron. 84:45]. Възможно е това да е била школата на убитата Хипатия или друг център на оцелелите елинисти.
[Socr. Hist. Eccl. VII, 25; Ioann. Nik. Chron. 84:45-45; Theod. Hist. Eccl. V, 37; Cyr. Epist. 75; 76; PG 77, col. 351-359; ACO II, 1, 2, 47; 51; 57]

 10 април 428 г. : Теодосий поставя на катедрата в Константинопол сириеца Несторий (428-431) и с това е запален фитилът за избухване на пореден църковен конфликт. Несторий е интелигентен, красноречив и опитен дипломат. Привърженик е на рационалната антиохийска школа, която отдавна спори с отдадената на мистика и витаеща в облаците на платоническите алегории школа на Александрия. Изхождайки от „неизменността на божествената същност” той логически издържано твърди, че майката на Исус е могла да роди човешката му природа, а не божеството, което се съединило с него. Смята и че неподвластната на страсти божественост не би могла да страда. Така той излага учението на антиохийската школа, че в Христос са съединени две „състояния” или „природи”. Всъщност именно то става задължителен догмат на Халкидонския събор (451 г.), приеман от повечето християнски деноминации. В тази доктрина нямало нищо неприемливо, така че с право можем да признаем, че „ако е нямало Кирил е нямало да има и несториански спор” [Гидуляновъ, Восточные патрiархи, 1908, стр. 635].
Тези идеи обаче се оказват неприемливи за александрийците и особено за масово невежите и неспособни да вникват във философски тънкости привърженици в монашеските общности. За тях Исус е божество, а майка му е „богородица” и всичко извън тези представи е опасна ерес.
Кирил съзира удобен случай за да хвърли отново ръкавицата на столичния църковен престол. Още повече, че цариградският му колега се подиграва, че вече почита праха на  Йоан Хризостом, дори „против волята си” [Cyr. Epist. 75]. След като е довършил кръстоносния поход на Теофил срещу езичниците, той мечтае да повтори и успешната му наказателна операция в Константинопол, в която навремето сам е участвал. За начало обнародва серия теологически трактати, в които особено подчертава божествената същност на Христос, както и че той има една единствена природа („ ние изповядваме една природа на въплътения станал човек Син (μία πρὸς ἡμῶν ὁμολογοῖτο φύσις Υἱοῦ σεσαρκωμένου τε καὶ ἐνηνθρωπηκότος) [Cyr. QUX 737а (=PG 75, col. 1272d]. Тези пък, които смятат, че Исус има две природи („ипостаси”), за него трябва да бъдат анатемосани: „Ако някой разделя ипостасите на единия Христос след съединението им… да бъде анатема” [Cyr. Epist. 17:19, 3]. Любопитно е как в хода на последвалите идеологически баталии точно този възглед е обявен за ерес от римската и гръцката църква, но самият му автор, „преминал чертата” [Болотов, История, 1918, стр. 181] продължава по странна логика да бъде почитан за светец, а не е заклеймен като еретик. Нещо повече – прозвището, дадено му от неговите поклонници е „стълб на вярата”. От друга страна останалите верни  на автентичната му доктрина монофизитски общности в Египет, Армения, Сирия и Етиопия са гръмко отлъчени.
[Evagr. Hist. Eccl. I, 2; Marcell. Com. Chron. аnn. 428; COD 36; 33; 41:20; 48:12; 60:40; 61:3; 25; 77:25; 34 (анатема 12 на II цариградски събор); PG 75, col. 1272d (QUX 737а); 77, col. 242B; 94, col 988B; Mansi IV, 1009; 1023; 1345; V, 753; 763; Bes. Vit. Shenut. 129; Cyr. Epist. 1-5; 10; 17; 31; 38-41; 44-46; 50; 67; 88; 97- 98; CPG 5217; Nestoriana 171; 183, 252; 275-276]


Религиозен диспут от епохата на вселенските събори.
Средновековна миниатюра.

428-430 г.: В нарушение на приетите църковни правила, които забраняват намеса на едни архиепископи във вътрешните работи на други диоцези, Кирил подема мащабна кампания за дискредитиране на своя опонент. Сред търсените и в крайна сметка спечелени от него съюзници са част от цариградското духовенство, римският папа Целестин (422-432), властната сестра на императора, Пулхерия, съпругата му Евдокия и двете му дъщери. Самият Несторий също не е кротък пацифист. Намерил опора в близостта си с императора, той мечтае да изтреби всички еретици, а в замяна му обещава небесна подкрепа във войната с персите.
Към 430 г. интригите в двора вече се вихрят с пълна сила. Кирил силно разгневява императора като изпраща на различните членове на семейството му различни версии на аргументите си срещу Несторий. Това е възприето основателно като опит за всяване на раздор. Пред Теодосий се явява и група александрийци, за да подадат оплакване срещу патриарха си (ноември 430 г.). Несторий обаче прави груби грешки: влиза в директни конфликти с Пулхерия, отстъпилия в надпреварата за трона Прокъл, епископ на Кизик и дворцовия свещеник Филип.
Далеч по-лесно и успешно е привличането на римския папа. Агентът на Кирил – Мариус Меркатор умело го убеждава, че Несторий е привърженик на заклеймената ерес на пелагианите, не без помощта на преведени (и надлежно изопачени) от самия него на латински слова на цариградския патриарх. Той пък от своя страна улеснява съвсем задачата, като нарича честолюбивия римски първосвещеник „братко” (претендирайки да му е равен) и пише писмата си до него на гръцки, който език папата не владее добре. Най-сетне Целестин е съвсем разярен от това, че Несторий наистина е приел при себе си анатемосани от него пелагиани и дори се осмелява да се застъпи за тях. Той взема категорично страната на Кирил, свиква събор в Рим (10 август 430 г.)  и изисква от Несторий да се отрече от възгледите си, да приеме доктрината на Кирил или да бъде отлъчен. Окрилен, александриецът експедитивно също свиква събор от египетски епископи, заклеймява опонента си и му изпраща безцеремонно писмо с дванадесет анатеми – „заради една дума… станал въпрос, който развълнувал цялата църква” [Гидуляновъ, Восточные патрiархи, 1908, стр. 647].
[COC II, 2; 4; Socr. Hist. Eccl. VII, 29; 32; Marcell. Com. Chron. an. 428; an. 429; ACO I, 1,1, p. 33-42; p. 45, 26-46; p. 54, 25-30; p. 57, 21-29; р. 79, 23-24; р. 78-83; р. 88-89, 19-31; р. 90, 17-21; I, 1,5, pp. 7–10; I, 1,6, рр 3-13(=Coll. Vat. 145); I, 1, 6, pp. 107–146, 1, 7, pp. 33–65; I, 2, p. 12-20; p. 51; Mansi IV, 617-884; 897D; 1017-1021; 1025; 1027; 1033В; 1035; 1047; 1064; CPG 5219-5220; 5304; 5310 сравнено с 5716; 5313; 5665; 5667; 8638-8640; 8714; 8790; Nest. Lib. Heracl. App. I, Epist. II, 4-8; PL 51, col. 271B-C; 594-595; Coelest. Epist. 6-8; 13; Cyr. Epist. 11; 13; 17; 144]


Руините на "Църквата на Мария" в Ефес (началото на V в.),
Тук през 431 г. се провежда Третият вселенски събор.

юни-юли 431 г.  в Ефес : Духовното напрежение в империята очевидно стига точката на кипене и Теодосий решава да вземе мерки. Трябва да се свика нов вселенски събор с представители от цялата империя за да разреши проблема веднъж завинаги. Събитието подобаващо е планирано за Петдесетница (7 юни 431 г.) в Ефес. Това е чудесна новина за Кирил, който е близък ефеския митрополит Мемнон, а градът е център на култа към Мария.
Събирането на делегатите в Ефес за заветното събитие прилича по-скоро на придвижване на армии. Несторий и свитата му епископи настъпват придружавани от кохорта теляци от столичните бани на Зевксип и военен ескорт начело с приятеля му комес Ириней. Кирил на свой ред пристига по море с армада, натоварена с безчислена орда от моряци и параволани. Под  флага на Мемнон се стичат тълпи от градски безделници и селяни от близките околности. Това взривоопасно сборище хвърля в ужас комеса Кандидиан, който начело на императорската гвардия трябва да успее да опази реда и мира на всяка цена. За негова чест той успява да направи невъзможното - съборът не се превръща в касапница.
Още в началото Кирил нарушава всички правила на играта: Несторий и привържениците му са тотално изолирани. Теодосий връща Ириней назад и столичаните не могат да се надяват на административна поддръжка. Мемнон затваря за тях градските църкви и организира шествия на тълпи с факли за да ги сплашат. Дори в домовете където отсядат нахлуват местни бандити.
Патриархът на Антиохия, Йоан (429-441) и епископите му закъсняват за събора. Александриецът обаче е наясно, че те ще окажат подкрепа на неговия съперник и на 22 юни обявява събора за открит, без да изчака нито тях, нито папските легати без които по правило той е нелегитимен: „Кирил бил председател, Кирил бил обвинител, Кирил бил съдия, Кирил бил римският епископ” [Frend, Rise, 1972, p. 16]. Подкрепят го около 200 епископи, включително йерусалимският митрополит Ювеналий, дошъл с тайна цел да издейства независимост на църквата си от Антиохия. Представено е писмо против заседанието от 68 несъгласни епископи, Кандидиан моли за отсрочка. Кирил обаче използва лукав процедурен ход - моли го да прочете писмото на Теодосий за свикване на събора. Веднага събралите се започват да викат „Да живее императорът!” и обявяват, че това е формално основание за узаконяване на тяхната сесия - „тази процедурна  аномалия била толкова стряскаща, че самият статус и легитимността на съборните процедури били поставени под въпрос” [Wessel, Cyril, 2004, p. 149]. Кандидиан и епископите са почти насила отстранени. Несторий е обявен с хорови крясъци за свален от поста си заради „нечестивите си проповеди и неподчинение на каноните” и наречен „нов Юда” [ACO I, 1,2, p. 54].
Когато най-сетне успяват да пристигнат (26 или 27 юни), Йоан Антиохийски и съмишлениците му побесняват от подлата маневра. На свой ред те формират отделно събрание от 50 човека и разжалват Кирил и Мемнон. Така вселенският събор се превръща в трагикомична размяна на словесни залпове от анатеми между двете алтернативни сборища. Йоан дори опитва да превземе със сила една от църквите, за да интронизира свое протеже вместо ефеския митрополит. Кандидиан обаче се намесва и ги прогонва оттам. Издадена е заповед всички скитници и монаси от двете агитки да напуснат града и е приведена незабавно в действие. По време на операцията войниците са нападани с камъни и тояги, мнозина са ранени. С особена войнственост се отличават доведените от александриеца параволани начело с абата Шенуда от Атрибис, известен в родината си като замесен в регулярни побоища и убийства. Около 10 юли папските легати най-после също пристигат и изказват категоричната подкрепа на Целестин за Кирил, действал като негов одобрен представител. Опитът на Несторий да постигне помирение („нека Мария да се нарича богородица, само да прекратим тия спорове!” [Socr. Hist. Eccl. VII, 34] идва твърде късно и е отхвърлен.
Сесиите продължават до края на месеца, отлъчени са набързо още цели 35 епископи и напук на антиохийския патриарх църквата на Кипър е обявена за независима от него. Накрая новият имперски пълномощник магистър Йоан обявява великия и славен Трети вселенски събор за официално закрит. Заради извършените на него безобразия той заслужава епитета „разбойнически” не по-малко от следващия свикан в Ефес (449 г.) [Дешнер, Криминальная история, 1999, стр. 167]. На него всъщност не са приети никакви догматически определения и той остава в историята като паметник на омразата между двама източни патриарси.
[Socr. Hist. Eccl. VII, 34; Evagr. Hist. Eccl. I, 3-4; 7; Ioann. Nik. Chron. 84:59-63; Marcell. Com. Chron. аnn. 430; CPG 5320-5321; 5672; 5777; 6323; 6327; 6354; 8651; 8668; 8675; 8678; 8691; 8696-8697; 8710-8712; 8716; 8718-8719; 8723; Nest. Lib. Heracl. 195; 198; 372; ACO I, 1, 1, р. 54; р. 115; pp. 120-121; I, 1,2, p. 8-10; 12-13; 54-64; 81; pp. 120-121; I. I. 3, p. 15; 31, 19–22; рр. 53-63; I, 1, 4, pp. 27–30; I, 1, 5, p. 13; p. 19; рр. 119-123; 1, 1, 7, pp. 118–22; 142; Theod. Epist. 64; 112; 152; РО 9:22; Cyr. Alex. Epist. 11; 20; Coelest. Epist. 11; Coll. Cass. 2:81; Bes. Vit. Shenut. 128-130; CSCO 96, p. 16, 29–30; Mansi IV, 1065; 1068; 1113; 1120-1121; 1212D; 1259; 1272; 1277; 1279-1281; 1312; 1378; 1381; 1428-1429; 1472; V, 725D; 765-770; 798-799; 1465]


Теодосий II ("Младши", 408-450)
Мраморен бюст от Парижкия Лувър.

юни-юли и есента на 431 г. в Константинопол: Въпреки надмощието в Ефес, на Кирил се налага  да убеди императора да признае свалянето на Несторий. За целта влизат в употреба всички недотам почтени средства от арсенала на дипломацията. За каузата е привлечен могъщият архимандрит Далмаций с връзки в двора. Кирил без свян лъже него и Теодосий, че самият Йоан Антиохийски е обвинил Несторий в нововъведения и е разрешил съборът да започне дори в негово отсъствие. В резултат Далмаций и подчинените му няколкостотин монаси разтърсват града с бурни демонстрации, граничещи с бунт. Манифестация обкръжава двореца и архимандритът връчва петиция за признаване на решенията в Ефес. Но Несторий и Йоан също изпращат писма, излагат своята версия и обвиняват опонента си в насилие и самоуправство. Императорът е съвсем объркан насред хаоса от взаимни обвинения. Основателно ядосан, той заповядва на магистър Йоан да свали и арестува накуп всички размирници: Кирил, Несторий и Мемнон. Кирил обаче подкупва стражата и успява да побегне с нея в Александрия.
В столицата са призовани да дават обяснения делегации на двете враждуващи групировки начело с Акакий Мелитински и Теодорит Кирски. Публичният им диспут обаче също се оказва пълен провал.
Тогава александрийският патриарх използва следващото оръжие – подкуп. В Египет църквата е основен икономически играч. Освен плячката от храмове и синагоги на нейно разположение са обширни поземлени имоти, щедри дарения и отчисления от данъци. Тя притежава работилници и магазини, дори собствен търговски флот. Сега приказните богатства се изливат в Константинопол под формата на материални „благословии” (eulogia). Само осигурената за целта твърда валута е ок. 350 кг. чисто злато (1080 либри, тоест 77 760 златни солида). Това е годишната издръжка на 38 епископи или 19 000 бедняци [Brown, Power and Persuasion, 1992, p. 16]. Многозначително писмо [Cyr. Epist. 96]  на архидякона Епифаний (главен секретар - „синкел”) на Кирил изброява най-подробно както подкупените имперски чиновници и аристократи, така и получените от тях „дарове”. Сред облагодетелстваните са градският префект Павел, дворцовите дами Марцела и Дросерия, домакинът Соломон, съдебният заседател Флорентин (по петдесет либри злато); упоритият префект Хризер (200 либри), Хелениана - съпруга на началника на преторианците (100 либри), кувикулариите Роман, Домнин, Схоластиций, придворните Артаба (100 либри), Магистър, Руфин, Аблалий, Евстатий… Освен суми в злато подаръците включват множество луксозни стоки: 117 изящни тъкани килими, 32 кресла и столове от слонова кост, 24 воала от скъпоценна китайска коприна, щраусови яйца, скъпи покривки за маса и други предмети на разкоша. С усърдната помощ на тези герои в сянка Кирил бързо взема надмощие. Теодосий отменя наказанието за него и съюзника му, а Несторий е свален (25 октомври 431 г.). На мястото му е поставен удобният Максимиан (431-434). Така не за първи и последен път тържеството на правата вяра е постигнато не с божия помощ а чрез далеч по-надеждния звън на парите.
[Socr. Hist. Eccl. VII, 35; 37; Marcell. Com. Chron. аnn. 430; CPG 5323; 5672; 5776; 5778; 8681; 8684; 8686; 8723; Nest. Lib. Heracl. 375-383; 388; ACO I, 1, 3, p. 67; 75-90; 179; I, 1, 5, pp. 122–127; ACO I, 1, 7, p. 74; p. 74; Cyr. Epist. 23; 32; 96 (= Coll. Cas. 293:3-5; CPG 5396); Bibl. Cas. I, 2, 46; ACO I, 1, 2, pp. 65-66; I, 1, 4, р. 222; Mansi IV 1396-1399; V, 794; 819]

432-444 г. : Победата на Кирил е пълна и окончателна. Освен Несторий от вече послушния Теодосий са свалени още 17 епископи и вече никой не смее да се опълчи на всяващия страх александрийски първосвещеник. Двамата с Йоан Антиохийски успяват сравнително бързо да постигнат помирение (433 г.) чрез т. нар. „Формула на възсъединението”. Тя е нагледен пример доколко маловажни са за Кирил богословските принципи и как той услужливо ги нагажда към злободневните политически нужди - „тази на пръв поглед удивителна готовност за компромис по най-ярък начин доказва, че истинският мотив на Кирил е бил държавно-политическият” [Дешнер, Криминальная история, 1999, стр. 144]. „Едната природа”, на която той е държал така упорито досега, вече става на изведеното от съчиненията на критика му Теодорит Кирски „единство на две природи” [ACO I, 1, 4, р. 17, 14-16] – нещо което е твърдял  именно злощастният Несторий. Неговите беди обаче не свършват с детронирането. Съчиненията му са изгорени, а като връх на унижението на 3 август 435 г. той е изпратен в изгнание именно в Египет, в оазиса Хибис (дн. Ал-Харга) в Западната пустиня – под надзора на своя най-голям враг. Там той доживява до 451 г. пишейки автобиография в своя защита и опитвайки напразно да измоли милост. При едно нападение на либийски разбойници е дори ранен. Все пак надживява Кирил, а фанатичните му последователи формират отделна общност, разпространила се в Сирия, Иран, Индия, Средна Азия и Китай. Нейни мисионери допринасят за появата на исляма, а последователите ѝ помагат войските на Халифата да завлядеят източните провинции на Византия.
Предалият го Йоан Антиохийски пък в замяна на теологическия компромис без угризения анатемосва Несторий и призовава имперските стражи да изпратят в изгнание в Египет и епископа на Йеропол Александър и шепа несъгласни с осъждането дисиденти. На 27 юни 444 г. Кирил умира и е наследен от архидякона си Диоскор (444-454).
[Socr. Hist. Eccl. VII, 34; Evagr. Hist. Eccl. I, 6-8; 10; II, 2; Ioann. Nik. Chron. 87:34; ACO I, 1, 3, р. 71; I, 1, 4, р. 3-5; рр. 7-10; р. 17- 18; р. 45; ACO I, 1, 7, p. 70; рр. 163-164; CPG 5751; Nest. Lib. Heracl. Арр. I, 13-15; Coelest. Epist. 22; Cyr. Epist. 31; 33; 39-40; Nestoriana 274; Mansi V, 255; 277; 285; 289; 417-420; PL 68, col. 983; PG 77, col 121]

При Кирил Александрийската църква няма съперник в своето могъщество. На цариградския престол стои удобна за него марионетка, в Рим го почитат като учител на правоверието, в Антиохия се страхуват от него и търсят благоволението му. Императорът изпълнява с готовност или неохота всяко негово решение. Изглежда сякаш настъпва ерата на Египет в християнския Изток. Както в много случаи обаче, зад привидната несъкрушимост стои крехка кула от карти, която рухва по време на първия сериозен натиск при неговия приемник. И крахът е толкова голям, колкото са големи амбициите, подхранили зданието на илюзиите.
Диоскор открива, че хазната е празна, а църквата е затънала в дългове. Натрупаните съкровища са потънали в джобовете на цариградските придворни. Своеволията се оказват възможни само пред слаб владетел като безхарактерния книголюбец Теодосий. При владетел със силен характер и издигнал се от военното съсловие като наследника му Маркиан (450-457) номера в александрийски стил не минават. Става ясно, че църквата е прекалила с намесата в делата на империята и следва да бъде поставена на място. Останалите катедри и на Изток и на Запад вече не виждат в египетския си колега съюзник, а неудобно възвисил се конкурент от чието падение могат само да се възползват. Угодничещите тълпи епископи отвръщат очи от Александрия и послушно се обръщат накъдето духа вятърът. Двадесет години след триумфа на Кирил в Халкидон (451 г.) на неговата партия е нанесен смъртоносен удар и започва залезът на нейното господство. Той обаче е дълъг и мъчителен. Проточва се столетия и води до най-мъчителния разкол в християнството през първото хилядолетие от съществуването му.
Египет престава да бъде лоялна провинция, а се превръща в окупирана територия, в която чиновниците на василевса са просто натрапници. Разцеплението между следовниците на Кирил (монофизити) и поддръжниците на Константинополската църква (диофизити) довежда до изпълнена с жестокости война на изтощение, която довежда и до краха на Александрийската църква, и до разпада на империята.

Статуя на Кирил Александрийски в църквата "Свети Николай"
(Прага, Чехия, 1704-1755).

СЪКРАЩЕНИЯ (ЗА ВСИЧКИ ОЧЕРЦИ ОТ ПОРЕДИЦАТА)



Препис от протоколите на Третия вселенски събор в Ефес (431 г.).
Средновековен коптски манускрипт.

ACO: Acta Conciliorum Oeconomenicorum (Деяния на вселенските събори), издание на немския учен Едуард Шварц (1914-1940)
Ambr. Epist. : Амброзий, aрхиепископ на Медиоланум (Милано) - Писма
Amm. Marc. : Амиан Марцелин – Римска история (Res Gestae)
Anthol. Palat.: Palladas  - Anthologia Palatina ( Палад Александрийски - Палатинска Антология)
Apoph. Patr.: Apophtegmata Patrum (“Изречения на църковните отци” )
Ath. Apol. Contr. Ar. : Атанасий Александрийски – Апология против арианите
Ath. Apol. de Fug. : Атанасий Александрийски – Апология за бягството
Ath. Apol. Sec. : Атанасий Александрийски – Втора апология
Ath.Epist. encycl. : Атанасий Александрийски – Окръжно послание
Ath. Epist ad ep. Eg. et Lib: Атанасий – Писмо до епископите в Египет и Либия
Ath. Fest. Epist. : Атанасий Александрийски – Празнични послания
Ath. Fest. Ind. : Показалец към празничните послания на Атанасий или Атанасиева Хроника
Ath. Hist. Ar.: История на арианите, приписвана на Атанасий Александрийски
Bes. Vit. Shenut. : Беса – Животът на Шенуда
Bibl. Cas. : Bibliotheca casinensis; seu Codicum manuscriptorum qui in tabulario casinensi asservantur series per paginas singillatim enucleata (Библиотека манускрипти на абатството Монте Касино)
COC: Canones Oecumenicorum Conciliorum (Канони на вселенските събори)
CPG: Clavis patrum graecorum, ed. M. Geerard and F. Glorie (Turnhout, 1974–87)
Cassian. Coll.: Йоан Касиан - Събрани беседи
Cassiod. Hist. Eccl. Trip. : Касиодор – Църковна история в три части
Cedr. Comp. Hist. : Георги Кедрин – Кратка световна хроника
Chron. Golen. : Chronographia Golenischevensis, александрийска световна хроника (коптски писмен извор)
Cod. Theod. : Юридически кодекс на Теодосий I
COD: Consiliorum Oecomenicorum Decreta (Решения на вселенските събори)
Coelest. Epist. : папа Целестин – Писма
Coll. Cass. - Сборник канони от Монте Касино, Италия (XII  в., в пет книги)
Coll. Vat. : Collectio Vaticana (Ватикански сборник с актове на вселенските събори)
CSCO: Corpus Scriptorum Christianorum Orientalium (серия трудове на автори от ориенталските (монофизитски и несториански) църкви)
CSEL : Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum (Събрани произведения на латинските църковни писатели
Cyr. Comm in Ioann. : Кирил Александрийски – Коментар върху евангелието на Йоан
Cyr. Epist. : Кирил Александрийски - Писма
Cyr. Epist. Fest. : Кирил Александрийски – Празнични послания
Cyr. Epist. Pasch.: Кирил Александрийски – Пасхални послания
Cyr. QUX : Кирил Александрийски – Диалог за единството на Христос
Damasc. Fragm.:  Дамасций- Фрагменти
Damasc. Vit. Isid.: Дамасций, Животът на Исидор
Epiph. Panar. : Епифаний Саламински – Панарион (Описание на всички ереси)
Epit. De Caesar. : Epitome de Caesaribus (кратка римска история за императорите от Август до Теодосий I).
Eunap. Vit. Soph. : Евнапий, Животът на софистите
Eutrop. Brev. : Евтропий – Бревиариум (Кратка история) от основаването на Рим
Evagr. Hist. Eccl. : Евагрий Схоластик – Църковна история
Exp. Tot. mund. et gent. : Описание на целия свят и народите (близкоизточен пътепис от средата на IV в.)
FHG : Fontes historiae religionum ex auctoribus Graecis collecti, Bonn, 1920 ff
GCS: Die Griechischen Christlichen Schriftsteller [1897 ff : серия издания на раннохристиянски автори, издавана първоначално от Пруската, впоследствие от Берлин-Бранденбургската АН ]
Greg. Naz. Carm. : Григорий Назианзки - Поеми
Greg. Naz. Carm. De Vit. – Григорий Назианзки – Автобиографична поема
Greg. Naz. Orat. : Григорй Назианзки - Слова
Hieron. Apolog. : Йероним от Стридон – Апология
Hieron. Apolog. : Йероним от Стридон – Апология
Hist. Aceph. : История Акефала („Безглава история”, тъй като началото ѝ липсва - хроника за живота на Атанасий съхранена в латински ръкопис от VIII в.)
Hist. Patr. : История на патриарсите (коптска църковна история, съставена на арабски през периода X-XII в.)
Innoc. Epist. : папа Инокентий I – Писма
Ioann. Malal. Chron. : Йоан Малала – Хроника
Ioann. Nik. Chron. : Йоан от Никиу – Хроника
Isid. Pel. Epist. : Исидор от Пелусиум, Писма
Jul. Epist. : император Юлиан – Писма
Lex. Suid. : Лексикон Свида
Liban. Epist. : Ливаний от Антиохия – Писма
Liban. Orat. : Ливаний от Антиохия – Речи
Mansi : Издание на документацията на църковни събори (Sacrorum Conciliorum nova et amplissima collectiо, Флоренция 1759-1798) на италианския кардинал Джовано Доменико Манси (1692-1769)
Marcell. Com. Chron. : комит Марцелин - Хроника
Mich. Syr. Chron. : Михаил Сирийски – Хроника
Nest. Lib. Heracl. : Nestorius – Liber Heraclides (апология на Несторий, написана при заточението му в Египет).
Nestoriana: Запазени фрагменти от съчинения и проповеди на Несторий.
Niceph. Call. Hist. Eccl. : Никифор Калист – Църковна история
Pallad. Dial. : Паладий Еленополски – Диалог за живота на Йоан Хризостом
Pallad. Lausaic. Hist.  – Паладий Еленополски – Лавсаик („История на пустинниците”)
Pap. BM 1914 (Pap. Lond.) : Папирус 1914 от колекцията на Британския музей (Лондонски папирус 1914)
Pass. Artem. : Страданията на Артемий (латиноезичен труд от X в.)
PG : Patrologia Graeca (сборник с трудове на гръцките църковни писатели от френския абат Jacques Paul Migne)
Philost. Hist. Eccl. : Филосторгий – Църковна история
PL : Patrologia Latina (сборник с трудове на латинските църковни писатели от френския абат Jacques Paul Migne)
PO : Patrologia Orientalis (сборник с трудове на сирийски, коптски, етиопски, арабски, арменски, грузински и славянски църковни писатели от екип френски учени)
Ruf. Hist. Eccl. : Руфин Аквилейски – Църковна история
SDCh : Storia della Chiesa („История на църквата” – коптски писмен паметник от V век, издаден от италианския учен Тито Орланди в два тома през 1968-1970 г.)
Socr. Hist. Eccl. : Сократ Схоластик – Църковна история
Soz. Hist. Eccl. : Созомен – Църковна история
Synes. Epist. : Синесий Птолемаидски – Писма
Theod. Epist. : Теодорит Кирски - Писма
Theod. Hist. Eccl. : Теодорит Кирски – Църковна история
Theoph. AM: Teoфан, Хронография датирана „от сътворението на света” (Anno Mundi)
Theophil. Fest. Epist. : Tеофил Александрийски – Празнични послания
Theophil. Synod. Epist. : Tеофил Александрийски – Съборни послания
Zos. Hist. Nov. : Зосим – Нова история


Patrologiae Cursus Completus на Jacques Paul Migne (1841-1866): най-пълната серия извори за историята на ранната и средновековна християнска църква до момента.


ЛИТЕРАТУРА (ЗА ВСИЧКИ ОЧЕРЦИ ОТ ПОРЕДИЦАТА)

1. Ammianus Marcellinus - The Roman History: During the Reigns of the -Emperors Constantius, Julian, Jovian, Valentinian and Valens, London, George Bell & Sons, 1894
2. Bagnall, Roger S. - Egypt in Late Antiquity, Princeton (NJ), Princeton University Press, 1993
3. Barnes, Timothy David - Athanasius and Constantius: Theology and Politics in the Constantinian Empire, Cambridge (MA), Harvard University Press, 1993
4. Banev, Krastu - Theophilus of Alexandria and the First Origenist Controversy: Rhetoric and Power, Oxford, Oxford University Press, 2015
5. Barnes, Thimothy David - Constantine and Eusebius, Cambridge (MA), Harvard University Press, 1981
6. Bauer, Adolf; Strzygowski, Josef, (eds.) - Eine alexandrinische Weltchronik: Text und Miniaturen des griechischen Papyrus der Sammlung W. Goleniščev, Wien, 1905
7. Beeley, Christopher A. - The unity of Christ : continuity and conflict in patristic tradition, New Haven (CU) - London, Yale University Press, 2012\
8. Bowersock, Glen W. - Parabalani : A Terrorist Charity in Late Antiquity [Anabases, No. 12 (2010); pр. 45-54]
9. Brown, Peter - Power and Persuasion in Late Antiquity: Towards a Christian Empire, Madison (WI), The University of Wisconsin Press, 1992
10. Chesnut, Glenn F.  - The First Christian Histories: Eusebius, Socrates, Sozomen, Theodoret, and Evagrius, Paris, Editions Beauchesne, 1977
11. Costa, Giovanni - The Monophysism of St Cyril of Alexandria, s.l. et. an. [https://www.academia.edu/11541648 /THE_MONOPHYSISM_OF_St._CYRIL_OF_ALEXANDRIA]
12. Cyril of Alexandria - Letters. Volume I-II, Washington DC, The Catholc University of America Press, 2007
13. Dzielska, María - Hipatia de Alejandría, Madrid, Ediciones Siruela, 2004
14. Eunapius - Lives of the Sophists [in Philostratus and Eunapius - Lives of the sophists, London, William Heinemann - New York, G. P. Putnam's Sons, 1922 (Loeb Classical Library 138), pp. 343-565]
15. Evagrius Scholasticus - Ecclesiastical History, Liverpool, Liverpool University Press, 2001
16. Frend, William Hugh Clifford - Rise of Monophysite Movement: Chapters in the History of the Church in the Fifth and Sixth Centuries, Cambridge, Cambridge University Press, 1972
17. Gibbon, Edward – The history of the decline and fall of the Roman empire. Volume V, London, George Bell & Sons, 1885
18. Haas, Christopher - Alexandria in Late Antiquity: Topography and Social Conflict,  Baltimore (MD), The Johns Hopkins University Press, 1996
19. Hahn, Johannes - The Conversion of the Cult Statues: The Destruction of the Serapeum 392 AD and the Transformation of Alexandria into the ‘Christ Loving’ City [in From Temple to Church: Destruction and Renewal of Local Cultic Topography in Late Antiquity, eds. Johannes Hahn, Stephen Emmel, Ulrich Gotter, Leiden-Boston, Brill, 2008, pp. 335– 363]
20. Hahn, Johannes (her.) - Spätantiker Staat und religiöser Konflikt: Imperiale und lokale Verwaltung und die Gewalt gegen Heiligtümer, Berlin-New York, Walter de Gruyter, 2011
21. Hanson, Richard Patrick Crosland - The Search for the Christian doctrine of God. The Arian controversy 318-381, Edinburgh, T&T Clark, 1988
22. Jacobs, Andrew S. - The Disorder of Books: Priscillian's Canonical Defense of Apocrypha [The Harvard Theological Review, Vol. 93, No. 2 (Apr., 2000), pp. 135-159]
23. Jenkins, John Philip - Jesus Wars: How Four Patriarchs, Three Queens, and Two Emperors Decided What Christians Would Believe for the Next 1,500 years, New York, Harper - Collins, 2001
24. John, bishop of Nikiu - The Chronicle, translated from Zoltenberg's Ethiopic text [transl. R.H. Charles], London, Williams & Norgate, 1916
25. Kazhdan, Alexander (ed.) - The Oxford Dictionary of Byzantium. Volume I-III, New York-Oxford, Oxford University Press, 1993
26. Libanii Opera. Volumen III. Orationes XXVI-L, Lipsiae, B.G. Teubneri, 1903
27. Malalas, John - Chronicle, Melbourne, Australian Association for Byzantine Studies, 1986
28. Marcellinus Comes - The Chronicle of Marcellinus, Sidney, Australian Association for Byzantine Studies, 1995
29. Martindale, J.R. –  The Prospography of the Late Roman Empire. Volume II (AD 395-527), Cambridge, Cambridge University Press, 1980
30. Nestorius - Le livre d'Heraclide de Damas, Paris, Letouzey et Ané, 1910
31. Palladius of Aspuna - The dialogue concerning the life of Chrysostom, London, The society of promoting Christian knowledge - New York, Macmillan Co., 1921
32. Philostorgius - Church History, Atlanta (GE),Society of Biblical Literature, 2007
33. Rubenstein, Richard E.  - When Jesus Became God: The Struggle to Define Christianity During the Last Days of Rome, New York - San Diego - London, Harcourt Brace & Co, 1999
34. Rufinus – Church history [transl. by Philip R. Amidon], Washington DC, The Catholic University of America Press, 2016
35. Russell, Norman - Cyril of Alexandria, London - New York, Routledge, 2000
36. Russell, Norman - Theophilus of Alexandria, Oxon (OX) - New York, Routledge, 2007
37. Shubart, W. - Parabalani [The Journal of Egyptian Archaeology, Vol. 40 (Dec., 1954), pp. 97-101]
38. Socrates - History of the Church in seven books, London, Henry G. Bohn, 1853
39. Sozomen - The ecclesiastical history of Sozomen : comprising a history of the church from A. D. 324 to A. D. 440, London, Henry G. Bohn, 1853
40. Theodoretus, bishop of Cyrus - Ecclesiastical history: a history of the church in 5 books from A.D.322 to the death of Theodore of Mopsuestia, A.D.427, London, Samuel Bagster & Sons, 1843
41. Theophanes the Confessor - The Chronicle of Theophanes Confessor: Byzantine and Near Eastern History, AD 284-813, Oxford, Clarendon Press [Oxford University Press], 1997
42. Watts, Edward J. – Hypatia. The life and legend of an ancient philosopher, Oxford – New York, Oxford University Press, 2017
43. Watts, Edward J. - Riot in Alexandria.Tradition and group dymamics in Late Antique Pagan and Christian communities, Berkeley - Los Angeles, University of California Press, 2010
44. Wessel, Susan – Cyril of Alexandria and the Nestorian controversy. The making of a saint and of a heretic, Oxford – New York, Oxford University Press, 2004
45. Zosimus - The History of Count Zosimus, sometime advocate and chancellor of the roman Empire, London, J. Davies, 1814
46. Болотов, Василий Василиевич - Лекции по истории древней церкви. Том IV. История церкви в период вселенских соборов. Часть 3. История богословской мысли, Петроград, Третья Государственная Типография, 1918
47. Гидуляновъ П. В. - Восточные патрiархи въ перiодъ четырехъ первыхъ Вселенскихъ Соборовъ, Ярославль, Типографiя Губернского Правленiя, 1908
48. Дешнер, Карлхайнц - Криминальная история христианства. Книга первая, Москва, Терра, 1996
49. Дешнер, Карлхайнц - Криминальная история христианства. Книга вторая: Поздняя Античность, Москва, Терра, 1999
50. Исидоръ Пелусiотъ - Творенiя. Часть первая, Москва, Типографiя В. Готье, 1859
51. Карташев, Антон В. - Вселенские соборы, Москва, Эксмо, 2006
52. Лебедевъ, А. П. - Вселенскiе Соборы IV и V вѣкa: Обзоръ их догматической дѣятельности въ связи съ направленiями школъ Александрiйской и Антиохiйской, Москва, Типографiя Л.Θ. Снегирева, 1879
53. Лебедевъ, А.П. - Собор при Дубѣ или тяжкое испытанiе въ жизни св. Iоанна Златоуста [Церковно-историческiя повѣствованiя общедоступнaго содержанiя и изложенiя изъ давнихъ временъ христiанской церкви. Томъ  VI, изд. второе, Санкт-Петербургъ, Типографiя И.Л. Тузова, 1903, стр. 150-179]
54. Лященко, Тимоθей – Св. Кириллъ Архiепископъ Александрiйскiй: его жизнь и дѣятелность, Кiевъ, Типографiя И. И. Чоколова, 1913
55. Острогорский, Георгий – История Византийского государства, Москва, Сибирская Благозвонница, 2011
56. Поснов, М. Э. - История христианской церкви, Брюссель, Жизнь с Богом, 1994

ЗАЛЕЗЪТ НА АЛЕКСАНДРИЯ: 2. ТЕОФИЛ ИЛИ „НОВИЯТ ФАРАОН”

Теофил (384-412) изобразен тържествуващ над руините на Серапеума.
Илюстрация към папируса Хроника на Голенищев (VI в.).

„Ако някой извърши убийство по божия воля, това убийство е по-добро от всяко човеколюбие. Но ако някой пощади някого и покаже към него човеколюбие, такава пощада е по-престъпна от всякакво убийство”
[Йоан Хризостом (Златоуст), Четвърто слово срещу юдеите, 1]
„Теофил застанал начело на отвратителни същества… Тези войнствени и жадни за почести хора хвърлили всичко в смут и безредие… В онези дни всеки, който носел черно расо и бил решен да се държи неподобаващо в обществото, имал силата на тиранин.”
[Евнапий, Животът на софистите, 472]
„Теофил, мъж с гръмка мърдрост и възвишена смелост, чрез когото Александрия бе освободена от греха на идолослужението”
[Теодорит Кирски, Църковна история, V, 22]
„Конфликтът заради Ориген се превърнал в истинска война между двете столици на Изтока и техните могъщи патриарси”
[Йохан Щайнман, немски църковен историк: Hieronymus. Ausleger der Bibel. Weg und Werk eines Kirchenvaters, 1961, s. 244]


Вторият значим в успехите си и склонността си към насилие патриарх на Александрия е Теофил  (384-412). За разлика от Атанасий той не оставя впечатляващо литературно наследство, нито блести с дълбока мисъл като стратег и дипломат. Тези слабости обаче са компенсирани в излишък от желязна воля, фанатично-тесногръда упоритост при постигане на набелязаните цели и пълно пренебрежение към жертвите, свои и чужди, в отстояването на заетите позиции. Тези качества му помагат независимо от цената да осъществи следващия етап за постигане на господство за светия престол на Египет.
При Атанасий архиепископът става некоронован владетел на града. Пред Теофил стоят две нови задачи: да прочисти Александрия от неправоверните езичници и еретици и да превърне нейния патриарх в признат или не, но действителен глава на християнския Изток. Именно с второто Теофил се проваля въпреки постигнатите временни успехи, понеже надценява възможностите си. Това е и причината за една на пръв поглед странна особеност в отношението на църковните историци към него. Той е верен последовател на Атанасий, принадлежи към близкото му обкръжение и се придържа стриктно към доктрината му, но е обрисуван съвсем различно. Докато за тях Атанасий е „светец”, Теофил е безсъвестен потисник и нечестиво чудовище. А както убежденията, така и методите на действие и при двамата са едни и същи. Причината е проста – с опитите си за вмешателство в делата на останалите църкви Теофил настройва всички срещу себе си. Това е голямата разлика между него и умеещия да организира успешни алианси Атанасий. Задружни врагове са му както цариградските патриарси, така и римските папи. Борбата с претенциите му да доминира е една от малкото теми за единомислие между тези горди и своеволни съперници. Те са и победилата в исторически план страна, а съхранената до наши дни литература идва основно от византийски и латински източници. Така става очевидно, че разликата дали някой църковен водач ще остане в паметта на потомците като свят пример или демон в човешки образ е обусловена не от неговите дела. А от това дали партията му ще остане като победител на бойното поле и ще пише историята. Същото произволно разграничение ще видим по-късно при неговите приемници Кирил и Диоскор. Теофил не е по-жесток от останалите църковни пастири. Само е мишена за перата на преписваните автори. Не че няма за какво да бъде заклеймен, причините са основателни и  многобройни. И страстта му към разкоша, това че е „обладан от страст към камъни и поклонник на златото” [Isid. Pel. Ep. 152] e наистина най-незначителната от тях.

373 г. : Наследник на Атанасий е Петър II (373-381). Веднага след избирането му се разиграват събития, следващи плътно познатия модел „те ме гонят, аз се измъквам, градът се надига” в духа на най-добрите финтове на неговия предшественик. По заповед на Валент (364-378) префектът Паладий арестува Петър и поставя на негово място познат и от преди фигурант – Луций (367, 373-380). Той боязливо пристига в града през нощта и през целия си престой не се отделя от военната си охрана. Бунтът на градските тълпи следва незабавно и е потушен с големи усилия и жестокости. Много размирници са изпратени в мините, симпатизантите на Луций влачат до смърт из улиците привърженички на Петър. Самият той избягва от затвора и отплава за Рим при колегата си папа Дамас I (366-384). През 380 г. се възползва от това, че Валент е зает с отблъскване на варварските нашествия по р. Дунав и се завръща в Александрия с писма от папата, утвърждаващи неговата правоверност. Размириците пламват отново, Луций побягва в Константинопол спасявайки живота си, а Петър остава на бойното поле като безспорен победител. Куражът му е толкова голям че се осмелява да свика подчинените си епископи за да назначат …. цариградски патриарх: принадлежащия към партията му бивш философ-циник Максим. Той трябва да замени на столичната катедра Григорий от Назианз (379-389). В изпълнение на заговора Максим заминава за Константинопол (380 г.) , където е посрещнат радушно от него, понеже са съученици. Удобният момент настъпва когато Григорий се разболява. Една нощ няколко местни епископи, подкрепени от александрийски моряци интронизират Максим под предлог, че предшественикът му е избран „неканонично”. Цариградските тълпи обаче пламват от локален патриотизъм и този път в съюз с градските магистрати прогонват александрийския натрапник.
[Soz. Hist. Eccl. VI, 19; 39; VII, 9; Socr. Hist. Eccl. IV, 20-22; 37; Theod. Hist. Eccl. IV, 17-19; 21; V, 8; Ath. Fest. Ind. 39; Hist. Aceph. V, 11-13; Greg. Naz. Orat. 25; 26 (или 28); 34; Greg. Naz. Carm. De Vit. 750-1029; Greg. Naz. Carm. 148; PG 35, col 244-304; 36, col. 241-256; COC II, 4] 

381 г. : Приемник на Петър става брат му Тимотей (383-384). Владичеството му е кратко, но от значение. Над източната част от империята вече се носи вятърът на промяната: римско-александрийският църковен съюз взема решително надмощие във верския двубой относно Арий. Причината съвсем не е помощ свише, а драматично развитие при събитията на политическия фронт. Последният привързан към арианството император – Валент е разгромен от готите и загива в битката при Адрианопол (9 август 378). Синът на западния владетел Валентиниан I (364-375) – Грациан (375-383) временно поема контрол над цялата империя, а той е привърженик на „католическата” догма. За август на Изтока Грациан избира единовереца си Теодосий (379-395), последния значим монарх на късната Античност. Арианите бързо разбират, че новият император е благоразположен към техните съперници: довчерашните преследвани с охота стават гонители. През май-юни 381 в Константинопол е свикан събор, който затвърждава пълния триумф над арианството, стабилно положен върху щитовете на столичния гарнизон. Председател на събора е именно Тимотей. Към божествената същност е добавена трета персона – Светият дух, а в знак на благодарност за оказаната почит Тимотей разжалва от сан тайното оръжие Максим. Той не трябва да пречи на императорското протеже Нектарий (381-397) - новия архиепископ на столицата, поставен на мястото на прогонения последен арианин Демофил (370-379/380). Александрийският патриарх нарича и три църкви в града си на името на Теодосий и двамата му сина – Аркадий и Хонорий. Последната е заграбен храм на Серапис.
[Soz. Hist. Eccl. VI, 39-40; VII, 4-5; 7; Socr. Hist. Eccl. IV, 38; V, 1-2, 8; Philost. Hist. Eccl. IX, 16-17; Ruf. Hist. Eccl. XI, 13-14; 19; Ioann. Nik. Chron. LXXXII, 15-18; LXXXIII, 1-3; 20-23; 37-38] 

20 юли 384 г. : Начело на Александрийската църква след смъртта на Тимотей е избран Теофил, родом от Мемфис. Едно от първите му начинания е да реорганизира параволаните - благотворителна общност, действаща в Александрия още от III в. Първоначално параволаните се грижат за болните и погребват мъртвите, особено при епидемии. Етимологията на името им идва от παραβάλλω – „поемам [риск]” и те наистина са фанатично готови на всичко. Набирани са от низините на обществото, подчинени са директно на архиепископа и са верни единствено на него. Именно Теофил ги превръща в своя частна армия за ефективно справяне с политическите и идейни противници. Заради извършваните от тях погроми, насилия и убийства те придобиват ужасяваща слава, особено при наследниците му Кирил и Диоскор. За справяне с тях се императорите издават специални закони. След като е затвърдил позициите си с тази оперативна сила, Теофил вече е готов да започне голямото прочистване.
[Socr. Hist. Eccl. V, 12; Soz. Hist. Eccl. VII, 14; Cod. Theod. XVI, 2, 42-43; Cod. Iust. I, 3, 18; Ioann. Nik. Chron. 79:1-2; Chron. Golen.  VI, recto II, 17, 22] 


Параволани участват в размирици из Александрия.
Кадър от филма "Агора" (2009) на Алехандро Аменабар.

между юли и декември 384 г. : Теофил стартира с умела намеса в междуцърковен скандал с архиепископа на Антиохия Флавиан I (381-404). Флавиан бил изключително богат гражданин с амбиции да участва в политическия живот. Затова се включва се в редиците на духовенството. От активността му обаче са недоволни както Теофил (свикал още с интронизацията си събор, на който Флавиан бил привикан „да се яви по служба”, но отказал), така и римският папа Дамас. Те го обвиняват в клетворестъпничество и причиняване на разкол, като изказват подкрепа за алтернативния архиепископ Паулин (362-388). Флавиан обаче се обръща за помощ към императора, а Теофил оценява потенциала му като съюзник. Впоследствие той не само се помирява с Флавиан, но и изпраща в Рим доверен политик – свещеника Исидор за да убеди и Дамас да го признае. Целта е постигната, ала Исидор след време ще изпадне в немилост и ще се окаже жертва на черна неблагодарност.
[Socr. Hist. Eccl. V, 15; Soz. Hist. Eccl. VII, 11-12; Theod. Hist. Eccl. V, 3; 23; Ambr. Epist. 56:6 (PL XVI, 1171-1172)].

388 г. :  Теофил печели благоразположението на Теодосий помагайки му във войната със западния император Магн Максим (384-388). Двамата изпращат Исидор, „от младостта си упражнявал се във философските изкуства, а не в аскетическите” в Рим при Максим – привидно като посланик на добра воля, а всъщност със значителни суми, които да раздаде като подкуп на предварително набелязани потенциални съюзници. Прикритата от расото диверсия е разкрита, а Исидор е принуден да се спасява с бягство. Въпреки това помощта му е оценена и Теофил го допуска сред най-близките си довереници. Теодосий пък с благодарност застава зад александрийския патриарх винаги, когато той се нуждае от помощта на светските власти.
[Soz. Hist. Eccl. VIII, 2; Socr. Hist. Eccl. VI, 2]

ок. 390 г. : Теофил изпраща до императора писмо за празнуването на християнската Пасха (Великден). В него твърди, че единствено Александрийската църква има право да определя датата за празника, а всички останали трябва да се съобразяват с нея. Това е и първата му заявка за решаваща роля в имперската църковна политика.
[CPG II, 2675]

Лятото на 391 (алтернативна датировка 392) г. : Ситуацията е изключително благоприятна за избухването на удобен конфликт. Теодосий е издал едикт за затваряне на езическите храмове, а Теофил е получил и разрешение да построи християнска църква на мястото на един от тях - този на Дионис. По време на строителните работи в подземията е разкрит митреум. Това е чудесен повод за издевателства и провокации над останалите в града привърженици на старата религия. Свещените предмети са извадени на показ и разнасяни с тържествена процесия из улиците от ехидна тълпа. Ответната реакция не закъснява – избухват кървави размирици, a философът Олимпий призовава гражданите „по-скоро да умрат, отколкото да пренебрегнат боговете на бащите си” [Soz. Hist. Eccl. VII, 15]. И двете страни дават жертви, убитите и ранените са много. Оцелелите езичници търсят убежище в храма на Серапис (Серапеума), който все още продължава да е измежду най-красивите и величествени сгради на Александрия – „една от най-уникалните и необикновени гледки по света”   [Exp. Tot. mund. et gent. 34]. Той e разположен в квартал Ракотис в югозападната част на града и се издига върху изкуствена платформа висока над сто стъпки. Огромните му предверия с колонади се простират във всички посоки. Вътрешните стени са облицовани с плочи от злато сребро и бронз. Статуите са снабдени с хитроумно изработени изкусни приспособления, предназначени да смайват богомолците. Съкровищниците са пълни с най-различни скъпоценни предмети. Именно този храм по думите на философа Евнапий [Eunap. Vit. Soph. 471] превръща Александрия в цял един отделен „свят сам по себе си”.
Укрилите се защитници на елинизма държат при себе си заложници. Един от тях, християнският ритор Гесий е намерен впоследствие убит. За щурма на добре укрепената сграда Теофил призовава на помощ градския префект Евагрий и военния управител на Египет Роман. Полиция и армия нахлуват в храма, оцелелите поклонници са арестувани и вкарани в затвора. Впоследствие мнозина от последните езически философи и интелектуалци се разпръскват в Константинопол и други градове на империята, търсейки спасение. Предвождани от своя архиепископ тълпите сриват храма до основи, отдавайки се на необуздан вандализъм. Главата на гигантската статуя на Серапис е отсечена с брадва и разнасяна из града, самата статуя е изгорена. Макар и опиянени от разрушението, ревнителите на вярата не забравят и да са практични - то е съпроводено с отлично организиран грабеж. Всички статуи и предмети от скъпоценни метали са иззети и претопени в полза на църквата. „Те се сражавали така храбро срещу статуите и жертвоприношенията, че не само ги покорили, но и ги откраднали, а единствената им военна тактика била да гарантират крадците да не бъдат разпознати„ [Eunap. Vit. Soph. 472]. Тази тъжна участ избягват единствено камъните от подовата настилка на светилището, и то само заради голямото си тегло. С тази плячка после Теофил ще финансира своите църковно-политически кампании. Пламъците погубват и изключително богата колекция книги, съдържаща останки от знаменитата Александрийска библиотека. На мястото на руините е построена църква и костница за мощи, които Теофил твърди, че са на Йоан Кръстител – били донесени в града по времето на Атанасий, но държани в тайна. Само той измежду живите знаел за тях. За да се представи на населението удобна санкция свише за насилствената промяна, знаците „анх” от релефите украсяващи стените на храма са обявени за кръстове, предсказващи победата на новата вяра. Подставени лица разказват завладяващи истории за древни пророчества и небесни хорове преди решаващия щурм. Краят на Серапеума е възприет единодушно от църковните историци като символ на пълно тържество за християнството.
[Socr. Hist. Eccl. V, 16-17; Soz. Hist. Eccl. VII, 15; Theod. Hist. Eccl. V, 22; Ruf. Hist. Eccl. XI, 22-23; 29; Eunap. Vit. Soph. 471-472; Ioann. Nik. Chron. LXXVIII, 42-47; Damasc. Vit. Isid. 42B-42F; Anthol. Palat.: VII, 686, 1-6’; Apopht. Patr. 164:15-21; SDCh I, 42:2-46:5; 46:15-48:2; 48:5-6; II, 12:1-4; 12:9-14:24; 16:9-12; CGS IX, 2]

391-392 г. : Опустошението на Серапеума не е краят, а само началото на вълна от погроми над оцелелите езически храмове не само в Александрия, но и из целия Египет. Тълпи християнски монаси обикалят градове и села, разграбват и рушат древните светилища. Навсякъде на тяхно място са издигани църкви или манастири. Поклонниците и жреците стават жертва на насилия не само от параволаните и озверелите тълпи, но и от самите органи на реда, чийто дълг е да ги пазят от произвол: в гоненията взема дейно участие Синегий, praefectus augustalis на провинцията. Патриархът умело вдъхновява и ревностно ръководи целия процес – „с идването на божия свещеник Теофил… всичко бе разрушено и сравнено със земята” [Ruf. Hist. Eccl. XI, 26]. Едно от големите унищожения на култов комплекс е в Канопус, десетина километра източно от Александрия. Там има жреческа школа и се съхраняват множество ценни документи. На мястото му е заселена общност от монаси, а за привличане на този път правилно вярващите не закъсняват да се появят нужните реликви. Храмът на Тюхе е превърнат в магазин за вино, а изображенията на Серапис се премахват насила от фасадите на сградите.
[Ruf. Hist. Eccl. XI, 24;26; 28-30; Eunap. Vit. Soph. 472-473; Liban. Orat. XXX (Pro templis), 8-23; Ioann. Nik. Chron. 78:46; Anthol. Palat. IX, 180-183; 441, 1-6; Cod. Theod. XVI, 10, 12; Apopht. Patr. 140:15-141:8; 200:1-10; SDCh II, 12:19-24; 14:10-16:2; Chron. Golen. VI, verso II, 23-26]


Останки от руините на Серапеума в Александрия, включващи сфинксове и т. нар. "колона на Помпей".
Всъщност колоната е издигната при Диоклециан (297 г.).

краят на 393 или началото на 394 г. : Теофил отново претендира, че е в правото си да решава църковно-административни въпроси извън Египет. При него идват два съперничещи си епископа от Бостра в Арабия: Багадий и Агапий с молба да отсъди кой е легитимният. Междувременно патриархът е поканен в Константинопол за да участва в празненства по случай завършването на голямата катедрала „Свети апостоли” близо до Халкидон. Той подбира двамата тъжители със себе си и използва събирането на църковни глави за да спретне събор по този повод. На 29 септември 394 съборът е тържествено открит. Теофил се разпорежда на него като истински владетел: произнася се в полза на Багадий, определя, че Александрия е оправомощен посредник в църковните спорове между Изтока и Запада и заковава в религиозната нормативна база четиринадесет свои канона.
[PG LXV, 36-45C; 63B]

396 г. : Александрийският патриарх е поканен да вземе страна в знаменития „спор за оригенизма. Поредният непримирим „сблъсък на идеи” както обикновено започва като банален административен скандал. По това време в Палестина се подвизава латиноезичен пришълец от Запада – Йероним от Стридон (347-420), който впоследствие ще бъде броен между големите католически авторитети. Начетен и добър оратор, той събира много последователи в главната си квартира във Витлеем и не се съобразява особено с йерусалимския патриарх  Йоан II (387-417). Последният започва да го тормози, а той се обръща за помощ към епископа на Саламин в Кипър, Епифаний (365 или 367-403). Двамата архиереи  не се понасят още от 394 г. , когато Епифаний е в Йерусалим и се осмелява да поучава Йоан да анатемоса стария александрийски богослов Ориген (ок. 185-254) и да престане да украсява църквите с изображения, „тъй като те са противни на нашата религия” [Hieron. Epist. 51:9]. Йоан се оказва докачлив, взема забележките навътре и на свой ред обвинява в неправоверие колегата си, макар той да е считан за виден ересиолог. Епифаний пък дръзва да направи брата на Йероним – Паулиниан епископ на родния си град Бесандук в Палестина, който е подведомствен на Йерусалим. Напрежението между двамата стига точката на кипене и Теофил е призован да охлади страстите. Първоначално той взема страната на Йоан, понеже той ласкае егото му: „ти имаш грижата за всички църкви” [Jeron. Contra Ioan. 37]. Праща му на помощ стария си довереник – лукавия дипломат Исидор, който се хвали, че ще разсее опонентите си като дим във въздуха и ще ги разтопи като  восък пред огън. Хвалбите обаче се оказват пресилени и Исидор не постига успех. Но пък рапортува за такъв, представяйки Йероним като напълно вкаран в правия път, макар впоследствие лъжата да е разкрита.
[Hieron. Contra Ioan. 37; 39; Hieron. Apolog. 370-373; Hieron. Epist. 51:9; 63:1]

397 г. : Теодосий е починал, като е оставил империята на двамата си синове: Хонорий (395-423) на западната и Аркадий (395-408) на източната половина. С новия владетел в Константинопол идва и промяна в баланса на силите в двора,  а Теофил охотно се включва отново в борбата за власт. След смъртта на патриарха Нектарий той пристига в столицата заедно с довереника си Исидор и се опитва да го постави на овакантената позиция. Тук обаче се сблъсква с могъщия кувикуларий Евтропий (? -399), опитен в интригите персийски евнух. Той представя различни документи, въз основа на които заплашва да обвини александриеца в злоупотреби ако не се откаже. Така извоюва мястото за своето протеже Йоан - устат и оперен антиохийски свещеник. Неговите почитатели ще му дадат името „Златната уста” (Хризостом: 397-404) заради прочувствените речи, които произнася. Теофил му става смъртен враг, а скандалът ще породи мащабен сблъсък с кървави последици.
[Socr. Hist. Eccl. VI, 2; Soz. Hist. Eccl. VIII, 2; Theod. Hist. Eccl. V, 27; Pallad. Dial. V, 41-44; Ioann. Nik. Chron. LXXXIV, 1-2]

399 г. : Амбициозната кампания на Теофил да строи църкви навсякъде из Египет и да налага волята си извън него има за абсолютно условие да разполага с нужните средства. Плячката от храмовете изглежда недостатъчна и той въвежда стриктен финансов контрол. Оттук нататък с църковните фондове може да се разпорежда само той, дори против волята на дарителите, които ги попълват с наивна щедрост. Време е благотворителността да отстъпи място на политиката. Познатият ни Исидор получава от богата вдовица огромната сума от хиляда златни денария за да купува с тях дрехи за бедните вдовици в града, но „забравя” да ги отчете пред началството. Това разбираемо предизвиква ужасния гняв на Теофил „от когото не можело да убегне нищо сторено или казано, заради бандата му от шпиони и подслушвачи”  [Pallad. Dial. V, 51]. Исидор се оправдава, че е изхарчил поне част от сумата по предназначение, но е  обвинен в укривателство. Според Теофил парите трябва да идат за строеж на храмове, а не за помощи. Не знаем дали този казус е причина или само повод за разправата с Исидор или в основата му стои далеч по-сериозен конфликт от църковната политика. Второто е твърде вероятно – едва ли присвояване на дори голяма сума би било достатъчно за архиепископа да се нахвърли върху най-близкия си съратник само затова. Проблемът по-скоро е в борбата за власт: по-рано Исидор защитава един изпаднал в немилост пред Теофил александрийски свещеник – Петър и може би това е причина да последва съдбата му. В скандала предишният привидно успешен тандем се оказва отровен от притворство и съзнателно подготвяни интриги. Патриархът вади от архива предвидливо заделен за време на нужда писмен донос на някакъв моряк от преди осемнадесет години. В него има твърдение, съсипващо репутацията на довчерашния му любимец -  обвинение в педерастия. Компроматът е гарниран с безочлив коментар: „Бях много зает, затова забравих този случай. Сега като гледах едни други документи, намерих този, който те касае. Какво ще кажеш в своя защита?” [Pallad. Dial. 51]. Нататък разследването заприличва на процес срещу мафиотски бос: Александрийският архиепископ представя свидетел – едно момче споделя как благочестивият старец го употребил сексуално. Исидор възразява, че при него дошла майката на момчето и му предала двадесет и пет златни денария, които уж то получило от сестрата на Теофил като подкуп за да свидетелства. Парите са представени като веществено доказателство, но майката изведнъж умира от „операция на гърдата”… Накрая Исидор е анатемосан и основателно страхувайки се за живота си избягва безславно и възможно най бързо в Нитрийската пустиня. Там се покрива в някакъв манастир. Останките от авторитета си за да се представя за жертва и да порицава патриарха. Опасността не е малка, тъй като беглецът е от най-близкото му обкръжение. Той е наясно с цялата дипломация и наистина знае много „мръсни тайни”. Теофил е призован за публично изслушване пред магистратите, а тълпа оцелели от погромите над Серапеума езичници се събира на площада, празнувайки за проблемите на християнския париарх.
[Pallad. Dial. VI, 51-52; Theophil. Synod. Epist. II, 3; Socr. Hist. Eccl. VI, 9; Soz. Hist. Eccl. VIII, 12; Hier. Epist. 92:3 (=PL 22 col. 765)]

399-400 г. : Както често става в политиката, срещу неудобния противник е конструирано идеологическо обвинение. Теофил променя мнението си за Ориген, макар „от тази гледна точка Ориген да не е бил причина” (Russell, Theophilus, p. 21). Исидор и укриващите го монаси са обвинени в „оригенизъм”, който е приравнен на ерес. Разпратено е окръжно писмо за тяхната неправоверност и да “се избягва отровата на Ориген” [Theophil. Fest. Epist. 16:16]. Писмото е подето охотно от фанатизираното неграмотно мнозинство: „невежите, които значително превъзхождали другите по брой, разпалени от гореща ревност без познание незабавно надигнали вик… Така настъпило разделение, и двете партии се сочели едни други като нечестивци… На тази основа избухнала изпълнена с насилие разпра и непримирим конфликт между монасите” [Socr. Hist. Eccl. VI, 7].
Районът е наводнен от пияни привърженици на патриарха и специално изпратени параволани, които нападат „еретиците” и се разправят с тях. Нитра е опожарена, книгите на „оригенистите” са изгорени, имущестото им – разграбено, много от тях са изловени с помощта на префекта на Египет, а някои са убити. Особено усърдно се издирват четирима техни предводители, наречени „високите братя”: Диоскор (бивш епископ на Хермополис, прогонен от катедрата си от негри-роби, пратени от Теофил), Амоний, Евсевий и Евтихий, които представляват най-сериозна опасност заради влиянието си. Когато Амоний е изпратен да моли Теофил за помирение с Исидор, той лично го удря в лицето и му чупи носа, крещейки „Отречи се, оригенист!”. Зловещи орди от въоръжени с тояги монаси пренасят лова на вещици и в Александрия, а архиепископът твърди, че „виждайки тях вижда божието лице”. Те са заплащили дори него, че ако не прокълне оригенизма, „ще бъде считан от тях за нечестивец и враг на бога” [Cassian. Coll. X, 2]. За осъждане на Ориген е свикан специален  събор. След време противниците му твърдят, че в тези гонения са избити около десет хиляди души и те са внесени в календара на църквата в Константинопол (10 юли) като „мъченици”. Твърди се, че били затворени в пещерите, където живеят и издушени с дим от запаления на входовете им огън. Дори числото да е значително преувеличено, пак имаме основане да мислим, че кампанията води до голям брой човешки жертви. Най-малкото Паладий [Dial. VII, 57] споменава едно „изгорено момче по свидетелство на очевидец”.
[Socr. Hist. Eccl. VI, 2, 7-9; Soz. Hist. Eccl. VIII, 11-12; CSEL 55: 147-155; 169-181; PG 86: 967B-D; Hieron. Epist. 96; 92:1; Pallad. Dial. VI, 53-54 – VII, 55-58; Pallad. Lausaic. Hist. 24:35; PL XXIII, col. 390]


Изглед от Нитрийската пустиня (дн. Уади ал Натрун) западно от Делтата на Нил.

ок. 400-402/3 г. : Спасявайки живота си „високите братя” и Исидор панически бягат първо в Палестина, а после и в Константинопол. Само около триста от привържениците им успяват да се измъкнат от Египет. Йоан Хризостом вижда в бегълците полезни оръдия в своята политическа игра и ги приема гостоприемно. Теофил изпада в ярост и се съюзява с предишния си противник Епифаний от Саламин. Последният свиква в Кипър свой събор против оригенизма и дори посещава за кратко столицата за да ръкополага там незаконно епископи.
Междувременно покровителят на Йоан – Евтропий е обвинен в държавна измяна, арестуван и екзекутиран в резултат на заговор. Съучастници в него са военачалникът с готски произход  Гаина и Елия Евдоксия (380-404), съпруга на император Аркадий и майка на престолонаследника Теодосий.
Цариградският патриарх е „с избухлив характер” [Socr. Hist. Eccl. VI, 12] и се чувства засегнат. За да настрои тълпите в своя полза той произнася прочувствена реч  против жените и страстта им към разкош. Речта разбира се е насочена срещу Евдоксия и тя му става опасен враг. Императрицата влиза в контакт с Теофил и те подготвят операция по отстраняване на Хризостом заедно с епископа Севериан - негов местен съперник, абата Исаак и други недоволници.
[Socr. Hist. Eccl. VI, 10; 12; Soz. Hist. Eccl. VIII, 9; 13-16; Theod. Hist. Eccl. V, 32-33; Pallad. Dial. VII, 58-61 - VIII, 62]

юли - октомври 403 г. : Враговете на Йоан са мобилизирани за свикване на събор срещу него. За място е определен Халкидон, където епископ е Квирин – сънародник и роднина на Теофил. Там египтяните осъществяват наистина масирана инвазия. Патриархът им пристига с голяма свита епископи и хитро определя времето да съвпада с докарването на египетското жито в столицата. Тогава пристанището е пълно с моряци от Александрия  - многобройни войнствени привърженици за мощна подкрепа срещу местните тълпи, на които пък разчита Йоан. Не са забравени и неизбежните богати дарове за подкуп на църковни и светски длъжностни лица. Дори враговете със завист отбелязват как корабът на Теофил е претоварен с „най-доброто, което произвеждат Египет и самата Индия… Той похарчил пари, за да спечели подкрепа” [Pallad. Dial. VIII, 63-64]. Междувременно двамата най-опасни бегълци: Диоскор и Амоний удобно умират, а гонителят им лицемерно си позволява да отрони сълза по този повод. Другите двама - Евсевий и Евтихий се предават на милостта му.
Съборът е свикан в двореца на бившия преториански префект на Изтока Руфин (335-395) в местността „Под дъба”, а  александрийците са мнозинство. Въпреки петте покани Йоан предвидливо отказва да се яви. Изпратените да го представляват трима епископи обаче очаквано си го отнасят: единият е бит, другият съблечен гол, а на врата на третия е надяната верига, предназначена според нападателите за самия Хризостом. Срещу него са повдигнати обичайните обвинения: ерес (този път оригенизъм), църковно-административни и финансови злоупотреби, общуване насаме с представителки на нежния пол и най-тежкото: обида на императорското величество. Особено се отличава абатът Исаак, за което е награден с епископство. Пререканията са ожесточени, както си му е редът освен разпалени речи не липсват и физически посегателства: месопотамският епископ Марута от Мартирополис (привърженик на Йоан) така настъпва „неволно” Квирин Халкидонски, че след време се налага да му ампутират и двата крака от последвалата гангрена. Теофил е твърдо решен да се разправи с врага си – „ да не остави и камък необърнат докато не го изгони от града и църквата” [Pallad. Dial. II, 14-15].
В крайна сметка Йоан е осъден. Въпреки сблъсъците на тълпите с императорската стража той е арестуван и изпратен на заточение във Витиния (Мала Азия). Размириците организирани от партията му обаче продължават: земен трус е приписан на „божествен гняв” за прогонването на „праведния пастир”, тръгват слухове, че императрицата е пометнала. Из града и пристанището навсякъде бушуват боеве между поддържащи Хризостом граждани и александрийските моряци: кръвта се лее обилно, по улиците остават трупове. Константинопол е в състояние на пълномащабна гражданска война.
Аркадий е принуден да отмени присъдата и да върне Йоан още докато той пътува. Евдоксия му пише специално оправдателно писмо как не е виновна и не може да заговорничи срещу „кръстилия децата ѝ”. Александрийският патриарх и привържениците му са принудени да се спасяват с бягство. Най-накрая Теофил си намира майстора. Той среща противник равен на себе си и като интригант-манипулатор, и като подстрекател към насилие.
[Socr. Hist. Eccl. VI, 15-17; Soz. Hist. Eccl. VIII, 17-19; Pallad. Dial. I, 8 – II, 15; VIII, 62-73-IX, 74; Zos. Hist. Nov. V, 23, 4-6; Theod. Hist. Eccl. V, 34]


Крайъгълен камък от Форума на Константин (IV в.).
Това е една от малкото останки от първоначалния архитектурен облик на столицата на Източната Римска империя.

403-407 г. : Теофил губи битката, но не и войната със столичния си противник. Подпомогнат е и от самия него, тъй като опияненият от победата Хризостом се самозабравя. Само няколко месеца след събитията той дръзва да обвини Евдокия в „подражание на езичниците” заради издигнатата в близост до църква нейна сребърна статуя и да се възпротиви на празненствата по този случай. Евдоксия реагира остро, а патриархът произнася проповед в която нескромно сравнява себе си Йоан Кръстител, а императрицата – с Иродиада, която „беснее и иска главата му”. Това вече е прекалено за императорския двор и в столицата е свикан нов събор. На него противници на Йоан като Леонтий от Анкира, Антиох от Птолемаида, Амоний от Лаодикия и Акакий от Верея обявяват възстановяването му на катедрата за неканонично. Теофил не присъства лично, но изпраща трима свои епископи и всъщност вероятно е авторът на новото обвинение.
През пролетта на 404 г. Хризостом е свален, а на мястото му е избран Арсаций (404-405). Йоан обаче продължава да събира поддръжниците си дори в градските бани, въпреки че едва не става жертва на опит за убийство от роб, принадлежащ на някой си презвитер Елпидий. Убиецът намушква с кинжал няколко души преди да бъде обезвреден. На 20 юни императорската стража арестува Хризостом и го изпраща на заточение в Кукуз, Армения. Тълпата я замеря с камъни, размириците обхващат целия град. Избухват в пламъци патриаршеската катедрала „Света София” и Сенатът. С големи усилия и жестоки мерки Оптат, префектът на Константинопол успява да възстанови реда и да издири и накаже виновниците. И в изгнание прогоненият архиепископ продължава да плете интриги и да изпраща молби за помощ до римския папа Инокентий I (401-407) и Венерий, архиепископа на Медиоланум (400-408). Евдокия умира при аборт същата година, а на следващата умира и Арсаций, наследен от Атик (406-425).
Tеофил не остава бездеен – пръв информира Инокентий, че лично „той е свалил Йоан” [Pallad. Dial. I, 8]. После по свещеника Петър и цариградския дякон Мартирий му изпраща решенията на събора „Под дъба”. Следва негово писмо с ожесточена обвинителна реч. Там нарича Йоан известен с лудостта си мъж, продал душата си на дявола. Инокентий решава да се възползва от ситуацията за да демонстрира първенството си. Предлага да свика събор със западни и източни делегати за да извърши разследване. Официално да твърди, че е неутрален и към двамата противници, но вижда в александриеца основен свой конкурент в йерархията и настройва срещу него западния император Хонорий. Августът пише не без основание до брат си относно „Теофил, за когото се твърди, че е основна причина за всички беди” [Pallad. Dial. III, 28] и изисква събор в Солун. Писмото обаче е възприето като вмешателство и остава без внимание. През 405 г. Инокентий изпраща делегация да проучи нещата на място, но тя дори не достига столицата и само раздразва Аркадий. Източните членове са арестувани за измяна, а западните върнати назад. Инокентий прекъсва дипломатическите отношения с патриарсите на изтока „до изясняване на случая”. През 407 писма на Йоан до негови поддръжници са заловени и той е преместен от Кукуз в Питиунт, Грузия където умира на 14 септември. Най-сетне Теофил триумфира и над този свой враг.
[Socr. Hist. Eccl. VI, 18-21; Soz. Hist. Eccl. VIII, 20-24; 26-28; Theod. Hist. Eccl. ; Pallad. Dial. I, 8- IV, 36; IX, 74 – XI, 97; Zos. Hist. Nov. V, 24, 3-5; PG 53: 443-448; Innoc. Epist. 7:4 (= PL 20: 506-508); PL 67: 677А-678В; Hieron. Epist. 82:1]

407-412 г. : Теофил е безспорен църковен монарх, “египетски фараон” [Isid. Pel. Epist. 1:152 (=PG 78:285A), вж и Pallad. Dial. VI, 157] на Изтока. Атик от столицата му дължи трона си, а Порфирий (404-412), новият архиепископ на Антиохия раболепно търси мнението му по доктринални въпроси. Както при всички завоеватели победата му е изградена върху руини и трупове. Това като че ли е без значение за момента и той спокойно се наслаждава на привидния мир и на извоювания авторитет. В залеза на кариерата си почти не е споменаван в официални документи, отдава се на литературна дейност (въпреки скромния си талант) и на решаване на административни въпроси. През 410 г. той прави пореден изненадващ, но оправдан в политическо отношение ход – назначава за епископ на Птолемаида в Пентаполис, Либия аристократа-философ Синесий, дотогава дори некръстени и реално не изповядващ християнството неоплатоник.  Той обаче е опитен политик и умел манипулатор, а тези качества го правят желан съюзник и са оценени подобаващо. На 15 октомври 412 г. Теофил умира след 27 годишно бурно управление. Наследява го племенникът му Кирил (412-444), който е негов довереник и придружител още от пътуването до Константинопол. На него предстои да удържа завоеванията и да доведе властта на Александрия до нови висоти. Именно в това тържество обаче покълват семената на разгрома, посети още по времето на тираничния му чичо.
[Socr. Hist. Eccl. VII, 7; Mansi IX, 251C-252B; Theod. Hist. Eccl. V, 35; Synes. Epist. 58, 105]


Преследвания на езичници-елинисти от християни.
Модерна художествена интерпретация.



СЪКРАЩЕНИЯ (ЗА ВСИЧКИ ОЧЕРЦИ ОТ ПОРЕДИЦАТА)



Препис от протоколите на Третия вселенски събор в Ефес (431 г.).
Средновековен коптски манускрипт.

ACO: Acta Conciliorum Oeconomenicorum (Деяния на вселенските събори), издание на немския учен Едуард Шварц (1914-1940)
Ambr. Epist. : Амброзий, aрхиепископ на Медиоланум (Милано) - Писма
Amm. Marc. : Амиан Марцелин – Римска история (Res Gestae)
Anthol. Palat.: Palladas  - Anthologia Palatina ( Палад Александрийски - Палатинска Антология)
Apoph. Patr.: Apophtegmata Patrum (“Изречения на църковните отци” )
Ath. Apol. Contr. Ar. : Атанасий Александрийски – Апология против арианите
Ath. Apol. de Fug. : Атанасий Александрийски – Апология за бягството
Ath. Apol. Sec. : Атанасий Александрийски – Втора апология
Ath.Epist. encycl. : Атанасий Александрийски – Окръжно послание
Ath. Epist ad ep. Eg. et Lib: Атанасий – Писмо до епископите в Египет и Либия
Ath. Fest. Epist. : Атанасий Александрийски – Празнични послания
Ath. Fest. Ind. : Показалец към празничните послания на Атанасий или Атанасиева Хроника
Ath. Hist. Ar.: История на арианите, приписвана на Атанасий Александрийски
Bes. Vit. Shenut. : Беса – Животът на Шенуда
Bibl. Cas. : Bibliotheca casinensis; seu Codicum manuscriptorum qui in tabulario casinensi asservantur series per paginas singillatim enucleata (Библиотека манускрипти на абатството Монте Касино)
COC: Canones Oecumenicorum Conciliorum (Канони на вселенските събори)
CPG: Clavis patrum graecorum, ed. M. Geerard and F. Glorie (Turnhout, 1974–87)
Cassian. Coll.: Йоан Касиан - Събрани беседи
Cassiod. Hist. Eccl. Trip. : Касиодор – Църковна история в три части
Cedr. Comp. Hist. : Георги Кедрин – Кратка световна хроника
Chron. Golen. : Chronographia Golenischevensis, александрийска световна хроника (коптски писмен извор)
Cod. Theod. : Юридически кодекс на Теодосий I
COD: Consiliorum Oecomenicorum Decreta (Решения на вселенските събори)
Coelest. Epist. : папа Целестин – Писма
Coll. Cass. - Сборник канони от Монте Касино, Италия (XII  в., в пет книги)
Coll. Vat. : Collectio Vaticana (Ватикански сборник с актове на вселенските събори)
CSCO: Corpus Scriptorum Christianorum Orientalium (серия трудове на автори от ориенталските (монофизитски и несториански) църкви)
CSEL : Corpus Scriptorum Ecclesiasticorum Latinorum (Събрани произведения на латинските църковни писатели
Cyr. Comm in Ioann. : Кирил Александрийски – Коментар върху евангелието на Йоан
Cyr. Epist. : Кирил Александрийски - Писма
Cyr. Epist. Fest. : Кирил Александрийски – Празнични послания
Cyr. Epist. Pasch.: Кирил Александрийски – Пасхални послания
Cyr. QUX : Кирил Александрийски – Диалог за единството на Христос
Damasc. Fragm.:  Дамасций- Фрагменти
Damasc. Vit. Isid.: Дамасций, Животът на Исидор
Epiph. Panar. : Епифаний Саламински – Панарион (Описание на всички ереси)
Epit. De Caesar. : Epitome de Caesaribus (кратка римска история за императорите от Август до Теодосий I).
Eunap. Vit. Soph. : Евнапий, Животът на софистите
Eutrop. Brev. : Евтропий – Бревиариум (Кратка история) от основаването на Рим
Evagr. Hist. Eccl. : Евагрий Схоластик – Църковна история
Exp. Tot. mund. et gent. : Описание на целия свят и народите (близкоизточен пътепис от средата на IV в.)
FHG : Fontes historiae religionum ex auctoribus Graecis collecti, Bonn, 1920 ff
GCS: Die Griechischen Christlichen Schriftsteller [1897 ff : серия издания на раннохристиянски автори, издавана първоначално от Пруската, впоследствие от Берлин-Бранденбургската АН ]
Greg. Naz. Carm. : Григорий Назианзки - Поеми
Greg. Naz. Carm. De Vit. – Григорий Назианзки – Автобиографична поема
Greg. Naz. Orat. : Григорй Назианзки - Слова
Hieron. Apolog. : Йероним от Стридон – Апология
Hieron. Apolog. : Йероним от Стридон – Апология
Hist. Aceph. : История Акефала („Безглава история”, тъй като началото ѝ липсва - хроника за живота на Атанасий съхранена в латински ръкопис от VIII в.)
Hist. Patr. : История на патриарсите (коптска църковна история, съставена на арабски през периода X-XII в.)
Innoc. Epist. : папа Инокентий I – Писма
Ioann. Malal. Chron. : Йоан Малала – Хроника
Ioann. Nik. Chron. : Йоан от Никиу – Хроника
Isid. Pel. Epist. : Исидор от Пелусиум, Писма
Jul. Epist. : император Юлиан – Писма
Lex. Suid. : Лексикон Свида
Liban. Epist. : Ливаний от Антиохия – Писма
Liban. Orat. : Ливаний от Антиохия – Речи
Mansi : Издание на документацията на църковни събори (Sacrorum Conciliorum nova et amplissima collectiо, Флоренция 1759-1798) на италианския кардинал Джовано Доменико Манси (1692-1769)
Marcell. Com. Chron. : комит Марцелин - Хроника
Mich. Syr. Chron. : Михаил Сирийски – Хроника
Nest. Lib. Heracl. : Nestorius – Liber Heraclides (апология на Несторий, написана при заточението му в Египет).
Nestoriana: Запазени фрагменти от съчинения и проповеди на Несторий.
Niceph. Call. Hist. Eccl. : Никифор Калист – Църковна история
Pallad. Dial. : Паладий Еленополски – Диалог за живота на Йоан Хризостом
Pallad. Lausaic. Hist.  – Паладий Еленополски – Лавсаик („История на пустинниците”)
Pap. BM 1914 (Pap. Lond.) : Папирус 1914 от колекцията на Британския музей (Лондонски папирус 1914)
Pass. Artem. : Страданията на Артемий (латиноезичен труд от X в.)
PG : Patrologia Graeca (сборник с трудове на гръцките църковни писатели от френския абат Jacques Paul Migne)
Philost. Hist. Eccl. : Филосторгий – Църковна история
PL : Patrologia Latina (сборник с трудове на латинските църковни писатели от френския абат Jacques Paul Migne)
PO : Patrologia Orientalis (сборник с трудове на сирийски, коптски, етиопски, арабски, арменски, грузински и славянски църковни писатели от екип френски учени)
Ruf. Hist. Eccl. : Руфин Аквилейски – Църковна история
SDCh : Storia della Chiesa („История на църквата” – коптски писмен паметник от V век, издаден от италианския учен Тито Орланди в два тома през 1968-1970 г.)
Socr. Hist. Eccl. : Сократ Схоластик – Църковна история
Soz. Hist. Eccl. : Созомен – Църковна история
Synes. Epist. : Синесий Птолемаидски – Писма
Theod. Epist. : Теодорит Кирски - Писма
Theod. Hist. Eccl. : Теодорит Кирски – Църковна история
Theoph. AM: Teoфан, Хронография датирана „от сътворението на света” (Anno Mundi)
Theophil. Fest. Epist. : Tеофил Александрийски – Празнични послания
Theophil. Synod. Epist. : Tеофил Александрийски – Съборни послания
Zos. Hist. Nov. : Зосим – Нова история


Patrologiae Cursus Completus на Jacques Paul Migne (1841-1866): най-пълната серия извори за историята на ранната и средновековна християнска църква до момента.


ЛИТЕРАТУРА (ЗА ВСИЧКИ ОЧЕРЦИ ОТ ПОРЕДИЦАТА)

1. Ammianus Marcellinus - The Roman History: During the Reigns of the -Emperors Constantius, Julian, Jovian, Valentinian and Valens, London, George Bell & Sons, 1894
2. Bagnall, Roger S. - Egypt in Late Antiquity, Princeton (NJ), Princeton University Press, 1993
3. Barnes, Timothy David - Athanasius and Constantius: Theology and Politics in the Constantinian Empire, Cambridge (MA), Harvard University Press, 1993
4. Banev, Krastu - Theophilus of Alexandria and the First Origenist Controversy: Rhetoric and Power, Oxford, Oxford University Press, 2015
5. Barnes, Thimothy David - Constantine and Eusebius, Cambridge (MA), Harvard University Press, 1981
6. Bauer, Adolf; Strzygowski, Josef, (eds.) - Eine alexandrinische Weltchronik: Text und Miniaturen des griechischen Papyrus der Sammlung W. Goleniščev, Wien, 1905
7. Beeley, Christopher A. - The unity of Christ : continuity and conflict in patristic tradition, New Haven (CU) - London, Yale University Press, 2012\
8. Bowersock, Glen W. - Parabalani : A Terrorist Charity in Late Antiquity [Anabases, No. 12 (2010); pр. 45-54]
9. Brown, Peter - Power and Persuasion in Late Antiquity: Towards a Christian Empire, Madison (WI), The University of Wisconsin Press, 1992
10. Chesnut, Glenn F.  - The First Christian Histories: Eusebius, Socrates, Sozomen, Theodoret, and Evagrius, Paris, Editions Beauchesne, 1977
11. Costa, Giovanni - The Monophysism of St Cyril of Alexandria, s.l. et. an. [https://www.academia.edu/11541648 /THE_MONOPHYSISM_OF_St._CYRIL_OF_ALEXANDRIA]
12. Cyril of Alexandria - Letters. Volume I-II, Washington DC, The Catholc University of America Press, 2007
13. Dzielska, María - Hipatia de Alejandría, Madrid, Ediciones Siruela, 2004
14. Eunapius - Lives of the Sophists [in Philostratus and Eunapius - Lives of the sophists, London, William Heinemann - New York, G. P. Putnam's Sons, 1922 (Loeb Classical Library 138), pp. 343-565]
15. Evagrius Scholasticus - Ecclesiastical History, Liverpool, Liverpool University Press, 2001
16. Frend, William Hugh Clifford - Rise of Monophysite Movement: Chapters in the History of the Church in the Fifth and Sixth Centuries, Cambridge, Cambridge University Press, 1972
17. Gibbon, Edward – The history of the decline and fall of the Roman empire. Volume V, London, George Bell & Sons, 1885
18. Haas, Christopher - Alexandria in Late Antiquity: Topography and Social Conflict,  Baltimore (MD), The Johns Hopkins University Press, 1996
19. Hahn, Johannes - The Conversion of the Cult Statues: The Destruction of the Serapeum 392 AD and the Transformation of Alexandria into the ‘Christ Loving’ City [in From Temple to Church: Destruction and Renewal of Local Cultic Topography in Late Antiquity, eds. Johannes Hahn, Stephen Emmel, Ulrich Gotter, Leiden-Boston, Brill, 2008, pp. 335– 363]
20. Hahn, Johannes (her.) - Spätantiker Staat und religiöser Konflikt: Imperiale und lokale Verwaltung und die Gewalt gegen Heiligtümer, Berlin-New York, Walter de Gruyter, 2011
21. Hanson, Richard Patrick Crosland - The Search for the Christian doctrine of God. The Arian controversy 318-381, Edinburgh, T&T Clark, 1988
22. Jacobs, Andrew S. - The Disorder of Books: Priscillian's Canonical Defense of Apocrypha [The Harvard Theological Review, Vol. 93, No. 2 (Apr., 2000), pp. 135-159]
23. Jenkins, John Philip - Jesus Wars: How Four Patriarchs, Three Queens, and Two Emperors Decided What Christians Would Believe for the Next 1,500 years, New York, Harper - Collins, 2001
24. John, bishop of Nikiu - The Chronicle, translated from Zoltenberg's Ethiopic text [transl. R.H. Charles], London, Williams & Norgate, 1916
25. Kazhdan, Alexander (ed.) - The Oxford Dictionary of Byzantium. Volume I-III, New York-Oxford, Oxford University Press, 1993
26. Libanii Opera. Volumen III. Orationes XXVI-L, Lipsiae, B.G. Teubneri, 1903
27. Malalas, John - Chronicle, Melbourne, Australian Association for Byzantine Studies, 1986
28. Marcellinus Comes - The Chronicle of Marcellinus, Sidney, Australian Association for Byzantine Studies, 1995
29. Martindale, J.R. –  The Prospography of the Late Roman Empire. Volume II (AD 395-527), Cambridge, Cambridge University Press, 1980
30. Nestorius - Le livre d'Heraclide de Damas, Paris, Letouzey et Ané, 1910
31. Palladius of Aspuna - The dialogue concerning the life of Chrysostom, London, The society of promoting Christian knowledge - New York, Macmillan Co., 1921
32. Philostorgius - Church History, Atlanta (GE),Society of Biblical Literature, 2007
33. Rubenstein, Richard E.  - When Jesus Became God: The Struggle to Define Christianity During the Last Days of Rome, New York - San Diego - London, Harcourt Brace & Co, 1999
34. Rufinus – Church history [transl. by Philip R. Amidon], Washington DC, The Catholic University of America Press, 2016
35. Russell, Norman - Cyril of Alexandria, London - New York, Routledge, 2000
36. Russell, Norman - Theophilus of Alexandria, Oxon (OX) - New York, Routledge, 2007
37. Shubart, W. - Parabalani [The Journal of Egyptian Archaeology, Vol. 40 (Dec., 1954), pp. 97-101]
38. Socrates - History of the Church in seven books, London, Henry G. Bohn, 1853
39. Sozomen - The ecclesiastical history of Sozomen : comprising a history of the church from A. D. 324 to A. D. 440, London, Henry G. Bohn, 1853
40. Theodoretus, bishop of Cyrus - Ecclesiastical history: a history of the church in 5 books from A.D.322 to the death of Theodore of Mopsuestia, A.D.427, London, Samuel Bagster & Sons, 1843
41. Theophanes the Confessor - The Chronicle of Theophanes Confessor: Byzantine and Near Eastern History, AD 284-813, Oxford, Clarendon Press [Oxford University Press], 1997
42. Watts, Edward J. – Hypatia. The life and legend of an ancient philosopher, Oxford – New York, Oxford University Press, 2017
43. Watts, Edward J. - Riot in Alexandria.Tradition and group dymamics in Late Antique Pagan and Christian communities, Berkeley - Los Angeles, University of California Press, 2010
44. Wessel, Susan – Cyril of Alexandria and the Nestorian controversy. The making of a saint and of a heretic, Oxford – New York, Oxford University Press, 2004
45. Zosimus - The History of Count Zosimus, sometime advocate and chancellor of the roman Empire, London, J. Davies, 1814
46. Болотов, Василий Василиевич - Лекции по истории древней церкви. Том IV. История церкви в период вселенских соборов. Часть 3. История богословской мысли, Петроград, Третья Государственная Типография, 1918
47. Гидуляновъ П. В. - Восточные патрiархи въ перiодъ четырехъ первыхъ Вселенскихъ Соборовъ, Ярославль, Типографiя Губернского Правленiя, 1908
48. Дешнер, Карлхайнц - Криминальная история христианства. Книга первая, Москва, Терра, 1996
49. Дешнер, Карлхайнц - Криминальная история христианства. Книга вторая: Поздняя Античность, Москва, Терра, 1999
50. Исидоръ Пелусiотъ - Творенiя. Часть первая, Москва, Типографiя В. Готье, 1859
51. Карташев, Антон В. - Вселенские соборы, Москва, Эксмо, 2006
52. Лебедевъ, А. П. - Вселенскiе Соборы IV и V вѣкa: Обзоръ их догматической дѣятельности въ связи съ направленiями школъ Александрiйской и Антиохiйской, Москва, Типографiя Л.Θ. Снегирева, 1879
53. Лебедевъ, А.П. - Собор при Дубѣ или тяжкое испытанiе въ жизни св. Iоанна Златоуста [Церковно-историческiя повѣствованiя общедоступнaго содержанiя и изложенiя изъ давнихъ временъ христiанской церкви. Томъ  VI, изд. второе, Санкт-Петербургъ, Типографiя И.Л. Тузова, 1903, стр. 150-179]
54. Лященко, Тимоθей – Св. Кириллъ Архiепископъ Александрiйскiй: его жизнь и дѣятелность, Кiевъ, Типографiя И. И. Чоколова, 1913
55. Острогорский, Георгий – История Византийского государства, Москва, Сибирская Благозвонница, 2011
56. Поснов, М. Э. - История христианской церкви, Брюссель, Жизнь с Богом, 1994