ПЪРВАТА БИТКА ПРИ АРМАГЕДОН, СМЪРТТА НА ПЪРВИЯ ЕВРЕЙСКИ МЕСИЯ И ПОРЕДНОТО НЕСБЪДНАЛО СЕ БИБЛЕЙСКО ПРОРОЧЕСТВО

 

Смъртта на Йосия (ок. 1660 г.)

от италианския художник Антонио Дзанки (1631-1722)

Йосия (ивр. Йошияху - יאשיהו- "Яхве [го] излекува") е цар на Юдея между ок. 640-609 г. пр. н.е. Той е един от най-активните и амбициозни монарси, влязъл в историята с опита си да превърне страната в локална сила чрез серия от политически действия и религиозни реформи във властовия вакуум настъпил след оттеглянето на Асирия от Леванта. Става цар още на осем години след убийството на баща му Амон (643-642/641-640 г. пр. н.е.) от заговорници. Важна роля за възцаряването му играе жреческата партия към храма на Яхве в Йерусалим, на която той остава вярно протеже през целия период на царуването си. На осмата или осемнадесетата година от управлението му са проведени безкомпромисни религиозни реформи, които изключват култа към всички божества освен националния бог Яхве, при това само в неговия храм в Йерусалим (2 Летоп. 34:3-13). Предтекст за тях или тяхна кулминация (според различните източници) е т. нар. "откриване на забравената Книга на завета" при строително-ремонтни дейности в Йерусалимския храм (2 Цар.=4 Цар. 22:8-11; 2 Летоп. 34:14-33). Според учените тя е ранна версия на книгата Второзаконие. Според Библията тя е намерена от върховния жрец Хелкия и царския писар Шафан (2 Цар.=4 Цар. 22:8-9; 2 Летоп. 34:20). По същество представлява продукт на жреческа пропаганда, предназначен да легитимира централизацията на култа и на царската власт като негов инструмент, както и експанзията на царството към опразнените от асирийско присъствие богати територии на север - бившето царство Израел със столица Самария, населено със сроден етнос. Показателно е разрушаването на тамошния култов център в Бет-Ел, за да бъде асимилирано населението им в религиозен план (1 Цар.= 3 Цар. 13:1-3; 2 Цар.=4 Цар. 23:15-19).

С Йосия са свързани големите надежди на подкрепящия го пропагандистки кръг за обединение на всички територии между западния бряг на р. Йордан и крайбрежието в единна могъща монархия, в която господстваща идеология е безкомпромисният яхвизъм. Тогавашната историко-политическа ситуация позволява подобни мечти, тъй като някога непобедимата Асирия е в неудържим упадък, а опитващият се да възвърне някогашните си владения Египет все още не е набрал достатъчно сили. В така създалия се вакуум във вътрешните райони на Леванта набралото сили еврейско царство изглежда има сили да извърши своята малка експанзия. А като всяка експанзия, тя се нуждае от проста, ясна и въодушевяваща идеология. В обществата от онова време и регион такава идеология е религиозната.За нейното конструиране обединяват усилия различни формални и неформални обществени групи. Жреците от храма на Яхве в Йерусалим измислят легендата за някогашното единство на населяващите Юдея племена и техните роднини от север. Това единство е представено като единство на култа към националното божество, изключващо всички останали. В този наратив загубата на независимостта и поробването на северните евреи от асирийците се интерпретира като божие наказание за въображаемо "отстъпление" от първоначалната чистота на религията и почит към други богове (1 Цар.= 3 Цар. 16:31). С тяхна помощ и под техен контрол придворните писари създават единен корпус от предназначени да обслужват нуждите на тази пропагада култово-исторически произведения, които всъщност оформят скелета на онова, което ще достигне до нас като Библия. Той включва освен книгата Второзаконие и т. нар.  Deutheronomistic History: единния разказ обхващащ книгите Исус Навин, Съдии, 1-2 Самуил (= гр. и слав. 1-2 Царе) и по-голямата част от 1-2 Царе (гр. и слав. 3-4 Царе). Неформалните харизматични религиозни проповедници, т. нар. пророци разпространяват из народа благата вест за появата на божия "помазаник" (месия) и цар на Юдея, който ще управлява щастливо и славно обединените "наново" еврейски племена.

Част от този победен и във всякакъв смисъл революционен за времето си сюжет е и едно обещание от името на Яхве на ползващата се с авторитет в двореца йерусалимска пророчица Хулда (Олдама). В него тя уверява Йосия, че въпреки "греховете и отстъпленията" на неговите баща и дядо: Менаше (Манасия,ок. 698-642 г. пр. н.е.) и Амон, заради своите благочестие и привързаност към "истинската" религия той самият ще бъде пощаден и ще почине в мир: "Но на царя на Юдея, който ви прати да се допитате до Яхве, да кажете това: Така казва Яхве, богът на Израел: Относно думите, които ти си чул,  понеже сърцето ти е омекнало, и ти си се смирил пред бога, когато си чул неговите думи против това място и против жителите му, и ти си се смирил пред мене, раздрал си дрехите си, и си плакал пред мене, затова и аз те послушах, казва Яхве. Ето,аз ще те прибера при бащите ти, и ще се прибереш в гроба си с мир." (2 Цар.=4 Цар. 22:18-20; 2 Летоп. 34:26-28). Това обещание на божеството обаче типично за библейските обещания и пророчества в крайна сметка не се сбъдва.

През лятото на 609 г. пр. н.е. амбициозният египетски фараон Нехо II (др. ег. Некау, 610-595 г. пр. н.е.) от XXVI династия на Саис (715-525 г. пр. н.е.) потегля на поход към Сирия, едновременно за да окаже помощ на съюзника си Ашурубалит II (612-609 г. пр. н.е.) и да затвърди египетската власт в завоюваните за пореден път територии на Леванта. Дали от излишна самоувереност или по неизбежност, Йосия решава да не се покори на новия господар на ситуацията и тръгва да го пресрещне в битка. Можем само да предполагаме за причините царят на Юдея да се изправи срещу армията на фараона, а и те вероятно са поне няколко. Усещането за нарастнала мощ на държавата, уверенията на приближените царедворци и пророците на националното божество му вдъхват излишен оптимизъм. Фактът, че египтяните са тръгнали на помощ на асирийците също не е за пренебрегване. Асирия е угнетител оставил горчиви спомени с опустошителния си поход в страната (701 г. пр. н.е.), който едва не я унищожава като политически субект и я товари с унизителен откуп като цена за оцеляването ѝ (2 Цар.=4 Цар. 18:13-19:36; вж. и 2 Летоп. 32:1-22; Анали на Синахериб: Призми Тейлър и Чикаго II.73-81; III.27b-49; Призма Йерусалим II.70-76; III.16-42). Може би Йосия е окуражен от продължилата според Херодот (История, II.157) цели 29 години, до 635 г. пр. н.е.,  обсада на филистимския град Ашдод, която изглежда показва безсилие и неефективност на египетските експедиционни корпуси при завоюване на добре укрепени пунктове. Вероятно не минава и без намеса на вавилонската дипломация.

Смъртта на Йосия край Мегидо.

от шотландския художник Уилям Брейси Хоул (1846-1917)

Решителната битка се състои в долината край стратегически важния град Мегидо - "хар Мегидо" (хълмът на Мегидо). Там юдейската армия е смазана от превъзхождащия я както в количествено, така и в качествено отношение египетски окупационен корпус, а Йосия е или по-скоро убит още в самата битка, или по-малко вероятно смъртоносно ранен и впоследствие почива от раните си. След това египтяните не си губят времето да опустошават страната, а продължават в бърз марш към основната си цел - Кадеш на р. Оронт в Сирия (Херодот, История II.159). Четири години по-късно, през 605 г. пр. н.е. те са разгромени на свой ред последователно при Кархемъш на р. Ефрат и при Хамат на р. Оронт от войските на младия вавилонски престолонаследник Навуходоносор II (605-562 г. пр. н.е.). С това се слага край на възроденото египетско влияние в Азия.

Съкрушителният за понеслата се наивно на крилете на мечтите Юдея епизод е описан в Библията с всички съответни художествени подробности по следния начин:

„египетският цар фараонът Нехо излезе за среща с асирийския цар при реката Ефрат. Затова цар Иосия отиде против него; а той, като го видя, уби го в Мегидо. И слугите му го закараха мъртъв в колесницата от Мегидо и докараха го в Йерусалим, където го погребаха в собствената му гробница“ (2 Цар. =4 Цар. 23:29-30)

"А след всичко това, когато Иосия беше подготвил храма, египетският цар Нехо възлезе за да воюва против Кархемъш при река Евфрат; и Йосия излезе против него.

А той прати посланици до него да кажат: Какво има между мене и тебе, царю на Юдея? Не идвам днес против тебе, но против дома, с който имам война, и бог ми е заповядал да побързам; отдръпни се от бога, който е с мене, за да не те изтреби. Обаче Иосия не отвърна лицето си от него, но се приготви да воюва против него, и не послуша думите на Нехо, които бяха от устата на бог, и дойде да се бие в долината Мегидо. И стрелците уцелиха цар Иосия; и царят рече на слугите си: Извадете ме от тук, защото съм тежко ранен.  И тъй, слугите му го извадиха от колесницата, та го качиха на втората му колесница, и го докараха в Йерусалим; и умря, и бе погребан в гробницата на бащите си. И цяла Юдея и Йерусалим жалееха за Йосия. Също и Йеремия плака за Йосия; и всички певци и певици до днес напомнят за Йосия в жалейните си песни, като те направиха това обичай в Израел; и ето, те са написани в Плача" (2 Летоп. 35:20-25).

Така в при неминуемата жестока среща на мечтите със суровата реалност повярвалите в богоизбраността на еврейския цар и неговата държава са изправени пред трагичен по своята сила когнитивен дисонанс. Пророчеството на Хулда не се сбъдва. Йосия не се разделя с живота си "в мир", както му е обещано. Напротив: убит е в сражение по време на война, при това ако вярваме на Библията, смъртта му не е бърза, а съпроводена с достатъчно продължителни страдания. При това той не е грешник според разбиранията на библейските автори. Съвсем не. За разлика от царувалия много по-дълго от него негов дядо Манасия, който е заклеймен като идолослужител, но умира на трона си спокойно и в преклонна възраст, Йосия е представен като богоизбран образец на богобоязненост: "„Той върши това, което беше право пред Яхве, и ходи във всичките пътища на баща си Давид, без да се отклони надясно или наляво“ (2 Цар. =4 Цар. 22:2, вж. и 2 Летоп. 34:2). 

Излиза, че единственият път, когато религиозният му инстинкт го подвежда е, че не взема насериозно думите на египетския фараон, които уж се оказват внушени му от същия Яхве, на когото Йосия толкова гледа да угоди. Но как би могъл да повярва благочестивият еврейски цар, че собственият му бог е избрал да му говори чрез устата на фараона-езичник? Не е ли било честно и справедливо от страна на божеството да изпрати предупреждението си по приемлив за владетеля начин - например чрез същата тази пророчица Хулда или чрез някой друг от многобройните юдейски пророци, които се надпреварват да го ласкаят и наставляват в правата вяра? Но и те като своя цар са в пълно неведение за тайния план на Яхве, съобразен по любопитен начин с простата разлика във военния капацитет на двете противостоящи армии. Не може бог, способен да извърти толкова коварен номер на любимеца си, да бъде нещо различно от капризен и непостоянен тиранин, способен да си играе с лоялността на най-верните си последователи. За щастие на Яхве той има извинение - не съществува. А интерпретацията за боговдъхновения фараон е просто опит за удовлетворително обяснение на събитията post factum от гледна точка на обърканите и излъгани в очакванията си яхвисти. Така че Йосия не „се прибира в гроба си с мир“, но някак си това никак не се отразява на авторитета на Яхве в очите на юдеите. Когато пророците бъркат, виновни се оказват винаги не те или божеството им, а естествено тези, които те са подвели.

В еврейската народна памет обаче остава травмата от колективния спомен за жестоко потъпкания порив към величие. Постепенно тя е преосмислена по начин годен да се вмести в религиозно обусловената матрица на обществените представи, които доминират сред евреите от онова време. Действителното поражение намира своята емоционална свръхкомпенсация във въображаемо бъдещо тържество. Образът на помазаника-цар Йосия заляга в основата на цикъла от митове за бъдещия Месия от рода на Давид, когото евреите чакат повече от 2600 години. Те вярват, че той ще постигне всичко това, за което нищожните сили на владетеля на малко планинско царство в западната част на Леванта очевидно се оказват недостатъчни. Той ще съкруши всичките си врагове, ще царува победоносно в Йерусалим и ще им подчини всички народи на земята. По време на екзалтацията съпровождаща войните за независимост на Хасмонеите(Макавеи, 167-141 г. пр. н.е.) и независимата им династия (141-37 г. пр. н.е.) тези мотиви оживяват отново. Не по-малко важни са те и за съдбоносните въстания против римската власт през 66-73 г., 115-117 г., 132-135 г., 351-352 г., 612-614 г. 

През 30те години на размирния I в. от н.е. римляните екзекутират поредния в дългата редица еврейски претенденти за месии: Йешуа от Назарет в Галилея. Неговите последователи обаче умело преосмислят готовия вече от времето след Йосия модел и отново успяват да си представят поражението си за победа, оставайки при любимите си заблуждения в очакване на второто победоносно пришествие на своя лидер. Поради ред исторически обстоятелства тяхната тактика се оказва печеливша и те в крайна сметка убеждават значителна част от света в своите вярвания. Тази част под формата на различни християнски църкви продължава да чака второто пришествие на Исус вече също повече от две хилядолетия. Няма начин тези очаквания да се сбъднат, тъй като реалността в крайна сметка е безкомпромисна и безцеремонна. Превърналите се обаче в декларативен навик очаквания определят културата и политиката дори на съвременния свят в значителна степен. Освен това обаче в крайна сметка речникът и на вярващи и невярващи се обогатява с една многозначителна и често използвана дума. Хълма на Мегидо - "хар Мегидо" днес споменаваме като Армагедон.

Забележка: Първата битка при Мегидо всъщност е още през Късната Бронзова епоха: 21 април 1457 г. пр. н.е. В нея египетската армия под командването на Тутмос III (1479-1425 г. пр. н.е.) разгромява коалиция на градове-държави от Ханаан и Сирия, които се опълчват на египетската експанзия. Тази битка обаче няма отношение към историята на евреите, тъй като тогава такъв обособен етнос още не съществува. Процесът на обособяване на евреите от останалите народи населяващи Ханаан се осъществява през XIII-XI в. пр. н.е., като основна роля в него играе "вътрешната миграция" на стремящо се към независимост население от териториите на намиращите се в стремителен упадък стари градски центрове, преживяващи колапса на Бронзовата епоха.

Смъртта на Йосия в битката край Мегидо.

гравюра върху дърво, т. нар. "английска школа" (1886 г.)

КАК НЕ ДАВИД УБИ ГОЛИАТ ИЛИ ЗА ЛЮБОПИТНИТЕ ТРАНСФОРМАЦИИ НА ЕДНА ПРИКАЗНА ИСТОРИЯ

 

Давид и Голиат (1888 г.), картина от немския художник Осмар Шиндлер (1867-1927 г.)

Легендарният, но все пак исторически съществувал основател на царството Юдея - Давид е бил по същество преуспял планински разбойник (т. нар. "хабиру", оттам и по-късното етническо название на евреите - "иврим"). Както за много негови аналози от различни имена и места по света, като Робин Худ, Джеси Джеймс, Панчо Виля и др. в т.ч. и различните наши хайдути, за него и неговата вярна дружина се разказват множество приказки и легенди: къде със зрънца историческа истина, къде преувеличени и украсени, къде напълно измислени. Както Робин Худ е заобиколен от другарите си - Малкия Джон, монаха Тък, лейди Мариан и т. н. докато се бори със злия нотингамски шериф, така и Давид има своите другари, които са изброявани поименно от еврейските разказвачи и за тях, както и за него, също се разказват героични легенди.

Съкратено резюме на тези иначе очевидно добре познати на слушателите тогава народни приказки за някога добре известни герои намираме в библейската книга 2 Самуил (гр. и слав. 2 Царе) от гл. 20:23, 21 и 23 глава. По един изключително нескопосан начин в някакъв момент то е грубо разделено на две от патетична реч на Давид, представляваща всъщност копие на един от псалмите ("техилим" - цялата глава 22).

Уводната част на този списък с подвизи разказва за войните с най-големите тогавашни врагове на евреите, изключително опасните и кръвожадни филистимци (12 Сам/2 Цар 21:15), както и защо Авишай бен Саруия става най-приближеният боен другар на Давид и негов пръв военачалник - той спасява живота му в една от тези схватки (2 Сам/2 Цар 21:16-17).И именно тук научаваме за един изключително интересен и поучителен епизод: "И пак имаше битка с филистимците в Гов. Тогава Елханан, синът на витлеемеца Яаре-Орегим уби Голиат от Гат, а дръжката на копието му беше като кросно на тъкач" (2 Сам/2 Цар 21:19). И да, този Елханан син на Яаре-Орегим няма нищо общо с главния герой Давид, син на Йесей (Ишай). Тази и други подобни народни приказки се разказват от уста на уста из селата по хълмовете около Йерусалим през далечната Ранножелязна епоха (XI-X в. пр. н.е.), когато вълните от войнствени пришълци са заличили цветущите градове от Късната Бронзова епоха (XV-XIII в. пр. н.е.) и умението да се чете и пише отново е станало изключителна рядкост.

Най-вероятно това е и първоначалната версия на легендата, тъй като в тази част от библейския разказ определени събития се споменават по прост и естествен, логически убедителен и непринуден начин. Така например за първия еврейски цар Саул и сина му Йонатан се твърди просто, че "филистимците убиха Саул в Гилбоа" (2 Сам/2 Цар 21:12). От друга страна Давид се възползва от настъпилата криза в управлението брутално и безкомпромисно: той реално ликвидира всички останали живи мъжки потомци на Саул - двама сина от една от съпруга/наложница и петима внуци чрез жителите на Гибеон (2 Сам/2 Цар 21:1-11). Единственият пощаден тук е Мефибошет, син на Йонатан (2 Сам/2 Цар 21:7), като не можем да преценим дали и това споменаване не е по-късна ставка в наратива.

Така изглежда една от древните епически традиции за великия цар-бандит Давид и юнаците от неговата хайдушка чета. Векове по-късно обаче, когато потомците на този преуспял разбойник се утвърждават трайно на престола в Йерусалим, столицата на вече напълно оформеното царство Юдея, безименен, но находчив придворен разказвач решава да спечели благоволението на някой от тях, като напълно преработи и развие познатия сюжет. За разлика от простонародните разказвачи той притежава не само литературен талант, но и книжовно образование и резултатът е повествование изпълнено с патос, размах, вкус към впечатляващия детайл и действието, сравним единствено със стила на Илиадата и описваните там величави двубои. Тук вече убиец на великана от Гат е не никому неизвестният вече Елханан, сина витлеемеца Яаре-Орегим, а самият цар Давид. При това случката е пренесена в самото начало на неговата кариера и преди да събере своята чета - докато той е още голобрад юноша. Целта е напълно прозрачна: да се възвеличи максимално подвигът на бъдещия цар и да се покаже, че той е любимец на националното божество Яхве още от ранните си младежки години (1 Сам/1 Цар 17:1-52). Това, че този сюжет е само изопачено разгръщане на първоначалната версия където Давид не играе никаква роля можем да съобразим от абсолютно идентичното описание на Голиат: " Голиат от Гат ...дръжката на копието му беше като кросно на тъкач" (1 Сам/1 Цар 17:4; 7).

Освен това в тази сюжетна линия доминира ясната тенденция Давид като божи избраник да бъде оневинен, а предшественикът му Саул да бъде представен като отклонил се от божествените повеления злодей. Той не само преследва поради завист невинния Давид (1 Сам/1 Цар 19:1-20:42; 23:14-24:22; 26:1-27:1). В последната си битка, където претърпява съкрушително поражение от филистимците Саул не просто е убит от тях, както се споменава в първоначалното епическо повествователно ядро. Този път той приключва живота си с нов тежък грях, като извършва трагическо самоубийство (1 Сам/1 Цар 31:1-6). Финалният детайл, който убедително представя този разказ като късно художествено произведение, нямащо много общо с автентичната народна епическа традиция свързана с образа на Давид е съдбата на главата на страховития филистимец. Съгласно "придворния" наратив след като ликвидира Голиат с прашката си, голобрадият млад герой най-напред отрязва главата му със собствения му меч: "Тогава Давид изтича и застана над филистимеца, хвана меча му и го изтегли от ножницата му, и го уби, и отсече главата му с него. А когато филистимците видяха, че единоборецът им беше мъртъв, побягнаха" (1 Сам/1 Цар 17:51). След това отнася отрязаната глава на гиганта в Йерусалим: "А Давид взе главата на филистимеца и я занесе в Йерусалим, а оръжията му сложи в шатрата си"(1 Сам/1 Цар 17:54).

Този епизод обаче няма как да не е измислен. Нека дори да оставим настрана увлечението на автора да представя с размах стандартизирани за героическия епос съмнителни детайли - например откъде изведнъж у бедното овчарче се появява собствена шатра? Отнасянето на главата на Голиат в Йерусалим е очевиден анахронизъм в повествованието. Съгласно по-старата и по-близка до описвания период традиция градът по времето когато Давид е младеж още принадлежи на племето на йевусейците (יְבוּסִי-"йевуси") Той го превзема (2 Сам/2 Цар 5:6-8) едва след като навършил 30 години е провъзгласен за цар на евреите в Хеброн (2 Сам/2 Цар 5:3-5) и дори царува там повече от 7 години (2 Сам/2 Цар 5:5). Разбира се като компилация на различни източници писани от различни хора в различни времена, Библията си противоречи и относно превземането на Йерусалим от евреите. Според книгата на Исус Навин Йерусалим е превзет още при навлизането им в Обетованата земя, а йевусейците са "смазани" още тогава (Ис Нав 12:7-8; 10). Въпреки това от двете конкуриращи се версии изложената в цикъла легенди за цар Давид е най-близка до археологически и исторически реконструираната ситуация в западната хълмиста част на Палестина през XI-X в. пр. н.е.

Остава отворен и въпросът, че няма никакви археологически и исторически свидетелства древните евреи да са имали обичай да носят със себе си главите на убити от тях неприятели. Нещо повече, приписваното на Моисей законодателство определя хората докосвали труп или част от него за омърсени, нечисти и длъжни да извършват редица очистителни ритуали в продължение на цяла седмица, докато станат отново годни за контакт с останалите хора и за публични прояви. "Който се допре до мъртвото тяло на умрял човек, и не се очисти, той осмърсява скинията на Яхве; тоя човек ще се изтреби измежду Израел; той ще бъде нечист, понеже не е поръсен с очистителната вода; нечистотата му е още на него. Ето и законът: когато някой умре в шатър: всички, които влизат в шатъра и всички, които се намират в шатъра, да бъдат нечисти седем дена; и всеки непокрит съд, който е без привързана покривка, е нечист. И който се допре на полето до някой убит с нож, или до мъртво тяло, или до човешка кост, или до гроб, да бъде нечист седем дена." (Числа 19:13-16). "всеки от вас, който е убил човек, и който се е допрял до убит, очистете се на третия ден и на седмия ден; очистете и всичките дрехи, всичките кожени вещи, и всичко, което е направено от козина, и всичките дървени съдове." (Числа 31:19-20).

Все пак обаче в крайна сметка оригиналната история за подвига на Елханан оцелява във вид на кратко резюме, спотаено на друго място в сборника от предания за Давид и неговата храбра дружина. В онези далечни времена, когато малцина могат да пишат или да четат, при това с труд и на глас, това не прави впечатление на никого. Времената на хоризонталния сравнителен прочит на библейските текстове, когато даден пасаж се сравнява с други от различни библейски книги още не са настъпили.

Още няколко столетия по-късно обаче, много вероятно във времето на Вавилонския плен (587-539 г. пр. н.е.) или непосредствено след него, когато Юдея е персийската провинция Йехуд Медината (539-332 г. пр. н.е.) нов еврейски автор или група от автори решават да преразкажат наново старите хроники от времето на Юдейското царство, като при това по необходимост извършват мащабно редактиране на техните текстове. Така се ражда книгата на Летописите (евр. "Диврей hа Ямин" (דִּבְרֵי הַיָּמִים) - слова за дните; гр. и слав. Паралипоменон" - от гр. "пропуснато"). Това вече не са придворни трубадури, а силно специализирани книжовници-професионалисти с изтънчена текстуална експертиза, придобита чрез непрестанно упражняване в едно далеч по-развито и по-грамотно общество, което може да си позволи да поддържа подобна социална прослойка, тъй като има нужда от нея. В тази нова обстановка и погледът върху библейските текстове е много по-различен и по-ясен.

Така в даден момент някой от тези книжници ("соферим") с изненада открива забутаната сред страниците на свещените книги бележка за Елханан и Голиат и разбира се това разкритие предизвиква силно смущение и буря от съмнения. Та нали всеки знае, че Голиат е убит с камък и прашка от великия праотец на царете, самия основател на династията - Давид! Какъв е този Елханан и как може вдъхновените от светия дух на Яхве писатели да твърдят на друго място, че някакъв си Елханан е убил надменния филистимец? И тогава кой от двамата боговдъхновени писатели казва истината? Двете истории няма как да бъдат съгласувани - очевидно е, че според тях Голиат е убит от двама съвсем различни герои. Но пък се налага това неразрешимо противоречие някак да бъде замазано, тъй като хем няма как Библията да греши, хем не може току тъй да се подкопава вярата на народа в светите писания. Затова книжникът прибягва към най-лесния и икономичен метод. Набързо е измислен и вписан в текста никому неизвестен, невиждан и нечуван дотогава брат на филистимеца Голиат, който е същият като него по всичко, освен по име: "И отново настана бой с филистимците. Тогава Елханан, син на Яир, уби Лахми, брат на гетеца Голиат; а дръжката на копието му беше като кросно на тъкач" (1 Лет/1 Пар 20:5). С тази малка фалшификация смисълът на текста макар и напълно изопачен става обаче напълно приемлив. Бунтуващият се разум е успокоен, съмненията са потиснати, историята се връща в добре познатите уютни рамки и всички са доволни. Благоговението към наследените от предците свещени книги обаче е твърде голямо и издайническият оригинален вариант все пак си остава непокътнат на своето място в Библията.

Вече в наши дни обаче можем да наблюдаваме една прекрасна илюстрация на факта, че Библията се преиначава, редактира и изопачава дори в модерните времена на всеобщо разпространено образование, печатници и сравнително-текстологичен анализ. Нещо повече, тези фактори сякаш дори се явяват необходимост за фалшифициране на неудобните текстове, тъй като поради тях все повече хора четат Библията и виждайки очевидни противоречия си задават неудобни въпроси. Така в сериозните и поне в известна степен научно издържани библейски преводи на български език като православния (т. нар. "синодален", 1925 г.) и особено този на издателство Верен (2002 г.) текстът в 2 Сам/2 Цар 21:19 е оставен непокътнат. В далеч повече тиражираната и упорито разпространявана масова протестантска ширпотреба, която води началото си от т. нар Цариградски превод (1871 г.), неговото ревизирано издание (1923 и 1940 г.) и впоследствие съвременния на Библейско общество (2000 г.) братът смело и безотговорно прескача от книгата на Летописите в тази на Самуил: "И пак избухна война с филистимците в Гов. Тогава Елханин, син на витлеемеца Яреорегим, уби брата на гетеца Голиат, на чието копие дръжката беше като кросно на тъкач". Да, умовете на вярващите на всяка цена не тряба да бъдат смущавани, дори когато цената на това спокойствие е грубата фалшификация. В оригиналния текст от книгата на Самуил братът ("ах" -  אֲחִ) продължава да липсва, както е липсвал винаги:

.אֶלְחָנָן בֶּן-יַעְרֵי אֹרְגִים בֵּית הַלַּחְמִי, אֵת גָּלְיָת הַגִּתִּי

Друг опит за привидно разрешаване на очевидното противоречие е "хипотезата за писарската грешка", разпространявана в кръговете на по-склонните към интелектуалистки обяснения фундаменталисти. По същество тя представлява вариант на посочената по-горе груба съвременна интерполация и опит за нейна текстуална обосновка. Според това предположение в даден момент някой писар обърква израза אֲחִי גָּלְיָת (ахи Голиат: "братът на Голиат") с אֶת גָּלְיָת (ет Голиат: "Голиат" = име+ маркер на прякото допълнение/direct object marker). Привържениците на тази интерпретация обаче забравят простия факт, че никога не е задължително едно правдоподобно обяснение да е правилното обяснение. Най-малкото понеже поне в началния период на своето съставяне и разпространение Книгата на Самуил (ספר שמואל: Сефер Шмуел: 1-2 Сам/ гр. и слав. 1-2 Цар) като редакторски обработен компендиум на хроники и легенди от времето на независимото царство Юдея са написани с по същество една разновидност на финикийската азбука (Paleo Hebrew, евр. "ктав иври кадом": כתב עברי קדום или "даац": דַעַץ‎). Докато при запис със стандартния днес еврейски шрифт, т. нар квадратен арамейски (Square Imperial Aramaic, евр. "ктав ашури" - כְּתָב אַשּׁוּרִי или "ктав меруба": כתב מרובע) подобна грешка теоретично би била възможна поради донякъде сходните очертания на буквите, то при запис с използвано палео-еврейски шрифт подобно объркване е напълно невъзможно, тъй като буквите изглеждат съвсем различно: "ахи"- 𐤀𐤇𐤉 и "ет" - 𐤀𐤕. Евреите усвояват квадратния арамейски шрифт едва след Вавилонския плен (588/587-539 г. пр. н.е.), по време на персийското владичество (532-320 г. пр. н.е.). При това процесът е сложен и продължителен и двата шрифта се използват паралелно чак до елинистическата епоха (320-64/63 г. пр. н.е.), когато евреите привърженици на юдаизма от времето на Втория храм преминават окончателно към квадратен шрифт (Saénz-Badillos, Angel (1993). A History of the Hebrew Language, Cambridge University Press, р. 113). Други части от еврейския етнос като самаряните обаче, които не признават авторитета на жреците в Йерусалим запазват палео-еврейския шрифт и продължават да използват него за своите свещени книги. Всъщност най-старите запазени еврейски надписи на квадратен шрифт датират от началните години на управлението на Хасмонеите (ок. 167-161 г. пр.н.е.), следователно хипотезата по-горе няма нито историческа, нито епиграфска обосновка. Впрочем по тези и други причини от текстуално-историографско естество днес дори консервативни издания са принудени да признаят, че " повечето учени пропускат паралела в 1 Летописи 20:5 като една очевидна хармонизация (obviois harmonization)" (Arnold, Bill T. (2003): 1 and 2 Samuel in: The NIV Appication Commentary Bundle 2: Historical Books)

Освен на недвусмисленото свидетелство, реконструкцията на двата отделни и различаващи се източника в компилацията Книга на Самуил (סֵפֶר שְׁמוּאֵל- "Сефер Шмуел" = 1-2 Сам./1-2 Цар.) почиват и на двата съвсем различни по стил и съдържание цялостни наратива: единият принадлежи на простонароден автор с ограничен речник, който разкрива Давид като безкомпромисен узурпатор, който използва гибелта на Саул за да изтреби наследниците му и да завладее трона. Другият разказвач е изтънчен, образован, с вкус към епическата поезия в близкоизточен стил. Той всячески оправдава Давид и престъплението му, представяйки го като скромен герой-праведник, несправедливо преследван от Саул и получил властта по божествена повеля.

Нещо повече - в исторически план книгата на Самуил е част от компендиума Deutheronomistic history, датиращ основно от 8-7 в. пр. н.е.: царуването на Езекия/Хизкияhу (חזקיהו: прибл. 716/715-687 г. пр. н.е.) и внука му Йосия/Йошияhу (יאשיהו: прибл. 641/640-609 г. пр. н.е.). от епохата на независимото царство Юдея Алтернативният прочит на Диврей hа Ямин (1-2 Лет./1-2 Пар.) с версията за "брата" от която впоследствие се развива интерпретацията за "писарската грешка" със сигурност е записана след края на Вавилонския плен: втората половина на 6 в. пр. н.е, като по-вероятната датировка е дори 4 в. пр. н.е. Така подкрепата на реконструкция та на различните източници не почива само на един, а на цели три факта: - Самият текст като съдържание и смисъл; - Литературно-стилистическият контекст; - Историческата датировка на източниците;

При двете версии кой е убил Голиат нямаме незначителни разлики единствено в два пасажа. Тези пасажи са интегрални части от два противоречащи си разказа, които се различават и по език, и по стил, и по цял набор твърдения, които в единия случай са пряма простонародна епика за гибелта на Саул и как Давид се възползва цинично от нея, а в другия са системно разработена придворна апология, която има множество паралели в различни други близкоизточни разкази за успешни узурпатори. Това е цял отделен литературен жанр, наречен "царска апология" (royal apology), широко разпространен в този регион: от Египет до Месопотамия и с хилядолетна традиция. И различните версии на пасажа се вписват хармонично в тези съвсем различни контексти. Липсата на "писарската грешка" в случая би направила пасажа как Елханан убива Голиат неконсистентен с цялостния първоначален разказ в народно-епически стил, с всичките му отличаващи се от тези в по-късната царска апология твърдения.

Това накратко е историята за това, как Давид не е убивал Голиат. История за благородния разбойник и славните му другари; история за предавани от уста на уста народни приказки за герои-избавители; за разкази на дворцови бардове; за патриоти-книжници, посветили живота си на това да съхранят миналото на своя народ макар и изопачено според собствените им разбирания; за печатни преси и загрижени за душите на събратята си проповедници. История за това как се появява, развива, изопачава и фалшифицира една легенда. В крайна сметка дори ако наистина някой е убивал филистимски триметров гигант ("шест лакътя и една педя" - 1 Сам/1 Цар 17:4) на име Голиат, то най-вероятно той се е наричал Елханан, а не Давид. Въпреки това епизодът за победата на Давид над Голиат си остава една красива и вдъхновяваща приказка. Като всяка силна литературна творба, тя поднася на своите читатели въздействащо художествено послание. В този случай надеждата, че макар и понякога, малките и слабите могат да побеждават големите и силните не само в приказките.

Давид отсича главата на Голиат (1866 г.), гравюра от френския художник Гюстав Доре (1832-1883 г.)